НА­РОД­НО­ТО СО­ЦИ­АЛ­НО ДВИ­ЖЕ­НИЕ И ПО­ЛИ­ТИ­ЧЕС­КА­ТА КРИ­ЗА В БЪЛ­ГА­РИЯ 1943-1944 Г.

0
394

Димитрина Петрова е про­фе­сор, док­тор на ис­то­ри­чес­ки­те на­у­ки. Из­с­лед­ва по­ли­ти­чес­ки­те пар­тии в Бъл­га­рия меж­ду две­те све­тов­ни вой­ни. Ав­тор е на над 10 мо­ног­ра­фии, меж­ду ко­и­то: “БЗНС и на­род­ни­ят фронт 1934 -1939 г.”, “БЗНС през пе­ри­о­да на ико­но­ми­чес­ка­та кри­за 1929-1934”, “БЗНС в ан­ти­фа­шис­т­ка­та бор­ба 1939-1944 г.”, “Са­мос­то­я­тел­но­то уп­рав­ле­ние на БЗНС 1920-1923 г.”, “Бъл­гар­с­ки­ят зе­ме­дел­с­ки на­ро­ден съ­юз 1891-1944 г. и дру­ги.
На­род­но­то со­ци­ал­но дви­же­ние (НСД) на Алек­сан­дър Цан­ков въз­ник­ва в на­ча­ло­то на 30-те го­ди­ни на ХХ в. при уп­рав­ле­ни­е­то на На­род­ния блок, в раз­га­ра на не­за­пом­не­на ико­но­ми­чес­ка кри­за. На своя кон­г­рес през май 1932 г. мо­гъ­щи­ят до ско­ро Де­мок­ра­ти­чес­ки сго­вор, уп­рав­ля­вал стра­на­та 8 го­ди­ни без пре­къс­ва­не, сен­за­ци­он­но и скан­дал­но се раз­цеп­ва на Де­мок­ра­ти­чес­ки сго­вор на Ан­д­рей Ляп­чев (Ро­зов сго­вор, сго­вор “Пло­щад Сла­вей­ков”) и на Де­мок­ра­ти­чес­ки сго­вор с пред­се­да­тел Александър Цан­ков (Син сго­вор, от 1934 г. НСД). Про­тив­но на очак­ва­ни­я­та и прог­но­зи­те пар­ти­я­та на Ал. Цан­ков бър­зо се раз­рас­т­ва и през про­лет­та на 1934 г. ве­че е най-ма­со­ва­та в Бъл­га­рия – има 198 хил. чле­но­ве (117 хил. зе­ме­дел­ци, 25 хил. ра­бот­ни­ци, 19 хил. тър­гов­ци и индус­т­ри­ал­ци, по ня­кол­ко хи­ля­ди чи­нов­ни­ци, ад­во­ка­ти, лум­пе­ни и др.) плюс 34 хил. чле­но­ве на Мла­деж­кия съ­юз. Пред­с­та­ве­на е в пар­ла­мен­та с 25 де­пу­та­ти.

Фе­но­ме­нал­но­то ма­со­ви­зи­ра­не на НСД се обус­ла­вя пре­ди всич­ко от теж­ка­та ико­но­ми­чес­ка кри­за и дис­к­ре­ди­ти­ра­не­то на пар­тий­но-пар­ла­мен­тар­на­та сис­те­ма. Важ­на ро­ля иг­ра­ят и щед­ро­то фи­нан­си­ра­не от ед­рия ка­пи­тал, и то­ле­ран­т­но­то от­но­ше­ние на бло­ко­ва­та власт, ко­я­то виж­да в Цан­ко­ва­та пар­тия про­ти­во­вес на ле­ви­те си­ли.

НСД се из­г­раж­да ка­то стег­на­та, от стро­го йе­рар­хич­на ли­дер­с­ки тип пар­тия. Ней­ни­ят во­дач се ве­ли­чае ед­ва ли не ка­то ме­сия – на­ци­о­на­лен ли­дер, дво­ен спа­си­тел на Бъл­га­рия от чер­ве­на­та и оран­же­ва­та опас­ност. НСД обя­вя­ва соб­с­т­ве­на “Све­та тро­и­ца”: Бог, Бъл­га­рия и Александър Цан­ков об­ра­зу­ва­ли “не­де­ли­мо един­с­т­во в три ли­ца”.

Яд­ро на иде­о­ло­ги­я­та на НСД е от­ри­ца­ни­е­то на пар­тий­но-пар­ла­мен­тар­на­та сис­те­ма. Пар­ти­и­те би­ли из­жи­ве­ли сво­е­то вре­ме и се пре­вър­на­ли в ко­те­рии. По­ра­ди тях­на­та неп­ри­год­ност пар­ла­мен­та­риз­мът ста­вал опа­сен. Мо­жел да се об­но­ви и осъв­ре­ме­ни са­мо ако се ос­во­бо­ди от пар­ти­и­те, ка­то на­ма­ли чис­ле­ност­та си и се по­пъл­ни с пред­с­та­ви­те­ли на сто­пан­с­ки­те със­ло­вия и ра­бот­ни­ци­те.

На пар­ла­мен­тар­на­та де­мок­ра­ция се про­ти­во­пос­та­вя иде­я­та за сил­на без­пар­тий­на и над­пар­тий­на власт, ком­пе­тен­т­на и ав­то­ри­тет­на, оп­ря­на на го­ля­мо со­ци­ал­но дви­же­ние и ръ­ко­во­де­на от из­тък­нат во­дач. Ико­но­ми­чес­ки­те те­о­рии за “ди­ри­жи­ра­на ико­но­ми­ка” и “сто­пан­с­ка де­мок­ра­ция” ста­ват ос­но­ва за бе­зог­лед­на де­ма­го­гия. НСД на­ши­ро­ко си слу­жи с ло­зун­ги­те: “Ка­пи­та­лът под кон­т­ро­ла на дър­жа­ва­та!”, “За ог­ра­ни­ча­ва­не пе­чал­би­те на ка­пи­та­лис­ти­те!”, “Ка­пи­та­лът со­ци­а­лен!”, “Про­тив ек­с­п­ло­а­та­ци­я­та!”, за учас­тие на ра­бот­ни­ци­те в пе­чал­би­те на пред­п­ри­я­ти­я­та и др.

Ва­жен ком­по­нент в иде­о­ло­ги­я­та на Цан­ко­во­то дви­же­ние е “жи­ви­ят об­но­вен на­ци­о­на­ли­зъм”. В про­па­ган­да­та на ор­га­ни­за­ци­я­та до­ми­ни­рат при­зи­ви за “Ве­ли­ка Бъл­га­рия”, за на­ци­о­нал­на сво­бо­да, за на­ци­о­на­лис­ти­чес­ка со­ци­ал­на по­ли­ти­ка, за спло­тя­ва­не под на­ци­о­нал­но­то зна­ме и др. Не лип­с­ват и еле­мен­ти на ксе­но­фо­бия.

По­не­же в Бъл­га­рия фа­шиз­мът не се ко­ти­ра, Ал. Цан­ков се стре­ми, по­не офи­ци­ал­но, да се раз­г­ра­ни­чи от фа­шис­т­ка­та док­т­ри­на и по­ли­ти­ка. След ид­ва­не­то на Хит­лер на власт оба­че в пе­ча­та на НСД до­ми­ни­рат по­ло­жи­тел­ни­те, до­ри въз­тор­же­ни оцен­ки за по­ли­ти­ка­та на на­циз­ма, фа­шис­т­ки­те ре­жи­ми се рек­ла­ми­рат ка­то оси­гу­ря­ва­щи прос­пе­ри­тет на сво­и­те стра­ни. На НСД осо­бе­но до­па­да ре­ви­зи­о­низ­мът на Гер­ма­ния и Ита­лия.

Пар­ти­я­та на Ал. Цан­ков е гла­вен про­тив­ник от­дяс­но на уп­рав­ля­ва­щия На­ро­ден блок. Ней­на­та дей­ност оба­че е на­со­че­на пре­дим­но сре­щу ле­ви­те си­ли, в ду­ха на де­ви­за на ита­ли­ан­с­ки­те фа­шис­ти: “За ом­ра­за без мяр­ка и за от­п­ла­та док­рай на про­тив­ни­ци­те.” Сре­щу БЗНС и БРП се от­п­ра­вят зло­ве­щи и кръ­во­жад­ни за­ка­ни.Те­о­ре­ти­чес­ки­те пос­та­нов­ки и по­ли­ти­чес­ка­та дей­ност на НСД му от­реж­дат мяс­то в най-дяс­на­та, про­фа­шис­т­ка част на по­ли­ти­чес­кия спек­тър (1).

