ГЕРМАНСКИЯТ НАЦИОНАЛИЗЪМ (Теоретичните принципи на феномена “гражданска сила” като мотиви за намесата на Германия в Югоконфликта)

0
345

Ан­ге­ли­на Мар­ков­с­ка е ро­де­на през 1978 г. в Тро­ян. За­вър­ши­ла е ези­ко­ва гим­на­зия в Ло­веч и ис­то­рия във Великотърновския университет “Св. Св. Ки­рил и Ме­то­ди­й” с дип­лом­на ра­бо­та по Бал­кан­с­ка ис­то­рия. От фев­ру­а­ри 2004 г. е док­то­рант по по­ли­то­ло­ги­я във ВТУ с ди­сер­та­ция на те­ма ”Гер­ма­ния и раз­па­да­не­то на Югос­ла­вия (1990-1995 г.)”. Хоноруван преподавател във ВТУ по дис­цип­ли­ни­те “Те­о­рия на по­ли­тика­та”, “Ис­то­рия на по­ли­ти­чес­ки­те и прав­ни уче­ни­я”, “Ев­ро­пейс­ки ин­с­ти­ту­ции и по­ли­ти­чес­ки ор­га­ни­за­ци­и”.
Гер­ман­ци­те ка­то по­ве­че­то на­ро­ди в Цен­т­рал­на, Из­точ­на и Юго­из­точ­на Ев­ро­па раз­ви­ват кул­тур­но-ет­ни­чес­ко­то по­ня­тие за на­ция. Све­то­зар Сто­я­но­вич, про­фе­сор и ди­рек­тор на Ин­с­ти­ту­та по фи­ло­со­фия и об­щес­т­ве­на те­о­рия на Бел­г­рад­кия уни­вер­си­тет, де­фи­ни­ра тер­ми­на въз ос­но­ва на са­мо­ин­де­фи­ка­ция пос­ред­с­т­вом чув­с­т­во­то за при­над­леж­ност и об­вър­за­ност с оно­ва ис­то­ри­чес­ко об­ра­зу­ва­ние, ко­е­то има­ло соб­с­т­ве­но име и се въз­п­ри­е­ма­ло ка­то от­дел­на об­щ­ност.(1) От те­зи гру­пи Сто­я­но­вич от­к­ро­ил два про­ти­во­по­лож­ни “и­де­ал­ни ти­па”. Еди­ни­ят е “дър­жав­но-те­ри­то­ри­а­лен”, а дру­ги­ят – “кул­тур­но-ет­ни­чес­ки”. Те съ­от­вет­с­т­ва­ли на две съв­сем раз­лич­ни схва­ща­ния за на­ци­я­та – аме­ри­кан­с­ко­то (дър­жав­но-те­ри­то­ри­ал­но) и гер­ман­с­ко­то (кул­тур­но-ет­ни­чес­ко). От зна­че­ние за нас­то­я­ще­то из­с­лед­ва­не е имен­но нем­с­ка­та де­фи­ни­ция на по­ня­ти­е­то, ко­я­то зна­чи­тел­но се раз­ли­ча­ва от сръб­с­ка­та пред­с­та­ва за при­пок­ри­ва­не на ет­нич­ност и на­ция.

Гер­ман­ци­те, как­то и на­ро­ди­те, пов­ли­я­ни от тях, доб­ре зна­е­ли, че те­ри­то­ри­ал­на­та дър­жав­на ця­лост има из­к­лю­чи­тел­на и по­ня­ко­га ре­ша­ва­ща ро­ля при кон­с­ти­ту­и­ра­не­то и съх­ра­ня­ва­не­то на на­ци­о­нал­на­та иден­тич­ност и при­ем­с­т­ве­ност. Все пак об­що­то ет­ни­чес­ко по­тек­ло пред­с­т­в­ля­ва­ло нес­рав­ни­мо по-го­ля­ма фик­ция от об­ща­та кул­ту­ра, ко­е­то на­ла­га­ло въ­веж­да­не­то на тер­ми­на кул­тур­но-ет­ни­чес­ка на­ция. И дейс­т­ви­тел­но как­ва би­ла ве­ро­ят­ност­та ед­на на­ция да про­из­хож­да от ед­ни и съ­щи пред­ци, ня­кол­ко по­ко­ле­ния на­зад? До­кол­ко обик­но­ве­ни­ят гер­ма­нец имал “об­ща кръв” със сво­и­те ня­ко­гаш­ни мо­нар­си и арис­ток­ра­ти? Пред­с­та­ве­ни­те дър­жав­но-те­ри­то­ри­ал­ни и кул­тур­но-ет­ни­чес­ки раз­би­ра­ния за на­ция се от­ли­ча­ват със со­ци­о­ген­ност, ис­то­рич­ност и ре­а­лис­тич­ност. Във връзка с това е важ­но да се зак­лю­чи, че за гер­ман­ци­те е би­ло мно­го по-лес­но да бъ­дат пос­т­на­ци­о­нал­ни, от­кол­ко­то за тех­ни­те съ­юз­ни­ци. При­чи­на­та се кри­е­ла в уни­кал­на­та им съд­ба (по-ско­ро ме­фис­то­фел­с­ко пре­дим­с­т­во) – през 1945 го­ди­на те гу­бят поч­ти без­въз­в­рат­но сво­е­то на­ци­о­нал­но са­мо­съз­на­ние и с не­го своя на­ци­о­на­ли­зъм. За раз­ли­ка от фран­цу­зи­те, гер­ман­ци­те се чув­с­т­ва­ли не­у­доб­но при вся­ко спо­ме­на­ва­не на ду­ми или реп­ли­ки, из­раз на ет­ни­чес­ка гор­дост. То­ва до го­ля­ма сте­пен изос­т­ри­ло чув­с­т­ви­тел­ност­та им към съд­ба­та на на­ро­ди­те, ко­и­то се опит­ва­ли да из­во­ю­ват на­ци­о­нал­на не­за­ви­си­мост в рам­ки­те на Югофе­де­ра­ци­я­та, и се пре­вър­на­ло във важ­на пред­пос­тав­ка за ед­нос­т­ран­на­та гер­ман­с­ка под­к­ре­па, ока­за­на на Сло­ве­ния и осо­бе­но на Хър­ват­с­ка в раз­га­ра на кон­ф­лик­та.

Тук е мяс­то­то да уточ­ня, че фак­то­ри­те, на­соч­ва­щи гер­ман­с­ки­те вън­ш­но­по­ли­ти­чес­ки ин­те­ре­си, тър­пят зна­чи­тел­но раз­ви­тие в хо­да на ис­то­ри­я­та. Те пре­ми­на­ли през кон­к­рет­ни­те те­ри­то­ри­ал­но-стра­те­ги­чес­ки мо­ти­ви, при­съ­щи на те­зи­те на ге­о­по­ли­ти­ка­та, през по­ли­цен­т­рич­ни­те трак­тов­ки, мо­дел на ко­и­то би­ла меч­та­та за Обе­ди­не­на Ев­ро­па с цен­тър Гер­ма­ния, и дос­тиг­на­ли до раж­да­не­то на нов фак­тор, кой­то при­те­жа­ва си­ла­та да за­да­ва по­со­ка на вън­ш­на­та по­ли­ти­ка на Обе­ди­не­на Гер­ма­ния, а имен­но фе­но­ме­на “г­раж­дан­с­ка си­ла”.

