Ангелина Марковска е родена през 1978 г. в Троян. Завършила е езикова гимназия в Ловеч и история във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий” с дипломна работа по Балканска история. От февруари 2004 г. е докторант по политология във ВТУ с дисертация на тема ”Германия и разпадането на Югославия (1990-1995 г.)”. Хоноруван преподавател във ВТУ по дисциплините “Теория на политиката”, “История на политическите и правни учения”, “Европейски институции и политически организации”.
Германците като повечето народи в Централна, Източна и Югоизточна Европа развиват културно-етническото понятие за нация. Светозар Стоянович, професор и директор на Института по философия и обществена теория на Белградкия университет, дефинира термина въз основа на самоиндефикация посредством чувството за принадлежност и обвързаност с онова историческо образувание, което имало собствено име и се възприемало като отделна общност.(1) От тези групи Стоянович откроил два противоположни “идеални типа”. Единият е “държавно-териториален”, а другият – “културно-етнически”. Те съответствали на две съвсем различни схващания за нацията – американското (държавно-териториално) и германското (културно-етническо). От значение за настоящето изследване е именно немската дефиниция на понятието, която значително се различава от сръбската представа за припокриване на етничност и нация.
Германците, както и народите, повлияни от тях, добре знаели, че териториалната държавна цялост има изключителна и понякога решаваща роля при конституирането и съхраняването на националната идентичност и приемственост. Все пак общото етническо потекло предствлявало несравнимо по-голяма фикция от общата култура, което налагало въвеждането на термина културно-етническа нация. И действително каква била вероятността една нация да произхожда от едни и същи предци, няколко поколения назад? Доколко обикновеният германец имал “обща кръв” със своите някогашни монарси и аристократи? Представените държавно-териториални и културно-етнически разбирания за нация се отличават със социогенност, историчност и реалистичност. Във връзка с това е важно да се заключи, че за германците е било много по-лесно да бъдат постнационални, отколкото за техните съюзници. Причината се криела в уникалната им съдба (по-скоро мефистофелско предимство) – през 1945 година те губят почти безвъзвратно своето национално самосъзнание и с него своя национализъм. За разлика от французите, германците се чувствали неудобно при всяко споменаване на думи или реплики, израз на етническа гордост. Това до голяма степен изострило чувствителността им към съдбата на народите, които се опитвали да извоюват национална независимост в рамките на Югофедерацията, и се превърнало във важна предпоставка за едностранната германска подкрепа, оказана на Словения и особено на Хърватска в разгара на конфликта.
Тук е мястото да уточня, че факторите, насочващи германските външнополитически интереси, търпят значително развитие в хода на историята. Те преминали през конкретните териториално-стратегически мотиви, присъщи на тезите на геополитиката, през полицентричните трактовки, модел на които била мечтата за Обединена Европа с център Германия, и достигнали до раждането на нов фактор, който притежава силата да задава посока на външната политика на Обединена Германия, а именно феномена “гражданска сила”.
В трактовките на бащите основатели на геополитиката мощта на държавата се корени в природата на самата земя. Смисълът на геополитиката се състои в пространственото и териториалното начало, поради което основната й задача се свеждала до разглеждане на държавата като своеобразен географски феномен с преобладаващи физикогеографски особенности, природни и човешки ресурси. Географският детерминизъм, основаващ се на природно-климатичните условия, близостта или отдалечеността от морето и океана, се третирал в качеството си на решаващ фактор за социално-икономическото, политическото и културното развитие.
Съществен принос в разработките на тази проблематика внесли представителите на германската геополитика (Geopolitik): Й. Парча, Ф. Науман, К. Хаусхофер, Росса, Й. Кюн, Г. Макиндер, Р. Челлен, Г. Трейчке. Геополитиката произхождала от интелектуалната традиция на Прусия и Втория райх, за които използването на военна сила било prima ratio (пръв аргумент) в международните отношения. Както отбелязва Г. Трейчке, “триумфът на силния над слабия съставлява неизкоренения закон на живота.” (2)
Синтезът на идеологическите германски митове със съвременната индустриална и военна мощ дава начало на държава, в която на първо място стоят агресията, героизмът, силата и господството. Прусия се разглеждала като въоръжен лагер в центъра на враждебно обкръжение. Неслучайно Ото фон Бисмарк отбелязва, че единствената ефективна граница на Германия била нейната армия. Продукт на тази трактовка станала териториалната концепция за могъща и обширна Централна Европа – Mitteleuropa, под ръководството на Германия, като на другите народи от региона се предлагала защита от външни опасности в лицето на Франция – на Запад, и Русия – на Изток.