През май 1934 г. нас­тъп­ва пре­лом в раз­ви­ти­е­то на НСД. Теж­ка кри­за тре­се ка­би­не­та на Н. Му­ша­нов. Цар Бо­рис за­ла­га на иде­я­та, под­дър­жа­на и от ита­ли­ан­с­ка­та дип­ло­ма­ция, да се фор­ми­ра цан­ко­вис­т­ко-зе­ме­дел­с­ка ко­а­ли­ция за уп­рав­ле­ние – един из­го­ден за дво­ре­ца при­ем­ник на из­но­се­ния ве­че На­ро­ден блок. Ком­би­на­ци­я­та не се по­лу­ча­ва, въп­ре­ки го­тов­ност­та на Ал. Цан­ков “да по­е­ме от­го­вор­ност­та за власт­та”. Цан­ко­ви­ят пе­чат тръ­би, че ка­би­нет­на­та кри­за не мо­же да се ре­ши по тра­ди­ци­он­ния пар­ла­мен­та­рен път, че ца­рят тряб­ва без ба­ве­не да пре­да­де власт­та на Цан­ков, за да не я взе­ме чрез прев­рат, как­то през 1923 г. Но Во­да­ча не по­лу­ча­ва ман­дат. Той се въз­ла­га на Н. Му­ша­нов, кой­то не ус­пя­ва да със­та­ви ка­би­нет. На 19 май 1934 г., как­то е из­вес­т­но, Во­ен­ни­ят съ­юз и “Зве­но” из­вър­шват прев­рат. Не­със­то­я­ли­ят се по­ра­ди прев­ра­та пър­ви-пос­ле­ден кон­г­рес на НСД, нас­ро­чен за 20 май, бе­ле­жи края на въз­хо­дя­що­то раз­ви­тие на НСД от на­ча­ло­то на не­го­вия за­ник.

През де­се­ти­ле­ти­е­то 1934 -1944 г. пар­ти­я­та на Ал. Цан­ков ли­нее, ре­ди­ци­те й оре­дя­ват, тя гу­би вли­я­ние и се прев­ръ­ща в по­ли­ти­чес­ка си­ла със за­тих­ва­щи фун­к­ции. През юни 1934 г. се офор­мя офи­ци­ал­но раз­во­дът меж­ду во­ен­но­то (“Ес­кад­ро­нът”) и по­ли­ти­чес­ко­то кри­ло на НСД, ко­и­то са в кон­ф­ликт още от съз­да­ва­не­то на ор­га­ни­за­ци­я­та. “Ес­кад­ро­нът” за­о­би­ка­ля Цан­ков ка­то пред­се­да­тел на Цен­т­рал­но­то бю­ро и обя­вя­ва за ръ­ко­вод­с­т­во Хр. Кал­фов и ген. Ив. Ру­сев. Та­ка дви­же­ни­е­то се раз­цеп­ва на НСД на Ал. Цан­ков и гру­па­та на Кал­фов – Ру­сев.(2)

Ус­та­но­ве­но­то на 19 май пра­ви­тел­с­т­во на Кимон Ге­ор­ги­ев, оп­ре­де­ля­що се ка­то “без­пар­ти­ен ре­жим”, всъщ­ност пред­с­тав­ля­ва во­ен­на дик­та­ту­ра. Два­де­сет и тре­то­то На­род­но съб­ра­ние е раз­ту­ре­но, без да се пред­виж­дат из­бо­ри за нов пар­ла­мент. За­ко­но­да­тел­с­т­во­то се по­е­ма от Ми­нис­тер­с­кия съ­вет, кой­то из­да­ва на­ред­би-за­ко­ни, пре­мах­ва се мес­т­но­то са­мо­уп­рав­ле­ние. Заб­ра­ня­ват се по­ли­ти­чес­ки­те пар­тии и син­ди­кал­ни­те ор­га­ни­за­ции. Уч­ре­дя­ва се Об­щес­т­ве­на об­но­ва за ут­вър­ж­да­ва­не на без­пар­тий­ния ре­жим и съз­да­ва­не на “об­що­на­род­на, един­с­т­ве­на пар­тия”. Всич­ки те­зи мер­ки ре­ал­но оз­на­ча­ват от­мя­на на Тър­нов­с­ка­та кон­с­ти­ту­ция.

След 19 май НСД е заб­ра­не­на пар­тия, ко­я­то е в опо­зи­ция на ка­би­не­ти­те на К. Ге­ор­ги­ев, Ан. То­шев и П. Зла­тев, но в съ­що­то вре­ме има пред­с­та­ви­те­ли в тях. В ера­та на Г. Кьо­се­и­ва­нов (но­ем­в­ри 1935 – фев­ру­а­ри 1940 г.) НСД не ус­пя­ва да се ста­би­ли­зи­ра и да въз­вър­не вли­я­ни­е­то си. Обе­ща­но­то от Кьо­се­и­ва­нов нор­ма­ли­зи­ра­не на по­ло­же­ни­е­то не оз­на­ча­ва въз­с­та­но­вя­ва­не на пар­тий­но-пар­ла­мен­тар­на­та сис­те­ма, как­то очак­ват пар­тий­ни­те ли­де­ри, а без­пар­ти­ен ре­жим, към кой­то да бъ­дат прив­ле­че­ни са­мо дей­ци на раз­пус­на­ти­те пар­тии. Без­пар­тий­ни­ят ре­жим пре­рас­т­ва в цар­с­ка дик­та­ту­ра – мо­нар­хът учас­т­ва във взе­ма­не­то на уп­рав­лен­с­ки ре­ше­ния и по­е­ма по­ли­ти­чес­ка­та от­го­вор­ност за уп­рав­ле­ни­е­то.

Цан­ков ис­ка пар­ла­мен­тар­ни из­бо­ри, но па­зи мъл­ча­ние по глав­ния въп­рос – въз­с­та­но­вя­ва­не­то на Тър­нов­с­ка­та кон­с­ти­ту­ция, кой­то е ос­но­ва на пре­го­во­ри за об­ра­зу­ва­не на ши­ро­ка ко­а­ли­ци­он­на гру­пи­ров­ка. През май 1936 г. се по­я­вя­ва та­ка­ва под фор­ма­та на т.нар. Пе­тор­ка, без учас­ти­е­то на НСД.

По­я­ва­та на Пе­тор­ка­та про­во­ки­ра ца­ря да въ­зоб­но­ви уси­ли­я­та си за фор­ми­ра­не на цан­ко­вис­т­ко-зе­ме­дел­с­ка ко­а­ли­ция, но Д. Ги­чев пак каз­ва “не” на пар­т­ньор­с­т­во­то с Цан­ков. Та­ка на­ме­ре­ни­е­то да се обез­си­лят НСД и “БЗНС – Враб­ча 1”, ка­то се вклю­чат в пра­ви­тел­с­т­во­то, къ­де­то да се кон­т­ри­рат и се раз­бие Пе­тор­ка­та, в ко­я­то Д. Ги­чев има во­де­ща ро­ля, про­па­да. При ка­би­нет­на­та про­мя­на на 4 юли 1936 г. Цан­ков ус­пя­ва да на­ло­жи за ми­нис­т­ри-до­ве­ре­ни­ци Т. Ко­жу­ха­ров и Д. Ми­шай­ков, и то не ка­то лич­нос­ти, а ка­то ман­датьо­ри на НСД – яв­но на­ру­ше­ние на без­пар­тий­ност­та. Ка­би­не­тът с учас­ти­е­то на НСД дек­ла­ри­ра, че ще про­ве­де пар­ла­мен­тар­ни из­бо­ри през ок­том­в­ри 1936 г. Цан­ков сключ­ва джен­тъл­мен­с­ко спо­ра­зу­ме­ние с ца­ря и пре­ми­е­ра за сът­руд­ни­чес­т­во на НСД с пра­ви­тел­с­т­во­то.