В трак­тов­ки­те на ба­щи­те ос­но­ва­те­ли на ге­о­по­ли­ти­ка­та мощ­та на дър­жа­ва­та се ко­ре­ни в при­ро­да­та на са­ма­та зе­мя. Сми­съ­лът на ге­о­по­ли­ти­ка­та се със­тои в прос­т­ран­с­т­ве­но­то и те­ри­то­ри­ал­но­то на­ча­ло, по­ра­ди ко­е­то ос­нов­на­та й за­да­ча се свеж­да­ла до раз­г­леж­да­не на дър­жа­ва­та ка­то сво­е­об­ра­зен ге­ог­раф­с­ки фе­но­мен с пре­об­ла­да­ва­щи фи­зи­ко­ге­ог­раф­с­ки осо­бен­нос­ти, при­род­ни и чо­веш­ки ре­сур­си. Ге­ог­раф­с­ки­ят де­тер­ми­ни­зъм, ос­но­ва­ващ се на при­род­но-кли­ма­тич­ни­те ус­ло­вия, бли­зост­та или от­да­ле­че­ност­та от мо­ре­то и оке­а­на, се тре­ти­рал в ка­чес­т­во­то си на ре­ша­ващ фак­тор за со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ко­то, по­ли­ти­чес­ко­то и кул­тур­ното раз­ви­тие.

Съ­щес­т­вен при­нос в раз­ра­бот­ки­те на та­зи проб­ле­ма­ти­ка внес­ли пред­с­та­ви­те­ли­те на гер­ман­с­ка­та ге­о­по­ли­ти­ка (Geopolitik): Й. Пар­ча, Ф. На­у­ман, К. Ха­ус­хо­фер, Рос­са, Й. Кюн, Г. Ма­кин­дер, Р. Чел­лен, Г. Трейч­ке. Ге­о­по­ли­ти­ка­та про­из­хож­да­ла от ин­те­лек­ту­ал­на­та тра­ди­ция на Пру­сия и Вто­рия райх, за ко­и­то из­пол­з­ва­не­то на во­ен­на си­ла би­ло prima ratio (пръв ар­гу­мент) в меж­ду­на­род­ни­те от­но­ше­ния. Как­то от­бе­ляз­ва Г. Трейч­ке, “т­ри­ум­фът на сил­ния над сла­бия със­тав­ля­ва не­из­ко­ре­не­ния за­кон на жи­во­та.” (2)

Син­те­зът на иде­о­ло­ги­чес­ки­те гер­ман­с­ки ми­то­ве със съв­ре­мен­на­та ин­дус­т­ри­ал­на и во­ен­на мощ да­ва на­ча­ло на дър­жа­ва, в ко­я­то на пър­во мяс­то сто­ят аг­ре­си­я­та, ге­ро­из­мът, си­ла­та и гос­под­с­т­во­то. Пру­сия се раз­г­леж­да­ла ка­то въ­о­ръ­жен ла­гер в цен­тъ­ра на враж­деб­но об­к­ръ­же­ние. Нес­лу­чай­но Ото фон Бис­марк от­бе­ляз­ва, че един­с­т­ве­на­та ефек­тив­на гра­ни­ца на Гер­ма­ния би­ла ней­на­та ар­мия. Про­дукт на та­зи трак­тов­ка ста­на­ла те­ри­то­ри­ал­на­та кон­цеп­ция за мо­гъ­ща и об­шир­на Цен­т­рал­на Ев­ро­па – Mitteleuropa, под ръ­ко­вод­с­т­во­то на Гер­ма­ния, ка­то на дру­ги­те на­ро­ди от ре­ги­о­на се пред­ла­га­ла за­щи­та от вън­ш­ни опас­нос­ти в ли­це­то на Фран­ция – на За­пад, и Ру­сия – на Из­ток.

Те­зи идеи са оп­ро­вер­га­ни от Й. Пар­ча(3) и Ф. На­у­ман(4), чи­и­то трак­тов­ки при­до­би­ват осо­бе­на ак­ту­ал­ност в раз­га­ра на Пър­ва­та све­тов­на вой­на. В кни­га­та на На­у­ман яс­но те­че ми­съл­та, че Цен­т­рал­на Ев­ро­па е про­дукт на вой­на­та: “Ние се­дях­ме за­ед­но във во­ен­но-ико­но­ми­чес­кия тюрм, ние се бо­рих­ме за­ед­но, ние сме об­ре­че­ни на то­ва да жи­ве­ем за­ед­но.”(5) Под “во­ен­но-ико­но­ми­чес­ки тюрм” се под­раз­би­ра­ла ико­но­ми­чес­ка­та бло­ка­да, на­ло­же­на от стра­ни­те на Ан­тан­та­та, пре­ди всич­ко от Ве­ли­коб­ри­та­ния, вър­ху стра­ни­те от Цен­т­рал­на Ев­ро­па. Меч­та­та на На­у­ман би­ла свър­за­на с та­ко­ва ус­т­ройс­т­во в след­во­ен­на Ев­ро­па, при ко­е­то щя­ло да има две “ве­ли­ки ки­тайс­ки сте­ни” с во­ен­но-ико­но­ми­чес­ки ха­рак­тер, прос­ти­ра­щи се от се­вер на юг през це­лия кон­ти­нент Ев­ро­па: ед­на­та – меж­ду Гер­ма­ния и Фран­ция, а дру­га­та – меж­ду Гер­ма­ния и Ру­сия.

Пра­ви впе­чат­ле­ние важ­но­то мяс­то, ко­е­то се от­реж­да­ло на Гер­ма­ния в та­зи чис­то хи­по­те­тич­на кон­с­т­рук­ция, ко­я­то не до­пус­ка­ла до­ри по­я­ва­та на тре­та стра­на меж­ду Ав­с­т­рия и Гер­ма­ния, ко­я­то те­о­ретич­но би ги от­с­ла­би­ла. Що се от­на­ся до мал­ки­те стра­ни, как­ви­то би­ли бал­кан­с­ки­те дър­жа­ви, На­у­ман виж­дал тях­но­то бъ­де­ще в при­съ­е­ди­ня­ва­не­то им към об­щ­ност­та Цен­т­рал­на Ев­ро­па, по­ра­ди не­въз­мож­ност­та да съ­щес­т­ву­ват са­мос­то­я­тел­но. В то­зи сми­съл той пред­ла­га съз­да­ва­не­то на не­що ка­то свръх­дър­жа­ва – Oberstaat, или с дру­ги ду­ми, на ши­ро­ка цен­т­рал­но­ев­ро­пейс­ка об­щ­ност под фор­ма­та на кон­фе­де­ра­ция. Ка­то важ­но ус­ло­вие за ре­а­ли­за­ция на то­зи про­ект На­у­ман из­ди­га фор­ми­ра­не­то на над­на­ци­о­нал­на цен­т­рал­но­ев­ро­пейс­ка иден­тич­ност. “Цен­т­рал­но­ев­ро­пе­е­цът – каз­ва той – тряб­ва да из­пит­ва ло­ял­ност как­то към сво­я­та на­ция, та­ка и към по-го­ля­мо­то оте­чес­т­во.”(6) По ана­лог на Све­ще­на­та рим­с­ка им­пе­рия цен­т­рал­на­та и ръ­ко­вод­на ро­ля в та­зи кон­фе­де­ра­ция се по­ла­га­ла на Гер­ма­ния. По то­зи по­вод На­у­ман до­ба­вя: “Цен­т­рал­на Ев­ро­па ще има гер­ман­с­ко чу­до, доб­ро­вол­но ще из­пол­з­ва нем­с­ки език ка­то език на меж­ду­на­ци­о­нал­на­та об­щ­ност в Цен­т­рал­на Ев­ро­па, ка­то ще про­я­ви тър­пи­мост от са­мо­то на­ча­ло и към съ­сед­ни­те ези­ци, свър­за­ни с не­го.”(7)

Сред ба­щи­те, ос­но­ва­те­ли на гер­ман­с­ка­та ге­о­по­ли­ти­ка, чи­и­то тру­до­ве са пов­ли­я­ли в зна­чи­тел­на сте­пен фор­ми­ра­не­то на ос­нов­ни­те ас­пек­ти от нем­с­ка­та вън­ш­на по­ли­ти­ка, са Карл Ха­ус­хо­фер, Й. Кюн, Г. Ма­кин­дер, Р. Чел­лен.