Тези идеи са опровергани от Й. Парча(3) и Ф. Науман(4), чиито трактовки придобиват особена актуалност в разгара на Първата световна война. В книгата на Науман ясно тече мисълта, че Централна Европа е продукт на войната: “Ние седяхме заедно във военно-икономическия тюрм, ние се борихме заедно, ние сме обречени на това да живеем заедно.”(5) Под “военно-икономически тюрм” се подразбирала икономическата блокада, наложена от страните на Антантата, преди всичко от Великобритания, върху страните от Централна Европа. Мечтата на Науман била свързана с такова устройство в следвоенна Европа, при което щяло да има две “велики китайски стени” с военно-икономически характер, простиращи се от север на юг през целия континент Европа: едната – между Германия и Франция, а другата – между Германия и Русия.
Прави впечатление важното място, което се отреждало на Германия в тази чисто хипотетична конструкция, която не допускала дори появата на трета страна между Австрия и Германия, която теоретично би ги отслабила. Що се отнася до малките страни, каквито били балканските държави, Науман виждал тяхното бъдеще в присъединяването им към общността Централна Европа, поради невъзможността да съществуват самостоятелно. В този смисъл той предлага създаването на нещо като свръхдържава – Oberstaat, или с други думи, на широка централноевропейска общност под формата на конфедерация. Като важно условие за реализация на този проект Науман издига формирането на наднационална централноевропейска идентичност. “Централноевропеецът – казва той – трябва да изпитва лоялност както към своята нация, така и към по-голямото отечество.”(6) По аналог на Свещената римска империя централната и ръководна роля в тази конфедерация се полагала на Германия. По този повод Науман добавя: “Централна Европа ще има германско чудо, доброволно ще използва немски език като език на междунационалната общност в Централна Европа, като ще прояви търпимост от самото начало и към съседните езици, свързани с него.”(7)
Сред бащите, основатели на германската геополитика, чиито трудове са повлияли в значителна степен формирането на основните аспекти от немската външна политика, са Карл Хаусхофер, Й. Кюн, Г. Макиндер, Р. Челлен.
К. Хаусхофер (1869-1946), син на ген.-майор от гермаската армия, бил убеден, че месторазположението и териториалните характеристики на държавата са главни детерминанти на политическата и историческата й съдба. Хаусхофер изиграл централна роля в основаването на Института по геополитика в Мюнхен и в издаването на сп. “Геополитика” от 1924 г. Може би не е случайно, че по-голямата част от работата на немските геополитици от това време била концентрирана в Мюнхен, превърнал се в плацдарм за развитието и възхода на германския националсоциализъм.
Интересна биографична подробност е, че синът на Хаусхофер – Албрехт, бил в близки отношения с Рудолф Хес, който пък способства за внедряване на геополитическите идеи в средите на нацистката йерархия. Парадоксът е, че през 1944 г. Хаусхофер е изпратен в концентрационен лагер в Дахау, а синът му е обвинен в предполагаема връзка с армейските офицери, обвинени за Юлския заговор през 1944 г. В центъра на разсъжденията на Хаусхофер (8) и последователите му стоял въпросът за “германската ситуация” (condita Germania), т. е. за положението на Германия в системата на европейските и световните държави. Затова и въпросите за Германия и границите й, или т. нар. Lebensraum (жизнено пространство) запазили актуалността си. Ключово в тезата на Хаусхофер е противопоставянето на “кръв-земя” (Blut und Boden), “пространство и положение” (Raum und Lage), “сила и пространство” (Macht und Raum). Главната движеща сила на държавата трябвало да бъде разширяването на жизненото пространство. Поради динамичната държавна обезпеченост се утвърждавала икономическата автархия (самодостатъчност) и независимост от съседите. А само притежаването на такава свобода можело да бъде индикатор за истински велика държава.
Методът за териториално разширение на подобно обединение се криел в поглъщането на малки “държавици”. По този показател Хаусхофер е напълно солидарен с бащите основатели на геополитиката и придържането им към трактовките на социалдарвинизма. Те смятат, че периодът на господство на морските държави е приключил и бъдещето принадлежи на сухопътните държави. Отчитайки приоритетите на Германия, геополитиците посочват Източна Европа като главно направление за германската териториална експанзия. Хаусхофер предлага своя версия на популярния “Drang nach Osten” (щурм на Изток), разглеждайки Изтока като “жизненото пространство” на Германия, дар от съдбата. По схемата на Хаусхофер упадъкът на Великобритания и на морските държави създава благоприятни условия за формиране на нов европейски порядък с доминираща позиция на Германия. Той определя новия ред като “пандемия” и посочва следните региони: Панамериканска, Паназиатска, Панруска, Пантихоокеанска, Паневропейска, както и панислямска. През 1941 г. Хаусхофер свежда броя им до три: пан-Америка с център САЩ; Велика Източна пандея с център Япония; и пан-Европа с център Германия.
През 1992 г. бившият генерален инспектор на въоръжените сили на ФРГ Клаус Нойман описал новата геополитическа ситуация пред Република Германия по следния начин: “За първи път след създаването на единна германска държава тя не е задължена да гледа на съседите си като на съюзник или приятел, а има възможност за самостоятелна политическа линия. Германия не е вече милитаристична държава, не е разделена на окупационни зони, има свобода за действие. Германия се превръща от плацдарм на военнотериториални интереси за геополитическо разширение на Великите сили в реален фактор за Средна Европа. Германската република може да бъде “новото грънчарското колело” на западната европейска общност, но никога повече просто наблюдател на изострящата се конфронтация в Европа.”(9)
Какво точно има предвид Нойман под метафоричното понятие “грънчарско колело”? Анализирайки военната операция на НАТО в Югославия, той достигнал до заключението, че територията на Германия е главният опорен и изходен пункт за военни действие в дадената посока. Доказателство за това са анализите в Бялата книга от 1994 г.(10), където се акцентира преди всичко на предопределящото междинно положение на Германия. А като главни конфликтни зони се обозначават Балканите, “ислямската кризисна дъга”, Кюрдистан, Кавказието и Средна Азия.
Новата външна политика на Германия след 1990 г. се формира до голяма степен под влияние на странични фактори, каквото е общественото мнение. Наред с геополитическите и геостратегическите предпоставки мнението на гражданското общество се превръща в основен фактор, дефиниращ трайния германски интерес в Централна и Източна Европа. За да се дистанцират от тежкия товар на призрака на нацистка Германия, германските теоретици създават феномена “гражданска сила”, който изиграва възлова роля в категоричното решение на обединена Германия да спечели статута на основна сила в Източна Европа, като първа признае независимостта на двете бивши югорепублики – Словения и Хърватия.
Теоретични принципи на феномена “гражданска сила”(ГС)
При формулиране на идеалния тип “гражданска сила” (ГС)(11) се изхожда от увеличаващото се взаимодействие между държавата и управлението на обществото, което е носител на политически решения в западните индустриални държави и акумулира сила и социална подкрепа.
Комплексното взаимопроникване изисква създаването на определен тип институции между взаимодействащите си държави, което залегнало като принцип в т. нар. “стратегия за стабилизиране на международните отношения и климат”. Към нея се включват въпроси, целящи неутрализирането на т. нар. “ефект на изтощението”. В този контекст “идеалните типове граждански общества” се превръщат в типове държави или институции, активно съдействащи за култивирането на международни взаимоотношения с определени правила на взаимодействие(12).
В противовес на използването на сила при решаване на въпроси от вътрешната и външната политика “гражданските общества” се опитват да заменят силовата политика в международните отношения с интернационализиране на общоприети социални норми (т. е. политика на легитимиране). Позовавайки се на Кантовия “вечен мир” между републиките и концепцията на Карл Дойч за “ползотворните отношения като гаранция за вътрешната сигурност на едно общество”, култивирането на добри международни отношения в един идеален тип, можели да бъдат представени посредством шест основни цели(13) :
• мерки за премахване на силовите решения при политически конфликти и създаване на правова система за колективна сигурност между отделните държави (като следствие на монополизиране на силата);
• мерки за засилване на държавното правораздаване, чрез създаване на международни правила и институции с помощта на мултилатерално управление, но при запазване на суверенитета;
• засилване на децентрализираните форми при вземане на важни политически решения на наддържавно ниво (в унисон с демократичните принципи);
• мирно регулиране на международните конфликти;
• запазване на легитимността, като принцип за създаване на международен ред.