Три­ум­фът на цан­ко­вис­ти­те се оказ­ва при­ви­ден и съв­сем крат­кот­ра­ен. Цан­ков е изиг­ран от ца­ря и Кьо­се­и­ва­нов. През есен­та ста­ва яс­но, че из­бо­ри ня­ма да има. И вмес­то да по­лу­чи ця­ла­та власт, НСД гу­би две­те ми­нис­тер­с­т­ва (ок­том­в­ри 1936 г.). На дра­ма­тич­на сре­ща с ца­ря Во­да­ча се опит­ва със зап­ла­хи да из­т­ръг­не власт­та, но уд­ря на ка­мък. Два­ма­та се раз­де­лят не­поп­ра­ви­мо ска­ра­ни и ра­зо­ча­ро­ва­ни един от друг. Зло­па­мет­ни­ят и са­мо­лю­бив Цан­ков не заб­ра­вя и не про­ща­ва цар­с­ко­то пре­неб­ре­же­ние.(3)

Пар­ла­мен­тар­ни из­бо­ри за ХХIV ОНС се про­веж­дат ед­ва през март 1938 г. В тях НСД учас­т­ва в име­то на об­но­вя­ва­не­то на Бъл­га­рия. Пе­че­ли 37 ман­да­та, но фор­ми­ра пар­ла­мен­тар­на гру­па са­мо от три­ма де­пу­та­ти (Ал. Цан­ков, Т. Ко­жу­ха­ров и Д. Цък­лев) – ос­та­на­ли­те пре­ми­на­ват на стра­на­та на пра­ви­тел­с­т­во­то.

Ка­те­го­рич­но­то от­ри­ца­ние на пар­ти­и­те и ру­гат­ни­те сре­щу тях имат ефек­та на бу­ме­ранг – уд­рят по са­ма­та ор­га­ни­за­ция. Без­пар­тий­ност­та ста­ва при­ем­ли­ва за спод­виж­ни­ци­те, те са склон­ни да се при­ми­рят с без­пар­тий­на­та власт, до­ри да я под­к­ре­пят. Са­ми­ят Цан­ков не се под­чи­ня­ва на цар­с­ка­та дик­та­ту­ра по­ра­ди своя не­у­дър­жим ме­рак за соб­с­т­ве­на власт. Щом ще е дик­та­ту­ра, за­що дик­та­то­рът да не бъ­де той? За­ле­зът на НСД ста­ва съв­сем оче­ви­ден в из­бо­ри­те за ХХV ОНС (дек. 1939 – ян. 1940 г.) – ор­га­ни­за­ци­я­та пе­че­ли са­мо два­ма де­пу­та­ти – Ал. Цан­ков и Т. Ко­жу­ха­ров. (4)

Ал. Цан­ков оп­ре­де­ля из­бух­на­ла­та на 1 сеп­тем­в­ри 1939 г. Вто­ра све­тов­на вой­на ка­то за­ко­но­мер­на и не­из­беж­на, им­пе­ри­а­лис­ти­чес­ка за Аме­ри­ка и Ру­сия. Спо­де­ля офи­ци­ал­но обя­ве­на­та от пра­ви­тел­с­т­во­то по­ли­ти­ка на мир и не­ут­ра­ли­тет, с пре­по­ръ­ка да бъ­де ак­ти­ви­зи­ра­на.

След вто­ро­то из­бор­но фи­ас­ко, при уп­рав­ле­ни­е­то на Б. Фи­лов (фев. 1940 – септ. 1943 г.) НСД се изя­вя­ва глав­но чрез два­ма­та си де­пу­та­ти. Ал. Цан­ков при­вет­с­т­ва при­съ­е­ди­ня­ва­не­то на Юж­на Доб­ру­джа (септ. 1940 г.), но е не­до­во­лен от “не­ус­та­но­ве­на­та” вън­ш­на по­ли­ти­ка и от­к­ри­то при­зо­ва­ва за при­съ­е­ди­ня­ва­не към Трис­т­ран­ния пакт. Ко­га­то на 1 март 1941 г. то ста­ва факт, го обя­вя­ва за един­с­т­ве­но въз­мож­на­та по­ли­ти­ка – “не сме не­ут­рал­ни, но сме вън от вой­на­та”. Пи­ше шест плюс на при­съ­е­ди­ня­ва­не­то на Тра­кия и Ма­ке­до­ния към Бъл­га­рия: ре­а­ли­зи­ран е на­ци­о­нал­ни­ят блян, Бъл­га­рия е за­поч­на­ла да осъ­щес­т­вя­ва пре­доп­ре­де­ле­на­та й от ис­то­ри­я­та ми­сия да за­мес­ти Ви­зан­тия на Бал­ка­ни­те.(5)

На­па­де­ни­е­то на хит­ле­рис­т­ка Гер­ма­ния сре­щу Съ­вет­с­кия съ­юз (22 юни 1941 г.) оп­ре­де­ля ка­то “рус­ка на­ме­са” във вой­на­та, с ко­я­то й при­да­ва све­то­вен ха­рак­тер. Без­с­по­рен по­бе­ди­тел ще бъ­де, раз­би­ра се, Гер­ма­ния, за­що­то бъ­де­ще­то на чо­ве­чес­т­во­то ще за­ви­си от ней­на­та съд­ба.

Ок­ри­лен и вдъх­но­вен от ус­пе­хи­те на хит­ле­рис­ти­те на Из­точ­ния фронт, през но­ем­в­ри 1941 г. Ал. Цан­ков де­мон­с­т­ра­тив­но сви­ва “не­бес­но­то зна­ме” на НСД и зас­та­ва под на­цис­т­ко­то. За пръв път той офи­ци­ал­но от три­бу­на­та на На­род­но­то съб­ра­ние при­зо­ва­ва в Бъл­га­рия да се ус­та­но­ви на­ци­о­нал­со­ци­а­лиз­ма – па­на­цея за ре­ша­ва­не на всич­ки проб­ле­ми на на­ци­я­та. Ве­че ор­то­док­са­лен на­цист, Цан­ков при­вет­с­т­ва по­ред­ния аван­тю­рис­ти­чен ход на Фи­ло­во­то пра­ви­тел­с­т­во­то – обя­вя­ва­не вой­на на Ан­г­лия и САЩ (6).

След съз­да­ва­не­то на Оте­чес­т­ве­ния фронт (ОФ) и раз­рас­т­ва­не­то на въ­о­ръ­же­на­та бор­ба, Ал. Цан­ков все по­ве­че се чув­с­т­ва зас­т­ра­шен от ля­во. Об­ви­ня­ва ОФ, че пос­та­вя на кар­та на­ци­о­нал­на­та не­за­ви­си­мост и те­ри­то­ри­ал­на­та ця­лост на “обе­ди­не­на Бъл­га­рия”. Са­мо на­ци­о­нал­со­ци­а­лиз­мът мо­жел да спа­си стра­на­та от ОФ и въ­о­ръ­же­на­та съп­ро­ти­ва, ръ­ко­во­де­ни от БРП.

*

В къс­но­то ля­то на 1943 г. дик­та­тор­с­ки­ят ре­жим и всич­ки про­гер­ман­с­ки си­ли в Бъл­га­рия по­на­сят вне­за­пен и за­ше­ме­тя­ващ удар – уми­ра цар Бо­рис III (28 ав­густ). Проб­лем но­мер ед­но за по­ли­ти­чес­ки­те сре­ди ста­ва из­бо­рът на ре­ген­т­с­т­во, тъй ка­то прес­то­ло­нас­лед­ни­кът Си­ме­он II е ма­ло­ле­тен. Със спе­ци­ал­на Дек­ла­ра­ция на де­сет­те де­мок­ра­ти­чес­ка­та опо­зи­ция се обя­вя­ва за свик­ва­не на ВНС, ко­е­то да из­бе­ре ре­ген­т­с­т­во­то – са­мо та­ка то ще бъ­де за­кон­но и кон­с­ти­ту­ци­он­но. Фун­к­ци­и­те на ВНС не мо­гат да се по­е­мат от дейс­т­ва­що­то ОНС, ни­то друг ор­ган мо­же да наз­на­чи ре­ген­т­с­т­во­то. (7) Опо­зи­ци­о­не­рът Цан­ков оба­че е на про­ти­во­по­лож­но мне­ние – той е про­тив из­бо­ри за ВНС и лан­си­ра пред Б. Фи­лов за ре­гент най-ве­че княз Ки­рил. Уп­рав­ля­ва­щи­те за­о­би­ка­лят Ал. Цан­ков при из­бо­ра на ре­ген­ти, но из­бяг­ват да се кон­ф­рон­ти­рат с ос­та­тъч­но­то НСД и от­х­вър­лят кан­ди­да­ту­ри­те на по­ли­ти­ци, ко­и­то мо­гат да пре­диз­ви­кат не­до­вол­с­т­во­то на цан­ко­вис­ти­те (напр. Хр. Кал­фов).