К. Ха­ус­хо­фер (1869-1946), син на ген.-ма­йор от гер­мас­ка­та ар­мия, бил убе­ден, че мес­то­раз­по­ло­же­ни­е­то и те­ри­то­ри­ал­ни­те ха­рак­те­рис­ти­ки на дър­жа­ва­та са глав­ни де­тер­ми­нан­ти на по­ли­ти­чес­ка­та и ис­то­ри­чес­ка­та й съд­ба. Ха­ус­хо­фер изиг­рал цен­т­рал­на ро­ля в ос­но­ва­ва­не­то на Ин­с­ти­ту­та по ге­о­по­ли­ти­ка в Мюн­хен и в из­да­ва­не­то на сп. “Ге­о­по­ли­ти­ка” от 1924 г. Мо­же би не е слу­чай­но, че по-го­ля­ма­та част от ра­бо­та­та на нем­с­ки­те ге­о­по­ли­ти­ци от то­ва вре­ме би­ла кон­цен­т­ри­ра­на в Мюн­хен, пре­вър­нал се в плац­дарм за раз­ви­ти­е­то и въз­хо­да на гер­ман­с­кия на­ци­о­нал­со­ци­а­ли­зъм.

Ин­те­рес­на би­ог­ра­фич­на под­роб­ност е, че си­нът на Ха­ус­хо­фер – Ал­б­рехт, бил в близ­ки от­но­ше­ния с Ру­долф Хес, кой­то пък спо­соб­с­т­ва за внед­ря­ва­не на ге­о­по­ли­ти­чес­ки­те идеи в сре­ди­те на на­цис­т­ка­та йе­рар­хия. Па­ра­док­сът е, че през 1944 г. Ха­ус­хо­фер е из­п­ра­тен в кон­цен­т­ра­ци­о­нен ла­гер в Да­хау, а си­нът му е об­ви­нен в пред­по­ла­га­е­ма връз­ка с ар­мейс­ки­те офи­це­ри, об­ви­не­ни за Юл­с­кия за­го­вор през 1944 г. В цен­тъ­ра на раз­съж­де­ни­я­та на Ха­ус­хо­фер (8) и пос­ле­до­ва­те­ли­те му сто­ял въп­ро­сът за “гер­ман­с­ка­та си­ту­а­ци­я” (condita Germania), т. е. за по­ло­же­ни­е­то на Гер­ма­ния в сис­те­ма­та на ев­ро­пейс­ки­те и све­тов­ни­те дър­жа­ви. За­то­ва и въп­ро­си­те за Гер­ма­ния и гра­ни­ци­те й, или т. нар. Lebensraum (жиз­не­но прос­т­ран­с­т­во) за­па­зи­ли ак­ту­ал­ност­та си. Клю­чо­во в те­за­та на Ха­ус­хо­фер е про­ти­во­пос­та­вя­не­то на “к­ръв-зе­мя” (Blut und Boden), “п­рос­т­ран­с­т­во и по­ло­же­ни­е” (Raum und Lage), “си­ла и прос­т­ран­с­т­во” (Macht und Raum). Глав­на­та дви­же­ща си­ла на дър­жа­ва­та тряб­ва­ло да бъ­де раз­ши­ря­ва­не­то на жиз­не­но­то прос­т­ран­с­т­во. По­ра­ди ди­на­мич­на­та дър­жав­на обез­пе­че­ност се ут­вър­ж­да­ва­ла ико­но­ми­чес­ка­та ав­тар­хия (са­мо­дос­та­тъч­ност) и не­за­ви­си­мост от съ­се­ди­те. А са­мо при­те­жа­ва­не­то на та­ка­ва сво­бо­да мо­же­ло да бъ­де ин­ди­ка­тор за ис­тин­с­ки ве­ли­ка дър­жа­ва.

Ме­то­дът за те­ри­то­ри­ал­но раз­ши­ре­ние на по­доб­но обе­ди­не­ние се кри­ел в пог­лъ­ща­не­то на мал­ки “дър­жа­ви­ци”. По то­зи по­ка­за­тел Ха­ус­хо­фер е на­пъл­но со­ли­да­рен с ба­щи­те ос­но­ва­те­ли на ге­о­по­ли­ти­ка­та и при­дър­жа­не­то им към трак­тов­ки­те на со­ци­алдар­ви­низ­ма. Те смя­тат, че пе­ри­о­дът на гос­под­с­т­во на мор­с­ки­те дър­жа­ви е прик­лю­чил и бъ­де­ще­то при­над­ле­жи на су­хо­път­ни­те дър­жа­ви. От­чи­тай­ки при­о­ри­те­ти­те на Гер­ма­ния, ге­о­по­ли­ти­ци­те по­соч­ват Из­точ­на Ев­ро­па ка­то глав­но нап­рав­ле­ние за гер­ман­с­ка­та те­ри­то­ри­ал­на ек­с­пан­зия. Ха­ус­хо­фер пред­ла­га своя вер­сия на по­пу­ляр­ния “Drang nach Osten” (щурм на Из­ток), раз­г­леж­дай­ки Из­то­ка ка­то “жиз­не­но­то прос­т­ран­с­т­во” на Гер­ма­ния, дар от съд­ба­та. По схе­ма­та на Ха­ус­хо­фер упа­дъ­кът на Ве­ли­коб­ри­та­ния и на мор­с­ки­те дър­жа­ви съз­да­ва бла­гоп­ри­ят­ни ус­ло­вия за фор­ми­ра­не на нов ев­ро­пейс­ки по­ря­дък с до­ми­ни­ра­ща по­зи­ция на Гер­ма­ния. Той оп­ре­де­ля но­вия ред ка­то “пан­де­ми­я” и по­соч­ва след­ни­те ре­ги­о­ни: Па­на­ме­ри­кан­с­ка, Па­на­зи­ат­с­ка, Пан­рус­ка, Пан­ти­хо­о­ке­ан­с­ка, Па­нев­ро­пейс­ка, как­то и па­нис­лям­с­ка. През 1941 г. Ха­ус­хо­фер свеж­да броя им до три: пан-Аме­ри­ка с цен­тър САЩ; Ве­ли­ка Из­точ­на пан­дея с цен­тър Япо­ния; и пан-Ев­ро­па с цен­тър Гер­ма­ния.

През 1992 г. бив­ши­ят ге­не­ра­лен ин­с­пек­тор на въ­о­ръ­же­ни­те си­ли на ФРГ Кла­ус Ной­ман опи­сал но­ва­та ге­о­по­ли­ти­чес­ка си­ту­а­ция пред Ре­пуб­ли­ка Гер­ма­ния по след­ния на­чин: “За пър­ви път след съз­да­ва­не­то на един­на гер­ман­с­ка дър­жа­ва тя не е за­дъл­же­на да гле­да на съ­се­ди­те си ка­то на съ­юз­ник или при­я­тел, а има въз­мож­ност за са­мос­то­я­тел­на по­ли­ти­чес­ка ли­ния. Гер­ма­ния не е ве­че ми­ли­та­рис­тич­на дър­жа­ва, не е раз­де­ле­на на оку­па­ци­он­ни зо­ни, има сво­бо­да за дейс­т­вие. Гер­ма­ния се прев­ръ­ща от плац­дарм на во­ен­но­те­ри­то­ри­ал­ни ин­те­ре­си за ге­о­по­ли­ти­чес­ко раз­ши­ре­ние на Ве­ли­ки­те си­ли в ре­а­лен фак­тор за Сред­на Ев­ро­па. Гер­ман­с­ка­та ре­пуб­ли­ка мо­же да бъ­де “но­во­то грън­чар­с­ко­то ко­ле­ло” на за­пад­на­та ев­ро­пейс­ка об­щ­ност, но ни­ко­га по­ве­че прос­то наб­лю­да­тел на изос­т­ря­ща­та се кон­ф­рон­та­ция в Ев­ро­па.”(9)

Как­во точ­но има пред­вид Ной­ман под ме­та­фо­рич­но­то по­ня­тие “грън­чар­с­ко ко­ле­ло”? Ана­ли­зи­рай­ки во­ен­на­та опе­ра­ция на НА­ТО в Югос­ла­вия, той дос­тиг­нал до зак­лю­че­ни­е­то, че те­ри­то­ри­я­та на Гер­ма­ния е глав­ни­ят опо­рен и из­хо­ден пункт за во­ен­ни дейс­т­вие в да­де­на­та по­со­ка. До­ка­за­тел­с­т­во за то­ва са ана­ли­зи­те в Бя­ла­та кни­га от 1994 г.(10), къ­де­то се ак­цен­ти­ра пре­ди всич­ко на пре­доп­ре­де­ля­що­то меж­дин­но по­ло­же­ние на Гер­ма­ния. А ка­то глав­ни кон­ф­лик­т­ни зо­ни се обоз­на­ча­ват Бал­ка­ни­те, “ис­лям­с­ка­та кри­зис­на дъ­га”, Кюр­дис­тан, Кав­ка­зи­е­то и Сред­на Азия.