В някои по-критични изследвания “идеалният културологичен тип” се сравнявал с реалната външна политика, определян като предизвикателство за външнополитически алтруизъм, или го легитимира като провеждане на “морализаторски” кръстоносен поход срещу “нецивилизованите държави”.
Поставен на друга плоскост, проблемът за “гражданската сила” като форма на социална мощ представлява специфичен инструментариум за постигане на поставените цели, включително забрана за използване на военни средства при разрешаване на политически конфликти, подкрепа чрез хуманитарни помощи, засилване на ролята на международните организации.
Доколко постулатите на феномена “гражданска сила” оказват влияние върху германската външна политика и намесата й в югославския конфликт? Дали германското решение за самостоятелно признаване на независимостта на Словения и Хърватия не дава начален тласък за войната в Босна и Херцеговина?
На този въпрос Ричард Холбрук(14) в качеството си на един от главните архитекти на Дейтънските мирни споразумения дава следния отговор:“Въпросът е сложен. От една страна, аз смятам, че германското решение беше грешка. От друга страна, много действия, предприети през 1991 г. от външни сили, се оказаха още по-сериозни грешки. В крайна сметка, макар че германското решение може би е ускорило избухването на войната в Босна, конфликтът бездруго щеше да се случи, щом веднъж станеше ясно, че Западът няма да се намеси. Да обвиняваме единствено Бон за предизвикването на войната в Босна, означава да не видим вината на много други държави. Германия бе посочена като изкупителна жертва от хората, които се стремяха да отвлекат вниманието от своите собствени провали.” (15)
На 23 декември 1991 г., спазвайки обещанието си да реши въпроса за независимостта на Словения и Хърватия до Коледа, Германия едностранно и самолично признава суверенитета на двете бивши югославски републики.
Интересни са непосредствените медийни коментари. Белгийското радио застъпва мнението, че “за първи път в историята на ФРГ Бон се решава на собствена външна политика, несъобразена със САЩ. Нещо повече, Бон си позволява да зададе тона на Евроепeйската общност. Хванал с юмрук Хърватия и Словения и не оставил друг избор на партньорите си от ЕО, освен скърцайки със зъби да го последват.” Швейцарското радио окачествява решението като “победа за ЕО и нейната политика”. Ройтерс коментира: “САЩ са против, защото това би довело до ескалация в Босна и Херцеговина, но ФРГ се аргументира успешно срещу САЩ и успя да привлече останалите 11 членки на своя страна.” Радио Москва лансира тезата, че е напълно в кръга на обективно протичащия демократичен процес “на Балканите да се появят много малки и по-малки държави”(16). Официалната югославска позиция разбираемо е доста крайна и антигерманска.
Оценките за този “солов” германски акт не могат да бъдат правилно разбрани, ако не бъде обърнато внимание и върху конкретните вътрешнополитически причини за първоначалната активна намеса на ФРГ в Югоконфликта.
Переспективите пред външната политика на ФРГ в този период са удобно поле за печелене на избиратели. Опозиционните социалдемократи изоставят бързо традиционния си пацифизъм и подлагат управляващите на атаки заради тяхната пасивност. Социалдемократите Войгт, Ганзел, Ерлер и Ферхойген започват да придружават редовно външния министър Геншер в посещенията му в Югославия. Още на 24 май 1991 г., след визита в Белград, по поръчение на своята партия, заместник-председателят на ГСДП Норберт Ганзел се изправя срещу Брюксел: “Стерилната формула на ЕО за единство на Югославия и условието Югославия да влезе в ЕО само като федерация усилва насилията в страната и така удължава кризата.”(17) На 14 ноември 1991 г. значителна част от депутатите на ГСДП и Съюз 90/Зелени подкрепят резолюцията на Бундестага за самостоятелно признаване на Хърватия и Словения(18). Зеленият депутат Йошка Фишер сравнява сърбите с нацистите и като пацифист, апелира към военна намеса, за да не се допусне “нов Освиенцим”(19).