В пар­ла­мен­та Ал. Цан­ков ар­гу­мен­ти­ра по­зи­ци­я­та си – за един ме­сец не мо­же да се под­гот­вят из­бо­ри за ВНС, дейс­т­ва­що­то ОНС да из­бе­ре ре­ген­ти, а впос­лед­с­т­вие ед­но ВНС да одоб­ри то­зи из­бор. Под­к­ре­пя за ре­ген­ти пра­ви­тел­с­т­ве­ни­те кан­ди­да­ти: княз Ки­рил, Б. Фи­лов и ген.Ми­хов и про­из­на­ся пох­вал­но сло­во за по­кой­ния цар, ка­то из­тък­ва лич­ни­те си зас­лу­ги за ук­реп­ва­не­то на мо­нар­хи­я­та и ди­нас­ти­я­та в Бъл­га­рия. Дек­ла­ра­ци­и­те, че и в бъ­де­ще ще па­зи тро­на и ко­ро­на­та, сво­бо­да­та и не­за­ви­си­мост­та на стра­на­та, е за­яв­ка за пре­ми­ер­с­кия пост. До­ка­то де­мок­ра­ти­чес­ка­та опо­зи­ция де­мон­с­т­ра­тив­но на­пус­ка за­се­да­ни­е­то, Ал. Цан­ков и Т. Ко­жу­ха­ров гла­су­ват за пред­ло­же­ни­те ре­ген­ти. Б. Фи­лов от­бе­ляз­ва в днев­ни­ка си, че в слу­чая Цан­ков се е из­диг­нал ка­то дър­жав­ник. На­пъл­но зас­лу­же­на оцен­ка – в та­къв кри­ти­чен за ре­жи­ма мо­мент “опо­зи­ци­о­не­рът” Цан­ков зас­та­ва твър­до зад пра­ви­тел­с­т­во­то.

Ал. Цан­ков сил­но се на­дя­ва, че най-пос­ле ще бъ­де пред­по­че­тен за прeми­ер, раз­чи­тай­ки и на под­к­ре­па от Хит­лер. Не от­чи­та, че дви­же­ни­е­то му за­поч­ва да се прев­ръ­ща в по­ли­ти­чес­ка ек­зо­ти­ка и мал­ци­на от уп­рав­ля­ва­щи­те и от хит­ле­рис­т­ка­та вър­хуш­ка за­ла­гат на не­го. На 29 ав­густ Бе­кер­ле съ­об­ща­ва в Бер­лин: “Вли­я­ни­е­то на Цан­ков… не е тъй го­ля­мо, че да из­г­леж­да ре­ал­но той да би мо­гъл да иг­рае ро­ля при бъ­де­що­то раз­ви­тие на Бъл­га­рия” (8). Хит­лер не се зас­тъп­ва за Цан­ков. Ре­ген­т­с­т­во­то и уп­рав­ля­ва­щи­те не сме­ят да рис­ку­ват с ек­с­т­ре­мис­ти ка­то Цан­ков – ка­то ми­нис­тър-пред­се­да­тел той би мо­гъл да по­е­ме но­ви за­дъл­же­ния към Рай­ха и да взри­ви не­до­вол­с­т­во­то на на­ро­да. Ос­вен то­ва Б. Фи­лов, как­то и цар Бо­рис, не е във въз­торг от свръ­хам­би­ци­и­те на кан­ди­да­та за фю­рер, ка­къв­то е Во­да­ча.

Пре­ми­ер ста­ва Добри Бо­жи­лов (сеп­тем­в­ри 1943 г.). В не­го­во­то пра­ви­тел­с­т­во за го­ля­мо огор­че­ние на Ал. Цан­ков лип­с­ват пред­с­та­ви­те­ли на НСД. Дър­жав­на­та кри­за, от­к­ри­та със смърт­та на цар Бо­рис е пре­о­до­ля­на, но по­ли­ти­чес­ка­та се изос­т­ря. По­пу­ляр­ност­та на ре­жи­ма спа­да, про­паст­та меж­ду на­ро­да и уп­рав­ля­ва­щи­те ста­ва по-дъл­бо­ка, а съп­ро­ти­ва­та – по-ма­со­ва и ре­ши­тел­на. Пар­ти­зан­с­ко­то дви­же­ние се раз­рас­т­ва.

Въп­ре­ки оче­вид­ния об­рат в хо­да на вой­на­та, цан­ко­вис­ти­те про­дъл­жа­ват зас­ле­пе­но и фа­на­тич­но да про­па­ган­ди­рат, че Гер­ма­ния не тър­пя­ла по­ра­же­ния на Из­точ­ния фронт, а про­веж­да­ла са­мо “гран­ди­оз­но от­с­тъ­па­тел­но дви­же­ние” и че още не е из­пол­з­ва­ла сво­и­те ре­зер­ви. С фал­шив па­тос се из­каз­ва в пар­ла­мен­та за близ­ка­та и блес­тя­ща по­бе­да на Гер­ма­ния и Ал. Цан­ков. Въз­му­ща­ва се от все­ки по­ми­съл хит­ле­рис­ти­те да бъ­дат из­го­не­ни от стра­на­та, как­то и от на­пад­ки­те на опо­зи­ци­я­та за при­със­т­ви­е­то на бъл­гар­с­ки войс­ки на те­ри­то­ри­и­те на Сър­бия и Гър­ция – би­ли там да па­зят Бъл­га­рия от из­не­на­ди и от мар­шал Ти­то.

Кри­ти­ка­та на НСД по вът­реш­на­та по­ли­ти­ка на ка­би­не­та “Бо­жи­лов” за­ся­га най-уяз­ви­ми­те й сек­то­ри, Цан­ков за­паз­ва не­съг­ла­си­е­то си със съз­да­ва­не­то на Об­щес­т­ве­на си­ла. Мо­мен­тът за по­я­ва­та на та­зи “хит­ри­на” бил прос­пан, се­га се съз­да­вал ня­ка­къв миш-маш. Ал. Цан­ков ис­ка от пра­ви­тел­с­т­во­то да се от­ка­же да нор­ми­ра це­ни­те и от Ди­рек­ци­я­та за граж­дан­с­ка мо­би­ли­за­ция и да съз­да­де Ми­нис­тер­с­т­во на про­до­вол­с­т­ви­е­то и др. Нас­то­я­ва се пра­ви­тел­с­т­во­то при­о­ри­тет­но да лик­ви­ди­ра пар­ти­зан­с­ко­то дви­же­ние – бър­зо и ра­ди­кал­но. За цан­ко­вис­ти­те “шум­ци­те” са “ре­во­лю­ци­он­ни ко­му­нис­ти­чес­ки от­ря­ди от са­мо­заб­ра­ви­ли се бъл­га­ри”, ко­и­то раз­бой­ни­чес­т­ват из го­ри­те, ог­раб­ват тру­да на се­ля­ни­те и ра­бот­ни­ци­те и под­гот­вят ус­та­но­вя­ва­не­то на бол­ше­виш­ки ре­жим. Шум­ци­те не мо­же­ли да по­мог­нат на съ­юз­ни­ци­те да спе­че­лят вой­на­та, те са те­ро­рис­ти, ор­га­ни­зи­ра­ни от Чер­ве­на­та ар­мия. За смаз­ва­не на пар­ти­зан­с­ко­то дви­же­ние са поз­во­ле­ни всич­ки мер­ки, за­що­то то е вън от за­ко­на. За­къс­ня­ло се с из­пол­з­ва­не­то на войс­ка­та сре­щу не­го. Цан­ко­вис­ти­те – пра­ви­тел­с­т­ве­ни и опо­зи­ци­он­ни, със за­до­вол­с­т­во под­к­ре­пят За­ко­ноп­ро­ек­та за из­зем­ва­не иму­щес­т­во­то на не­ле­гал­ни­те, на тех­ни­те ро­ди­те­ли и по­ма­га­чи. Пра­ви­тел­с­т­во­то на Д. Бо­жи­лов не­из­беж­но тряб­ва­ло да се окър­ва­ви ка­то не­го, Кръ­во­ло­ка от 1923-1925 г., зло­рад­с­т­ва Ал. Цан­ков.(9)

