ДИАЛОГ И ТОЛЕРАНТНОСТ В ПОЛИТИКАТА – втора част

Максим Мизов е до­цент, док­тор, за­вър­шил фи­ло­со­фия с про­фил со­ци­о­ло­гия в СУ “Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки”. Ра­бо­ти в об­ласт­та на ети­ка­та, по­ли­то­ло­ги­я­та, ет­но­ло­ги­я­та и ре­ли­ги­о­ло­ги­я­та. Ав­тор и съ­ав­тор на осем мо­ног­ра­фии и кни­ги, как­то и на по­ве­че от 130 на­уч­но-те­о­ре­ти­чес­ки сту­дии, бро­шу­ри и ста­тии. За­веж­дащ сек­ция в Цен­тъ­ра за ис­то­ри­чес­ки и по­ли­то­ло­ги­чес­ки из­с­лед­ва­ния.
Ди­а­ло­гът и то­ле­ран­т­ност­та тряб­ва да са има­нен­т­ни харак­те­рис­ти­ки на вся­ко ис­тин­с­ко ля­во мис­ле­не

Ля­во мис­ле­не и дейс­т­вие, ко­и­то ре­ду­ци­рат или ели­ми­ни­рат ди­а­ло­га и то­ле­ран­т­ност­та, не са нор­мал­ни, пъл­но­цен­ни, ис­тин­с­ки и за­вър­ше­ни. Ка­то про­дукт и ин­с­т­ру­мент на ху­ма­нис­ти­чен етос, вся­ко ля­во мис­ле­не и дейс­т­вие тряб­ва по свой на­чин и със своя при­нос да да­ва прос­тор за фор­ми­ра­не, ут­вър­ж­да­ва­не и раз­ви­тие на ди­а­ло­га и то­ле­ран­т­ност­та. Ина­че по съ­щес­т­во е де­за­ву­и­ра­на, бла­ми­ра­на или взри­ве­на тях­на­та цен­нос­т­на ба­за, ори­ен­та­ция и ан­га­жи­ра­ност. Тък­мо за­що­то в дъл­бин­на­та ос­но­ва на все­ки ис­тин­с­ки, нор­ма­лен и пъл­но­це­нен ди­а­лог се спо­тай­ват и раз­вих­рят цен­нос­ти ка­то сво­бо­да­та и спра­вед­ли­вост­та. Ак­си­о­ма е, че за да бъ­деш ис­тин­с­ки ди­а­ло­ги­чен с раз­лич­ния, дру­гия и осо­бе­но с чуж­дия по­ли­ти­чес­ки опо­нент след­ва не са­мо да при­те­жа­ваш, но и пра­во­мер­но да из­пол­з­ваш сво­бо­да­та. При то­ва сво­бо­да­та тряб­ва да се раз­п­ре­де­ля и тъл­ку­ва по по­со­ка и на две­те стра­ни, ко­и­то учас­т­ват в ди­а­ло­га. Не мо­же да изис­к­ваш сво­бо­да за сво­и­те и съ­щев­ре­мен­но да про­во­ки­раш или прок­ла­ми­раш нес­во­бо­да за чуж­ди­те идеи, мне­ния, оцен­ки и по­зи­ции. То­ва не е ис­тин­с­ка сво­бо­да, а са­мо ней­на час­тич­на или до­ри урод­ли­ва ими­та­ция. В оп­ре­де­ле­ни слу­чаи тя при­до­би­ва ли­ка, си­лу­е­та и ду­ха на сво­бо­ди­я­та. Та­къв е фал­ши­ви­ят/па­ли­а­ти­вен ди­а­лог.

Сво­бо­да­та при­те­жа­ва раз­лич­ни ли­ца и със­то­я­ния. Не е въз­мож­но във все­ки кон­к­ре­тен слу­чай меж­ду те­зи ли­ца и със­то­я­ния да има ог­ле­дал­на за­ви­си­мост. То­ест да има уни­фи­ци­ра­но и син­х­ро­ни­зи­ра­но удов­лет­во­ря­ва­не на те­зи ли­ца или със­то­я­ния. Ис­то­ри­чес­ки три­ви­ал­но е прог­ре­сът в ед­на сфе­ра на сво­бо­да­та да се гар­ни­ра с оп­ре­де­лен зас­той, а до­ри и рег­рес в дру­га сфе­ра, в дру­го ли­це или със­то­я­ние на сво­бо­да­та изоб­що. Ни­кой ня­ма да спо­ри, че ико­но­ми­чес­ка­та сво­бо­да е “вър­за­на” ор­га­нич­но, то­тал­но и пря­ко за граж­дан­с­ка­та, по­ли­ти­чес­ка­та, но и за нрав­с­т­ве­на­та та­ка­ва. Ако не се опит­ва да спе­ку­ли­ра.

Ня­ма шанс по­ли­ти­чес­ки ди­а­лог, в кой­то ви­та­ят ду­хо­ве­те на неспра­вед­ли­вост­та – как­то към соб­с­т­ве­на­та азо­вост, или към дру­га­та (раз­лич­на/чуж­да) иден­тич­ност. Ис­тин­с­ки­ят по­ли­ти­чес­ки ди­а­лог ис­ка, поз­во­ля­ва, на­сър­ча­ва или за­дъл­жа­ва не пуб­лич­но флаг­ран­тен, из­кус­но за­во­а­ли­ран мо­но­пол над пра­во­то кой има/ня­ма пре­ро­га­ти­ви да де­фи­ни­ра и ле­ги­ти­ми­ра “ис­ти­ни­те”. Тък­мо об­рат­но, той пре­дос­та­вя ус­ло­вия и ме­ха­низ­ми за съ­пос­та­ви­мост/срав­ни­мост на раз­лич­ни­те “ис­ти­ни”. Той не дек­ре­ти­ра ап­ри­ор­ни­те, пред­пос­та­ве­ни ран­жи­ра­ния и йе­рар­хи­за­ции на “ис­ти­ни­те”. Не­въз­мож­но е да си спра­вед­лив към дру­гия, чуж­дия и раз­лич­ния, но нес­п­ра­вед­лив към са­мия се­бе си. И об­рат­но­то: да си спра­вед­лив към се­бе си, но и на це­на­та на нес­п­ра­вед­ли­вост­та към дру­гия. По­не­же ис­тин­с­ка­та спра­вед­ли­вост се зак­лю­ча­ва тък­мо в ор­га­нич­на­та връз­ка и прос­т­ран­с­т­во­то на вза­и­мо­дейс­т­ви­е­то на вся­ка от две­те иден­тич­нос­ти.

По­ли­ти­чес­ки ди­а­лог, кой­то лан­си­ра ви­зи­я­та за нес­п­ра­вед­ли­во нас­тъп­ле­ние/от­с­тъп­ле­ние спря­мо учас­т­ва­щи­те в не­го иден­тич­нос­ти, по­раж­да по­доз­ре­ния и съм­не­ния в сво­я­та ис­к­ре­ност или по­лез­ност. Той ос­та­вя прив­кус на не­що прик­ри­то, ко­вар­но за­во­а­ли­ра­но. Той е не­що ин­с­т­ру­мен­тал­но и мер­кан­тил­но, на ко­е­то ди­рек­т­но ся­каш не се да­ва път, ви­ди­мост и глас­ност, но ина­че тък­мо то е не­го­ва­та сър­це­ви­на.

В на­шия пре­ход към де­мок­ра­ция сме сви­де­те­ли на по­ли­ти­чес­ки ди­а­ло­зи, ко­и­то под фла­га на бор­би за раз­г­ръ­ща­не на то­ле­ран­т­ност­та и спра­вед­ли­вост­та във власт­та, дър­жа­ва­та и об­щес­т­во­то, флаг­ран­т­но или за­во­а­ли­ра­но се ог­ра­ни­ча­ват и да­же се ели­ми­ни­рат ед­на­ дру­га­, или пък до­ри и две­те цен­нос­ти, или два­та ви­зи­ра­ни фе­но­ме­на за­ед­но.

Ма­кар да раз­чи­та на сво­бо­да­та, то­ле­ран­т­ност­та има за­ви­си­мост от спра­вед­ли­вост­та и со­ли­дар­ност­та. Вся­ка ви­тал­на и ис­тин­с­ка то­ле­ран­т­ност пред­пос­та­вя и изис­к­ва из­вес­т­на до­за на спра­вед­ли­вост в от­но­ше­ни­е­то, оцен­ка­та и ре­ак­ци­я­та към по­зи­ци­и­те на вся­ка от учас­т­ва­щи­те стра­ни в пуб­лич­но­то то­ле­ран­т­но-ди­а­ло­гич­но ця­ло. Един­с­т­ве­но фор­мал­на­та дек­ла­ра­ция за на­ли­чи­е­то и зна­че­ни­е­то на спра­вед­ли­ви ре­фе­рен­ции в по­зи­ци­я­та на дру­гия, раз­лич­ния/чуж­дия (при то­ва по ин­с­т­ру­мен­та­лен по­вод или с мер­кан­тил­на цел) по съ­щес­т­во де­за­ву­и­ра и ели­ми­ни­ра вся­как­во из­ме­ре­ние на спра­вед­ли­во от­но­ше­ние меж­ду съ­от­вет­ни по­ли­ти­чес­ки иден­тич­нос­ти в да­ден ка­зус.

Спра­вед­ли­вост­та хо­ри­зон­та­ли­зи­ра су­бек­ти­те. Тя ги пос­та­вя на ед­на плос­кост, в уни­вер­сал­но рав­ноп­рав­но по­ло­же­ние спря­мо да­де­ни кри­те­рии, цен­нос­ти или нор­ми. Са­мо по “лич­ни­те при­но­си” на те­зи су­бек­ти (спря­мо на­ру­ша­ва­не­то или ут­вър­ж­да­ва­не­то и раз­ви­ти­е­то на те­зи кри­те­рии и нор­ми) мо­же да се пре­це­ня­ват или да се сан­к­ци­о­ни­рат спра­вед­ли­ви­те/нес­п­ра­вед­ли­ви­те им про­я­ви. Са­мо та­ка се ви­зу­а­ли­зи­ра тях­но­то ра­вен­с­т­во или не­ра­вен­с­т­во спря­мо цен­нос­ти­те и нор­ми­те. А хо­ри­зон­та­ли­за­ци­я­та е свър­за­на с обез­в­лас­тя­ва­не на йе­рар­хи­зи­ра­ни мал­цин­с­т­ва и с ов­лас­тя­ва­не на мно­зин­с­т­ва, ко­е­то пък е друг ин­ти­мен мо­тив на вся­ко ед­но ис­тин­с­ко и прог­ре­сив­но ля­во мис­ле­не и дейс­т­вие. А ди­а­ло­гът и то­ле­ран­т­ност­та да­ват по­доб­ни въз­мож­нос­ти и ус­ло­вия. Те са спе­ци­фич­ни прос­т­ран­с­т­ве­но-вре­ме­ви кон­ти­ни­у­ми, къ­де­то па­ра­лел­но ста­ва ов­лас­тя­ва­не/обез­в­лас­тя­ва­не на учас­т­ва­щи­те в тях су­бек­ти. По сво­е­му обез­в­лас­тя­ват ед­ни, но ов­лас­тя­ват дру­ги со­ци­ал­ни су­бек­ти. То­ва им при­да­ва мно­го по-со­ци­а­лен и ху­ма­нис­ти­чен ста­тус и па­тос. И за­то­ва ори­ен­та­ци­я­та към хо­ри­зон­тал­ни­те струк­ту­ри днес е сим­п­том за на­рас­т­ва­ща­та ро­ля и зна­че­ние и на ди­а­ло­га или на то­ле­ран­т­ност­та. За ле­ви­те, со­ци­ал­но-ан­га­жи­ра­ни­те пар­тии то­ва е на­ис­ти­на съд­бов­но.