Управляващите във ФРГ също не остават по-назад. Още на 26 юни 1991 г. канцлерът Кол е подложен на натиск от собствената си парламентарна фракция ХДС/ХСС(20) за промяна в позицията на ЕО към случващото се в Югославия. Баварският Християнсоциален съюз (ХСС) е най-енергичен в подкрепата за единоверците в Словения и Хърватия, като го прави не само във федералния парламент. Хърватинът Стипе Месич е поканен на ежегодния партиен семинар на ХСС “Франц Йозеф Щраус”, провеждан от фондация “Ханс Зайдел”, където публично получава подкрепата на баварския министър-председател в борбата за извоюване на хърватската независимост(21).
Пресата в Бавария допълнително изостря чувствителността на гражданското общество към случващото се в Югославия, като непрекъснато пише както за “нарастващата сръбска агресивност”, така и срещу заплахата от приток на бежанци.
В стремежа си да не бъде обвинен в дистанциране от събитията, канцлерът Кол бърза да се възползва от благоприятната вътрешно-политическа обстановка и иска гласуване в Бундестага за признаване независимостта на Словения и Хърватия, което било внесено от опозиционната ГСДП. Целта на Кол е да осигури предимство за своята партия, като спечели симпатиите на “гражданската сила”, която в този момент най-силно настоява за незабавното признаване на словенската и хърватска независимост. Пропагандата в Германия работи в полза на германския канцлер, който се възползвал от принципа за самоопределение, дефиниран като средство за изразяване волята на народа още при Обединението на Германия през 1990 г. Успоредно с това, позицията на външния министър Ханс Дитрих Геншер също е важен фактор за определяне политическия курс на страната. Въпреки че външното министерство до голяма степен оставало крепост на партията на Геншер (Партията на свободните демократи), в него работят и немалко хора, които се противопоставят на безусловната подкрепа за Хърватия.
Геншер се оказал в позиция, която ненавиждал – притиснат от ХСС отдясно и от СДП отляво, той трудно можел да реализира политиката, която предпочитал. За да спечели политически капитал за себе си и своята партия (ПСД), подложеният на силен вътрешнопартиен натиск Геншер упорито се стремял към лидерска позиция в ЕС и ОССЕ. В известен смисъл обстановката в Югославия в средата на 1991 г. била благоприятна за либералите в Германия. Моралното отвращение на Геншер от използването на сила в Словения съвпада и със собствените му политически интереси, с икономическите интереси на Германия и с доминиращата външнополитическа линия на Партията на свободните демократи. Тази политика се основавала на идеология, съобразена с икономическата мощ и военните ограничения на страната, утвърждаваща предимствата на първата пред използването на втората.
Пословичен е скептицизмът на Геншер, споделян и от други германски политици, към идеята, че в Европа все още може да се водят агресивни войни и да тлеят огнища на братоубийствена омраза. Той е по-скоро реакция срещу реалната заплаха от югославската криза, отколкото срещу близостта на сраженията.
Повече от 200 000 бежанци в края на есента на 1991 г. потърсили закрила от либералното германско законодателство. Това води до заплаха от вътрешен тероризъм, прекъсване на търговските връзки между Германия и Югославия и излага на риск значителни германски инвестиции на Балканите. Повечето германски политици определят създалата се ситуация като агресия на сърбите срещу Словения и Хърватия. Това подхождало на антимилитаристичната политика на свободните демократи с Геншер и на международния образ, изграждан от Германия след Втората световна война. Рационалното използване на симпатиите към Словения и Хърватия в германското гражданско общество подтиква водещите политици да “затворят очи” пред факта, че Словения и Хърватия също използвали военна сила и купували танкове и военно оборудване от Германия.
След юли 1991 г. Геншер неуморно се стреми към признаване на Словения и Хърватия като дипломатическо средство, за да спре това, което наричал “сръбска агресия”. В стремежа си да убеди югославските власти в необходимостта от присъствие на умиротворителни сили на територията на Хърватия, Геншер попада в трудна битка с мнозинството в ЕС, където почти никой освен Дания не го подкрепя. Разрешаването на този проблем се превръща в тест за новата роля на Германия в Европа, както и в основен фактор за започналите вътрешнополитически борби в страната. Либералната партия на Геншер живее в постоянен страх, че ще изпадне под избирателната бариера от 5% и ще остане извън голямата политика. Повече отвсякога в своята дългогодишна кариера Геншер е принуден да се съобразява с нагласите на избирателите. Смятан за един от големите дипломати на своето време, този път той трябва да се откаже от предпазливия си стил и повежда безкомпромисна политика.
А какви са желанията на избирателите? Както вече отбелязах, те са белязани от надигащия се негативизъм и страх, породени от големия брой бежанци, залели страната им. Федералният министър на вътрешните работи заявява, че Германия не е в състояние да приема повече бежанци(22). Към това се прибавя и засилващата се активност на десните радикали, най-вече в бившата ГДР(23). През лятото на 1991 г. в страната се стига до обсъждане до промяната на режима за политическо убежище, заложен в чл. 16 на конституцията. Силният вътрешен натиск се превръща в причина за външнополитически действия, а това от своя страна е много по-значимо от всякакви други реваншистки мотиви, които международната общност приписва на управляващите в Германия.
Противно на казаното звучала констатацията на Йохан Тий, че“фиаското на югополитиката на ЕО показва също, че кабинетът “Кол-Геншер” не познава проблемите в дълбочина и лесно се поддава на вътрешнополитически натиск”(24). Към нея се прибавяла и оценката, че “манталитетното обяснение за обществените нагласи не изключва обмислена и дългосрочна геополитическа стратегия, чиято цел е създаването на обширна германска сфера на влияние в източната половина на Европа.” (25)
Разглеждайки проблема за вътрешнополитическите причини, довели Германия до решението първа да окаже подкрепа за каузата на хърватската и словенска борба, не бива да изпускаме ролята на германската преса. Посредством механизмите си за формиране на общественото мнение, тя оказва силен натиск върху управляващите в Бон. Още през юли 1991 г. тема на броя на авторитетното списание “Der Spiegel” става “Сръбският терор”, като Югославия била сравнена с “тюрма на народите”(26). Въпреки че твърдението е малко пресилено за ХХ в., то формира известна доза негативизъм сред широката общественост към бъдещето на Югославската федерация.
Почти всеки ден в редакционната колона на “Frankfurter Allgemeine Zeitung”, който повечето наблюдатели определят като основна медия, формираща общественото мнение в страната, издателят Йохан Георг Райсмюлер описва “югосърбите” като ориенталски “милитаристични болшевики”, за които “няма място в Европейската общност”(27). Като “наливане на масло в огъня” подейства вестта за смъртта на журналист от мюнхенския “Sueddeutsche Zeitung”, загинал на 26 юли 1991 г. при отразяване на военните стълкновения в Словения и Хърватия. Германските масмедии “съдействат” активно за активизиране на обществения негативизъм към действията на сръбската армия в Босна и Херцеговина през 1992 г. Немската телевизия всеки ден излъчва снимки и репортажи за “сръбки зверства” в Босна и Херцеговина. В коментарите, в ток-шоутата и в политическите предавания министри, журналисти и генерали настояват за решителна намеса и париране на сръбските военни действия. Особено активни и настоятелни са немската преса и телевизия преди Коледа, когато на фона на труповете в Босна от ефира се отправят тежки упреци към немските политици и “ситата” Германия. В повечето случаи “присъдата” над “престъпниците в югославската гражданска война” била незабавна военна намеса срещу сърбите. Някои германски вестници и on-line сайтове (28) изпаднали в крайност, обвинявайки водещи немски политици в периода 1990 – 1992 г, и членове на ХДП/ХСС в използването на създалата се кризисна обстановка в Източна Европа в свой интерес. Те апелират директно за провеждане на международен наказателен процес, на който редом със сръбските престъпници да застанат още Геншер, Кинкел, и др.
Трудно е да се разбере как заплахата на Геншер да използва признаването на словенската и хърватска независимост ще допринесе за прекратяване на сраженията – както сред сърбите, които смятали своята кауза за справедлива, така и сред съюзниците на сърбите, които знаели, че германското правителство по конституция няма право да се намесва във военни акции на Балканите.
Проблемът около точната и еднозначна оценка на германската външна и вътрешна политика спрямо Югославия се дължи най-вече на липсата на ясна стратегия и общ план за действие, което позволява различни интерпретации, простиращи се от оценката й като “акт на надменност” до настойчивите твърдения, че намесата в конфликта трябва да се третира преди всичко с оглед на германските ценностти и европейските стандарти.