В на­ча­ло­то на 1944 г. се очер­та­ва ка­би­нет­на кри­за. Ре­ген­т­с­т­во­то се на­пъ­ва да ре­а­ни­ми­ра овех­тя­ла­та, из­тър­ка­на и де­мо­ди­ра­на идея на по­кой­ния цар за пра­ви­тел­с­т­во от цан­ко­вис­ти и зе­ме­дел­ци. Сре­ди от гер­ман­с­ка­та ле­га­ция от­но­во нас­то­я­ват за прив­ли­ча­не на “ул­т­ри­те” око­ло Ал. Цан­ков във власт­та. Са­ми­ят Цан­ков пре­тен­ди­ра за “се­ри­оз­на про­мя­на” в ка­би­не­та. Ис­ка три ми­нис­тер­с­т­ва за НСД: за се­бе си, за Т. Ко­жу­ха­ров и Л. Ди­ков и не­у­час­тие на Хр. Кал­фов. (В съ­що­то вре­ме Хр. Кал­фов дейс­т­ва да на­ло­жи се­бе си за пре­ми­ер на пра­ви­тел­с­т­во без цан­ко­вис­ти). Го­тов е бил да със­та­ви ка­би­нет и с ген. Ко­чо Сто­я­нов, проф. Вла­ди­кин и др. край­ни гер­ма­но­фи­ли. Бе­кер­ле оба­че ве­че не смя­та за ре­а­лис­ти­чен то­зи най-из­го­ден за Рай­ха ва­ри­ант за уп­рав­ле­ние на Бъл­га­рия. Б. Фи­лов се съг­ла­ся­ва, че не мо­гат да пос­та­вят Цан­ков за пре­ми­ер. Про­тив ов­лас­тя­ва­не­то на Во­да­ча се из­каз­ва и ре­ген­тът княз Ки­рил. “Хо­ра­та с ка­мъ­ни ще ни из­би­ят” – ар­гу­мен­ти­ра се той.

Съ­вет­с­ка­та дип­ло­ма­ти­чес­ка офан­зи­ва от на­ча­ло­то на 1944 г., ком­би­ни­ра­на с мощ­но­то нас­тъп­ле­ние на Чер­ве­на­та ар­мия, про­ва­ля аван­тю­рис­тич­на­та ли­ния на Б. Фи­лов и про­хит­ле­рис­т­ки­те “ул­т­ри”, зап­лаш­ва­ща стра­на­та с во­ен­на ка­тас­т­ро­фа и на­ци­о­на­лен пог­ром. Ре­ген­ти­те ре­ша­ват, че за мо­мен­та най-ус­пеш­ни­ят ми­нис­тър-пред­се­да­тел е не Цан­ков, а Иван Баг­ря­нов – едър зе­мев­ла­де­лец, не­об­вър­зан с пар­тия, бивш ми­нис­тър на зе­ме­де­ли­е­то (в ка­би­не­та на Г. Кьо­се­и­ва­нов). То­зи из­бор на ре­ген­т­с­т­во­то пре­диз­вик­ва ядо­ви­та ре­ак­ция от стра­на на Бе­кер­ле и бъл­гар­с­ки­те край­ни гер­ма­но­фи­ли. Цан­ков зап­лаш­ва, че ако власт­та се пре­да­де на Баг­ря­нов, ще от­го­во­ри с кон­т­ра­дейс­т­вие – 80% от град­с­ко­то на­се­ле­ние сто­я­ло зад не­го.

Зап­ла­ха­та не въз­дейс­т­ва – на 1 юни 1944 г. е наз­на­чен ка­би­нет на Иван Баг­ря­нов. В не­го се по­ка­не­ни и цан­ко­вис­ти­те. Й. Ро­бев от­каз­ва по по­е­ме ми­нис­тер­с­т­во­то на бла­го­ус­т­ройс­т­во­то – не мо­жел да бъ­де ми­нис­тър, до­ка­то Б. Фи­лов е ре­гент и не се пред­виж­да да­ва­не­то на по­ли­ти­чес­ка ам­нис­тия. Дру­ги цан­ко­вис­ти оба­че при­е­мат без ко­ле­ба­ние пред­ла­га­ни­те им ми­нис­тер­с­т­ва. Сл. Ва­си­лев ста­ва ми­нис­тър на бла­го­ус­т­ройс­т­во­то, а Д. Са­вов по­е­ма ми­нис­тер­с­т­во­то на фи­нан­си­те. И два­ма­та са от сре­ди­те на по-уме­ре­ни­те цан­ко­вис­ти. Д. Са­вов е из­вес­тен сто­пан­с­ки де­ец “с не съв­сем ре­дов­ни сдел­ки”, на ко­го­то пра­ви­тел­с­т­во­то на Бо­жи­лов се е ка­не­ло да от­не­ме пра­во­то да тър­гу­ва.(10)

Ля­то­то на 1944 г. не е под­хо­дящ се­зон за про­веж­да­не на от­к­рит про­гер­ман­с­ки курс. От­во­рен е дъл­го­о­чак­ва­ни­ят Вто­ри фронт, Съ­вет­с­ка­та ар­мия е във все­об­що нас­тъп­ле­ние и се очер­та­ва тя да се по­я­ви на Ду­на­ва пре­ди ан­г­ло­-а­ме­ри­кан­с­ки­те час­ти да стъ­пят на Бал­ка­ни­те. По­ра­же­ни­е­то на Рай­ха е оче­вид­но.

На 3 юни пре­ми­е­рът Ив. Баг­ря­нов про­из­на­ся по ра­ди­о­то прог­рам­на реч, дос­та не­яс­на и мъг­ля­ва: за уси­ли­я­та на бъл­гар­с­кия на­род да из­во­ю­ва дос­той­но мяс­то в “но­вия свят”, на­ме­ци за из­важ­да­не на Бъл­га­рия от за­дъ­не­на­та ули­ца. Ни­що кон­к­рет­но не се каз­ва по ос­нов­ни­те въп­ро­си на вън­ш­на­та по­ли­ти­ка – от­но­ше­ни­я­та с Гер­ма­ния и Съ­вет­с­кия съ­юз, как­то и за про­ме­ни във вът­реш­на­та по­ли­ти­ка.

На прак­ти­ка пра­ви­тел­с­т­во­то на Баг­ря­нов ла­ви­ра и из­чак­ва, ба­ви от­го­во­ри­те на съ­вет­с­ки­те но­ти за от­к­ри­ва­не на съ­вет­с­ки кон­сул­с­т­ва и сон­да­жи­те за при­ми­рие с Ан­г­лия и САЩ. Го­во­ри се за за­вой, че ще се по­доб­рят от­но­ше­ни­я­та със Съ­вет­с­кия съ­юз. В край­на смет­ка Баг­ря­нов и ре­ген­т­с­т­во­то въз­ла­гат на Ст. Мо­ша­нов, бивш пред­се­да­тел на На­род­но­то съб­ра­ние, бли­зък на дяс­на­та опо­зи­ция, да пре­го­ва­ря в Ан­ка­ра с ан­г­ло-аме­ри­кан­с­ки пред­с­та­ви­те­ли за прек­ра­тя­ва­не със­то­я­ни­е­то на вой­на, а бъл­гар­с­ки войс­ки да ос­та­нат в Тра­кия и Ма­ке­до­ния до окон­ча­тел­но­то раз­ре­ша­ва­не на те­ри­то­ри­ал­ни­те въп­ро­си. Баг­ря­нов приз­на­ва теж­ко­то ико­но­ми­чес­ко със­то­я­ние на стра­на­та, но то би­ло по ви­на на пре­диш­ни­те пра­ви­тел­с­т­ва и обе­ща­ва но­ва сто­пан­с­ка по­ли­ти­ка. На прак­ти­ка ни­що не се про­ме­ня, ог­раб­ва­не­то от хит­ле­рис­ти­те про­дъл­жа­ва. При уп­рав­ле­ни­е­то на Баг­ря­нов се про­веж­да най-ма­си­ра­на­та офан­зи­ва сре­щу пар­ти­зан­с­ки­те час­ти и те­ро­рът сре­щу ко­му­нис­ти­те и зе­ме­дел­ци­те оте­чес­т­ве­ноф­рон­тов­ци ста­ва най-сви­реп.Ми­нис­т­ри­те цан­ко­вис­ти не са сред най-вид­ни­те чле­но­ве на ка­би­не­та, но са ло­ял­ни към Баг­ря­нов и не му съз­да­ват проб­ле­ми. Сл. Ва­си­лев не е осо­бе­но ак­ти­вен, а Д. Са­вов се за­ни­ма­ва пре­ди всич­ко със соб­с­т­ве­но­то си обо­га­тя­ва­не.