Ако то­ле­ран­т­ност­та е ос­вен всич­ко ос­та­на­ло и дру­го из­ме­ре­ние, пре­вър­на­то би­тие на ра­вен­с­т­во­то, то тя не мо­же/тряб­ва да се ли­ши от ус­лу­ги­те и ро­ля­та на со­ли­дар­ност­та, ко­я­то съ­що е и “доб­ри­ят дух” в прос­т­ран­с­т­во­то на ра­вен­с­т­во­то меж­ду хо­ра­та/об­щ­нос­ти­те. Не­ви­на­ги меж­ду ра­вен­с­т­во и со­ли­дар­ност има пъл­но при­пок­ри­ва­не. В ис­то­ри­я­та и в съв­ре­мен­ност­та има при­ме­ри и си­ту­а­ции, при ко­и­то съ­щес­т­ву­ва со­ли­дар­ност меж­ду не­рав­ни по своя ста­тус ин­ди­ви­ди или об­щ­нос­ти. В по­ли­ти­чес­ко­то прос­т­ран­с­т­во и би­тие е ес­тес­т­ве­но или не­из­беж­но да се пле­ди­ра за ня­как­во ра­вен­с­т­во на граж­да­ни­те, ко­е­то оба­че не­ви­на­ги се свър­з­ва с или не про­во­ки­ра со­ли­дар­ност­та по­меж­ду им, ос­но­ва­на са­мо на тях­на­та идей­на бли­зост или ед­нак­вост. Урав­ни­ви­лов­ка­та е ед­нов­ре­мен­но уни­же­ние към ра­вен­с­т­во­то и ос­кър­б­ле­ние към со­ли­дар­ност­та, взе­ти в тех­ни­те ис­тин­с­ки/ху­ма­нис­тич­ни про­ек­ции. Мо­же да има ня­как­во ра­вен­с­т­во, ко­е­то в кон­к­рет­на си­ту­а­ция и по да­ден по­вод още не е тол­ко­ва ви­ди­мо, пря­ко об­вър­за­но или да­же съв­сем да не про­во­ки­ра/прок­ла­ми­ра ня­как­ва ви­тал­на, ат­рак­тив­на и осе­за­е­ма об­щес­т­ве­но-по­лез­на со­ли­дар­ност. На пуб­лич­но рав­ни­ще оба­че та­ко­ва ра­вен­с­т­во ле­га­ли­зи­ра и ле­ги­ти­ми­ра пре­ди всич­ко раз­ли­чи­я­та, пра­во­то на жи­вот или до­ри на глас на вся­ко ед­но от те­зи раз­ли­чия. То чес­то не за­ся­га или не пред­с­та­вя об­щи­те, уни­вер­сал­ни­те ре­ла­ции и ко­но­та­ции, при­съ­щи на вся­ка ед­на от про­ти­вос­то­я­щи­те си иден­тич­нос­ти. А иден­тич­нос­ти­те изис­к­ват, нуж­да­ят се от ра­вен­с­т­во за вся­ка ед­на от тях – кон­к­рет­но или изоб­що. Оба­че на по-ви­со­ко, по­ня­ко­га и на дос­та по-аб­с­т­рак­т­но, рав­ни­ще ве­че мо­же/тряб­ва да се от­к­рие “топ­ла­та връз­ка” меж­ду ра­вен­с­т­во­то и со­ли­дар­ност­та. Та­зи връз­ка про­из­ти­ча от или се про­кар­ва чрез уни­вер­сал­ни за­ви­си­мос­ти/об­вър­за­нос­ти меж­ду су­бек­ти, ко­и­то в раз­лич­ни си­ту­а­ции се пол­з­ват от ра­вен­с­т­во­то и со­ли­дар­ност­та. Там, в та­ки­ва ви­со­ки ор­би­ти, ра­вен­с­т­во­то се сбли­жа­ва или преп­ли­та с то­ле­ран­т­ност­та по­ра­ди ху­ма­нис­тич­ни­те си за­ря­ди и ми­сии. За­ра­ди об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че то е дос­та спе­ци­фич­но сим­вол­но прос­т­ран­с­т­во или ин­с­т­ру­мент за ле­га­ли­за­ция/ле­ги­ти­ма­ция на не­от­с­т­ра­ни­ма со­ли­дар­ност към об­що­чо­веш­ки проб­ле­ми, те­ми, ди­ле­ми и тях­но­то раз­ре­ша­ва­не.

То­ва е зна­чим проб­лем за по­ли­ти­чес­кия ди­а­лог и за би­ту­ва­ща­та чрез не­го то­ле­ран­т­ност. Не е ед­но и съ­що да­ли във и чрез кон­к­ре­тен по­ли­ти­чес­ки ди­а­лог се да­ва пре­вес на ле­га­ли­за­ция и ле­ги­ти­ма­ция на раз­ли­чи­я­та или на уни­вер­сал­ни­те и об­щи­те точ­ки и за­ви­си­мос­ти меж­ду иден­тич­нос­ти­те, сто­я­щи от две­те стра­ни на не­го­ви­те ко­му­ни­ка­тив­ни и проб­лем­ни “ба­ри­ка­ди”. От ес­тес­т­во­то и спе­ци­фи­ка­та на то­зи пре­вес за­ви­си и об­ли­кът на про­ду­ци­ра­на­та и ек­с­п­ло­а­ти­ра­на то­ле­ран­т­ност в по­ли­ти­чес­кия ди­а­лог. Ед­но е то­ле­ран­т­ност­та при­о­ри­тет­но да об­с­луж­ва раз­ли­чи­я­та меж­ду иден­тич­нос­ти­те. Дру­го е тя пре­и­му­щес­т­ве­но да обус­ла­вя и ка­та­ли­зи­ра тех­ни­те уни­вер­сал­ни за­ви­си­мос­ти, нез­ри­ми­те връз­ки, не­о­пол­зот­во­ре­ни­те въз­мож­нос­ти за тях­но­то вза­и­мо­дейс­т­вие. Още по-раз­ли­чен пък е ка­зу­сът то­ле­ран­т­ност­та да се упот­ре­бя­ва ка­то ин­с­т­ру­мент за без­раз­ли­чие към вся­ко въз­мож­но раз­ли­чие. И съв­сем по-дра­ма­ти­чен е ка­зу­сът, ко­га­то то­ле­ран­т­ност­та се прев­ръ­ща в не­у­сет­но оръ­жие за без­ли­чие на учас­т­ни­ци­те в да­ден ди­а­лог. Все­ки един от те­зи че­ти­ри ва­ри­ан­та съз­да­ва раз­лич­ни пей­за­жи, не­пов­то­ри­ми кли­ма­ти на идей­но-цен­нос­т­но­то приб­ли­же­ние или за раз­г­ра­ни­че­ние и раз­ми­на­ва­не меж­ду учас­т­ва­щи­те стра­ни в по­ли­ти­чес­ки­те ди­а­ло­зи. Как­то и меж­ду су­бек­ти­те на ня­как­ва (афи­ши­ра­на и прок­ла­ми­ра­на) фор­ма на то­ле­ран­т­ност в тях. То­ва под­съз­на­тел­но се усе­ща от граж­дан­с­т­во­то.

Мас­ки­ра­на­та ком­би­на­то­ри­ка меж­ду спо­ме­на­ти­те со­ци­ал­ни цен­нос­ти по­ня­ко­га не­съз­на­тел­но/умиш­ле­но се прик­ри­ва, пре­мъл­ча­ва и от­с­т­ра­ня­ва. То­ва да­ва въз­мож­ност в по­ли­ти­чес­ки де­ба­ти да пла­си­рат сен­тен­ции от ро­да на то­ва, че “в ди­а­ло­га се раж­да ис­ти­на­та” или че в “по­ле­ми­ка­та се раж­да ис­ти­на­та”. И в два­та слу­чая оба­че чес­то се сти­га до из­к­ри­вя­ва­не, спе­ку­ла­тив­но ек­с­п­ло­а­ти­ра­не на сми­съ­ла/пос­ла­ни­е­то на те­зи “веч­но зе­ле­ни” сен­тен­ции/мак­си­ми. По­не­же ди­а­ло­гът се тре­ти­ра не в ис­тин­с­кия, а в ин­с­т­ру­мен­тал­но-мер­кан­тил­ния му ас­пект на фор­ма­ти­ра­не. По­ле­ми­ка­та ни­ко­га ре­ал­но не мо­же да га­ран­ти­ра, ни­то да ле­ги­ти­ми­ра на­пъл­но ис­ти­на­та. Тя е не­що мно­го раз­лич­но от ди­а­ло­га.

Ети­мо­ло­ги­чес­ки пог­лед­на­то по­ле­ми­ка­та е съ­пер­ни­чес­т­во, бор­ба, вой­на, ос­т­ро про­ти­во­бор­с­т­во, ко­и­то оба­че ве­че са сфе­ри, прос­т­ран­с­т­ва, поз­во­ля­ва­щи (как­то и при всич­ки вой­ни) по-сво­бод­ни и из­вън­ред­ни очер­та­ния в раз­би­ра­не­то на ис­ти­на­та – сво­я­та или та­зи на дру­гия и чуж­дия су­бект в по­ли­ти­чес­ки­те де­ба­ти/съ­би­тия. По­ле­ми­ка­та се ба­зи­ра или упо­ва­ва на кон­ф­рон­та­ци­он­ния па­тос и ста­тус на учас­т­ва­щи­те в нея. То­ва оп­рав­да­ва и ня­кои тех­ни край­нос­ти. Ин­с­т­ру­мен­та­ри­у­мът на ис­тин­с­кия по­ли­ти­чес­ки ди­а­лог прин­цип­но не пред­пос­та­вя/сти­му­ли­ра отъж­дес­т­вя­ва­не­то си с при­съ­щия (ути­ли­тар­но-при­го­ден, ефек­ти­вен) за по­ли­ти­чес­ка­та по­ле­ми­ка. Пос­лед­на­та не­ряд­ко в ка­чес­т­во­то си на по­ли­ти­чес­ки тип вой­на не раз­чи­та на ус­лу­ги­те на ня­ка­къв “фе­ър плей” в по­ли­ти­зи­ра­на­та/свръ­хи­де­о­ло­ги­зи­ра­на­та ко­му­ни­ка­ция. Ней­на­та нор­ма­ли­за­ция/ху­ма­ни­за­ция е свър­за­на с из­вес­т­на пуб­лич­на кон­вер­сия на ми­ли­та­рис­тич­ния й по­тен­ци­ал, т.е. с мо­ра­ли­за­ция и со­ци­а­ли­за­ция. Пос­лед­ни­те яв­но тър­сят об­що­то и еди­не­ни­е­то, а не про­ти­вос­то­я­ни­е­то и над­мо­щи­е­то на вся­ка ед­на от кон­ку­ри­ра­щи­те се си­ли и иден­тич­нос­ти. От­тук пуб­лич­ни­те не­до­вол­с­т­ва на граж­дан­с­т­во­то от де­мо­ра­ли­за­ци­я­та, де­ху­ма­ни­за­ци­я­та и асо­ци­ал­ност­та, бли­ка­щи от по­ле­мич­ни­те пре­ния в пар­ла­мен­та или от пар­тий­но-по­ли­ти­зи­ра­ни­те ба­та­лии.

По­ли­ти­чес­ка­та по­ле­ми­ка флаг­ран­т­но лан­си­ра или се опит­ва да ук­ри­ва фа­тал­ни­те въп­ро­си за власт­та

За ней­но­то при­до­би­ва­не, упот­ре­ба и удър­жа­не. И го пра­ви раз­лич­но спря­мо всич­ки влас­то­ви ин­тен­ции или ин­вен­ции на то­ле­ран­т­ния по­ли­ти­чес­ки ди­а­лог. При нея, ако не из­ця­ло, то осе­за­тел­но пре­об­ла­да­ва мо­но­ло­гич­ни­ят дис­курс. То­ва обус­ла­вя дру­ги ва­лен­ции и при­със­т­вия, вли­я­ния и на спо­ме­на­ти­те по-го­ре со­ци­ал­ни цен­нос­ти. Тя се стре­ми да от­к­рие и на­ло­жи по­ве­че раз­ли­чи­я­та, от­кол­ко­то об­що­то. Тя не рав­но­пос­та­вя иден­тич­нос­ти­те, а ги ди­фе­рен­ци­ра по ня­ка­къв ста­тус. То­ва се усе­ща от прос­тос­мър­т­ни­те, от прос­то­лю­ди­е­то, ко­и­то по сво­е­му из­ри­чат те­зи ре­фе­рен­ции, ко­га­то спо­ме­на­ват с не­що “те­зи до­лу” и “о­не­зи го­ре”. По­ле­ми­ка­та, пред­с­та­вя­на за ди­а­лог, “ид­ва до гу­ша­та” на хо­ра­та. За­що­то хо­ра­та под­съз­на­тел­но, ин­ту­и­тив­но раз­би­рат, че вмес­то да ги спло­тя­ват, по­ли­ти­ци­те/по­ли­ти­ка­ни­те “го­ре” ги де­лят/про­ти­во­пос­та­вят.

Зат­руд­не­ни­я­та за нор­мал­ния ди­а­лог и то­ле­ран­т­ност­та в днеш­ния по­ли­ти­чес­ки жи­вот про­из­ти­чат и от осе­за­е­мо­то нах­лу­ва­не в не­го на по­ли­ти­чес­ки аматьо­ри­зъм и ла­и­ци­зъм, на ди­ле­тан­т­с­т­во или по­не на ими­та­ция за ня­как­во ис­то­ри­чес­ко, по­ли­ти­чес­ко и со­ци­ал­но твор­чес­т­во. В съв­ре­мен­ни­те ди­на­мич­ни ре­ал­нос­ти се раж­дат из­мам­ни или ре­ал­ни въз­мож­нос­ти хо­ра (без нуж­на­та идей­но-по­ли­ти­чес­ка, ор­га­ни­за­ци­он­на, ко­му­ни­ка­тив­на и уп­рав­лен­с­ка кул­ту­ра) бър­зо да се про­мък­ват в дър­жав­на/об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ка прак­ти­ка, да се ин­с­та­ли­рат и трай­но за­дър­жат в ин­с­ти­ту­ци­и­те на власт­та/уп­рав­ле­ни­е­то. Та­ка се про­кар­ва па­ра­док­сал­на, двой­на упот­ре­ба/зло­у­пот­ре­ба на “со­ци­ал­но­то ин­же­нер­с­т­во”. На по­ли­ти­чес­ко, иде­о­ло­ги­чес­ко или про­па­ган­д­но ни­во ло­ги­ка­та, ти­па­жи­те и тех­но­ло­ги­и­те на “со­ци­ал­но­то ин­же­нер­с­т­во” (свър­за­ни с пре­диш­ния етап на со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то ми­на­ло), са обект на кри­тич­ни, не­га­тив­ни пред­с­та­ви и тъл­ку­ва­ния. Ко­му­нис­ти­чес­ки­ят ек­с­пе­ри­мент/со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то стро­и­тел­с­т­во пуб­лич­но се пред­с­та­вят и тъл­ку­ват ка­то из­на­чал­но и на­пъл­но об­ре­ме­не­ни и ув­ре­де­ни. В та­ки­ва пред­с­та­ви те са кас­т­ри­ра­ни за вся­как­ва ди­а­ло­гич­ност и то­ле­ран­т­ност меж­ду пар­ток­ра­тич­на­та власт и ос­та­на­ла­та об­щес­т­ве­ност. Пар­тий­но-иде­о­ло­ги­чес­ки­ят мо­но­пол фа­во­ри­зи­ра тех­ни­ки или прак­ти­ки на мо­но­ло­ги­чен про­фил в об­щу­ва­не­то на уп­рав­ля­ва­щи­те с уп­рав­ля­ва­ни­те. Уп­рав­ля­ва­ни­те се въз­п­ри­е­мат ка­то па­сив­на или кон­су­ма­тив­на пуб­ли­ка. Тя мо­же/тряб­ва бъ­де ди­ри­жи­ра­на и кон­т­ро­ли­ра­на от власт­та, до­ри и в пре­де­ли­те на поз­во­ле­на­та “ло­ги­ка” и ма­ни­е­ри­те на об­щу­ва­не­то им.

Де­мон­та­жът на то­та­ли­тар­на­та сис­те­ма, раз­дър­жа­вя­ва­не­то, Де­мок­ра­ци­я­та или мо­дер­ни­за­ци­я­та се­га се пред­с­та­вят/тре­ти­рат (от по­ли­ти­чес­ки ли­ца и ели­ти) ка­то ед­но но­во “ис­то­ри­чес­ко стро­и­тел­с­т­во”. То­ва е кон­т­ра­вер­с­но “со­ци­ал­но ин­же­нер­с­т­во”, осъ­щес­т­вя­ва­но ве­че по дру­ги ка­но­ни и по за­пад­ни­те об­раз­ци. Ко­га­то те­зи ели­ти са ли­ше­ни от не­об­хо­ди­ми­те и по­лез­ни­те им зна­ния, уме­ния, ко­му­ни­ка­тив­ни тех­ни­ки и ре­пер­то­а­ри, те се опит­ват по­ве­че да ими­ти­рат, от­кол­ко­то ре­ал­но да тво­рят и ле­ги­ти­ми­рат по дъл­жим на­чин об­щес­т­ве­ни­те про­ме­ни, ко­и­то обус­ла­вят и га­ран­ти­рат де­мок­ра­тич­ни ре­ал­нос­ти/нра­ви. При­шес­т­ви­е­то и на­шес­т­ви­е­то на аматьо­ри­зъм, ла­и­ци­зъм и ди­ле­тан­т­с­т­во в по­ли­ти­ко-уп­рав­лен­с­кия труд на­на­ся се­ри­оз­ни про­ме­ни, по­ра­же­ния и вре­ди на ди­а­ло­га/то­ле­ран­т­ност­та, ко­и­то са съд­бов­но пот­реб­ни за об­щес­т­ва в пре­ход към ис­тин­с­ка, а не са­мо към мни­ма или фа­сад­на де­мок­ра­ция.

Пре­ход­ни­те ни ре­ал­нос­ти обус­ла­вяха та­ки­ва про­це­си и тен­ден­ции. Пре­ди 10.IХ.1989 г. се изис­к­ваше обик­но­ве­но дъл­га про­фе­си­о­нал­на и уп­рав­лен­с­ка би­ог­ра­фия, за да мо­же кон­к­рет­но ли­це да стиг­не до ви­со­ки пос­то­ве в пар­тий­но­то или в дър­жав­но­то уп­рав­ле­ние. Иде­о­ло­ги­чес­ки­ят мо­но­пол и пар­ток­ра­тич­на­та власт на­ла­гаха раз­гър­на­та сис­те­ма от пар­тий­но-по­ли­ти­чес­ки стъ­па­ла, сфе­ри и ква­ли­фи­ка­ци­он­ни ни­ва, за да за­е­ме чо­век ви­со­ко­от­го­во­рен ста­тус в дър­жа­ва­та. Съ­щес­т­ве­на част е при­до­би­ва­не­то на зна­ния и уме­ния от пре­тен­ден­ти­те (за власт­та по “ви­со­ки­те ета­жи”) за ко­му­ни­ка­тив­но по­ве­де­ние с об­щес­т­ве­ност­та, под­чи­не­ни­те, спаз­ва­не­то на оп­ре­де­ле­ни и дек­ре­ти­ра­ни уп­рав­лен­чес­ки ети­ке­ти. То­ва не зна­чи, че ви­на­ги най-под­хо­дя­щи­те кан­ди­да­ти сти­гат до ви­сок уп­рав­лен­с­ки ста­тус. Ни­то че в по­ли­ти­ко-уп­рав­лен­с­кия и об­щес­т­вения жи­вот те спаз­ват и ут­вър­ж­да­ват прин­ци­пи­те, нор­ми­те и кри­те­ри­и­те за ди­а­лог/то­ле­ран­т­ност към оне­зи, с ко­и­то им се на­ла­га да об­щу­ват/вза­и­мо­дейс­т­ват в да­де­на си­ту­а­ция – по прин­цип. Ав­то­ри­тар­но-пар­ток­ра­тич­ната власт съз­да­ва и ут­вър­ж­да­ва кон­т­ра­вер­с­ни въз­мож­нос­ти, ус­ло­вия или ме­ха­низ­ми, ко­и­то обез­сил­ват и дис­к­ре­ди­ти­рат нуж­ни­те ди­а­ло­гич­ни/то­ле­ран­т­ни при­йо­ми. То­ва са част от при­чи­ни­те, по­ра­ди ко­и­то та­зи власт по-къс­но пуб­лич­но, ис­то­ри­чес­ки, по­ли­ти­чес­ки и нрав­с­т­ве­но се де­за­ву­и­ра и от­чуж­да­ва от граж­дан­с­т­во­то. Пре­ко­мер­ни­ят стил на еди­но­на­ча­лие, во­лун­та­рис­т­ки­те и су­бек­ти­вис­т­ки уп­рав­лен­с­ки про­из­во­ли и кап­ри­зи, ат­мос­фе­ра­та на фал­ши­ва или ими­та­тив­на ди­а­ло­гич­ност са част от би­ог­ра­фи­я­та на ат­ро­фия/еро­зия на власт­та, на дис­к­ре­ди­та­ци­я­та й сред ши­ро­ки сло­е­ве на на­ро­да и в пар­ти­я­та. Лип­са­та на то­ле­ран­т­ност, пре­неб­ре­же­ни­е­то или из­в­ра­ще­ни­е­то й си от­мъ­ща­ват.

Ма­кар и по-труд­но, но в цен­т­ра­ли­зи­ра­на­та уп­рав­лен­с­ка сис­те­ма по­ня­ко­га се оказ­ва по-лес­но (по су­бек­ти­вис­ти­чен из­бор, с по­мощ­та на ви­со­ко­пос­та­ве­ни ръ­ко­во­ди­те­ли) ня­кой ин­ди­вид да се “с­до­би­е” с бър­за ка­ри­е­ра, без да има нуж­ния му ком­п­лект от зна­ния, уме­ния и ка­чес­т­ва. Не­ви­на­ги той е чужд на изис­к­ва­ни­я­та/да­де­нос­ти­те за по­ли­ти­чес­кия или уп­рав­лен­с­кия труд. Все пак той тряб­ва не­щич­ко да по­наз­най­ва за офи­ци­оз­но-дек­ре­ти­ра­на­та иде­о­ло­гия или за пар­тий­на­та и дър­жав­на­та по­ли­ти­ка. Прос­пе­ри­те­тът в ка­ри­е­ра­та изис­к­ва той да умее да пре­да­ва и за­щи­ща­ва те­зи зна­ния и уме­ния в дис­ку­сии, да ими­ти­ра то­ле­ран­т­ност.

В ус­ло­ви­я­та на ра­ди­ка­лен пре­ход към де­мок­ра­ция се фор­ми­рат и раз­рас­т­ват дру­ги пред­пос­тав­ки, ус­ло­вия, ме­ха­низ­ми и прак­ти­ки. Те да­ват шанс за рек­ру­ти­ра­не на лич­нос­ти и на це­ли гру­пи във влас­то­ви­те ин­с­тан­ции. Пре­лом­но-смут­но­то вре­ме обез­це­ня­ва чес­то при­те­жа­ни­е­то на нуж­ни­те зна­ния, уме­ния, ка­чес­т­ва и доб­ро­де­те­ли, ко­и­то да спо­ма­гат за нор­мал­но и ефек­тив­но из­пъл­не­ние на слу­жеб­ни­те им от­го­вор­нос­ти. За то­ва спо­ма­гат прок­ла­ми­ра­ни­те идеи/шаб­ло­ни за опас­ност и вре­да на иде­о­ло­ги­я­та. Кос­ве­но вре­ди рек­ла­ми­ра­не­то на все­въз­мож­ни ти­по­ве праг­ма­тич­но мис­ле­не и дейс­т­вие, ко­и­то уж са на­пъл­но иде­о­ло­ги­чес­ки “не­ут­рал­ни”. Фа­во­ри­за­ци­я­та на праг­ма­тич­ни под­хо­ди и ре­пер­то­а­ри в по­ли­ти­чес­ко­то уп­рав­ле­ние стес­ня­ват прос­т­ран­с­т­во­то за ди­а­лог или то­ле­ран­т­ност. В та­ки­ва об­щес­т­ве­ни си­ту­а­ции ди­а­ло­гът/то­ле­ран­т­ност­та се пред­с­та­вят и упот­ре­бя­ват в ути­ли­тар­но-ин­с­т­ру­мен­тал­на­та им стра­на. То­ва прик­ри­ва дъл­бо­ка­та им со­ци­ал­на, ху­ма­нис­тич­на и ко­му­ни­ка­тив­на същ­ност и ро­ля. Ди­а­ло­гът и то­ле­ран­т­ност­та се ба­зи­рат вър­ху со­ци­ал­ни и ху­ма­нис­тич­ни пред­пос­тав­ки/цен­нос­ти. Те ни­ко­га не са про­дукт са­мо на тех­нок­ра­тич­но или на ре­ду­ци­ра­но праг­ма­тич­но мис­ле­не/дейс­т­вие. Те но­сят във/чрез се­бе си идей­ни и иде­о­ло­ги­чес­ки ко­но­та­ции, без ко­и­то не мо­гат да съ­щес­т­ву­ват. Не­за­ви­си­мо че праг­ма­тич­ни­те ефек­ти и пос­ле­ди­ци от лип­са­та или от ог­ра­ни­че­но­то при­със­т­вие на ди­а­ло­га и то­ле­ран­т­ност­та са из­вън вся­ко съм­не­ние и как­во­то и да е по­доз­ре­ние.

То­ва драс­тич­но и дра­ма­тич­но се от­ра­зя­ва и вър­ху ат­мос­фе­ра­та на ди­а­ло­гич­ност в по­ли­ти­ка­та, на ко­му­ни­ка­ци­я­та меж­ду уп­рав­ни­ци­те и уп­рав­ля­ва­ни­те. За част от из­ка­чи­ли­те се по вър­хо­ве­те на дър­жав­на­та власт е яс­но, че в “мът­на во­да се ло­вят ед­ри ри­би”. Пре­ход­на­та бър­ко­тия сма­ля­ва въз­мож­ност­та да се тър­си вед­на­га, пря­ка или кос­ве­на от­го­вор­ност и ви­на от влас­т­ни­ци­те, да­же за тех­ни яв­ни и умиш­ле­ни, прос­тъп­ки и га­фо­ве. Пра­во­на­ру­ше­ния и прес­тъп­ле­ния, ко­и­то вре­дят не са­мо на об­щес­т­во­то, но до­ри и на соб­с­т­ве­ни­те им из­би­ра­те­ли/съ­пар­тий­ци.

Об­с­та­нов­ка­та съз­да­ва бла­гоп­ри­ят­ни ус­ло­вия за са­моз­ван­ци. Те си въ­об­ра­зя­ват, че са при­зо­ва­ни/приз­ва­ни от ис­то­ри­я­та ха­риз­ма­тич­ни во­да­чи на пар­тий­ни/елек­то­рал­ни об­щ­нос­ти, “вож­до­ве на на­ро­да”. Тя им да­ва по­вод/пре­текст да счи­тат, че лес­но и про­дъл­жи­тел­но мо­гат да “об­ра­бот­ват” об­щес­т­во­то, до­ри без поз­на­ват из­тън­ко ло­ги­ка­та или пък тех­но­ло­ги­я­та на ма­ни­пу­ла­тив­ни­те стра­те­гии/так­ти­ки в по­ли­ти­ка­та. За тях е дос­та­тъ­чен пло­ща­ден по­пу­ли­зъм и ко­ти­ра­ща се де­ма­го­гия, ос­тър език в пар­ла­мен­тар­ни по­ле­ми­ки или в ра­ди­кал­ни де­мон­с­т­ра­ции по ме­ди­и­те по кон­к­рет­ни слу­чаи. За да смя­тат те, че мо­гат да пос­тиг­нат сво­е­то без об­щес­т­ве­ност­та да раз­га­дае за­мис­ли­те или хо­до­ве­те им. Ако да­же го нап­ра­ви, да е в без­по­мощ­но със­то­я­ние да ги въз­мез­ди за те­зи им про­ви­не­ния. Още по­ве­че че раз­тър­се­ни­те от кри­зис­ни­те про­це­си и тен­ден­ции пре­ход­ни об­щес­т­ве­ни ре­ал­нос­ти или нра­ви мно­гок­рат­но пот­вър­ж­да­ват то­ва не­що. За по­доб­ни лич­нос­ти е дос­та­тъч­но да свеж­дат по­ли­ти­чес­ки­те ко­му­ни­ка­ции до ни­во­то на ед­на сем­п­ла пре­зен­та­ция на сво­и­те и на вул­гар­но, изо­па­че­но пред­с­та­вя­не на чуж­ди­те (идей­ни и дру­ги) те­зи/по­зи­ции. В та­къв ко­му­ни­ка­ти­вен век­тор или ре­пер­то­ар не е нуж­но ре­ал­но осъ­щес­т­вя­ва­не на об­щес­т­ве­но-по­ле­зен ди­а­лог. Той е чужд на съз­да­ва­не и ут­вър­ж­да­ва­не на ат­мос­фе­ра на по­ли­ти­чес­ка ко­рек­т­ност и то­ле­ран­т­ност. В та­ка­ва об­с­та­нов­ка лип­с­ва виж­да­не и оце­ня­ва­не на ре­ал­нос­ти­те/случ­ва­що­то се “п­рез очи­те” на дру­ги­те, на по­ли­ти­чес­ки раз­лич­ни­те или чуж­ди­те. Тяс­но-пар­тий­но­то пос­та­вя­не, ви­зу­а­ли­зи­ра­не, ар­гу­мен­ти­ра­не и изо­па­че­но тъл­ку­ва­не на зло­бод­нев­ни те­ми и ди­ле­ми от все­кид­не­ви­е­то, зад ко­и­то се прик­ри­ва се­бич­но­то, его­ис­тич­но­то или кор­по­ра­тив­но­то, обус­ла­вят не­нуж­ност­та, вред­ност­та от фор­ми­ра­не и ут­вър­ж­да­ва­не на пъл­нок­ръ­вен ди­а­лог и то­ле­ран­т­ност.

Пре­ход­ни­те ре­ал­нос­ти пред­пос­та­вят и сти­му­ли­рат осъз­на­ва­не­то от но­ви­те по­ли­ти­чес­ки ели­ти, от т.нар. по­ли­ти­чес­ка кла­са, че е нуж­но и по­лез­но спаз­ва­не­то на оп­ре­де­ле­ни тех­ни­ки или ети­ке­ти на по­ве­де­ние. Пос­лед­ни­те имат пре­дим­но ин­с­т­ру­мен­тал­но съ­дър­жа­ние и зна­че­ние спря­мо по­ве­де­ни­е­то и ко­му­ни­ка­тив­ност­та на тех­ни­те су­бек­ти. Та­къв ин­с­т­ру­мен­та­ли­зъм не е са­мо­ро­ден или пък до­мо­ра­съл. Той има сво­и­те пред­пос­тав­ки и га­ран­ции и в по-ши­ро­ки по­ли­ти­чес­ки кон­тек­с­ти, ко­и­то са свър­за­ни с ми­на­ло­то или със съв­ре­мен­ност­та. За не­мал­ка част от но­ви­те по­ли­ти­чес­ки ели­ти де­мок­ра­ци­я­та и де­мок­ра­ти­за­ци­я­та оз­на­ча­ват на­ло­жи­тел­но при­до­би­ва­не на ко­му­ни­ка­тив­ни уме­ния, ими­та­тив­ни и ети­кет­ни ре­пер­то­а­ри за ко­рек­т­но и то­ле­ран­т­но, ува­жи­тел­но от­но­ше­ние и по­ве­де­ние в по­ли­ти­чес­ка­та сре­да и об­щес­т­ве­ния жи­вот. За­що­то те га­ран­ти­рат съх­ра­не­ние или при­до­би­ва­не на власт­та и уп­рав­ле­ни­е­то. За та­ки­ва пер­со­ни и кръ­го­ве, ма­кар и не­из­ре­че­ни, но дъл­бо­ко осъз­на­ти са въз­мож­нос­ти­те/пол­зи­те от спеш­на под­мя­на/за­мя­на на съ­дър­жа­тел­но­то, от­к­ро­ве­но­то, пло­дот­вор­но­то или ре­ал­но мо­рал­но-оц­ве­те­но­то об­щу­ва­не с де­мон­с­т­ра­тив­но-ими­та­тив­ни ак­се­со­а­ри и тех­ни­ки за ди­а­ло­гич­ност, за пуб­лич­на ви­зия на то­ле­ран­тен ма­ни­ер. Пар­тий­но-по­ли­ти­чес­ки­те ели­ти раз­би­рат, че тряб­ва да при­те­жа­ват раз­лич­ни, по­ня­ко­га ди­а­мет­рал­но про­ти­во­по­лож­ни, ли­ца или по­ве­де­ния в кон­к­рет­ни сре­ди, об­с­та­нов­ки, сред свои/чуж­ди. Без при­до­би­ва­не­то на та­ки­ва мно­го­ли­ки при­със­т­вия, въп­лъ­ще­ния, без по­доб­ни уме­ния и ма­ни­е­ри те са се­ри­оз­но или до­ри на­пъл­но об­ре­че­ни на бър­за амор­ти­за­ция и да­же на дис­к­ре­ди­та­ция.

Ци­ви­ли­зо­ва­не­то, “по­ев­ро­пейч­ва­не­то” на те­зи ели­ти се свър­з­ва с ус­во­я­ва­не на ин­с­т­ру­мен­тал­ни ко­му­ни­ка­тив­ни и по­ве­ден­чес­ки тех­ни­ки и прак­ти­ки. Те съ­що им да­ват въз­мож­ност да по­кач­ват по­ли­ти­чес­кия и влас­то­вия си рей­тинг, да ме­нят в своя пол­за ко­леб­ли­ви­те пуб­лич­ни мне­ния/наг­ла­си. По­ли­ти­чес­ка­та кул­ту­ра, ими­джът се­га са по-об­вър­за­ни с ви­зи­я­та, от­кол­ко­то със сми­съ­ла и съ­дър­жа­ни­е­то им. Вза­им­с­т­ва­не­то, “к­се­ро­ко­пи­ра­не­то” или кон­ве­йер­на­та реп­ро­дук­ция на по­ли­ти­чес­ки кли­ше­та и ре­пер­то­а­ри на “мо­де­рен”, а още по­ве­че пък на “ев­ро­пейс­кия тип по­ли­ти­ци” при­до­би­ват фа­тал­но зна­че­ние. То­ва не обус­ла­вя или не ка­та­ли­зи­ра гра­деж и ут­вър­ж­да­ва­не на об­щес­т­ве­но-нуж­на, дъл­жи­ма ди­а­ло­гич­ност и то­ле­ран­т­ност­та меж­ду уп­рав­ля­ва­щи/уп­рав­ля­ва­ни­те. Не­ряд­ко то по­ве­че ги мас­ки­ра, зло­щас­т­но об­ри­ча или ра­зоб­ли­ча­ва.

Аматьо­рството и ла­и­змът на част от днеш­ни­те по­ли­ти­чес­ки ели­ти “из­би­ват” от­в­ся­къ­де

Те про­зи­рат, щом се под­ло­жат на ана­лиз и оцен­ка по­ли­ти­чес­ко­то мис­ле­не или по­ве­де­ние на рек­ру­ти­ра­ни­те от тях уп­рав­ля­ва­щи пер­со­ни и гру­пи. Осо­бе­но по вре­ме на из­бор­ни кам­па­нии и ко­га­то да­де­но уп­рав­ле­ние е “на ръ­ба” и тряб­ва да се за­щи­та­ва, да се оп­рав­да­ва/оце­ля­ва. То­га­ва ряз­ко про­ли­ча­ват про­пус­ки­те, сла­бос­ти­те, не­у­ме­ни­я­та и по­ро­ци­те в ко­му­ни­ка­тив­на­та кул­ту­ра на та­ка­ва по­ро­да по­ли­ти­ци и уп­рав­ни­ци. Фра­пи­ра­ща е лип­са­та на ре­ал­на и има­та­тив­но-де­мон­с­т­ри­ра­на то­ле­ран­т­ност и ди­а­ло­гич­ност към тех­ни­те опо­нен­ти, про­тив­ни­ци или вра­го­ве. Нес­ко­по­са­ни­те ма­ни­е­ри “лъс­ват” от­в­ся­къ­де.

Въп­ре­ки пуб­лич­но ог­ла­се­ни­те обе­ща­ния за во­де­не на “по­зи­тив­на кам­па­ни­я”, за спаз­ва­не на доб­ро­на­ме­рен и ко­рек­тен тон в дис­ку­си­и­те, де­ба­ти­те и по­ле­ми­ки­те с идей­но-по­ли­ти­чес­ки­те кон­ку­рен­ти, опо­нен­ти, про­тив­ни­ци и вра­го­ве (обик­но­ве­но, ако не и за­дъл­жи­тел­но) всич­ко то­ва се изос­та­вя или заб­ра­вя. Нах­лу­ва по­ли­ти­зи­ра­на и свръ­хи­де­о­ло­ги­зи­ра­на мо­но­ло­гич­ност, ко­я­то въз­п­ре­пят­с­т­ва и да­же лик­ви­ди­ра все­ки опит за то­ле­ран­т­ност, за пъл­нок­ръ­вен ди­а­лог меж­ду пре­тен­ден­ти­те за власт­та.

За всич­ки зна­чи­ми пар­тий­но-по­ли­ти­чес­ки ор­га­ни­за­ции ста­ва ес­тес­т­ве­но или не­об­хо­ди­мо да да­ват пуб­лич­на глас­ност и ви­ди­мост на тях­на­та (про­ме­ня­ща и раз­рас­т­ва­ща се) ди­а­ло­гич­ност и то­ле­ран­т­ност. Част от то­зи сце­на­рий са и пуб­лич­но де­мон­с­т­ри­ра­ни­те и рек­ла­ми­ра­ни ре­фор­ми, об­нов­ле­ния в пар­тий­ни­те кад­ро­ви струк­ту­ри, в по­ли­ти­чес­кия ман­та­ли­тет, ма­ни­ер и вер­бал­ни­те им тех­ни­ки/прак­ти­ки. Ня­кои пар­тии са от ти­пич­но ли­дер­с­ки тип, а в дру­ги се ус­та­но­вя­ват дра­ко­нов­с­ки или дик­та­тор­с­ки по­ряд­ки. То­ва не им пре­чи, а да­же ги на­сър­ча­ва, да пле­ди­рат пред об­щес­т­во­то, че те един­с­т­ве­ни са об­ра­зец на ди­а­лог и на то­ле­ран­т­ност. Как­то вът­ре в са­ми­те пар­тии, та­ка и спря­мо об­щес­т­во­то.

По­ли­ти­чес­ки­ят ме­ни­дж­мънт и мар­ке­тинг, PR-ът се прев­ръ­щат в не­от­мен­на част от обу­чи­тел­ни­те и ква­ли­фи­ка­ци­он­ни­те ме­роп­ри­я­тия. Съз­да­ват се и спе­ци­а­ли­зи­ра­ни зве­на към по­ли­ти­чес­ки­те пар­тии, ко­и­то ор­га­ни­зи­рат, пуб­лич­но пред­с­та­вят и рек­ла­ми­рат та­ки­ва об­нов­ле­ния.

Ня­ко­гаш­на­та ка­зи­он­на/ва­лид­на за близ­ко­то ис­то­ри­чес­ко ми­на­ло пар­тий­на учеб­на го­ди­на ве­че не съ­щес­т­ву­ва. Пра­вят се опи­ти за но­ви, мо­дер­ни, ев­ро­пейс­ки по дух фор­ми, ме­то­ди и тех­ни­ки на по­ли­ти­чес­ко обу­че­ние и об­ра­зо­ва­ние. Въп­ре­ки те­зи про­ме­ни ня­как­ви за­бе­ле­жи­ми раз­ли­ки към до­сад­но поз­на­ти­те ни прег­ре­ше­ния или зло­у­пот­ре­би с то­ле­ран­т­ност­та и ди­а­ло­гич­ност­та все още не се за­бе­ляз­ват на прак­ти­ка.

Случ­ва се не­що, по съ­щес­т­во па­ра­док­сал­но, но ина­че три­ви­ал­но: все­ки из­меж­ду та­ки­ва по­ли­ти­чес­ки су­бек­ти пле­ди­ра пред пуб­лич­ност­та, че е за об­щес­т­ве­но-по­ле­зен ди­а­лог и то­ле­ран­т­ност, да­же на все­ос­лу­ша­ние пла­си­ра свои вер­сии, кол­ко мно­го е дал или по­жер­т­вал за тях. Оба­че по съ­щес­т­во не пра­ви не­що дос­та­тъч­но кон­к­рет­но или по-про­дук­тив­но, за да се по­лу­чат те по ня­ка­къв на­чин в по­ли­ти­зи­ра­на­та прак­ти­ка. Тък­мо об­рат­но­то, не­ряд­ко да­же се опит­ва за­во­а­лирано да ги въз­п­ре­пят­с­т­ва. Сти­га се до­ри до nоn sens от ро­да на то­ва, че па­ра­лел­но с па­те­тич­ни­те ти­ра­ди за не­об­хо­ди­мост­та и по­лез­ност­та от ди­а­ло­га и то­ле­ран­т­ност­та по прин­цип по­доб­ни по­ли­ти­чес­ки и влас­то­ви су­бек­ти не прес­та­ват да на­ла­гат на об­щес­т­ве­ност­та идеи и пред­с­та­ви, че са­мо те са ис­тин­с­ки­те сто­же­ри и за­щит­ни­ци на ди­а­ло­га и то­ле­ран­т­ност­та. Как­то и че дру­ги­те и чуж­ди­те са на­пъл­но нес­по­соб­ни за тях или тряб­ва да зап­ла­тят твър­де ви­со­ка це­на, за да ги при­до­би­ят ня­как. Це­на, ко­я­то обик­но­ве­но не са­мо ня­ма об­що с ди­а­ло­га или то­ле­ран­т­ност­та. Об­рат­но, тя ги въз­п­ре­пят­с­т­ва или до­ри ги уби­ва. За­що­то вся­ко мо­но­по­ли­зи­ра­не на ди­а­ло­га, как­то пред­по­чи­та­ни­е­то или фа­во­ри­за­ци­я­та на ед­ни, а съ­що дис­к­ре­ди­та­ци­я­та и дис­к­ри­ми­на­ци­я­та на дру­ги, чуж­ди или раз­лич­ни от тях, съв­сем не спо­ма­гат за нор­мал­но и пъл­но­цен­но раз­ви­тие и въз­дейс­т­вие на та­ки­ва ди­а­ло­зи/то­ле­ран­т­нос­ти. Ня­ма ис­тин­с­ки и пло­дот­во­рен по­ли­ти­чес­ки ди­а­лог или то­ле­ран­т­ност там и то­га­ва, къ­де­то и ко­га­то има опи­ти да се рег­ла­мен­ти­рат и су­бор­ди­ни­рат съ­от­вет­ни по­ли­ти­чес­ки су­бек­ти, ко­и­то мо­гат и тряб­ва да се до­пус­кат или изо­ли­рат от по­ли­ти­чес­ки­те дис­пу­ти.

Съ­щес­т­ву­ват тре­вож­ни и опас­ни ре­ал­нос­ти в род­ния ни пре­ход. Не­ис­то­ви­те опи­ти да се прев­зе­ме или за­дър­жи по­ли­ти­чес­ка­та власт в дър­жа­ва­та и об­щес­т­во­то от по­ве­че­то пар­тий­но-по­ли­ти­чес­ки ели­ти се въз­п­ри­е­мат от граж­дан­с­т­во­то ка­то въз­мож­ност за да­де­на при­ва­ти­за­ция, ре­дук­ция, то­та­лен кон­т­рол вър­ху про­це­си­те и га­ран­ци­и­те за нор­ма­лен, об­щес­т­ве­но-по­ле­зен и зна­чим ди­а­лог и на то­ле­ран­т­ност­та в ця­лос­т­но­то ни по­ли­ти­чес­ко прос­т­ран­с­т­во. До­ри и при по-спо­кой­ни и нор­мал­ни об­щес­т­ве­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва, при не­раз­бу­не­ни об­щес­т­ве­ни нра­ви или не кон­ф­рон­та­ци­он­ни нас­т­ро­е­ния меж­ду спо­ре­щи­те пар­тий­но-по­ли­ти­чес­ки иден­тич­нос­ти, се виж­дат бе­ле­зи­те/вре­ди­те от по­доб­ни лип­си и по­ро­ци.

По­ли­ти­чес­ки­ят ди­а­лог и то­ле­ран­т­ност­та меж­ду граж­да­ни­те в ус­ло­ви­я­та на ра­ди­ка­лен пре­ход и на все­об­ща кри­за се оказ­ват за­ви­си­ми от ха­рак­те­ра и спе­ци­фи­ка­та на дру­ги ди­а­ло­зи, ко­и­то съ­що про­во­ки­рат ог­ра­ни­че­ния и въз­п­ре­пят­с­т­ва­не на то­ле­ран­т­ност­та. Ве­че спо­ме­нах за но­жи­ци­те меж­ду по­ли­ти­чес­кия и мо­рал­ния ди­а­лог и на то­ле­ран­т­ност­та във все­ки един от тях или в тях­на­та ком­би­на­ция. Со­ци­ал­ни­ят ди­а­лог се оказ­ва зат­руд­нен от но­во­по­я­ви­ли се при­чи­ни, фак­то­ри и об­с­то­я­тел­с­т­ва, ко­и­то лип­с­ват в близ­ко­то ис­то­ри­чес­ко ми­на­ло раз­ви­тие на стра­на­та. Дър­жа­ва­та ве­че не мо­же да се ан­га­жи­ра са­мо и един­с­т­ве­но с нуж­ди­те и пра­ва­та на “на­ро­да”, раз­б­ран ка­то со­ци­ал­ни ма­си, ни­зи­ни и бед­ни хо­ра. Тя се съ­об­ра­зя­ва с но­во­по­я­ви­ли­те се сло­е­ве, с пре­тен­ци­и­те/очак­ва­ни­я­та на въз­мог­на­ли­те и об­ла­жи­ли­те се от пре­хо­да – по за­ко­нен или не­за­ко­нен на­чин. То­ва ком­п­ли­ци­ра со­ци­ал­но­то пар­т­ньор­с­т­во. Още по­ве­че че и син­ди­ка­ти­те са ог­ра­ни­че­ни в опи­ти­те си да вли­я­ят на уп­рав­ле­ни­е­то.

Со­ци­ал­на­та по­ли­ти­ка, ко­я­то по прин­цип и пре­зум­п­ция след­ва да е най-ди­а­ло­гич­на и то­ле­ран­т­на, се оказ­ва най-кри­зис­но­то по­ле за нор­ма­лен и ус­пе­шен по­ли­ти­чес­ки ди­а­лог, а съ­що за про­я­ва на нуж­на­та то­ле­ран­т­ност към раз­лич­ни­те хо­ра или раз­но­род­ни­те об­щ­нос­ти. Се­га не­дос­та­тъ­ци­те и про­ва­ли­те в нея са дос­та­тъч­ни за дис­к­ре­ди­ти­ра­не на уп­рав­ле­ния, как­то и за де­за­ву­и­ра­не на пар­тий­но-по­ли­ти­чес­ки­те си­ли и ко­а­ли­ции, ко­и­то ги про­веж­дат, по­ве­че или по-мал­ко ус­пеш­но/вред­но.

Хо­ра­та от сла­би и за­ви­си­ми стра­ти­фи­ка­ци­он­ни гру­пи ис­кат да съ­щес­т­ву­ва и фун­к­ци­о­ни­ра ня­как­во со­ци­ал­но ра­вен­с­т­во. То­ва по-ско­ро е из­во­ди­мо от из­чез­ва­що­то нас­лед­с­т­во на отиш­лия в ис­то­ри­я­та или в му­зея на па­мет­та со­ци­а­ли­зъм. То­ва раз­пал­ва со­ци­ал­ни нос­тал­гии към ми­на­ло­то, а не тол­ко­ва към не­го­ви­те иде­о­ло­ги­чес­ки кон­с­т­рук­ции. За­що­то уни­фи­ка­ци­я­та в оно­ва вре­ме, на­ред с всич­ки­те си не­га­ти­ви, съз­да­ва и ня­кои со­ци­ал­но-пси­хич­ни по­зи­тив­ни наг­ла­си и сте­ре­о­ти­пи, ко­и­то в но­ви­те, пре­ход­ни и ка­пи­та­лис­ти­чес­ки ре­ал­нос­ти, ве­че лип­с­ват. Пре­диш­ни­ят иде­о­ло­ги­чес­ки дек­ре­ти­ран и си­ло­во, по­ли­ти­ко-дър­жав­но на­саж­дан ко­лек­ти­ви­зъм бър­зо се из­па­ря­ва, а на не­го­во мяс­то по­ник­ват и раз­цъф­тя­ват все­въз­мож­ни ин­ди­ви­ду­а­лиз­ми, его­из­ми, от­чуж­де­ния, со­ци­ал­ни ау­тиз­ми, граж­дан­с­ко рав­но­ду­шие или да­же сан­к­ци­о­ни­ра­щи ори­ен­та­ции и наг­ла­си към за­гу­би­ли­те/спе­че­ли­ли­те от пре­хо­да. Та­ки­ва про­це­си и тен­ден­ции в об­щес­т­во­то сла­гат мрач­на сян­ка. Те не­га­тив­но вли­я­ят и въз­дейс­т­­ват вър­ху прос­т­ран­с­т­ва­та, ефек­ти­те и пос­ле­ди­ци­те на по­ли­ти­чес­кия ди­а­лог, а още по­ве­че вър­ху те­зи на то­ле­ран­т­ност­та.

Днес хо­ра­та жи­ве­ят в ус­ло­ви­я­та на див ка­пи­та­ли­зъм, при който та­ко­ва со­ци­ал­но ра­вен­с­т­во е изоб­що не­въз­мож­но. Въз­ник­ват проб­ле­ми за т.нар.

не­рав­но ра­вен­с­т­во, спра­вед­ли­во не­ра­вен­с­т­во или не­рав­на спра­вед­ли­вост

Пре­ди те бяха не­поз­на­ти. В пред­ход­ни­те ис­то­ри­чес­ки и об­щес­т­ве­ни ре­а­лии те ве­че са из­во­ди­ми от ха­рак­те­ра и спе­ци­фи­ка­та на си­ту­а­ци­я­та. В но­ви­те ис­то­ри­чес­ки ус­ло­вия пре­диш­на­та га­ран­ти­ра­на опе­ка на ня­ко­гаш­на­та со­ци­ал­на дър­жа­ва из­ця­ло лип­с­ва в бив­шия й вид. В са­ма­та зо­ра на пре­хо­да граж­да­ни­те жи­ве­ят с илю­зии за кон­вер­ген­ция на доб­ри­те стра­ни и пре­дим­с­т­ва на вся­ка ед­на от две­те сис­те­ми. То­ва в ус­ло­ви­я­та на ра­ди­кал­на кри­за е хи­ме­рич­но. Драс­тич­но се про­ме­нят жи­тейс­ки­те ори­ен­ти­ри към ис­то­ри­чес­ко­то/со­ци­ал­но­то вре­ме. Осо­бе­но бо­лез­не­но то­ва се чув­с­т­ва във все­кид­нев­но-би­ог­ра­фич­ния ста­тус на чо­ве­ка. В бив­шоето со­ци­а­лис­ти­чес­ко об­щес­т­во, чрез иде­о­ло­ги­за­ци­я­та и свръ­х­по­ли­ти­за­ци­я­та, е лес­но про­кар­ва­не­то на из­вес­т­на до­ми­на­ция на бъ­де­ще­то, за смет­ка и в ущърб на нас­то­я­ще­то. Та­ка се жер­т­ват це­ли по­ко­ле­ния за­ра­ди дру­ги; при­на­сят се ед­ни чо­веш­ки съд­би вър­ху ол­та­ра на “с­вет­ло­то бъ­де­ще”. В но­ви­те ус­ло­вия хо­ра­та ве­че ис­кат да жи­ве­ят в нас­то­я­ще­то, да не пра­вят греш­ки­те и жер­т­ви­те си, ко­и­то са опоз­на­ли в ми­на­ло­то. Чув­с­т­во­то за вик­тим­ност от вре­ме­то и об­с­то­я­тел­с­т­ва­та ста­ва ма­со­вид­но и па­рок­сиз­мал­но. То про­ме­ня сво­и­те ко­ти­ров­ки/ори­ен­та­ции. То­ва ре­зо­ни­ра вър­ху ди­а­ло­гич­ност­та и то­ле­ран­т­ност­та сред хо­ра­та и об­щ­нос­ти­те. Ин­ди­ви­ду­а­ли­за­ця­та, ути­ли­за­ци­я­та, мер­кан­ти­лиз­мът и хе­до­низ­мът в пер­со­нал­ния/об­щес­т­ве­ния жи­вот ус­ко­ря­ват и ум­но­жа­ват по­доб­ни въз­п­ри­я­тие/оцен­ка на вре­ме­то, а и вли­ят на ти­по­ве об­щу­ва­не.

В но­ви­те па­зар­ни ус­ло­вия все­ки чо­век ис­ка да се въз­пол­з­ва мак­си­мал­но от тях, да обо­га­ти сво­бо­да­та и бла­го­по­лу­чи­е­то си. Той не виж­да на­пъл­но всич­ки це­ни/жер­т­ви, ко­и­то та­ко­ва “ос­во­бож­де­ни­е” мо­же да на­не­се вър­ху ос­та­на­ли­те хо­ра, в т.ч. и вър­ху въз­мож­нос­ти­те и ма­ща­би­те на со­ли­дар­ност­та, ху­ма­низ­ма или со­ци­ал­на­та спра­вед­ли­вост. В ус­ло­ви­я­та на край­но опа­за­ря­ва­не на всич­ко в жи­во­та, при тол­ко­ва гро­тес­к­на дес­т­рук­ция на дър­жав­ност­та и ла­бил­ност на граж­дан­с­ко­то об­щес­т­во, сво­бо­да­та, со­ли­дар­ност­та и спра­вед­ли­вост­та сил­но про­ме­нят ва­лен­ци­и­те, въз­мож­нос­ти­те и ре­ал­ни­те ма­ща­би на въз­дейс­т­ве­ност­та си. Съ­об­ра­зя­ва­не­то с плу­ра­ли­зи­ра­ни­те ин­те­ре­си и цен­нос­ти, прин­ци­пи и сти­ло­ве на жи­вот пов­ди­га мно­го изис­к­ва­ния, сблъс­к­ва по­ли­ти­чес­ки­те и со­ци­ал­ни­те ди­а­ло­зи. То­ва осе­за­е­мо реф­лек­ти­ра вър­ху въз­мож­нос­ти­те и при­ло­же­ни­я­та на то­ле­ран­т­ност­та. То оказ­ва вли­я­ние и въз­дейс­т­вие на об­ли­ка, ро­ля­та, зна­че­ни­е­то, при­но­са и по­тен­ци­а­ла на се­га би­ту­ва­щи­те на­ци­о­нал­но- или со­ци­ал­но-от­го­вор­ни по­ли­ти­чес­ки си­ли, на от­дел­ни­те пар­тии и ели­ти­те им, как­то и на ця­ло­то граж­дан­с­ко об­щес­т­во.

Дра­ма­тиз­мът на кри­за­та се от­ра­зя­ва вър­ху со­ци­ал­ни­те проб­ле­ми и ко­ли­зии на оп­ре­де­ле­ни ет­ни­чес­ки об­щ­нос­ти. В пре­ход­на­та си­ту­а­ция фра­пи­ра­що се очер­та­ват и дейс­т­ват тен­ден­ци­и­те на из­вес­т­на ет­ни­за­ция на бед­ност­та, без­ра­бо­ти­ца­та, нег­ра­мот­ност­та, кри­ми­но­ген­ност­та и жи­тейс­ка­та без­пер­с­пек­тив­ност. На фор­мал­но-по­ли­ти­чес­ко рав­ни­ще бъл­гар­с­ки­ят ет­ни­чес­ки мо­дел да­ва сво­и­те по­зи­ти­ви. Оба­че на со­ци­ал­но ни­во не доп­ри­на­ся съ­щес­т­ве­но за по­доб­ря­ва­не на ока­я­но­то със­то­я­ние на ня­кои ет­ни­чес­ки об­щ­нос­ти. Ряз­ко сри­ва­що­то се ка­чес­т­во на чо­веш­кия по­тен­ци­ал в та­ки­ва за­сег­на­ти об­щ­нос­ти в пер­с­пек­ти­ва за­ла­га ко­вар­ни “ми­ни със за­къс­ни­тел” за бъ­де­щи по­ли­ти­чес­ки, граж­дан­с­ки, ико­но­ми­чес­ки, со­ци­ал­ни, кул­тур­ни ини­ци­а­ти­ви и ре­фор­ми. То­ва ве­че пос­та­вя и мас­ки­ра бъ­де­щи де­то­на­ции и ек­с­п­ло­зии в раз­лич­ни сфе­ри на об­щес­т­ве­ния жи­вот, ко­и­то за­ся­гат драс­тич­но ди­а­ло­га/то­ле­ран­т­ност­та меж­ду граж­да­ни­те. Край­на­та бе­зиз­ход­ност и ми­зе­ри­я­та в за­ви­си­ми и още­те­ни со­ци­ал­ни гру­пи/ин­ди­ви­ди пре­доп­ре­де­лят не­до­ве­рие към власт­та и уп­рав­ля­ва­щи­те. Те по­раж­дат ни­хи­ли­зъм към граж­дан­с­ки­те по­ряд­ки, раз­вих­рят опас­ни наг­ла­си към прес­тъп­ва­не на за­ко­ни или нор­ми на дър­жа­ва­та/об­щес­т­во­то. С та­ки­ва со­ци­ал­но-за­ви­си­ми и сла­би сло­е­ве и ин­ди­ви­ди е край­но слож­но и труд­но да се ра­бо­ти по­ли­ти­чес­ки, в срав­не­ние с дру­ги, ко­и­то са не та­ка още­те­ни или об­ла­го­де­тел­с­т­ва­ни от пре­хо­да. То­ва про­ли­ча­ва в идей­но-по­ли­ти­чес­ки­те и уп­рав­лен­с­ко-прак­ти­чес­ки­те блуж­де­ния, трес­ка­ви­те бро­же­ния и тър­се­ния на ле­ви­те и ля­во­цен­т­рис­т­ки­те пар­тии, на уп­рав­ля­ва­щи по­ли­ти­чес­ки ко­а­ли­ции. Те, по во­ля­та и кап­ри­зи­те на Ней­но ве­ли­чес­т­во ис­то­ри­я­та, ве­че тряб­ва да ба­лан­си­рат меж­ду цен­нос­ти­те, прин­ци­пи­те или ин­с­т­ру­мен­та­ри­у­ми­те, ко­и­то са при­съ­щи как­то на со­ци­ал­но­то, та­ка съ­що и на ли­бе­рал­но­то.

Ус­лож­не­ни­я­та око­ло по­ли­ти­чес­кия ди­а­лог и то­ле­ран­т­ност­та се обус­ла­вят и по ли­ния на то­тал­на­та ду­хов­но-кул­тур­на кри­за на со­ци­у­ма. Раз­па­дът на пре­диш­на­та кул­тур­на дейс­т­ви­тел­ност, де­ле­ги­ти­ма­ци­я­та и дис­к­ре­ди­та­ци­я­та на фа­во­ри­зи­ра­ни­те й ес­те­ти­чес­ки ета­ло­ни, тех­ни­ки и прак­ти­ки не е ком­пен­си­ран, ни­то за­ме­нен от но­ва кул­тур­на ре­ал­ност. Про­фа­на­ци­я­та на ма­со­ва­та кул­ту­ра, на­шес­т­ви­е­то на жъл­тия по­ток в ли­те­ра­ту­ра­та, из­кус­т­во­то, пре­са­та и ки­но­то, ис­то­ри­чес­ки не­поз­на­ти­ят изо­ла­ци­о­ни­зъм и пла­шещ пер­со­на­лен хер­ме­ти­зъм, ко­и­то пре­дос­та­вят и сти­му­ли­рат не­ве­ро­ят­но “от­во­ре­ни­те мре­жи” и ог­ром­ни­те въз­мож­нос­ти на Ин­тер­нет сил­но вли­я­ят на мо­ду­си­те на ди­а­ло­га/то­ле­ран­т­ност­та. Ра­ди­кал­на­та про­мя­на в му­зи­кал­но-ин­то­на­ци­он­на­та сре­да вли­яе или въз­дейс­т­ва на от­но­ше­ни­я­та/по­зи­ци­и­те на мла­ди­те към по­ли­ти­ка­та, по­ли­ти­чес­ки­те ин­с­ти­ту­ции, пар­ти­и­те и от­дел­ни­те им сим­вол­ни фи­гу­ри. Тя де­фор­ми­ра и да­же из­мес­т­ва ис­то­ри­чес­ки или кул­тур­но ут­вър­де­ни об­раз­ци/тра­фа­ре­ти на об­щес­т­ве­но или по­ко­лен­чес­ко об­щу­ва­не. Зей­ват про­пас­ти меж­ду цен­нос­т­ни­те све­то­ве на по­ко­ле­ни­я­та. Чал­га-кул­ту­ра­та от тяс­но про­фи­ли­ран му­зи­ка­лен и мла­деж­ки фе­но­мен се прех­вър­ля и раз­п­рос­т­ра­ня­ва в дру­ги­те сфе­ри на жи­во­та ни. То­тал­ни­ят ни­хи­ли­зъм, чер­ног­лед­с­т­во­то, аро­ган­т­ност­та, ци­низ­мът, ос­ко­те­ли­ят език и при­ми­ти­ви­за­ци­я­та на чо­веш­ка­та емо­ция, прос­та­щи­на­та на чо­веш­ки­те све­то­въз­п­ри­я­тия или све­топ­ро­яв­ле­ния, свеж­да­не­то на всич­ко са­мо до най-нис­ши на­го­ни и так­тил­ни усе­ща­ния, до въз­пе­ни мут­рен­с­ки ду­шев­ни ко­ли­зии и про­фан­но-все­кид­нев­ни ди­ле­ми, би­ту­ва­щи в тек­с­то­ве­те на чал­га-на­шес­т­ви­е­то, чер­пят сво­и­те плос­ки, све­жи и ат­рак­тив­ни мо­ти­ви от ре­ал­нос­ти­те, бур­ния об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ки жи­вот. Как­то в жи­во­та и осо­бе­но в по­ли­ти­ка­та, дар­ви­нис­т­ки­ят прин­цип на ес­тес­т­ве­ния под­бор, на “п­ра­во­то на сил­ни­я” (фи­зи­чес­ки, фи­нан­со­во, по­ли­ти­чес­ки и пр.) реф­лек­ти­ра или се въз­пя­ва в тек­с­то­ве­те на чал­га­та. Ра­ди­ка­лиз­мът и без­це­ре­мон­ност­та в чо­веш­ки­те об­нос­ки и от­но­ше­ния не са из­кус­т­ве­на ху­до­жес­т­ве­на из­мис­ли­ца. Те вър­лу­ват в раз­т­ре­се­ния от кон­вул­си­и­те и тран­с­фор­ма­ци­и­те ни жи­вот. На­ли и по­ли­ти­ка­та е сре­ди­ще/сбо­ри­ще на те­зи по­ро­ци, сла­бос­ти, не­дос­та­тъ­ци на чо­веш­ка­та при­ро­да или на ней­ни­те ду­шев­ни лам­те­жи? Чал­га­та не е са­мо ре­зо­нанс, ня­как­во спе­ци­фич­но ехо на зло­бод­не­ви­е­то и спо­ра­дич­ни­те съ­би­тия или про­це­си в ре­ал­ния ни жи­вот. Тя е ин­с­т­ру­мент и ка­та­ли­за­тор за но­ви и дейс­т­ве­ни наг­ла­си към не­го. А то­ва рефлектира вър­ху по­ли­ти­чес­ка­та ат­мос­фе­ра и ре­ал­ност, об­ре­ме­ня­ва въз­мож­ност­та и ми­си­я­та на ди­а­ло­га и то­ле­ран­т­ност­та в тях. Се­га крех­ка­та и ис­к­ро­мет­на­та из­вес­т­ност се прев­ръ­ща в “Ар­хи­ме­дов лост” за ус­пех и из­вес­т­на по­пу­ляр­ност. Но­ви­те поп-фолк ди­ви, си­ли­ко­но­ви­те бо­ги­ни ста­ват пуб­лич­ни, бе­за­пе­ла­ци­он­ни ку­ми­ри или идо­ли на мла­ди­те ге­не­ра­ции, за раз­ли­ка от или във вре­да на по­ли­ти­чес­ки­те све­ти­ла. То­ва ка­ра по­ли­ти­ци, тех­ни­те ща­бо­ве, ек­с­пер­ти и имидж-мей­къ­ри спеш­но да се въз­пол­з­ват от по­пу­ляр­ност­та, прис­ти­жа на но­ви­те звез­ди. При то­ва не са­мо ин­ци­ден­т­но, по вре­ме на ня­как­ви из­бор­ни кам­па­нии, а все­кид­нев­но да де­мон­с­т­ри­рат бли­зост­та си с тях. Жар­го­нът и ин­век­тив­ност­та от чал­га-тек­с­то­ве­те се про­мък­ват в лек­си­ко­на на вис­ши дър­жав­ни чи­нов­ни­ци, по­ли­ти­чес­ки пер­со­ни. Чал­га-кул­ту­ра­та хищ­но прос­ти­ра сво­и­те ръ­це нав­ся­къ­де в жи­во­та, а то­ва ве­че ня­как про­фи­ли­ра или про­фа­ни­ра ди­а­ло­зи­те и то­ле­ран­т­ност­та.

Та­ка­ва ма­со­ва кул­ту­ра е гар­ни­ра­на с явен “де­мог­раф­с­ки бум” на суб­кул­тур­ни про­я­ви, про­це­си и тен­ден­ции, ко­и­то раж­дат тре­во­ги или опас­нос­ти. Суб­кул­тур­ни­ят по­топ, кой­то връх­ли­та и по­та­пя в се­бе си ця­ло­то пре­ход­но об­щес­т­во, фор­ми­ра или фор­ма­ти­ра съв­сем раз­лич­ни, тре­вож­ни и опас­ни све­то­у­се­ща­ния и све­то­ре­ак­ции, осо­бе­но у мла­ди­те по­ко­ле­ния. Сред тях най-ма­си­ра­но и ма­щаб­но се раз­п­рос­т­ра­ня­ват или бър­зо се­ди­мен­ти­рат край­но не­га­тив­ни пред­с­та­ви и оцен­ки, наг­ла­си, сте­ре­о­ти­пи и ре­ак­ции към по­ли­ти­чес­ко­то изоб­що, към пар­ти­и­те и тех­ни­те ели­ти или ли­де­ри­те им. То­ва съ­що зат­руд­ня­ва по­ли­ти­ка­та и по­ли­ти­ци­те. Те не пра­вят не­об­хо­ди­мо­то, за да го пре­дот­в­ра­тят нав­ре­ме. Ма­кар по­доб­ни про­це­си и тен­ден­ции да са гло­бал­ни и со­ци­о­ло­ги­чес­ки да­де­нос­ти в бо­га­ти стра­ни с дос­та раз­вита де­мок­ра­ция, в ус­ло­ви­я­та на ра­ди­ка­лен ис­то­ри­чес­ки пре­ход, ка­къв­то е имен­но на­ши­ят, те яв­но пре­чат, ус­лож­ня­ват и зат­руд­ня­ват нор­мал­ни­те по­ли­ти­чес­ки дей­нос­ти. А изис­к­ват ко­рен­но пре­о­бо­руд­ва­не в идей­но, кад­ро­во, ин­с­т­ру­мен­тал­но, уп­рав­лен­с­ко и прак­ти­чес­ко от­но­ше­ние на мо­дер­ни­зи­ра­щи­те се по­ли­ти­чес­ки пар­тии, осо­бе­но на те­зи с ляв, со­ци­а­лен ста­тус и па­тос.

Проб­ле­ми и труд­нос­ти за нор­мал­но­то ут­вър­ж­да­ва­не и раз­ви­тие на ат­мос­фе­ра­та на ди­а­лог и то­ле­ран­т­ност в по­ли­ти­ка­та и об­щес­т­ве­ния жи­вот се по­раж­дат и сти­му­ли­рат от про­це­си­те и тен­ден­ци­и­те на все по-рас­тя­ща ато­ми­за­ция на ин­ди­ви­ду­ал­но­то би­тие, от от­чуж­де­ни­е­то на чо­веш­ка­та ек­зис­тен­ция. Пре­хо­дът с то­тал­на­та си кри­за и цен­нос­т­но-нор­ма­тив­ния ха­ос или до­ри ва­ку­ум в об­щес­т­ве­но-ис­то­ри­чес­кия и все­кид­нев­ния жи­вот, с пре­ко­мер­ната по­ли­ти­за­ция на всич­ко случ­ва­що се в об­щес­т­ве­ния или в пер­со­нал­ния жи­вот на бъл­гар­с­ки­те граж­да­ни обус­ло­ви его­и­зъм и ин­ди­ви­ду­а­ли­зъм. То­ва ка­та­ли­зи­ра сри­ва­не­то и дис­к­ре­ди­та­ци­я­та на со­ли­дар­на­та и ко­лек­тив­на­та енер­гия и ре­зул­та­ти­те й в про­мя­на на об­с­то­я­тел­с­т­ва­та. Бру­тал­но-фор­си­ра­но­то рес­тав­ри­ра­не на “див и при­ми­ти­вен ка­пи­та­ли­зъм”, сгро­мо­ляс­ва­не­то на дър­жа­ва­та до ни­во­то на из­пад­на­ла, об­ре­че­на стра­на от Тре­тия, да­же и от Чет­вър­тия свят (спо­ред ня­кои но­ви кла­си­фи­ка­ции) оп­ре­де­лят не­поз­на­ти за ед­но-две по­ко­ле­ния про­це­си на не­ве­ро­я­тен об­щес­т­вен раз­пад. Раж­да се то­тал­на ду­хов­на кри­за и по­кър­ти­тел­на дра­ма в ду­шев­ност­та, би­ти­е­то, в жи­во­та и съ­щес­т­ву­ва­не­то на це­лия бъл­гар­с­кия на­род. Ато­ми­за­ци­я­та и от­чуж­де­ни­е­то спо­ма­гат за ус­ко­ре­но-ма­щаб­на тен­ден­ция на “в­з­ри­во­ве” от емиг­ра­ци­он­ни въл­ни, на изос­та­вя­не на из­пад­на­ла­та в бед­с­т­вия и зло­чес­тия ро­ди­на, за бяг­с­т­во в чуж­би­на. С един­с­т­ве­на­та ми­съл за оце­ля­ва­не, за да се оси­гу­ри ня­ка­къв по­ми­нък или за по-сно­сен жи­вот. Те ве­че сил­но обус­ла­вят и ка­та­ли­зи­рат у много хора спе­ци­фич­на

вът­реш­ноду­хов­на “е­миг­ра­ци­я” от оди­оз­но пра­ве­ния демокра­ти­чен пре­ход

Фал­шът на дек­ла­ри­ра­ни­те “де­мок­ра­тич­ни ре­ал­нос­ти” мно­го бър­зо се раз­к­ри­ва на пуб­лич­но и на пер­со­нал­но ни­во. Съд­бов­ни­те при­о­ри­те­ти за оце­ля­ва­не на чо­ве­ка и не­го­ви­те най-близ­ки об­щ­нос­ти тук обус­ла­вят драс­тич­ни хер­ме­ти­за­ции или до­ри изо­ла­ции на чо­веш­ка­та все­кид­нев­на ра­ци­о­нал­ност и би­тий­ност. Сен­зи­тив­ност­та па­ра­лел­но се при­тъ­пя­ва или изос­т­ря до край­ност към случ­ва­що­то се в об­щес­т­во­то ка­то ця­ло. Бяг­с­т­во­то от “ди­а­ло­га” и “то­ле­ран­т­ност­та” в и на по­ли­ти­ка­та или на по­ли­ти­ци­те ни в пре­хо­да за не­мал­ко българи ги про­во­ки­ра и ори­ен­ти­ра към съ­от­вет­ни ком­пен­са­тор­ни­те ди­а­ло­зи и то­ле­ран­т­нос­ти в сфе­ра­та на не­фор­мал­но­то, на близ­ка­та при­я­тел­с­ка, род­нин­с­ка или се­мей­на сре­да. За мно­го от съ­на­род­ни­ци­те ни ди­а­ло­гът и то­ле­ран­т­ност­та в по­ли­ти­ка­та ни­то са усе­те­ни, ни­то имат как­ви­то и да са шан­со­ве за жи­вот или ус­пех. Об­рат­но­то, там, къ­де­то влас­т­ни­ци­те и по­ли­ти­ци­те, пар­тий­ни ели­ти или ли­де­ри се опит­ват да ги убе­дят, че се виж­да/ут­вър­ж­да­ва об­на­деж­да­ващ про­бив, прос­вет­ля­ващ хо­ри­зонт за де­мок­ра­тич­ни ма­ни­е­ри на ди­а­лог и то­ле­ран­т­ност към “раз­лич­на­та дру­гост”, хо­ра­та виж­дат или оце­ня­ват пре­дим­но ин­с­т­ру­мен­тал­но-спе­ку­ла­тив­ни­те из­ме­ре­ния и зна­че­ния (от ве­ро­ят­но или при­пи­са­но при­със­т­вие) на тран­с­фор­ма­ци­он­ни­те про­це­си.

В об­щес­т­во, къ­де­то ели­ти­те ка­то ця­ло съ­дейс­т­­ват за раз­гу­ла на па­зар­ни на­ча­ла и ин­с­т­ру­мен­та­ри­у­ми, то­тал­на­та за­ви­си­мост/об­ре­че­ност на всич­ко в об­щес­т­ве­ния, об­щ­нос­т­ния или ин­ди­ви­ду­ал­но-лич­нос­т­ния жи­вот на хо­ра­та от па­зар­ни­те стой­нос­ти и ме­ха­низ­ми, ня­ма нор­мал­на поч­ва и пъл­но­цен­на ат­мос­фе­ра за съз­да­ва­не, ут­вър­ж­да­ва­не и раз­ви­тие на ис­тин­с­ка ди­а­ло­гич­ност и дейс­т­ве­на то­ле­ран­т­ност меж­ду раз­но­ли­ки и раз­но­род­ни, до­ри про­ти­вос­то­я­щи си, иден­тич­нос­ти. То­ва е гор­чи­ва и зло­щас­т­на орис на бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во в де­мок­ра­тич­ния му пре­ход. По­доб­на дра­ма виж­да­ме ла­ко­нич­но, крас­но­ре­чи­во и нед­вус­мис­ле­но из­ра­зе­на в де­ви­за на Френ­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия, в ней­ния по­вик: “Да – на па­зар­на­та ико­но­ми­ка, не – на па­зар­но­то об­щес­т­во!”.

Ко­га­то по­ли­ти­ка­та ста­ва прис­луж­ни­ца на ели­тар­ни/кор­по­ра­тив­ни ин­те­ре­си и сце­на­рии за об­ла­го­де­тел­с­т­ва­не от фон­до­ве­те на об­щес­т­во­то и на­ро­да, а иде­о­ло­ги­я­та не пре­къс­ва уж дос­той­ния за ра­зоб­ли­че­ние и уни­що­же­ние тра­фа­рет на сер­вил­ни­че­не пред “сил­ни­те на де­ня”, пред влас­т­ни­ци­те и тех­ни­те кук­ло­во­ди, не се га­ран­ти­ра/осъ­щес­т­вя­ва ди­а­лог и то­ле­ран­т­ност меж­ду раз­лич­ни, още по­ве­че гро­тес­к­но про­ти­вос­то­я­щи си об­щ­нос­т­ни цен­нос­ти, нор­ми, прин­ци­пи, нуж­ди или ин­те­ре­си. Там про­ек­ти или сце­на­рии за раз­ви­тие на об­щес­т­во­то или на съ­от­вет­ни­те об­щ­нос­т­ни су­бек­ти драс­тич­но, дра­ма­тич­но и фа­тал­но се раз­ми­на­ват.

В об­щес­т­во, къ­де­то раз­дър­жа­вя­ва­не­то се пра­ви не в име­то и за бла­го­то на це­лия на­род и на об­щес­т­во­то, а от ко­рис­т­ни и мер­кан­тил­ни, влас­то­гон­с­ки или ан­ти­ху­ман­ни це­ли и ин­те­ре­си, къ­де­то пре­дим­но из­кус­т­ве­но се рек­ру­ти­рат оли­гар­хии, не е въз­мож­но да се съз­да­дат и да се ут­вър­дят пъл­нок­ръв­на об­с­та­нов­ка или ат­мос­фе­ра за ис­тин­с­ки и вза­им­но­по­ле­зен ди­а­лог, за ре­ал­на то­ле­ран­т­ност в по­ли­ти­чес­кия жи­вот.

Ато­ми­зи­ра­но­то об­щес­т­во, в ко­е­то от­чуж­де­ни­е­то ви­на­ги е за­кон и ре­ал­ност, а не ня­как­во из­к­лю­че­ние или въз­мож­ност, ни­ко­га не мо­же да пре­дос­та­ви та­ка­ва дейс­т­ви­тел­ност и кли­мат, ко­и­то да де­тер­ми­ни­рат, га­ран­ти­рат и на­сър­ча­ват про­це­си­те и тен­ден­ци­и­те на де­хер­ме­ти­за­ция, на раз­по­къс­ва­не на изо­ла­ци­я­та в соб­с­т­ве­на­та все­кид­нев­на пер­со­нал­на ек­зис­тен­ция, на пъл­но­то й ори­ен­ти­ра­не в пол­за на со­ци­у­ма и мо­ра­ла. В та­ко­ва об­щес­т­во ви­на­ги пуб­лич­ни­те ин­с­ти­ту­ции и ко­му­ни­ка­ции са зап­ла­ше­ни да бъ­дат из­пол­з­ва­ни в ути­ли­та­рен ин­те­рес на кон­к­рет­ни тес­ни (пар­тий­ни или кор­по­ра­тив­ни) су­бек­ти, а съв­сем не и за всич­ки­те, мно­го­ли­ки и раз­но­род­ни, об­щес­т­ве­ни пот­реб­нос­ти или зна­чи­ми це­ли.

То­ва още по­ве­че за­дъл­жа­ва ле­ви­те фор­ма­ции и дви­же­ния към по но­во­му ос­мис­ле­на, ор­га­ни­зи­ра­на, ре­ши­тел­на, ак­тив­на и пос­ле­до­ва­тел­на бор­ба сре­щу по­доб­ни край­но опас­ни или вред­ни про­це­си и тен­ден­ции. То спеш­но изис­к­ва ра­зоб­ли­че­ние и пре­мах­ва­не на всич­ки пред­пос­тав­ки, ус­ло­вия или пуб­лич­ни ме­ха­низ­ми, ко­и­то се­га обус­ла­вят, га­ран­ти­рат и сти­му­ли­рат рас­тя­що­то от­чуж­де­ние меж­ду хо­ра­та, взе­то във всич­ки­те му оди­оз­ни изоб­ра­же­ния и опас­ни про­я­ви или пос­ле­ди­ци.

Са­мо но­ви ис­то­ри­чес­ки или со­ци­ал­ни про­ек­ти на ле­ви­ци­те, ко­и­то да са адек­ват­ни на съв­ре­мен­ни­те ре­ал­нос­ти и съз­вуч­ни на за­да­ва­щи­те се пре­диз­ви­ка­тел­с­т­ва или очер­та­ния на ед­но по-ху­ман­но, по-со­ци­ал­но и граж­дан­с­ки съп­ри­час­т­но и дей­но об­щес­т­во, над­мог­на­ло мно­го от нас­лед­с­т­ва­та на епо­ха­та на мо­дер­ност­та, мо­гат да съ­дейс­т­ват за въз­раж­да­не и раз­ви­тие на ис­тин­с­кия ди­а­лог и на то­ле­ран­т­ност­та. Как­то и ак­тив­ни и пос­ле­до­ва­тел­ни дейс­т­вия сре­щу ак­ту­ал­ни­те чер­ти на не­о­ли­бе­рал­но фор­ма­ти­ра­на­та и спон­со­ри­ра­на гло­ба­ли­за­ция. Те мо­гат и тряб­ва да спо­мог­нат за съз­да­ва­не­то, ут­вър­ж­да­ва­не­то и раз­ви­ти­е­то на та­ка­ва ис­то­ри­чес­ка или об­щес­т­ве­на ат­мос­фе­ра, в ко­ято по­ли­ти­чес­ки­ят ди­а­лог и то­ле­ран­т­ност­та ще са на­ис­ти­на зна­чи­ми цен­нос­ти/сред­с­т­ва.

Край