Но­ва­та вън­ш­на по­ли­ти­ка на Гер­ма­ния след 1990 г. се фор­ми­ра до го­ля­ма сте­пен под вли­я­ни­е­ на стра­нич­ни фак­то­ри, ка­квото е об­щес­т­ве­но­то мне­ние. На­ред с ге­о­по­ли­ти­чес­ки­те и ге­ос­т­ра­те­ги­чес­ки­те пред­пос­тав­ки мне­ни­е­то на граж­дан­с­ко­то об­щес­т­во се прев­ръ­ща в ос­но­вен фак­тор, де­фи­ни­ращ трай­ния гер­ман­с­ки ин­те­рес в Цен­т­рал­на и Из­точ­на Ев­ро­па. За да се дис­тан­ци­рат от теж­кия то­вар на приз­ра­ка на на­цис­т­ка Гер­ма­ния, гер­ман­с­ки­те те­о­ре­ти­ци съз­да­ват фе­но­ме­на “г­раж­дан­с­ка си­ла”, кой­то изиг­ра­ва въз­ло­ва ро­ля в ка­те­го­рич­но­то ре­ше­ние на обе­ди­не­на Гер­ма­ния да спе­че­ли ста­ту­та на ос­нов­на си­ла в Из­точ­на Ев­ро­па, ка­то пър­ва приз­нае не­за­ви­си­мост­та на две­те бив­ши югоре­пуб­ли­ки – Сло­ве­ния и Хър­ва­тия.

Те­о­ре­тич­ни прин­ци­пи на фе­но­ме­на “г­раж­дан­с­ка си­ла”(ГС)

При фор­му­ли­ра­не на иде­ал­ния тип “г­раж­дан­с­ка си­ла” (ГС)(11) се из­хож­да от уве­ли­ча­ва­що­то се вза­и­мо­дейс­т­вие меж­ду дър­жа­ва­та и уп­рав­ле­ни­е­то на об­щес­т­во­то, ко­е­то е но­си­тел на по­ли­ти­чес­ки ре­ше­ния в за­пад­ни­те ин­дус­т­ри­ал­ни дър­жа­ви и аку­му­ли­ра си­ла и со­ци­ал­на под­к­ре­па.

Ком­п­лек­с­но­то вза­и­моп­ро­ник­ва­не изис­к­ва съз­да­ва­не­то на оп­ре­де­лен тип ин­с­ти­ту­ции меж­ду вза­и­мо­дейс­т­ва­щи­те си дър­жа­ви, ко­е­то за­лег­на­ло ка­то прин­цип в т. нар. “с­т­ра­те­гия за ста­би­ли­зи­ра­не на меж­ду­на­род­ни­те от­но­ше­ния и кли­мат”. Към нея се включ­ват въп­ро­си, це­ля­щи не­ут­ра­ли­зи­ра­не­то на т. нар. “е­фект на из­то­ще­ни­е­то”. В то­зи кон­текст “и­де­ал­ни­те ти­по­ве граж­дан­с­ки об­щес­т­ва” се прев­ръ­щат в ти­по­ве дър­жа­ви или ин­с­ти­ту­ции, ак­тив­но съ­дейс­т­ва­щи за кул­ти­ви­ра­не­то на меж­ду­на­род­ни вза­и­мо­от­но­ше­ния с оп­ре­де­ле­ни пра­ви­ла на вза­и­мо­дейс­т­ви­е(12).

В про­ти­во­вес на из­пол­з­ва­не­то на си­ла при ре­ша­ва­не на въп­ро­си от вът­реш­на­та и вън­ш­на­та по­ли­ти­ка “г­раж­дан­с­ки­те об­щес­т­ва” се опит­ват да за­ме­нят си­ло­ва­та по­ли­ти­ка в меж­ду­на­род­ни­те от­но­ше­ния с ин­тер­на­ци­о­на­ли­зи­ра­не на об­щоп­ри­е­ти со­ци­ал­ни нор­ми (т. е. по­ли­ти­ка на ле­ги­ти­ми­ра­не). По­зо­ва­вай­ки се на Кан­то­вия “ве­чен мир” меж­ду ре­пуб­ли­ки­те и кон­цеп­ци­я­та на Карл Дойч за “пол­зот­вор­ни­те от­но­ше­ния ка­то га­ран­ция за вът­реш­на­та си­гур­ност на ед­но об­щес­т­во”, кул­ти­ви­ра­не­то на доб­ри меж­ду­на­род­ни от­но­ше­ния в един иде­а­лен тип, мо­же­ли да бъ­дат пред­с­та­ве­ни пос­ред­с­т­вом шест ос­нов­ни це­ли(13) :

• мер­ки за пре­мах­ва­не на си­ло­ви­те ре­ше­ния при по­ли­ти­чес­ки кон­ф­лик­ти и съз­да­ва­не на пра­во­ва сис­те­ма за ко­лек­тив­на си­гур­ност меж­ду от­дел­ни­те дър­жа­ви (ка­то след­с­т­вие на мо­но­по­ли­зи­ра­не на си­ла­та);
• мер­ки за за­сил­ва­не на дър­жав­но­то пра­во­раз­да­ва­не, чрез съз­да­ва­не на меж­ду­на­род­ни пра­ви­ла и ин­с­ти­ту­ции с по­мощ­та на мул­ти­ла­те­рал­но уп­рав­ле­ние, но при за­паз­ва­не на су­ве­ре­ни­те­та;
• за­сил­ва­не на де­цен­т­ра­ли­зи­ра­ни­те фор­ми при взе­ма­не на важ­ни по­ли­ти­чес­ки ре­ше­ния на над­дър­жав­но ни­во (в уни­сон с де­мок­ра­тич­ни­те прин­ци­пи);
• мир­но ре­гу­ли­ра­не на меж­ду­на­род­ни­те кон­ф­лик­ти;
• за­паз­ва­не на ле­ги­тим­ност­та, ка­то прин­цип за съз­да­ва­не на меж­ду­на­ро­ден ред.

В ня­кои по-кри­тич­ни из­с­лед­ва­ния “и­де­ал­ни­ят кул­ту­ро­ло­ги­чен тип” се срав­ня­вал с ре­ал­на­та вън­ш­на по­ли­ти­ка, оп­ре­де­лян ка­то пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во за вън­ш­но­по­ли­ти­чес­ки ал­т­ру­и­зъм, или го ле­ги­ти­ми­ра ка­то про­веж­да­не на “мо­ра­ли­за­тор­с­ки” кръс­то­но­сен по­ход сре­щу “не­ци­ви­ли­зо­ва­ни­те дър­жа­ви”.

Пос­та­вен на дру­га плос­кост, проб­ле­мът за “г­раж­дан­с­ка­та си­ла” ка­то фор­ма на со­ци­ал­на мощ пред­с­тав­ля­ва спе­ци­фи­чен ин­с­т­ру­мен­та­ри­ум за пос­ти­га­не на пос­та­ве­ни­те це­ли, включително заб­ра­на за из­пол­з­ва­не на во­ен­ни сред­с­т­ва при раз­ре­ша­ва­не на по­ли­ти­чес­ки кон­ф­лик­ти, под­к­ре­па чрез ху­ма­ни­тар­ни по­мо­щи, за­сил­ва­не на ро­ля­та на меж­ду­на­род­ни­те ор­га­ни­за­ции.

До­кол­ко пос­ту­ла­ти­те на фе­но­ме­на “г­раж­дан­с­ка си­ла” оказ­ват вли­я­ние вър­ху гер­ман­с­ка­та вън­ш­на по­ли­ти­ка и на­ме­са­та й в югос­лав­с­кия кон­ф­ликт? Да­ли гер­ман­с­ко­то ре­ше­ние за са­мос­то­я­тел­но приз­на­ва­не на не­за­ви­си­мост­та на Сло­ве­ния и Хър­ва­тия не да­ва на­ча­лен тла­сък за вой­на­та в Бос­на и Хер­це­го­ви­на?

На то­зи въп­рос Ри­чард Хол­б­рук(14) в ка­чес­т­во­то си на един от глав­ни­те ар­хи­тек­ти на Дей­тън­с­ки­те мир­ни спо­ра­зу­ме­ния да­ва след­ния от­го­вор:“Въп­ро­сът е сло­жен. От ед­на стра­на, аз смя­там, че гер­ман­с­ко­то ре­ше­ние бе­ше греш­ка. От дру­га стра­на, мно­го дейс­т­вия, пред­п­ри­е­ти през 1991 г. от вън­ш­ни си­ли, се ока­за­ха още по-се­ри­оз­ни греш­ки. В край­на смет­ка, ма­кар че гер­ман­с­ко­то ре­ше­ние мо­же би е ус­ко­ри­ло из­бух­ва­не­то на вой­на­та в Бос­на, кон­ф­лик­тът без­д­ру­го ще­ше да се слу­чи, щом вед­нъж ста­не­ше яс­но, че За­па­дът ня­ма да се на­ме­си. Да об­ви­ня­ва­ме един­с­т­ве­но Бон за пре­диз­вик­ва­не­то на вой­на­та в Бос­на, оз­на­ча­ва да не ви­дим ви­на­та на мно­го дру­ги дър­жа­ви. Гер­ма­ния бе по­со­че­на ка­то из­ку­пи­тел­на жер­т­ва от хо­ра­та, ко­и­то се стре­мя­ха да от­в­ле­кат вни­ма­ни­е­то от сво­и­те соб­с­т­ве­ни про­ва­ли.” (15)

На 23 де­кем­в­ри 1991 г., спаз­вай­ки обе­ща­ни­е­то си да ре­ши въп­ро­са за не­за­ви­си­мост­та на Сло­ве­ния и Хър­ва­тия до Ко­ле­да, Гер­ма­ния ед­нос­т­ран­но и са­мо­лич­но приз­на­ва су­ве­ре­ни­те­та на две­те бив­ши югос­лав­с­ки ре­пуб­ли­ки.

Ин­те­рес­ни са не­пос­ред­с­т­ве­ни­те ме­дий­ни ко­мен­та­ри. Бел­гийс­ко­то ра­дио зас­тъп­ва мне­ни­е­то, че “за пър­ви път в ис­то­ри­я­та на ФРГ Бон се ре­ша­ва на соб­с­т­ве­на вън­ш­на по­ли­ти­ка, не­съ­об­ра­зе­на със САЩ. Не­що по­ве­че, Бон си поз­во­ля­ва да за­да­де то­на на Ев­ро­еп­e­йс­ка­та об­щ­ност. Хва­нал с юм­рук Хър­ва­тия и Сло­ве­ния и не ос­та­вил друг из­бор на пар­т­ньо­ри­те си от ЕО, ос­вен скър­цай­ки със зъ­би да го пос­лед­ват.” Швей­цар­с­ко­то ра­дио ока­чес­т­вя­ва ре­ше­ни­е­то ка­то “по­бе­да за ЕО и ней­на­та по­ли­ти­ка”. Рой­терс ко­мен­ти­ра: “САЩ са про­тив, за­що­то то­ва би до­ве­ло до ес­ка­ла­ция в Бос­на и Хер­це­го­ви­на, но ФРГ се ар­гу­мен­ти­ра ус­пеш­но сре­щу САЩ и ус­пя да прив­ле­че ос­та­на­ли­те 11 член­ки на своя стра­на.” Ра­дио Мос­к­ва лан­си­ра те­за­та, че е на­пъл­но в кръ­га на обек­тив­но про­ти­ча­щия де­мок­ра­ти­чен про­цес “на Бал­ка­ни­те да се по­я­вят мно­го мал­ки и по-мал­ки дър­жа­ви”(16). Офи­ци­ал­на­та югос­лав­с­ка по­зи­ция раз­би­ра­е­мо е дос­та край­на и ан­ти­гер­ман­с­ка.

Оцен­ки­те за то­зи “со­лов” гер­ман­с­ки акт не мо­гат да бъ­дат пра­вил­но раз­б­ра­ни, ако не бъ­де обър­на­то вни­ма­ние и вър­ху кон­к­рет­ни­те вът­реш­но­по­ли­ти­чес­ки при­чи­ни за пър­во­на­чал­на­та ак­тив­на на­ме­са на ФРГ в Юго­кон­ф­лик­та.

Пе­рес­пек­ти­ви­те пред вън­ш­на­та по­ли­ти­ка на ФРГ в то­зи пе­ри­од са удоб­но по­ле за пе­че­ле­не на из­би­ра­те­ли. Опо­зи­ци­он­ни­те со­ци­ал­де­мок­ра­ти изос­та­вят бър­зо тра­ди­ци­он­ния си па­ци­фи­зъм и под­ла­гат уп­рав­ля­ва­щи­те на ата­ки за­ра­ди тях­на­та па­сив­ност. Со­ци­ал­де­мок­ра­ти­те Войгт, Ган­зел, Ер­лер и Фер­хой­ген за­поч­ват да прид­ру­жа­ват ре­дов­но вън­ш­ния ми­нис­тър Ген­шер в по­се­ще­ни­я­та му в Югос­ла­вия. Още на 24 май 1991 г., след ви­зи­та в Бел­г­рад, по по­ръ­че­ние на сво­я­та пар­тия, за­мес­т­ник-пред­се­да­те­лят на ГСДП Нор­берт Ган­зел се из­п­ра­вя сре­щу Брюк­сел: “С­те­рил­на­та фор­му­ла на ЕО за един­с­т­во на Югос­ла­вия и ус­ло­ви­е­то Югос­ла­вия да вле­зе в ЕО са­мо ка­то фе­де­ра­ция усил­ва на­си­ли­я­та в стра­на­та и та­ка удъл­жа­ва кри­за­та.”(17) На 14 но­ем­в­ри 1991 г. зна­чи­тел­на част от де­пу­та­ти­те на ГСДП и Съ­юз 90/Зе­ле­ни под­к­ре­пят ре­зо­лю­ци­я­та на Бун­дес­та­га за са­мос­то­я­тел­но приз­на­ва­не на Хър­ва­тия и Сло­ве­ни­я(18). Зе­ле­ни­ят де­пу­тат Йош­ка Фи­шер срав­ня­ва сър­би­те с на­цис­ти­те и ка­то па­ци­фист, апе­ли­ра към во­ен­на на­ме­са, за да не се до­пус­не “нов Ос­ви­ен­цим”(19).

Уп­рав­ля­ва­щи­те във ФРГ съ­що не ос­та­ват по-на­зад. Още на 26 юни 1991 г. кан­ц­ле­рът Кол е под­ло­жен на на­тиск от соб­с­т­ве­на­та си пар­ла­мен­тар­на фрак­ция ХДС/ХСС(20) за про­мя­на в по­зи­ци­я­та на ЕО към случ­ва­що­то се в Югос­ла­вия. Ба­вар­с­ки­ят Хрис­ти­ян­со­ци­а­лен съ­юз (ХСС) е най-енер­ги­чен в под­к­ре­па­та за еди­но­вер­ци­те в Сло­ве­ния и Хър­ва­тия, ка­то го пра­ви не са­мо във фе­де­рал­ния пар­ла­мент. Хър­ва­ти­нът Сти­пе Ме­сич е по­ка­нен на еже­год­ния пар­ти­ен се­ми­нар на ХСС “Ф­ранц Йо­зеф Щра­ус”, про­веж­дан от фон­да­ция “Ханс Зай­дел”, къ­де­то пуб­лич­но по­лу­ча­ва под­к­ре­па­та на ба­вар­с­кия ми­нис­тър-пред­се­да­тел в бор­ба­та за из­во­ю­ва­не на хър­ват­с­ка­та не­за­ви­си­мост(21).