На Цан­ков все му се стру­ва, че пра­ви­тел­с­т­во­то на Баг­ря­нов пра­ви или се гот­ви за за­вой във вън­ш­на­та по­ли­ти­ка и още в сре­да­та на юни алар­ми­ра ре­ген­ти­те по въп­ро­са. През ав­густ слу­хо­ве­те за вън­ш­но­по­ли­ти­чес­ка­та про­мя­на от­но­во из­важ­дат Цан­ков от рел­си, но Богдан Фи­лов го ус­по­ко­я­ва, че пра­ви­тел­с­т­во­то и ре­ген­т­с­т­во­то дейс­т­ва­ли в съг­ла­сие с Хит­лер. Во­да­чът де­мон­с­т­ри­ра го­тов­ност и въз­мож­нос­ти да спа­си съ­ю­за с Рай­ха, по­зо­ва­вай­ки се на вли­я­ни­е­то си сред мно­гоб­рой­ни­те на­ци­о­на­лис­ти в гра­до­ве­те. Ра­зо­ча­ро­ван от княз Ки­рил ка­то ре­гент, Цан­ков раз­чи­та пре­дим­но на Б. Фи­лов за ид­ва­не­то си на власт.

Про­ти­во­дейс­т­ви­е­то сре­щу ан­ти­на­род­на­та и опас­на вът­реш­на и вън­ш­на по­ли­ти­ка на Баг­ря­но­во­то пра­ви­тел­с­т­во не за­къс­ня­ва. Раз­п­рос­т­ра­ня­ва се пре­дуп­реж­де­ние на 33 по­ли­ти­ци, при­вър­же­ни­ци на ОФ, ко­и­то ис­кат из­тег­ля­не на бъл­гар­с­ки­те войс­ки от Сър­бия и Гър­ция, из­ли­за­не на стра­на­та от фа­шис­т­ка­та Ос и де­мок­ра­ти­зи­ра­не на уп­рав­ле­ни­е­то. След­ва Дек­ла­ра­ция на 13-те (9 пред­с­та­ви­те­ли на дяс­на­та опо­зи­ция и 4 на ОФ) в съ­щия сми­съл: след ка­пи­ту­ла­ци­я­та на Ита­лия Трис­т­ран­ни­ят пакт не съ­щес­т­ву­ва, об­вър­з­ва­не­то с Гер­ма­ния е обез­си­ле­но. Бъл­га­рия да пре­ус­та­но­ви по­ло­же­ни­е­то на вой­на с Ан­г­лия и САЩ и да по­ве­де ис­к­ре­на по­ли­ти­ка с Ру­сия, ка­то за цел­та се об­ра­зу­ва кон­с­ти­ту­ци­он­но пра­ви­тел­с­т­во.

От 7 до 23 ав­густ 1944 г. за­се­да­ва Сед­ма из­вън­ред­на се­сия на ХХV ОНС. Тряб­ва да се при­е­ме дек­ла­ра­ция на ка­би­не­та “Баг­ря­нов” и да се гла­су­ва до­пъл­ни­те­лен бю­дже­тен кре­дит за фор­си­ра­не раз­г­ро­ма на пар­ти­зан­с­ко­то дви­же­ние. Пар­ла­мен­тът от­но­во ста­ва аре­на, на ко­я­то се сблъс­к­ват раз­лич­ни­те про­ек­ти за из­ли­за­не от по­ли­ти­чес­ка­та кри­за. В сво­я­та прог­рам­на реч пре­ми­е­рът Баг­ря­нов пред­с­та­вя ка­би­не­та си ка­то на­ло­жен от об­щес­т­ве­но­то мне­ние, а се­бе си – ед­ва ли не за спа­си­тел на на­ци­я­та. Ес­тес­т­ве­но в реч­та до­ми­ни­рат вън­ш­но­по­ли­ти­чес­ки­те проб­ле­ми. Баг­ря­нов апе­ли­ра към Съ­вет­с­кия съ­юз и не­го­ви­те съ­юз­ни­ци да не пред­п­ри­е­мат во­ен­ни дейс­т­вия сре­щу Бъл­га­рия и да бъ­дат сниз­хо­ди­тел­ни и от­с­тъп­чи­ви, ко­га­то оп­ре­де­лят ус­ло­ви­я­та за из­ли­за­не­то й от вой­на­та. Обе­ща­ва и из­тег­ля­не на бъл­гар­с­ки­те войс­ки от чуж­ди­те те­ри­то­рии.

От вът­реш­на­та по­ли­ти­ка на вни­ма­ни­е­то на Баг­ря­нов е пре­ди всич­ко теж­ка­та ико­но­ми­чес­ка си­ту­а­ция. Не­го­ви­ят ана­лиз оба­че оне­ви­ня­ва Гер­ма­ния за сто­пан­с­ка­та раз­ру­ха. Ак­цен­ти­ра и вър­ху пар­ти­зан­с­ко­то дви­же­ние, ка­то обе­ща­ва “в удо­бен мо­мент” пъл­на по­ли­ти­чес­ка ам­нис­тия на пар­ти­за­ни­те, ко­и­то сло­жат оръ­жие.

Прог­рам­на­та реч на Баг­ря­нов е трик, с кой­то тряб­ва да се съз­да­де впе­чат­ле­ние, че пра­ви­тел­с­т­во­то има се­ри­оз­но на­ме­ре­ние да из­ве­де Бъл­га­рия от вой­на­та, че ре­ал­но ще пред­п­ри­е­ме курс на пъ­лен не­ут­ра­ли­тет по от­но­ше­ние на две­те во­ю­ва­щи гру­пи­ров­ки и за де­мок­ра­ти­зи­ра­не на стра­на­та. Цел­та е да се ра­зо­ръ­жат ОФ и дяс­на­та опо­зи­ция, да се обез­с­мис­лят тех­ни­те ло­зун­ги.

Вед­на­га след реч­та на Баг­ря­нов Ал. Цан­ков се съ­ве­ща­ва с ре­ген­ти­те за про­ек­ти­ра­ния за­вой във вън­ш­на­та по­ли­ти­ка. Ня­ма ли опас­ност, ка­хъ­ри се той, ако Гер­ма­ния не е съг­лас­на с Бъл­га­рия, да се слу­чи съ­що­то, как­то с Ун­га­рия, т.е. да бъ­де оку­пи­ра­на от хит­ле­рис­ти­те. Ре­ген­тът Ми­хов го ус­по­ко­я­ва, че та­ка­ва въз­мож­ност не съ­щес­т­ву­ва – гер­ман­ци­те ни раз­би­ра­ли, пък и не би­ли в със­то­я­ние да поп­ре­чат на Бъл­га­рия.

Всъщ­ност Бе­кер­ле е край­но не­до­во­лен от реч­та на Баг­ря­нов и ос­т­ро ре­а­ги­ра пред ре­ген­ти­те. Въп­ре­ки то­ва не се пред­виж­да хит­ле­рис­т­ка оку­па­ция на стра­на­та и на­ла­га­не на про­гер­ман­с­ко пра­ви­тел­с­т­во на Цан­ков или на ле­ги­о­не­ри­те и сход­ни­те им ор­га­ни­за­ции.