Остава непонятно защо в крайна сметка германските политици пренебрегват националните интереси и хитро приспособяват правилата на политическата игра към новата международна обстановка, забравяйки да извлекат полза от задълбочаване на европейската интеграция, от ограничаването на агресията и от демократизирането на източноевропейския регион.
Бележки:
(1) Стоянович, Светозар. От ТИТОник до сръбската демократична революция, С, 2004, стр.193
(2) Цит. по: Гаджиев, К.С., Геополитика, Москва 1993, стр.13
(3)Partsche, J. Мitteleuropa. Berlin. 1906.
(4) Naumann., F. Mitteleuropa. Muenchen. 1900.
(5) Пак там, с. 26.
(6) Пак там, с. 30.
(7) Пак там, с. 36.
(8) Haushofer., K. Bausteine zur Geopolitik, Berlin.1928; Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung, Berlin, 1927; Wehr-Geopolitik, Berlin,1941.
(9) Клаус Нойман, генерален инспектор на Бундесвера, 1992 г. – Цит. по Гаджиев, К.С., Геополитика, Москва 1993, стр. 23
(10) “Das weiise Buch” 1994, Ministerium fьr Staatssicherheit, Бялата книга 1994, Германско министерство на отбраната.
(11) Понятието “гражданска сила” е използвано за пръв път от Франсоа Душен във връзка с развитието и влиянието на Европейската общност, вж. Duchкne, Franзois. Die Rolle Europas im Weltsystem: Von der regionalen zur planetarischen Interdependenz, in: Kohnstamm, Max/Wolfgang Hager (Hg.), 1973, стр. 29; Zivilmacht Europa – Supermacht oder Partner?, Frankfurt/main: Suhrkamp, 11-35.
(12) Maull, Hanns W. Zivilmacht Bundesrepublik Deutschland. Vierzehn Thesen fьr eine neue deutsche AuЯenpolitik, in: Europa Archiv 47 (1992) 10, 269-278.
(13) За критериите на специфичните норми, вж. Boekle, Henning (Volker Rittberger) Wolfgang Wagner (1999): Normen und AuЯenpolitik: Konstruktivistische AuЯenpolitiktheorie (Tьbinger Arbeitspapiere zur Internationalen Politik und Friedensforschung, Nr. 34), Universitдt Tьbingen: Institut fьr Politikwissenschaft.
(14) Посланик на САЩ в Германия (1993-1994), а от 1994 до 1996 г. е помощник държавен секретар по европейските и канадските въпроси.
(15) Холбрук, Ричард. Да спреш една война, С.. 2001, стр. 58-59
(16) Weltgeshehen N IV/1992. Jugoslawien 1989-1992, s. 104.
(17) Archiv der Gegenvart fol. 14/1991, s. 35795
(18) Die Ethnisierung des Socialen. Tie Transformation der Yugoslawischen Geselschaft im Medium des Krieges, Berlin 1993, tail VII, note 10.
(19) Covert Action Quaterly N67 Spring-Summer 1999 www.caq.com
(20) Suedost Europa N3-4/1994, Die westliche Politik und der Kroaten Krieg.
(21) Straehm, Karl Gustaf. Kroatiens einsamer Kampf gegen den Angriff Serbiens. In: Europaische Sicherheit, N12/1991.
(22) Поискалите убежище бежанци от Югославия през първата половина на 1991 г., т. е. преди разгарянето на конфликта, са с 40% повече от съответния период на 1990 г. Вж. Europaeische Sicherheit N10/1991, 561-562
(23) Вж. Der Spiegel, N11/11. 03. 1991, s. 101.
(24) Thieeq Jochen, “Deutschland in Turbulenzen”. In: Europaeische Rundschau, 3/1993, s. 38.
(25) Мнение на италианския политолог Карло Мария Сантеро. Вж.: “Балканите в политиката на големите държави”. София, 1995, 44.
(26) Вж. “Der Spiegel”, N 29/08. 07. 1991.
(27) Най-важните редакционни статии са събрани под заглавие “Войната пред нашата врата”. Reisemueller, Johann Georg. “Der Krieg vor unsere Haustuer. Hintergruende der kroatischen Tragoedie”, Stuttgart, 1992.
(28) www.realization.info/pol/jugo/41.html