ОЩЕ ЗА ТЕОРИЯТА ЗА КЛАСОВАТА БОРБА И ПОЛИТИЧЕСКИТЕ РЕВОЛЮЦИИ

Пан­ко Ан­чев е ли­те­ра­ту­рен кри­тик и ис­то­рик на бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра. Ин­те­ре­си­те му са на­со­че­ни към со­ци­ал­но­по­ли­ти­чес­ки­те идеи в ли­те­ра­ту­ра­та от Въз­раж­да­не­то до на­ши дни. Ав­тор е на кни­ги­те „Твор­ци и сло­во“, „Чо­ве­кът в сло­во­то“ и „Съ­вест­та на ду­ми­те“, как­то и на мно­го сту­дии, ста­тии и ре­цен­зии.
Прав ли е Маркс за историята на човечеството като история на класовите борби и кой извършва революциите

“Ис­то­ри­я­та на всич­ки до­се­гаш­ни об­щес­т­ва е ис­то­рия на кла­со­ви бор­би” – то­ва твър­дят в своя Ко­му­нис­ти­чес­ки ма­ни­фест Маркс и Ен­гелс. Твър­де­ни­е­то не е не­вяр­но. Ос­пор­ва­не­то му е из­лиш­но и ня­ма да до­ве­де до ни­що. То прос­то тряб­ва да се при­е­ме, за­що­то в не­го ня­ма про­па­ган­да или иде­о­ло­гия, а е из­ве­де­но от нед­ра­та на вре­ме­то и пот­вър­де­но от ис­то­ри­я­та. В кла­со­ви­те об­щес­т­ва неп­рес­тан­но се во­ди бор­ба меж­ду ан­та­го­нис­тич­ни­те кла­си – не­за­ви­си­мо да­ли та­зи бор­ба е яв­на, от­к­ри­та, въ­о­ръ­же­на и осъз­на­та или скри­та, ти­ха, не­за­бе­ле­жи­ма. Раз­лич­ни­те ин­те­ре­си на те­зи кла­си оп­ре­де­лят тях­но­то по­ве­де­ние ед­на спря­мо дру­га – до­ми­ни­ра­ща­та ис­ка по­тис­на­та­та да ра­бо­ти с още уси­лия за сво­е­то ма­те­ри­ал­но въз­мог­ва­не; по­тис­на­та­та таи в се­бе си, до­ка­то не из­бие, же­ла­ни­е­то си да по­лу­чи по­ве­че и до­ри всич­ко, ко­е­то са­ма про­из­веж­да и ко­е­то не й е поз­во­ле­но да при­те­жа­ва по­ра­ди по­ло­же­ни­е­то си в об­щес­т­во­то.

Кла­со­ви­те бор­би са ин­те­ре­сен проб­лем, с кой­то ис­то­ри­ог­ра­фи­я­та се за­ни­ма­ва пре­дим­но ко­га­то из­с­лед­ва бур­жо­аз­на­та епо­ха и ги свеж­да до бор­би меж­ду бур­жо­а­зи­я­та и про­ле­та­ри­а­та. Маркс и Ен­гелс ис­ка­ха да до­ка­жат те­о­ре­тич­но, а Ле­нин из­пъл­ни прак­ти­чес­ки тях­на­та прог­но­за, че ре­зул­та­тът от бор­ба­та меж­ду бур­жо­а­зи­я­та и про­ле­та­ри­а­та е со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та ре­во­лю­ция и от­не­ма­не­то от бур­жо­а­зи­я­та на по­ли­ти­чес­ка­та и ико­но­ми­чес­ка­та власт.

Маркс на­ри­ча про­ле­та­ри­а­та “г­ро­бо­ко­пач” на бур­жо­а­зи­я­та и пос­ве­ти ор­г­ром­ни уси­лия да ка­на­ли­зи­ра, ор­га­ни­зи­ра и иде­о­ло­ги­зи­ра про­ле­тар­с­ко­то дви­же­ние, за да му при­да­де ре­во­лю­ци­о­нен ха­рак­тер. Той пос­та­ви пред не­го за­да­ча­та да се ор­га­ни­зи­ра и мо­би­ли­зи­ра, за да осъ­щес­т­ви сво­я­та ис­то­ри­чес­ка ми­сия.

Ле­нин ог­ла­ви рус­кия про­ле­та­ри­ат и из­вър­ши пред­ви­де­ния от Маркс гран­ди­о­зен ис­то­ри­чес­ки пре­лом: власт­та да пре­ми­не в ръ­це­те му и да се сло­жи на­ча­ло­то на но­ва об­щес­т­ве­на фор­ма­ция. Имен­но по­ра­ди “из­вън­ма­точ­но­то за­че­ва­не” на со­ци­а­лиз­ма бе не­об­хо­ди­ма и те­за­та на Ле­нин за не­го­ва­та по­бе­да “в ед­на от­дел­но взе­та стра­на”. Ако за­че­ва­не­то и раж­да­не­то бя­ха нор­мал­ни, со­ци­а­лиз­мът ще­ше да се по­я­ви най-нап­ред във ви­со­ко­раз­ви­ти­те дър­жа­ви, ще­ше да влас­т­ва на­пъл­но ес­тес­т­ве­но в Ев­ро­па и Аме­ри­ка и ще­ше да про­съ­щес­т­ву­ва дъл­го – тол­ко­ва дъл­го, кол­ко­то ис­то­ри­я­та раз­ре­ши на ед­на нор­мал­на и ло­гич­но по­я­ви­ла се об­щес­т­ве­но-ико­но­ми­чес­ка и по­ли­ти­чес­ка фор­ма­ция. Но “ре­ал­ни­ят”, т.е. ро­де­ни­ят в про­ти­во­ре­чие на са­мия Маркс со­ци­а­ли­зъм жи­вя са­мо 70 го­ди­ни, след ко­е­то на­чи­на­ни­е­то се про­ва­ли на­пъл­но и прак­ти­чес­ки ком­п­ро­ме­ти­ра иде­я­та за не­го.

При­чи­ни­те за про­ва­ла все още се тър­сят, но се тър­сят из­вън ре­ал­на­та същ­ност и “не­ро­де­ност” на со­ци­а­лиз­ма. За­то­ва и ис­ти­на­та не мо­же да се на­ме­ри. За соб­с­т­ве­на уте­ха, об­що взе­то, по­ли­то­ло­зи­те, ис­то­ри­ци­те и по­ли­ти­ци­те-мар­к­сис­ти ги обо­со­бя­ват в две гру­пи: су­бек­тив­ни и обек­тив­ни при­чи­ни. Обек­тив­ни­те при­чи­ни се обоз­на­ча­ват с “п­ро­вал в ико­но­ми­ка­та”, не­кон­ку­рен­тос­по­соб­ност на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та ико­но­ми­ка спря­мо ка­пи­та­лис­ти­чес­ка­та, нес­по­соб­ност да се из­вър­ши на­уч­но-тех­ни­чес­ка­та ре­во­лю­ция и изос­та­ва­не в сфе­ра­та на но­ви­те тех­но­ло­гии. Су­бек­тив­ни­те при­чи­ни не са тол­ко­ва важ­ни, ма­кар не­съм­не­но да оказ­ват сил­но въз­дейс­т­вие вър­ху про­ва­ла на со­ци­а­лиз­ма. За най-важ­на­та от тях се при­е­ма “п­ре­да­тел­с­т­во­то” на пос­лед­ни­те съ­вет­с­ки ръ­ко­во­ди­те­ли, ко­и­то фак­ти­чес­ки са се ока­за­ли “пе­та­та ко­ло­на” в со­ци­а­лиз­ма.

Осъ­щес­т­ве­на­та спо­ред те­о­ри­я­та на Маркс со­ци­а­лис­ти­чес­ка ре­во­лю­ция в Ру­сия и в ос­та­на­ли­те дър­жа­ви на т.нар. со­ци­а­лис­ти­чес­ки блок по сво­я­та същ­ност мо­же да се оп­ре­де­ли ка­то “из­вън­ма­точ­но за­че­ва­не” и “п­реж­дев­ре­мен­но раж­да­не”. Са­ма­та те­за “п­ро­ле­та­ри­а­тът – гро­бо­ко­пач на ка­пи­та­лиз­ма” е иде­о­ло­ги­чес­ки-про­па­ган­д­на, по­ра­ди ко­е­то е не­вяр­на. Тя ус­ко­ри по­ли­ти­чес­ко­то и кла­со­во­то са­мо­о­съз­на­ва­не на на­ем­ния про­ле­та­ри­ат, но обек­тив­но вле­зе в про­ти­во­ре­чие със са­мия Маркс. На­ли имен­но Маркс до­ка­за, че вся­ка но­ва об­щес­т­ве­но-ико­но­ми­чес­ка и по­ли­ти­чес­ка фор­ма­ция се за­раж­да в нед­ра­та на ста­ра­та; пос­ле рас­те вът­ре в нея и в един оп­ре­де­лен мо­мент, ко­га­то ве­че ико­но­ми­чес­ка­та власт е по­е­та от но­ва­та гос­под­с­т­ва­ща кла­са, се из­вър­ш­ва ре­во­лю­ци­я­та, чрез ко­я­то се взи­ма и по­ли­ти­чес­ка­та власт. А со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та ре­во­лю­ция най-нап­ред съ­бо­ри ста­ра­та по­ли­ти­чес­ка сис­те­ма, от­не по­ли­ти­чес­ка­та власт от бур­жо­а­зи­я­та, ус­та­но­ви “дик­та­ту­ра­та на про­ле­та­ри­а­та” и ед­ва след то­ва за­поч­на да сме­ня ико­но­ми­чес­кия ред.

Ока­за се оба­че, че ико­но­ми­чес­ка­та сис­те­ма на со­ци­а­лиз­ма е пос­то­ян­но зас­т­ра­ше­на по­ли­ти­чес­ки. Но­ва­та по­ли­ти­чес­ка власт е зап­ла­ше­на – не са­мо от сва­ле­на­та бур­жо­а­зия, но и от вън­ш­ни­те фак­то­ри: па­ра­лел­но про­дъл­жа­ват да съ­щес­т­ву­ват бур­жо­а­зия и ка­пи­та­ли­зъм в по-го­ля­ма­та част от све­та. Ин­тер­вен­ци­я­та през 1919 г. в Ру­сия и Вто­ра­та све­тов­на вой­на по­ка­за­ха, че по­ли­ти­чес­ка­та опас­ност е не са­мо про­дъл­жи­тел­на, но и твър­де опас­на. Ка­пи­та­лът кон­цен­т­ри­ра­ше ог­ром­на мощ за уни­що­жа­ва­не на со­ци­а­лиз­ма – при то­ва не са­мо ико­но­ми­чес­ки, а и по­ли­ти­чес­ки. Зап­ла­ха­та бе пос­то­ян­на. А и вът­ре в со­ци­а­лиз­ма съ­щес­т­ву­ва нег­лас­на опо­зи­ция, ко­я­то са­мо ча­ка сго­ден мо­мент, за да се про­я­ви. На­ли имен­но тя със­та­ви вну­ши­тел­на­та ар­мия на ген. Вла­сов през Вто­ра­та све­тов­на вой­на.

От своя стра­на, ико­но­ми­чес­ки­те зат­руд­не­ния по­раж­да­ха не­довол­с­т­ва и у убе­де­ни­те “с­т­ро­и­те­ли на со­ци­а­лиз­ма”; те раз­к­ла­ща­ха сис­те­ма­та, обез­сил­ва­ха я и още по­ве­че де­зак­ти­ви­ра­ха по­ли­ти­чес­ка­та власт. Без на­си­лие власт­та не би мог­ла да се удър­жи. На­си­ли­е­то, реп­ре­си­и­те, от­не­ма­не­то на по­ли­ти­чес­ки­те сво­бо­ди на граж­да­ни­те не са ре­зул­тат на ня­как­ва кръ­во­жад­ност на Ста­лин или изоб­що на ръ­ко­во­ди­те­ли­те на ко­му­нис­ти­чес­ки­те дър­жа­ви, а на ес­тес­т­ве­на­та пот­реб­ност на со­ци­а­лиз­ма да се съх­ра­ни. Ко­га­то глав­ни­ят ти проб­лем е за­паз­ва­не на по­ли­ти­чес­ка­та власт, ни­ко­га ня­ма да ус­пе­еш да раз­ви­ваш и на­ла­гаш ед­на из­кус­т­ве­но съз­да­де­на ико­но­ми­чес­ка ба­за.

Не е въз­мож­но ед­нов­ре­мен­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на сил­на по­ли­ти­чес­ка и сла­ба ико­но­ми­чес­ка власт. Ни­как не бе слу­чай­но, че та­зи власт не ока­за ни­как­ва съп­ро­ти­ва сре­щу т.нар. неж­ни ре­во­лю­ции през 1989 г.

Кла­со­ва­та бор­ба оба­че е ре­а­лен и не­ос­по­рим факт

Проб­ле­мът, кой­то тук пос­та­вям оба­че, е: до как­ви ре­зул­та­ти до­веж­да та­зи бор­ба. Т.е. да­ли бор­ба­та меж­ду ан­та­го­нис­тич­ни­те кла­си в рам­ки­те на ед­на об­щес­т­ве­но-ико­но­ми­чес­ка и по­ли­ти­чес­ка сис­те­ма неп­ре­мен­но по­раж­да ре­во­лю­ция, чи­я­то цел е смя­на на ико­но­ми­чес­ка­та и по­ли­ти­чес­ка­та сис­те­ма, и кой всъщ­ност е в със­то­я­ние да из­вър­ши та­зи ре­во­лю­ция. Или по-кон­к­рет­но: кой е “г­ро­бо­ко­па­чът” на ка­пи­та­лиз­ма? И кой на фе­о­да­лиз­ма? Или на ра­бов­ла­дел­с­т­во­то?

Ако ис­то­ри­я­та след­ва ло­ги­ка­та, ко­я­то Маркс и Ен­гелс на­ла­гат за ис­то­ри­чес­ка­та ро­ля на про­ле­та­ри­а­та, би след­ва­ло съ­що ро­би­те да бъ­дат “г­ро­бо­ко­па­чи­те” на ро­бов­ла­дел­ци­те, как­то и кре­пос­т­ни­те – на фе­о­да­ли­те. Но не са. Не ро­би­те пре­мах­ват ро­бов­ла­дел­с­т­во­то, ни­то кре­пос­т­ни­те – фе­о­да­лиз­ма.

Бор­ба меж­ду ан­та­го­нис­тич­ни­те кла­си в съ­от­вет­ни­те сис­те­ми не по­раж­да ре­во­лю­ции, чрез ко­и­то се ус­та­но­вя­ва нов со­ци­а­лен ред. Кла­со­ва­та бор­ба би след­ва­ло да се раз­г­леж­да по-ско­ро ка­то “си­ла на сцеп­ле­ние”, цен­т­рос­т­ре­ми­тел­на си­ла, ко­я­то не поз­во­ля­ва об­щес­т­во­то да се раз­пад­не. Ко­га­то сис­те­ма­та из­чер­пи сво­е­то съ­дър­жа­ние, про­ме­ня се кла­со­ва­та същ­ност, а две­те до­се­гаш­ни глав­ни ан­та­го­нис­тич­ни кла­си из­чез­ват. Дес­т­рук­ци­я­та на сис­те­ма­та за­поч­ва от но­во­по­я­ви­ла се “тре­та” кла­са (об­щес­т­вен слой), ко­ято пре­тен­ди­ра за пъл­нов­лас­тие. Та­зи “т­ре­та” кла­са по­веж­да нов тип кла­со­ва бор­ба, чи­я­то цел ве­че на­ис­ти­на е смя­на­та на сис­те­ма­та. Ала за­ед­но с “т­ре­то­то със­ло­ви­е” на ис­то­ри­чес­ка­та сце­на из­ли­за ро­де­но­то от са­мо­то не­го ан­та­го­нис­тич­но със­ло­вие (“чет­вър­то­то със­ло­ви­е”), след ко­е­то за­поч­ва но­ва вът­реш­но­сис­тем­на “к­ла­со­ва бор­ба”. Тя ще оп­ре­де­ли по-на­та­тък същ­ност­та на но­ва­та сис­те­ма. Кла­со­ва­та бор­ба под­дър­жа жи­во­та на сис­те­ма­та, при­да­ва й мо­бил­ност и твър­дост, ук­реп­ва имун­на­та й сис­те­ма.

Раз­би­ра се, и “из­нос­ва­не­то” на сис­те­ма­та е ре­зул­тат от кла­со­ва­та бор­ба, т.е. от са­мо­то й раз­ви­тие. Вед­нъж за­че­на­та и ро­де­на от ис­то­ри­чес­ки­те за­ко­но­мер­нос­ти, тя вър­ви към своя не­из­бе­жен край. Раз­би­ра се, все­ки нов тип об­щес­т­во пред­ла­га но­ви фор­ми и учас­т­ни­ци в кла­со­ва­та бор­ба, за­що­то кла­со­во-със­лов­но­то раз­с­ло­е­ние вът­ре в не­го е раз­лич­но. Раз­лич­на е и сте­пен­та на под­чи­не­ност и ос­во­бо­де­ност на “нис­ши­те” кла­си спря­мо гос­под­с­т­ва­ща­та. Ро­би­те в ан­тич­ност­та ня­мат она­зи сво­бо­да, ко­я­то при­те­жа­ва про­ле­та­ри­а­тът. Ни­то пък ка­пи­та­лис­тът при­те­жа­ва власт­та на ро­бов­ла­де­ле­ца да се раз­по­реж­да по свое ус­мот­ре­ние със съд­би­те на хо­ра­та. Но то­ва не про­ме­ня прин­ци­па.

Прин­ци­път е, че във вся­ка об­щес­т­ве­на фор­ма­ция съ­щес­т­ву­ват по­не две ан­та­го­нис­тич­ни кла­си, ко­и­то са в два­та об­щес­т­ве­ни по­лю­са и во­ю­ват с раз­лич­ни сред­с­т­ва по­меж­ду си. Вой­на­та им оба­че не е дес­т­рук­тив­на, не е ре­во­лю­ци­он­на и не во­ди до ра­ди­кал­на про­мя­на. До­ри и въс­та­ни­я­та, ко­и­то онеп­рав­да­ни­те вди­гат, за да на­ло­жат за­ко­ни и ред, ко­и­то да об­лек­чат по­ло­же­ни­е­то им, не са ре­во­лю­ци­он­ни по своя ха­рак­тер и не це­лят смя­на на сис­те­ма­та. Ни­що ре­во­лю­ци­он­но ня­ма при­мер­но във въс­та­ни­е­то на Спар­так през ро­бов­ла­дел­с­т­во­то или на Ивай­ло през фе­о­да­лиз­ма. Те­зи въс­та­ния са фор­ми на про­тест и не са­мо не раз­ру­ша­ват про­ти­во­дейс­т­ви­е­то меж­ду ос­нов­ни­те кла­си в съ­от­вет­на­та епо­ха, но и да­ват нов им­пулс за са­мо­раз­ви­тие на об­щес­т­ве­на­та фор­ма­ция. Нат­ру­па­на­та в ре­зул­тат на кла­со­во­то про­ти­во­дейс­т­вие енер­гия се ка­на­ли­зи­ра и на­соч­ва към съ­зи­да­ние.

Ре­во­лю­ци­он­на­та кла­со­ва бор­ба за­поч­ва, ко­га­то се по­я­ви “т­ре­то­то със­ло­ви­е”. То имен­но е за­ро­ди­шът на но­во­то. Се­ме­то на ре­во­лю­ци­я­та се по­ся­ва от то­ва но­во със­ло­вие, ко­е­то из­пит­ва не­об­хо­ди­мост от нов ред и от власт, за да из­пъл­ни ис­то­ри­чес­ка­та си ми­сия. Ста­ра­та сис­те­ма за не­го ве­че е из­чер­па­на и се прев­ръ­ща в преч­ка за соб­с­т­ве­но­то му раз­ви­тие (а то е ис­то­ри­чес­ки пре­доп­ре­де­ле­но). За­то­ва сис­те­ма­та се на­ла­га да бъ­де взри­ве­на и раз­ру­ше­на и на ней­но мяс­то да се из­г­ра­ди дру­га, в ко­я­то но­во­то със­ло­вие ще бъ­де един от по­лю­си­те в за­поч­ва­ща­та но­ва кла­со­ва бор­ба.

Ако те­за­та за кла­со­ва­та бор­ба ка­то фор­ма на ре­во­лю­ция бе­ше вяр­на във ви­да, в кой­то я под­на­ся Маркс, а по-къс­но и Ле­нин, по­бе­да­та на нис­ша­та кла­са не би мог­ла да про­ме­ни съ­щес­т­ве­но со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ка­та и по­ли­ти­чес­ка­та сис­те­ма; най-мно­го би до­ве­ла до раз­мя­на на мес­та­та на съ­от­вет­ни­те кла­си. Об­ръ­ща­не­то на по­лю­си­те не ги ни­хи­ли­ра, а до­и­зос­т­ря нап­ре­же­ни­е­то и от­б­лъс­к­ва­не­то им един от друг.

Та­ка се слу­чи след Со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та ре­во­лю­ция през 1917 г. в Ру­сия. Про­ле­та­ри­а­тът взе по­ли­ти­чес­ка­та власт, от­не от бур­жо­а­зи­я­та соб­с­т­ве­ност­та и та­ка я ли­ши и от ико­но­ми­чес­ка­та власт. Мес­та­та бя­ха раз­ме­не­ни. И уж ико­но­ми­чес­ка­та сис­те­ма бе сме­не­на, но по съ­щес­т­во се за­па­зи­ха ней­ни­те ос­нов­ни па­ра­мет­ри: па­зар, на­е­мен труд, кон­ку­рен­ция (ма­кар пре­въп­лъ­те­на под фор­ма­та на съ­рев­но­ва­ние или пла­но­вост). По­лу­чи се ня­ка­к­ва ико­но­ми­чес­ка му­та­ция на ка­пи­та­лиз­ма, в ко­я­то при­те­жа­те­лят на сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во ве­че бе не ка­пи­та­лис­тът, а про­ле­та­ри­а­тът. Бур­жо­а­зи­я­та се пре­вър­на в про­ле­та­ри­ат, кой­то не прес­та­на да се съп­ро­тив­ля­ва – тай­но или яв­но (впро­чем, ве­ро­ят­но е дош­ло вре­ме­то да се ана­ли­зи­ра още вед­нъж те­за­та на Ста­лин за неп­ре­къс­ва­ща­та и до­ри на­рас­т­ва­ща кла­со­ва бор­ба вът­ре в со­ци­а­листи­чес­ко­то об­щес­т­во). Вся­ка сис­те­ма си има своя спе­ци­фич­на фор­ма на би­тие. Би­ти­е­то й из­вън та­зи фор­ма е не­въз­мож­но – в най-ло­шия слу­чай е крат­кот­рай­но.

Маркс вяр­но пред­по­ло­жи, че ка­пи­та­лиз­мът е пос­лед­на­та кла­со­ва фа­за от раз­ви­ти­е­то на чо­ве­чес­т­во­то, след ко­е­то ис­то­ри­я­та об­ръ­ща своя ход, за да за­поч­не нов ця­лос­тен ци­къл на ис­то­ри­я­та. Прос­ве­ще­ни­е­то от­во­ри пъ­тя на бур­жо­аз­ни­те иде­о­ло­гии, про­по­вяд­ва­щи ес­тес­т­ве­но­то пра­во на чо­ве­ка да бъ­де сво­бо­ден и рав­ноп­ра­вен на ос­та­на­ли­те. Но бур­жо­а­зи­я­та не мо­жа да осъ­щес­т­ви прин­ци­пи­те за сво­бо­да, ра­вен­с­т­во, брат­с­т­во и со­ли­дар­ност, с ко­и­то дой­де на власт и “за­ра­зи” про­ле­та­ри­а­та. Имен­но бур­жо­а­зи­я­та твър­де­ше от раж­да­не­то си, че е въз­мож­но и на­ло­жи­тел­но чо­ве­кът да бъ­де сво­бо­ден не­за­вис­имо в кой сек­тор на со­ци­ал­но-кла­со­ва­та йе­рар­хия се на­ми­ра. Тя из­во­ю­ва то­ва пра­во за се­бе си, но не го да­де на своя съ­юз­ник в ре­во­лю­ци­я­та, ко­я­то сва­ли арис­ток­ра­ци­я­та – про­ле­та­ри­а­та.

Бур­жо­аз­на­та ре­во­лю­ция не мо­же да се счи­та за за­вър­ше­на, щом са­мо ед­на кла­са се до­мог­на до ней­ни­те пло­до­ве. За да бъ­де ус­пеш­на, е не­об­хо­ди­мо и дру­га­та кла­са да ги по­лу­чи. Та­ка­ва е ло­ги­ка­та на ис­то­ри­я­та на мо­дер­на­та ин­дус­т­ри­ал­на епо­ха. И про­ле­та­ри­а­тът за­поч­на сво­я­та бор­ба за окон­ча­тел­но осъ­щес­т­вя­ва­не на прин­ци­пи­те на бур­жо­аз­на­та ре­во­лю­ция.

Маркс на­ло­жи оба­че дру­ги це­ли. Той ре­во­лю­ци­о­ни­зи­ра про­ле­та­ри­а­та и на­со­чи уси­ли­я­та му към ус­ко­ря­ва­не на ис­то­ри­я­та.

Но оп­ро­вер­га сам се­бе си.