Ал. Цан­ков взе­ма ду­ма­та в На­род­но­то съб­ра­ние (19 ав­густ 1944 г.) и от име­то на “на­ци­о­на­лис­ти­чес­ка Бъл­га­рия”, ко­я­то го след­ва­ла, по­ри­ца­ва за­гат­на­то­то от Баг­ря­нов на­ме­ре­ние за за­вой във вън­ш­на­та по­ли­ти­ка. Още с по­я­ва­та си ка­би­не­тът по­ро­дил смут и съм­не­ние, че ще от­с­то­я­ва на­ци­о­нал­на­та ка­у­за. Ос­но­ва­ния за скъс­ва­не на съ­ю­за с Гер­ма­ния не виж­дал – тя не гу­бе­ла вой­на­та. Вяр­вал в ней­на­та по­бе­да, за­що­то я ис­кал, а я ис­кал, за­що­то съд­ба­та на Бъл­га­рия за­ви­се­ла от нея. Рай­хът ни е дал Доб­ру­джа, Тра­кия и Ма­ке­до­ния, твър­ди Цан­ков. Ще мо­гат ли да за­па­зят гра­ни­ци­те при един за­вой? Вяр­ност за вяр­ност. Със съ­щия ар­гу­мент – “на­ци­о­нал­ни­те иде­а­ли”, Цан­ков опо­ни­ра на ис­ка­не­то на опо­зи­ци­я­та за из­тег­ля­не на бъл­гар­с­кия кор­пус от Сър­бия и Гър­ция и се от­на­ся с по­доз­ре­ние към ми­си­я­та на Ст. Мо­ша­нов. Нап­ра­во е бе­сен от не­ус­пе­ха на Баг­ря­нов сре­щу пар­ти­зан­с­ко­то дви­же­ние, ко­е­то во­де­ло бор­ба не сре­щу пра­ви­тел­с­т­во­то, а сре­щу об­щес­т­ве­ния строй и Обе­ди­не­на Бъл­га­рия.

Зак­лю­че­ни­е­то на Цан­ков е войн­с­т­ве­но пат­ри­о­тар­с­ко, с бо­ен при­зив: “Граж­да­ни на­ци­о­на­лис­ти, на бор­ба за Обе­ди­не­на Бъл­га­рия! За де­ло­то на Бо­рис III! – при­зо­ва­ва той. Има­ло са­мо един иде­ал – Обе­ди­не­на Бъл­га­рия, един ку­мир – Обе­ди­не­на Бъл­га­рия, един за­вет – Обе­ди­не­на Бъл­га­рия! (11)

Та­зи е пос­лед­на­та пар­ла­мен­тар­на реч на Ал. Цан­ков – тя фи­на­ли­зи­ра дъл­го­го­диш­на­та му дей­ност на пар­ла­мен­та­рист. В един съд­бо­но­сен за стра­на­та мо­мент той пле­ди­ра за си­ло­во про­дъл­же­ние на про­гер­ман­с­кия курс в име­то уж на Ве­ли­ка Бъл­га­рия. На­ци­о­на­лис­тът и “пат­ри­о­тът” заб­луж­да­ва, че гу­бе­ща вой­на­та Гер­ма­ния ще от­с­тои и за­щи­ти на­ци­о­нал­на­та не­за­ви­си­мост и те­ри­то­ри­ал­ни­те при­до­бив­ки на Бъл­га­рия.

Реч­та на Цан­ков пра­ви тя­гос­т­но впе­чат­ле­ние и де­пу­та­ти от пра­ви­тел­с­т­ве­но­то мно­зин­с­т­во въз­ра­зя­ват, че Бъл­га­рия е за­гу­бе­на, ако то­ва, ко­е­то ис­ка Цан­ков, се сбъд­не, за­що­то той пра­ви “при­зив за граж­дан­с­ка вой­на”. От пра­ви­тел­с­т­во­то са­мо вън­ш­ни­ят ми­нис­тър П. Дра­га­нов ап­ло­ди­ра мас­ти­тия ора­тор.

*

До­ка­то пар­ла­мен­тът за­се­да­ва, про­хит­ле­рис­т­ки­те сре­ди за­сил­ват на­тис­ка за смя­на­та на ка­би­не­та “Баг­ря­нов” с уп­рав­ле­ние на Цан­ков и ген. К. Сто­я­нов. Уп­рав­ля­ва­щи­те из­с­луш­ват пре­тен­ци­и­те на край­ни­те гер­ма­но­фи­ли, но не са склон­ни да им пре­да­дат доб­ро­вол­но власт­та. При то­ва по­ло­же­ние хит­ле­рис­ти­те се ори­ен­ти­рат към под­го­тов­ка­та на прев­рат от про­гер­ман­с­ки­те гру­пи с цен­тър Ал. Цан­ков и с по­мощ­та на ар­мейс­ки час­ти. Ако за­го­во­рът се ока­же не­ус­пе­шен, да се при­бег­не до оку­па­ция на Бъл­га­рия.

На 13 ав­густ 1944 г. пра­ви­тел­с­т­во­то по­лу­ча­ва сиг­нал, че за съ­ща­та нощ е нас­ро­чен прев­рат от вис­ши во­ен­ни, не­до­вол­ни от по­ли­ти­ка­та на Баг­ря­нов, тъл­ку­ва­на ка­то от­каз от на­ци­о­нал­ни­те иде­а­ли. На­ци­о­нал­ни­ят ко­ми­тет на ОФ из­да­ва по­зив “Нащ­рек!” сре­щу за­го­во­ра на край­ни­те про­хит­ле­рис­ти, под­к­ре­пян от Гес­та­по. Ре­ген­т­с­т­во­то и пра­ви­тел­с­т­во­то не­за­бав­но пред­п­ри­е­мат мер­ки, как­ви­то счи­тат за не­об­хо­ди­ми за па­ри­ра­не на за­го­во­ра.

До прев­рат не се сти­га. Яв­но войн­с­т­во­то на край­ни­те гер­ма­но­фи­ли, “ул­т­ри­те”, не се чув­с­т­ва дос­та­тъч­но сил­но, за да ов­ла­дее власт­та. Бе­кер­ле съз­на­ва, че вся­ка ак­ция на цан­ко­вис­ти­те, без пря­ка под­к­ре­па от Рай­ха, е об­ре­че­на (12) . При­тис­на­ти и обър­ка­ни от съ­би­ти­я­та, на хит­ле­рис­ти­те, из­г­леж­да, не им е до на­сил­с­т­ве­но сва­ля­не на бъл­гар­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во, ока­за­ло се не­дос­та­тъч­но пос­луш­но. Цан­ков от­но­во се раз­ми­на­ва с го­ля­ма­та си меч­та и пак се оказ­ва на ре­зер­в­на­та ска­мей­ка.

След раз­г­ро­ма на хит­ле­рис­ти­те при Яш и Ки­ши­нев (23 ав­густ 1944 г.) и ка­пи­ту­ла­ци­я­та на Ру­мъ­ния – ис­тин­с­ки шок за уп­рав­ля­ва­щи­те, те па­ни­чес­ки об­съж­дат мер­ки за вън­ш­но­по­ли­ти­чес­ка про­мя­на, без ог­лед на це­на­та, за да се пре­дот­в­ра­ти нав­ли­за­не­то на Съ­вет­с­ка­та ар­мия в Бъл­га­рия. Из­вър­ш­ва се за­къс­нял опит за за­вой. Офи­ци­ал­но се съ­об­ща­ва за за­поч­на­ли­те пред­ва­ри­тел­ни раз­го­во­ри за прек­ра­тя­ва­не вой­на­та с Ан­г­лия и САЩ и за на­реж­да­не­то да се ра­зо­ръ­жа­ват всич­ки чуж­ди войс­ки, пре­ми­на­ва­щи през бъл­гар­с­ка те­ри­то­рия. По­ли­ти­чес­ки­ят и во­е­нен съ­юз с Гер­ма­ния се жер­т­ва, вър­ви се към при­ми­рие с Ан­г­лия и САЩ и сът­руд­ни­чес­т­во с тях. Уп­рав­ля­ва­щи­те са склон­ни до­ри да се от­ка­жат от дик­та­ту­ра­та и да се съз­да­де кон­с­ти­ту­ци­он­но-пар­ла­мен­тар­но уп­рав­ле­ние, за да се пре­дот­в­ра­ти ед­но на­род­но въс­та­ние и по­я­ва­та на власт на ОФ. НК на ОФ пра­ви опит да по­лу­чи власт­та по ми­рен път, но без ус­пех и при­зо­ва­ва с Ма­ни­фест бъл­гар­с­кия на­род към съ­ба­ря­не на про­ти­во­на­род­на­та власт и съз­да­ва­не на ед­но на­род­но пра­ви­тел­с­т­во.

Пра­ви­тел­с­т­во­то на Баг­ря­нов оче­вид­но не е в със­то­я­ние да из­вър­ши спа­си­тел­ния вън­ш­но­по­ли­ти­чес­ки за­вой. На 26 ав­густ ре­ген­т­с­т­во­то окон­ча­тел­но се ори­ен­ти­ра към съз­да­ва­не на ка­би­нет от сре­ди­те на ан­ти­гер­ман­с­ки нас­т­ро­е­ни дес­ни опо­зи­ци­он­ни си­ли. На след­ва­щия ден за­поч­ва пре­го­во­ри с пред­с­та­ви­те­ли на дяс­на­та опо­зи­ция. Те виж­дат из­ход за стра­на­та във фор­ми­ра­не­то на един “кон­цен­т­ра­ци­о­нен ка­би­нет” от пред­с­та­ви­те­ли на пар­ти­и­те, вклю­чи­тел­но и БРП, кой­то да по­е­ме нов по­ли­ти­чес­ки курс. В об­ласт­та на вън­ш­на­та по­ли­ти­ка опо­зи­ци­он­ни­те ли­де­ри наб­ля­гат на ус­та­но­вя­ва­не­то на при­я­тел­с­ки от­но­ше­ния със Съ­вет­с­кия съ­юз. Те са за лик­ви­ди­ра­не на дик­та­тор­с­кия ре­жим, но да се га­ран­ти­ра неп­ри­кос­но­ве­ност­та на мо­нар­хиз­ма и съ­щес­т­ву­ва­щия строй.

На 27 ав­густ ре­ген­т­с­т­во­то за­поч­ва кон­сул­та­ции с бив­ши­те пре­ми­е­ри за на­ми­ра­не из­ход от кри­за­та. Ня­кои не са за­че­те­ни, но Цан­ков не е про­пус­нат. Той оба­че е не­о­би­чай­но сму­тен и раз­с­т­ро­ен и не съ­у­мя­ва да пред­ло­жи ни­що смис­ле­но по въп­ро­са. Ед­ва про­из­на­ся са­мо, че не мо­же да се при­съ­е­ди­ни към три­най­сет­те. Ве­ро­ят­но на­деж­да­та, че хит­ле­рис­ти­те мо­же да го на­ло­жат за пре­ми­ер, все още мъж­ду­ка.

Ня­кои кръ­го­ве в Гер­ма­ния на­ис­ти­на про­дъл­жа­ват да тър­сят фор­му­ла да из­пол­з­ват Цан­ков за въз­с­та­но­вя­ва­не на по­зи­ци­и­те си в Бъл­га­рия. Гер­ман­с­ки во­е­нен, до­ве­ре­ник на Хит­лер, съ­об­ща­ва на Хр. Ста­тев: Гер­ма­ния е го­то­ва да приз­нае не­ут­ра­ли­тет на стра­на­та и да га­ран­ти­ра Юж­ния фронт с войс­ки­те си в Тур­ция при един ка­би­нет на Ал. Цан­ков. Но Б. Фи­лов е на­яс­но, че с пра­ви­тел­с­т­во на Цан­ков не мо­же и ду­ма да ста­ва за не­ут­ра­ли­тет; че след ка­пи­ту­ла­ци­я­та на Ру­мъ­ния е нуж­но мно­го по­ве­че (13) и не се хва­ща на то­ва пред­ло­же­ние.

На 30 ав­густ 1944 г. ре­ген­т­с­т­во­то ре­ша­ва да прис­тъ­пи към ка­би­нет­на про­мя­на: да се фор­ми­ра пра­ви­тел­с­т­во на “на­ци­о­нал­на­та кон­цен­т­ра­ция”. Въз­ла­га ман­дат за със­та­вя­не на нов ка­би­нет не на Ал. Цан­ков, а на зе­ме­де­ле­ца К. Му­ра­ви­ев (БЗНС “Враб­ча”) и на 2 сеп­тем­в­ри се по­я­вя­ва ог­ла­ве­но от не­го пра­ви­тел­с­т­во на дяс­на­та опо­зи­ция (14). При­ю­тен в ща­ба на хит­ле­рис­ти­те в Со­фия, Ал. Цан­ков не до­чак­ва “злат­на­та во­да”. След сед­ми­ца ид­ва про­мя­на­та на Де­ве­ти сеп­тем­в­ри, а с нея и окон­ча­тел­ни­ят край на съ­щес­т­ву­ва­не­то на НСД.

При оче­вид­ния крах на сво­я­та по­ли­ти­ка Ал. Цан­ков ня­ма ку­раж да ос­та­не в ро­ди­на­та си и да по­е­ме от­го­вор­ност за де­ла­та си. В на­ве­че­ри­е­то на Де­ве­ти сеп­тем­в­ри спеш­но емиг­ри­ра в Ав­с­т­рия, пос­ле в Ар­жен­ти­на. Осъ­ден на смърт от На­род­ния съд, до края на жи­во­та си (1959 г.) ос­та­ва в чуж­би­на. Ог­ла­вя­ва съз­да­де­но­то от не­го Зад­г­ра­нич­но пра­ви­тел­с­т­во на Бъл­га­рия – пра­ви­тел­с­т­во без на­род, дър­жа­ва и те­ри­то­рия. Са­мо под та­ка­ва фор­ма Ал. Цан­ков ус­пя­ва да ре­а­ли­зи­ра – за вто­ри път – своя ма­ни­а­ка­лен стре­меж за власт. Стре­меж, кой­то е оп­ре­де­лящ за дей­ност­та му и през пе­ри­о­да 1943-1944 го­ди­на.

Бележки
(1) Петрова, Д. Народното социално движение и превратът от 19 май 1934 г. Минало, 1994, №4, с. 60-65.
(2) Пак там, с. 65-71.
(3)Цанков, Ал. България в бурно време. С., 1999, с. 245-247; Арнаудов, М. Вчера, днес и утре. Писмо до моите приятели. С., юли 1936, с. 5, 11-13.
(4) АМВР, о. д. 23602; т. ХVIII, л. 3, 5, 134, 135; т. ХIХ, л. 20.
(5) Дневници на ХХV ОНС, II р. с.,кн. 1, с. 311-313, 315-316; Цанков, Ал., цит. съч., с. 280-283, 286-288.
(6) Дневници на ХХV ОНС, III р. с., кн. 1, с. 179-181, 194.
(7) Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 566, 568-570, 574-575, 578; Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939-1944. С., 1969, с. 123-124.
(8) ДЦА, Потсдам, АА, Актен №86597, л. 93-94. Цит. по История на антифашистката борба, т. 2, С., 1976, с. 69.
(9) Дневн. на ХХV ОНС, V р., с. 127, 295, 401-403, 477, 295, 618-619.
(10) Филов, Б. Дневник с. 622, 629, 633, 645, 653, 661, 663; Димитров, И. Иван Багрянов. Царедворец, политик, държавник. с. 1995, с. 23, 55, 57.
(11) Дневн. на ХХV ОНС, VII изв., с. 51-56.
Филов, Б. Дневник, с. 687, 691; Дневник на Първан Драганов. С., 1993, с. 30; Димитров, И. Буржоазната опозиция …, с. 199; Димитров, И. Иван Багрянов…, с. 73, 79.
(12) Филов, Б. Дневник, с. 687, 691; Дневник на Първан Драганов. С., 1993, с. 30; Димитров, И. Буржоазната опозиция …, с. 199; Димитров, И. Иван Багрянов…, с. 73, 79.
(13) Филов, Б. Дневник, с. 698-702.
 (14) Димитров, И. Буржоазната опозиция, с. 187-189.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук