Васил Пенев е роден на 03.05.1959 в София. Завършил е философия, защитил е дисертация на тема “Общественото мнение – фактор в политическия живот”. Гл. асистент по политология в СУ “Св. Кл. Охридски”. През 1995 -1997 е съветник в МС на Република България. Специализирал е във Франция и Германия, кавалер на френския орден Palmes Acadеmiques за заслуги в областта на науката и културата. Има над 150 публикации в периодичния печат. Владее френски и руски, английски и немски.
Първата и най-важна констатация за нашата политическа ситема е, че тя е европеидна и сравнително ефикасна. Всеки може да се убеди в това, ако се опита да я погледне отдалеч – от Индокитай или Африка, например. Заложена в конституцията от 1991 г., тя удържа на проблемите и предизвикателствата на прехода. С развитието на обществото ни ще продължи да се променя.
Държавата ни, която функционира, макар и далеч от стандартите на високо развитите страни, е изправена пред редица предизвикателства. Тук е безпредметно да коментираме няколкото неизбежни промени в конституцията, свързани с приемането ни в ЕС. Няма логично обяснение за забавеното им приемане поради нечий инат или дезорганизираност. Проблемите са другаде.
През 1990 г. законодателят прие концепцията за парламентарна република, за да прекъсне столетната традиция на авторитарните режими. И тъй като това е най-нестабилната демокрация, той предвиди и пряк избор на президента и негови особени правомощия при криза. Това обаче довежда и до негативи. Вече петнадесет години най-легитимният политик в републиката – избраният мажоритарно президент, със скромните си прерогативи непрестанно влиза в нездравословно състезание с широко овластения министър-председател. И обратното! Конкуренцията е в областите на външната политика и сигурността, но и в други ресори. Стана очевидно, че личностите и партийният им произход са почти без значение. Проблемът е институционален. Решенията са две. Или при запазване на сегашните правомощия на президента той ще бъде избиран от 2/3 от парламента, или ако се запази прекият избор, да бъдат увеличени прерогативите му спрямо изпълнителната и законодателната власт.
От 10 години, независимо от редица персонални неблагополучия, изпълнителната власт следва една и съща тенденция. Тя иска да ръководи пряко работата на Народното събрание, да избягва съдебния контрол и да неглижира, а понякога дори и да злепоставя президента. Това не е учудващо. Така е при всеки парламентаризъм. Рано или късно ефикасността на администрацията ще се увеличи. И не би било тъй зле, ако правителството рационализира дейността на парламента, разбира се, при респект към опозицията и със спазване на утвърдените процедури.
Също така, от години из политическото и медийното пространство се разхожда идеята за редуциране на броя на депутатите. Тя е несериозна! Броят на народните представители зависи от брой население, териториална структура и традиции. С по-малко от 180 депутати българският парламент не би могъл да функционира. Работата на Народното събрание може да се рационализира, но това не може да стане чрез просто въвеждане на мажоритарна система, както пледират разни гласове на неграмотни политически люде. Въвеждането на мажоритарен елемент е необходимо и възможно, но без премахване на пропорционалния, който е по-модерен, по-демократичен и по-толерантен. Пропорционалната система изисква повече коалиционна култура, такава каквато има в Белгия, Дания или Холандия, например.
Много се говори и за неефикасността на съдебната система. Къде е грешката в това? Тя иде от едно типично ляво радикално мислене. Разни уж десни политици все се чудят какви структурни промени да наложат, без да знаят, че това е основен белег на левия радикализъм. Много по-трудно е да помислим как да се контролира от гражданското общество една или друга структура в съдопроизводството, как да се подобри законодателството, и най-вече – как да се решат материални и квалификационни въпроси. И тъй като много се изприказва по въпроса, нека си представим един съд в община от 40 000 – 50 000 жители с една стая в панелен блок за заседателна зала, със съдии със заплати по 350 лв., които от 10 години не са имали възможности за елементарна преквалификация, работещи с хлабави закони и разпоредби, обслужвани с обикновени пишещи машини и лишени от национална компютърна мрежа, и т.н. Тогава отговорите на въпросите за неефективната съдебна система не се крият в структурни промени, а преди всичко в много пари и интелектуални усилия. И е редно да си зададем въпроса: кой е корумпиращият? Престъпниците или държавата? Нужно е да се замислим много сериозно по тези проблеми, защото на практика съдът е много по-често изразител на волята на суверена, отколкото Народното събрание или държавния глава.
Изобщо българските държавни институции са изправени пред сериозно предизвикателство. Обществото продължава да ги възприема само като репресиращи обикновения човек, спазващи правата на “престъпниците” и занимаващи се със самите себе си. Хората всекидневно се сблъскват с безотговорни чиновници. Рядко срещат разбиране. Чувстват се притеснени и мачкани от държавния апарат. Представителите на българската държава ще трябва да разберат, че съществуват, за да гарантират правата, свободите и сигурността на гражданите, че доходите и социалният им статус зависят от хората, че са длъжници и обслужващ персонал на обикновения, нормален и честен човек.
Политическите партии са невероятно много. Това е естествен резултат от крайно либералния режим, установен в началото на прехода. Друг тогава не бе възможен. Всъщност политическите партии с реално влияние върху общественото мнение са само десетина. Другите са най-обикновени безотговорни политически спекуланти, стремящи се към финансови облаги, или задоволяващи комплексите си за малоценност социални девианти. Това тъй или иначе ще бъде регулирано със закони. Но както е тръгнало, помощ и санкции ще трябва да налагат и психолози, психоаналитици и психиатри.
Проблемите са в неспособността на политическите сили да формулират ясни за хората алтернативни програми и платформи. Чудя се защо не взаимстват от европейски партии в страни със сходни проблеми (например демографски)? Нито една сериозна българска партия няма в програмата си концепция за национална сигурност. Нито една не се включи в европейските дебати за възможното приемане на Турция в ЕС! Партиите постоянно губят поддръжка! През последните 10 години БСП е загубила поне 50% от електората си. Политическата класа се отчуждава все повече от избирателите. Тя живее в свой имагинерен свят. Като изключим БСП, ДПС и създаващата се партия на Ив. Костов, другите практически не разполагат с нормални и ефикасни регионални и общински структури в страната. Теориите за европейско партийно строителство са им или чужди и непонятни, или са извън възможностите им. И въпреки това нерадостно състояние България може да се гордее с европеидно партийно пространство, чуждо на повечето от съседите ни. Заслугите за това често са на източници отвън.
Когато говорим, че в България политическите сили са построени добре по оста “ляво-дясно”, е редно да си даваме сметка, че лявото пространство страда от сериозна липса. Една нова, по-лява от БСП партия има потенциал, който може да надмине очакванията. И тук не говорим за никаква ретроградност или носталгия.
И още, ако не бъде срязана пъпната връв между партии и бизнес, политическата класа не просто ще се отдалечи още от народа, но ще бъде санкционирана и от новите ни партньори.
Политическото представителство на етносит е е повече от прилично. Наред с българите най-добре са представени евреите. Арменците се изявяват повече в бизнеса. Турското и ислямското малцинство също присъства сериозно в политическата система. Напоследък се обръща повече внимание на ромите. Въпреки разни вопли, те не могат да имат една политическа партия, защото са разпределени в поне седем различни общности, разединени езиково, по поминък, според религия, нрави, образование, и т.н. Онези от тях, които са се имплантирали в обществото, отдавна са заслужили признание.
Сред неправителствените организации най-влиятелни са онези, които имат външна подкрепа или пряко изразяват конкретен европейски или задокеански интерес. Те имат и най-доброто финансово осигуряване. Те третират въпроси, вариращи от сигурността до проблемите на хората с увреждания! Сред другите въздействие върху политическия живот имат онези, които изразяват интересите на работодателите. Техен проблем е, че държавата им налага много високи социални изисквания, а неукрепналият бизнес не може да отговори на тези условия. Високата степен на социалност винаги е намалявала или забавяла икономическия резултат. Твърде ниската – също! Това е само една от причините за наличните 30% сива икономика. Другият им проблем е инфантилното мислене в политическата сфера.
Значително по-зрели са профсъюзите, които формално също не могат да се намесват директно в политическия живот, но винаги са го правили. Тяхната слабост иде от обстоятелството, че 12 години след началото на действителната приватизация не могат да работят ефикасно с частни структури. Синдикатите затова се и месят в политиката. Те имат нужда от държавата като посредник.
Православната ни църква, въпреки увеличения интерес към нея, остава инертна и неадекватна към социалните промени. Тя продължава да оставя празни пространства във вярата, заемани незабавно от духовни общности, чужди на традициите ни. Сред тях има и такива, които проповядват неучастие в политическия живот. Лишените от легитимно ръководство мюсюлмани са все по-апетитни за представителите на радикалния Ислям.
Общественото мнение като цяло клони към безразличие, независимо от регистрирания умерен оптимизъм. Постепенно и закономерно нараства евроскептицизмът. Младежите все по-често се интересуват от радикални идеологеми. Едните лавинообразно “нападат” анархистки, антиглобалистки и алтерглобалистки сайтове. Други възраждат наследствената памет на склерозирали фашизоидни националистически организации от 30-те години на ХХ век. Плахо се възобновява и интересът към марксизма. Младите търсят навсякъде своите идеологически обяснения.
В същото време правителствената пропаганда избягва статистиката за динамиката на външния дълг, за външнотърговския баланс (или по-точно небивалия в него дефицит) и за развитието на реалната покупателна способност (например, година – доходи в доларов израз – количество най-консумирано гориво, което може да се закупи с тях за съответен период).
Политическият език отдавна и надалеч задмина скудоумието и цинизма от времето на Живков. Такъв като днешния не търпят нито в Европа, нито в САЩ.
Така за гледащите отвън ябълката е зряла и красива. Гледащите отвътре виждат червеите, които постепенно я прояждат. Ето защо с много внимателни, деликатни, но решителни, бързи и компетентни действия се налага самолечение.