Пре­са­та в Ба­ва­рия до­пъл­ни­тел­но изос­т­ря чув­с­т­ви­тел­ност­та на граж­дан­с­ко­то об­щес­т­во към случ­ва­що­то се в Югос­ла­вия, ка­то неп­ре­къс­на­то пи­ше как­то за “на­рас­т­ва­ща­та сръб­с­ка аг­ре­сив­ност”, та­ка и сре­щу зап­ла­ха­та от при­ток на бе­жан­ци.

В стре­ме­жа си да не бъ­де об­ви­нен в дис­тан­ци­ра­не от съ­би­ти­я­та, кан­ц­ле­рът Кол бър­за да се въз­пол­з­ва от бла­гоп­ри­ят­на­та вът­реш­но­-по­ли­ти­чес­ка об­с­та­нов­ка и ис­к­а гла­су­ва­не в Бун­дес­та­га за приз­на­ва­не не­за­ви­си­мост­та на Сло­ве­ния и Хър­ва­тия, ко­е­то би­ло вне­се­но от опо­зи­ци­он­на­та ГСДП. Цел­та на Кол е да оси­гу­ри пре­дим­с­т­во за сво­я­та пар­тия, ка­то спе­че­ли сим­па­ти­и­те на “г­раж­дан­с­ка­та си­ла”, ко­я­то в то­зи мо­мент най-сил­но нас­то­я­ва за не­за­бав­но­то приз­на­ва­не на сло­вен­с­ка­та и хър­ват­с­ка не­за­ви­си­мост. Про­па­ган­да­та в Гер­ма­ния ра­бо­ти в пол­за на гер­ман­с­кия кан­ц­лер, кой­то се въз­пол­з­вал от прин­ци­па за са­мо­оп­ре­де­ле­ние, де­фи­ни­ран ка­то сред­с­т­во за из­ра­зя­ва­не во­ля­та на на­ро­да още при Обе­ди­не­ни­е­то на Гер­ма­ния през 1990 г. Ус­по­ред­но с то­ва, по­зи­ци­я­та на вън­ш­ния ми­нис­тър Ханс Дит­рих Ген­шер съ­що е ва­жен фак­тор за оп­ре­де­ля­не по­ли­ти­чес­кия курс на стра­на­та. Въп­ре­ки че вън­ш­но­то ми­нис­тер­с­т­во до го­ля­ма сте­пен ос­та­ва­ло кре­пост на пар­ти­я­та на Ген­шер (Пар­ти­я­та на сво­бод­ни­те де­мок­ра­ти), в не­го ра­бо­тят и не­мал­ко хо­ра, ко­и­то се про­ти­во­пос­та­вят на бе­зус­лов­на­та под­к­ре­па за Хър­ва­тия.

Ген­шер се ока­зал в по­зи­ция, ко­я­то не­на­виж­дал – при­тис­нат от ХСС от­дяс­но и от СДП от­ля­во, той труд­но мо­жел да ре­а­ли­зи­ра по­ли­ти­ка­та, ко­я­то пред­по­чи­тал. За да спе­че­ли по­ли­ти­чес­ки ка­пи­тал за се­бе си и сво­я­та пар­тия (ПСД), под­ло­же­ни­ят на си­лен вът­реш­но­пар­ти­ен на­тиск Ген­шер упо­ри­то се стре­мял към ли­дер­с­ка по­зи­ция в ЕС и ОС­СЕ. В из­вес­тен сми­съл об­с­та­нов­ка­та в Югос­ла­вия в сре­да­та на 1991 г. би­ла бла­гоп­ри­ят­на за ли­бе­ра­ли­те в Гер­ма­ния. Мо­рал­но­то от­в­ра­ще­ние на Ген­шер от из­пол­з­ва­не­то на си­ла в Сло­ве­ния съв­па­да и със соб­с­т­ве­ни­те му по­ли­ти­чес­ки ин­те­ре­си, с ико­но­ми­чес­ки­те ин­те­ре­си на Гер­ма­ния и с до­ми­ни­ра­ща­та вън­ш­но­по­ли­ти­чес­ка ли­ния на Пар­ти­я­та на сво­бод­ни­те де­мок­ра­ти. Та­зи по­ли­ти­ка се ос­но­ва­ва­ла на иде­о­ло­гия, съ­об­ра­зе­на с ико­но­ми­чес­ка­та мощ и во­ен­ни­те ог­ра­ни­че­ния на стра­на­та, ут­вър­ж­да­ва­ща пре­дим­с­т­ва­та на пър­ва­та пред из­пол­з­ва­не­то на вто­ра­та.

Пос­ло­ви­чен е скеп­ти­циз­мът на Ген­шер, спо­де­лян и от дру­ги гер­ман­с­ки по­ли­ти­ци, към иде­я­та, че в Ев­ро­па все още мо­же да се во­дят аг­ре­сив­ни вой­ни и да тле­ят ог­ни­ща на бра­то­у­бийс­т­ве­на ом­ра­за. Той е по-ско­ро ре­ак­ция сре­щу ре­ал­на­та зап­ла­ха от югос­лав­с­ка­та кри­за, от­кол­ко­то сре­щу бли­зост­та на сра­же­ни­я­та.

По­ве­че от 200 000 бе­жан­ци в края на есен­та на 1991 г. по­тър­си­ли зак­ри­ла от ли­бе­рал­но­то гер­ман­с­ко за­ко­но­да­тел­с­т­во. То­ва во­ди до зап­ла­ха от вът­ре­шен те­ро­ри­зъм, пре­къс­ва­не на тър­гов­с­ки­те връз­ки меж­ду Гер­ма­ния и Югос­ла­вия и из­ла­га на риск зна­чи­тел­ни гер­ман­с­ки ин­вес­ти­ции на Бал­ка­ни­те. По­ве­че­то гер­ман­с­ки по­ли­ти­ци оп­ре­де­лят съз­да­ла­та се си­ту­а­ция ка­то аг­ре­сия на сър­би­те сре­щу Сло­ве­ния и Хър­ва­тия. То­ва под­хож­да­ло на ан­ти­ми­ли­та­рис­тич­на­та по­ли­ти­ка на сво­бод­ни­те де­мок­ра­ти с Ген­шер и на меж­ду­на­род­ния об­раз, из­г­раж­дан от Гер­ма­ния след Вто­ра­та све­тов­на вой­на. Ра­ци­о­нал­но­то из­пол­з­ва­не на сим­па­ти­и­те към Сло­ве­ния и Хър­ва­тия в гер­ман­с­ко­то граж­дан­с­ко об­щес­т­во под­тик­ва во­де­щи­те по­ли­ти­ци да “зат­во­рят очи” пред фак­та, че Сло­ве­ния и Хър­ва­тия съ­що из­пол­з­ва­ли во­ен­на си­ла и ку­пу­ва­ли тан­ко­ве и во­ен­но обо­руд­ва­не от Гер­ма­ния.

След юли 1991 г. Ген­шер не­у­мор­но се стре­ми към приз­на­ва­не на Сло­ве­ния и Хър­ва­тия ка­то дип­ло­ма­ти­чес­ко сред­с­т­во, за да спре то­ва, ко­е­то на­ри­чал “с­ръб­с­ка аг­ре­си­я”. В стре­ме­жа си да убе­ди югос­лав­с­ки­те влас­ти в не­об­хо­ди­мост­та от при­със­т­вие на уми­рот­во­ри­тел­ни си­ли на те­ри­то­ри­я­та на Хър­ва­тия, Ген­шер по­па­да в труд­на бит­ка с мно­зин­с­т­во­то в ЕС, къ­де­то поч­ти ни­кой ос­вен Да­ния не го под­к­ре­пя. Раз­ре­ша­ва­не­то на то­зи проб­лем се прев­ръ­ща в тест за но­ва­та ро­ля на Гер­ма­ния в Ев­ро­па, как­то и в ос­но­вен фак­тор за за­поч­на­ли­те вът­реш­но­по­ли­ти­чес­ки бор­би в стра­на­та. Ли­бе­рал­на­та пар­тия на Ген­шер жи­вее в пос­то­я­нен страх, че ще из­пад­не под из­би­ра­тел­на­та ба­ри­е­ра от 5% и ще ос­та­не из­вън го­ля­ма­та по­ли­ти­ка. По­ве­че от­в­ся­ко­га в сво­я­та дъл­го­го­диш­на ка­ри­е­ра Ген­шер е при­ну­ден да се съ­об­ра­зя­ва с наг­ла­си­те на из­би­ра­те­ли­те. Смя­тан за един от го­ле­ми­те дип­ло­ма­ти на сво­е­то вре­ме, то­зи път той тряб­ва да се от­ка­же от пред­паз­ли­вия си стил и по­веж­да без­ком­п­ро­мис­на по­ли­ти­ка.

А как­ви са же­ла­ни­я­та на из­би­ра­те­ли­те? Как­то ве­че от­бе­ля­зах, те са бе­ля­за­ни от на­ди­га­щия се не­га­ти­ви­зъм и страх, по­ро­де­ни от го­ле­мия брой бе­жан­ци, за­ле­ли стра­на­та им. Фе­де­рал­ни­ят ми­нис­тър на вът­реш­ни­те ра­бо­ти за­я­вя­ва, че Гер­ма­ния не е в със­то­я­ние да при­е­ма по­ве­че бе­жан­ци(22). Към то­ва се при­ба­вя и за­сил­ва­ща­та се ак­тив­ност на дес­ни­те ра­ди­ка­ли, най-ве­че в бив­ша­та ГДР(23). През ля­то­то на 1991 г. в стра­на­та се сти­га до об­съж­да­не до про­мя­на­та на ре­жи­ма за по­ли­ти­чес­ко убе­жи­ще, за­ло­жен в чл. 16 на кон­с­ти­ту­ци­я­та. Сил­ни­ят вът­ре­шен на­тиск се прев­ръ­ща в при­чи­на за вън­ш­но­по­ли­ти­чес­ки дейс­т­вия, а то­ва от своя стра­на е мно­го по-зна­чи­мо от вся­как­ви дру­ги ре­ван­шис­т­ки мо­ти­ви, ко­и­то меж­ду­на­род­на­та об­щ­ност при­пис­ва на уп­рав­ля­ва­щи­те в Гер­ма­ния.

Про­тив­но на ка­за­но­то зву­ча­ла кон­с­та­та­ци­я­та на Йо­хан Тий, че“фи­ас­ко­то на юго­по­ли­ти­ка­та на ЕО по­каз­ва съ­що, че ка­би­не­тът “Кол-Ген­шер” не поз­на­ва проб­ле­ми­те в дъл­бо­чи­на и лес­но се под­да­ва на вът­реш­но­по­ли­ти­чес­ки на­тиск”(24). Към нея се при­ба­вя­ла и оцен­ка­та, че “ман­та­ли­тет­но­то обяс­не­ние за об­щес­т­ве­ни­те наг­ла­си не из­к­люч­ва об­мис­ле­на и дъл­гос­роч­на ге­о­по­ли­ти­чес­ка стра­те­гия, чи­я­то цел е съз­да­ва­не­то на об­шир­на гер­ман­с­ка сфе­ра на вли­я­ние в из­точ­на­та по­ло­ви­на на Ев­ро­па.” (25)

Раз­г­леж­дай­ки проб­ле­ма за вът­реш­но­по­ли­ти­чес­ки­те при­чи­ни, до­ве­ли Гер­ма­ния до ре­ше­ни­е­то пър­ва да ока­же под­к­ре­па за ка­у­за­та на хър­ват­с­ка­та и сло­вен­с­ка бор­ба, не би­ва да из­пус­ка­ме ро­ля­та на гер­ман­с­ка­та пре­са. Пос­ред­с­т­вом ме­ха­низ­ми­те си за фор­ми­ра­не на об­щес­т­ве­но­то мне­ние, тя оказ­ва си­лен на­тиск вър­ху уп­рав­ля­ва­щи­те в Бон. Още през юли 1991 г. те­ма на броя на ав­то­ри­тет­но­то спи­са­ние “Der Spiegel” ста­ва “С­ръб­с­ки­ят те­рор”, ка­то Югос­ла­вия би­ла срав­не­на с “тюр­ма на на­ро­ди­те”(26). Въп­ре­ки че твър­де­ни­е­то е мал­ко пре­си­ле­но за ХХ в., то фор­ми­ра из­вес­т­на до­за не­га­ти­ви­зъм сред ши­ро­ка­та об­щес­т­ве­ност към бъ­де­ще­то на Югос­лав­с­ка­та фе­де­ра­ция.

Поч­ти все­ки ден в ре­дак­ци­он­на­та ко­ло­на на “Frankfurter Allgemeine Zeitung”, кой­то по­ве­че­то наб­лю­да­те­ли оп­ре­де­лят ка­то ос­нов­на ме­дия, фор­ми­ра­ща об­щес­т­ве­но­то мне­ние в стра­на­та, из­да­те­лят Йо­хан Ге­орг Райс­мю­лер опис­ва “ю­го­сър­би­те” ка­то ори­ен­тал­с­ки “ми­ли­та­рис­тич­ни бол­ше­ви­ки”, за ко­и­то “ня­ма мяс­то в Ев­ро­пейс­ка­та об­щ­ност”(27). Ка­то “на­ли­ва­не на мас­ло в огъ­ня” по­дейс­т­ва вест­та за смърт­та на жур­на­лист от мюн­хен­с­кия “Sueddeutsche Zeitung”, за­ги­нал на 26 юли 1991 г. при от­ра­зя­ва­не на во­ен­ни­те стъл­к­но­ве­ния в Сло­ве­ния и Хър­ва­тия. Гер­ман­с­ки­те мас­ме­дии “съ­дейс­т­ват” ак­тив­но за ак­ти­ви­зи­ра­не на об­щес­т­ве­ния не­га­ти­ви­зъм към дейс­т­ви­я­та на сръб­с­ка­та ар­мия в Бос­на и Хер­це­го­ви­на през 1992 г. Нем­с­ка­та те­ле­ви­зия все­ки ден из­лъч­ва сним­ки и ре­пор­та­жи за “с­ръб­ки звер­с­т­ва” в Бос­на и Хер­це­го­ви­на. В ко­мен­та­ри­те, в ток-шо­у­та­та и в по­ли­ти­чес­ки­те пре­да­ва­ния ми­нис­т­ри, жур­на­лис­ти и ге­не­ра­ли нас­то­я­ва­т за ре­ши­тел­на на­ме­са и па­ри­ра­не на сръб­с­ки­те во­ен­ни дейс­т­вия. Осо­бе­но ак­тив­ни и нас­то­я­тел­ни са нем­с­ка­та пре­са и те­ле­ви­зия пре­ди Ко­ле­да, ко­га­то на фо­на на тру­по­ве­те в Бос­на от ефи­ра се от­п­ра­вят теж­ки уп­ре­ци към нем­с­ки­те по­ли­ти­ци и “си­та­та” Гер­ма­ния. В по­ве­че­то слу­чаи “п­ри­съ­да­та” над “п­рес­тъп­ни­ци­те в югос­лав­с­ка­та граж­дан­с­ка вой­на” би­ла не­за­бав­на во­ен­на на­ме­са сре­щу сър­би­те. Ня­кои гер­ман­с­ки вес­т­ни­ци и on-line сай­то­ве (28) из­пад­на­ли в край­ност, об­ви­ня­вай­ки во­де­щи нем­с­ки по­ли­ти­ци в пе­ри­о­да 1990 – 1992 г, и чле­но­ве на ХДП/ХСС в из­пол­з­ва­не­то на съз­да­ла­та се кри­зис­на об­с­та­нов­ка в Из­точ­на Ев­ро­па в свой ин­те­рес. Те апе­ли­рат ди­рек­т­но за про­веж­да­не на меж­ду­на­ро­ден на­ка­за­те­лен про­цес, на кой­то ре­дом със сръб­с­ки­те прес­тъп­ни­ци да зас­та­нат още Ген­шер, Кин­кел, и др.

Труд­но е да се раз­бе­ре как зап­ла­ха­та на Ген­шер да из­пол­з­ва приз­на­ва­не­то на сло­вен­с­ка­та и хър­ват­с­ка не­за­ви­си­мост ще доп­ри­не­се за прек­ра­тя­ва­не на сра­же­ни­я­та – как­то сред сър­би­те, ко­и­то смя­та­ли сво­я­та ка­у­за за спра­вед­ли­ва, та­ка и сред съ­юз­ни­ци­те на сър­би­те, ко­и­то зна­е­ли, че гер­ман­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во по кон­с­ти­ту­ция ня­ма пра­во да се на­мес­ва във во­ен­ни ак­ции на Бал­ка­ни­те.

Проб­ле­мът око­ло точ­на­та и ед­ноз­нач­на оцен­ка на гер­ман­с­ка­та вън­ш­на и вът­реш­на по­ли­ти­ка спря­мо Югос­ла­вия се дъл­жи най-ве­че на лип­са­та на яс­на стра­те­гия и общ план за дейс­т­вие, ко­е­то поз­во­ля­ва раз­лич­ни ин­тер­п­ре­та­ции, прос­ти­ра­щи се от оцен­ка­та й ка­то “акт на над­мен­ност” до нас­той­чи­ви­те твър­де­ния, че на­ме­са­та в кон­ф­лик­та тряб­ва да се тре­ти­ра пре­ди всич­ко с ог­лед на гер­ман­с­ки­те цен­ност­ти и ев­ро­пейс­ки­те стан­дар­ти.

Ос­та­ва не­по­нят­но за­що в край­на смет­ка гер­ман­с­ки­те по­ли­ти­ци пре­неб­рег­ват на­ци­о­нал­ни­те ин­те­ре­си и хит­ро прис­по­со­бя­ват пра­ви­ла­та на по­ли­ти­чес­ка­та иг­ра към но­ва­та меж­ду­на­род­на об­с­та­нов­ка, заб­ра­вяй­ки да из­в­ле­кат пол­за от за­дъл­бо­ча­ва­не на ев­ро­пейс­ка­та ин­тег­ра­ция, от ог­ра­ни­ча­ва­не­то на аг­ре­си­я­та и от де­мок­ра­ти­зи­ра­не­то на из­точ­но­ев­ро­пейс­кия ре­ги­он.

Бележки:

(1) Сто­я­но­вич, Све­то­зар. От ТИТО­ник до сръб­с­ка­та де­мок­ра­тич­на ре­во­лю­ция, С, 2004, стр.193
(2) Цит. по: Га­джи­ев, К.С., Ге­о­по­ли­ти­ка, Мос­к­ва 1993, стр.13
(3)Partsche, J. Мitteleuropa. Berlin. 1906.
(4) Naumann., F. Mitteleuropa. Muenchen. 1900.
(5) Пак там, с. 26.
(6) Пак там, с. 30.
(7) Пак там, с. 36.
(8) Haushofer., K. Bausteine zur Geopolitik, Berlin.1928; Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung, Berlin, 1927; Wehr-Geopolitik, Berlin,1941.
(9) Кла­ус Ной­ман, ге­не­ра­лен ин­с­пек­тор на Бун­дес­ве­ра, 1992 г. – Цит. по Гаджиев, К.С., Ге­о­по­ли­ти­ка, Мос­к­ва 1993, стр. 23
(10) “Das weiise Buch” 1994, Ministerium fьr Staatssicherheit, Бя­ла­та кни­га 1994, Гер­ман­с­ко ми­нис­тер­с­т­во на от­б­ра­на­та.
(11) По­ня­ти­е­то “г­раж­дан­с­ка си­ла” е из­пол­з­ва­но за пръв път от Фран­соа Ду­шен във връз­ка с раз­ви­ти­е­то и вли­я­ни­е­то на Ев­ро­пейс­ка­та об­щ­ност, вж. Duchкne, Franзois. Die Rolle Europas im Weltsystem: Von der regionalen zur planetarischen Interdependenz, in: Kohnstamm, Max/Wolfgang Hager (Hg.), 1973, стр. 29; Zivilmacht Europa – Supermacht oder Partner?, Frankfurt/main: Suhrkamp, 11-35.
(12) Maull, Hanns W. Zivilmacht Bundesrepublik Deutschland. Vierzehn Thesen fьr eine neue deutsche AuЯenpolitik, in: Europa Archiv 47 (1992) 10, 269-278.
(13) За кри­те­ри­и­те на спе­ци­фич­ни­те нор­ми, вж. Boekle, Henning (Volker Rittberger) Wolfgang Wagner (1999): Normen und AuЯenpolitik: Konstruktivistische AuЯenpolitiktheorie (Tьbinger Arbeitspapiere zur Internationalen Politik und Friedensforschung, Nr. 34), Universitдt Tьbingen: Institut fьr Politikwissenschaft.
(14) Пос­ла­ник на САЩ в Гер­ма­ния (1993-1994), а от 1994 до 1996 г. е по­мощ­ник дър­жа­вен сек­ре­тар по ев­ро­пейс­ки­те и ка­над­с­ки­те въп­ро­си.
(15) Хол­б­рук, Ри­чард. Да спреш ед­на вой­на, С.. 2001, стр. 58-59
(16) Weltgeshehen N IV/1992. Jugoslawien 1989-1992, s. 104.
(17) Archiv der Gegenvart fol. 14/1991, s. 35795
(18) Die Ethnisierung des Socialen. Tie Transformation der Yugoslawischen Geselschaft im Medium des Krieges, Berlin 1993, tail VII, note 10.
(19) Covert Action Quaterly N67 Spring-Summer 1999 www.caq.com
(20) Suedost Europa N3-4/1994, Die westliche Politik und der Kroaten Krieg.
(21) Straehm, Karl Gustaf. Kroatiens einsamer Kampf gegen den Angriff Serbiens. In: Europaische Sicherheit, N12/1991.
(22) По­ис­ка­ли­те убе­жи­ще бе­жан­ци от Югос­ла­ви­я през пър­ва­та по­ло­ви­на на 1991 г., т. е. пре­ди раз­га­ря­не­то на кон­ф­лик­та, са с 40% по­ве­че от съ­от­вет­ния пе­ри­од на 1990 г. Вж. Europaeische Sicherheit N10/1991, 561-562
(23) Вж. Der Spiegel, N11/11. 03. 1991, s. 101.
(24) Thieeq Jochen, “Deutschland in Turbulenzen”. In: Europaeische Rundschau, 3/1993, s. 38.
(25) Мне­ние на ита­ли­ан­с­кия по­ли­то­лог Кар­ло Ма­рия Сан­те­ро. Вж.: “Бал­ка­ни­те в по­ли­ти­ка­та на го­ле­ми­те дър­жа­ви”. Со­фия, 1995, 44.
(26) Вж. “Der Spiegel”, N 29/08. 07. 1991.
(27) Най-важ­ни­те ре­дак­ци­он­ни ста­тии са съб­ра­ни под заг­ла­вие “Вой­на­та пред на­ша­та вра­та”. Reisemueller, Johann Georg. “Der Krieg vor unsere Haustuer. Hintergruende der kroatischen Tragoedie”, Stuttgart, 1992.
(28) www.realization.info/pol/jugo/41.html

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук