Димитрина Петрова е професор, доктор на историческите науки. Изследва политическите партии в България между двете световни войни. Автор е на над 10 монографии, между които: “БЗНС и народният фронт 1934 -1939 г.”, “БЗНС през периода на икономическата криза 1929-1934”, “БЗНС в антифашистката борба 1939-1944 г.”, “Самостоятелното управление на БЗНС 1920-1923 г.”, “Българският земеделски народен съюз 1891-1944 г. и други.
Народното социално движение (НСД) на Александър Цанков възниква в началото на 30-те години на ХХ в. при управлението на Народния блок, в разгара на незапомнена икономическа криза. На своя конгрес през май 1932 г. могъщият до скоро Демократически сговор, управлявал страната 8 години без прекъсване, сензационно и скандално се разцепва на Демократически сговор на Андрей Ляпчев (Розов сговор, сговор “Площад Славейков”) и на Демократически сговор с председател Александър Цанков (Син сговор, от 1934 г. НСД). Противно на очакванията и прогнозите партията на Ал. Цанков бързо се разраства и през пролетта на 1934 г. вече е най-масовата в България – има 198 хил. членове (117 хил. земеделци, 25 хил. работници, 19 хил. търговци и индустриалци, по няколко хиляди чиновници, адвокати, лумпени и др.) плюс 34 хил. членове на Младежкия съюз. Представена е в парламента с 25 депутати.
Феноменалното масовизиране на НСД се обуславя преди всичко от тежката икономическа криза и дискредитирането на партийно-парламентарната система. Важна роля играят и щедрото финансиране от едрия капитал, и толерантното отношение на блоковата власт, която вижда в Цанковата партия противовес на левите сили.
НСД се изгражда като стегната, от строго йерархична лидерски тип партия. Нейният водач се величае едва ли не като месия – национален лидер, двоен спасител на България от червената и оранжевата опасност. НСД обявява собствена “Света троица”: Бог, България и Александър Цанков образували “неделимо единство в три лица”.
Ядро на идеологията на НСД е отрицанието на партийно-парламентарната система. Партиите били изживели своето време и се превърнали в котерии. Поради тяхната непригодност парламентаризмът ставал опасен. Можел да се обнови и осъвремени само ако се освободи от партиите, като намали числеността си и се попълни с представители на стопанските съсловия и работниците.
На парламентарната демокрация се противопоставя идеята за силна безпартийна и надпартийна власт, компетентна и авторитетна, опряна на голямо социално движение и ръководена от изтъкнат водач. Икономическите теории за “дирижирана икономика” и “стопанска демокрация” стават основа за безогледна демагогия. НСД нашироко си служи с лозунгите: “Капиталът под контрола на държавата!”, “За ограничаване печалбите на капиталистите!”, “Капиталът социален!”, “Против експлоатацията!”, за участие на работниците в печалбите на предприятията и др.
Важен компонент в идеологията на Цанковото движение е “живият обновен национализъм”. В пропагандата на организацията доминират призиви за “Велика България”, за национална свобода, за националистическа социална политика, за сплотяване под националното знаме и др. Не липсват и елементи на ксенофобия.
Понеже в България фашизмът не се котира, Ал. Цанков се стреми, поне официално, да се разграничи от фашистката доктрина и политика. След идването на Хитлер на власт обаче в печата на НСД доминират положителните, дори възторжени оценки за политиката на нацизма, фашистките режими се рекламират като осигуряващи просперитет на своите страни. На НСД особено допада ревизионизмът на Германия и Италия.
Партията на Ал. Цанков е главен противник отдясно на управляващия Народен блок. Нейната дейност обаче е насочена предимно срещу левите сили, в духа на девиза на италианските фашисти: “За омраза без мярка и за отплата докрай на противниците.” Срещу БЗНС и БРП се отправят зловещи и кръвожадни закани.Теоретическите постановки и политическата дейност на НСД му отреждат място в най-дясната, профашистка част на политическия спектър (1).
През май 1934 г. настъпва прелом в развитието на НСД. Тежка криза тресе кабинета на Н. Мушанов. Цар Борис залага на идеята, поддържана и от италианската дипломация, да се формира цанковистко-земеделска коалиция за управление – един изгоден за двореца приемник на износения вече Народен блок. Комбинацията не се получава, въпреки готовността на Ал. Цанков “да поеме отговорността за властта”. Цанковият печат тръби, че кабинетната криза не може да се реши по традиционния парламентарен път, че царят трябва без бавене да предаде властта на Цанков, за да не я вземе чрез преврат, както през 1923 г. Но Водача не получава мандат. Той се възлага на Н. Мушанов, който не успява да състави кабинет. На 19 май 1934 г., както е известно, Военният съюз и “Звено” извършват преврат. Несъстоялият се поради преврата първи-последен конгрес на НСД, насрочен за 20 май, бележи края на възходящото развитие на НСД от началото на неговия заник.
През десетилетието 1934 -1944 г. партията на Ал. Цанков линее, редиците й оредяват, тя губи влияние и се превръща в политическа сила със затихващи функции. През юни 1934 г. се оформя официално разводът между военното (“Ескадронът”) и политическото крило на НСД, които са в конфликт още от създаването на организацията. “Ескадронът” заобикаля Цанков като председател на Централното бюро и обявява за ръководство Хр. Калфов и ген. Ив. Русев. Така движението се разцепва на НСД на Ал. Цанков и групата на Калфов – Русев.(2)
Установеното на 19 май правителство на Кимон Георгиев, определящо се като “безпартиен режим”, всъщност представлява военна диктатура. Двадесет и третото Народно събрание е разтурено, без да се предвиждат избори за нов парламент. Законодателството се поема от Министерския съвет, който издава наредби-закони, премахва се местното самоуправление. Забраняват се политическите партии и синдикалните организации. Учредява се Обществена обнова за утвърждаване на безпартийния режим и създаване на “общонародна, единствена партия”. Всички тези мерки реално означават отмяна на Търновската конституция.
След 19 май НСД е забранена партия, която е в опозиция на кабинетите на К. Георгиев, Ан. Тошев и П. Златев, но в същото време има представители в тях. В ерата на Г. Кьосеиванов (ноември 1935 – февруари 1940 г.) НСД не успява да се стабилизира и да възвърне влиянието си. Обещаното от Кьосеиванов нормализиране на положението не означава възстановяване на партийно-парламентарната система, както очакват партийните лидери, а безпартиен режим, към който да бъдат привлечени само дейци на разпуснатите партии. Безпартийният режим прераства в царска диктатура – монархът участва във вземането на управленски решения и поема политическата отговорност за управлението.
Цанков иска парламентарни избори, но пази мълчание по главния въпрос – възстановяването на Търновската конституция, който е основа на преговори за образуване на широка коалиционна групировка. През май 1936 г. се появява такава под формата на т.нар. Петорка, без участието на НСД.
Появата на Петорката провокира царя да възобнови усилията си за формиране на цанковистко-земеделска коалиция, но Д. Гичев пак казва “не” на партньорството с Цанков. Така намерението да се обезсилят НСД и “БЗНС – Врабча 1”, като се включат в правителството, където да се контрират и се разбие Петорката, в която Д. Гичев има водеща роля, пропада. При кабинетната промяна на 4 юли 1936 г. Цанков успява да наложи за министри-довереници Т. Кожухаров и Д. Мишайков, и то не като личности, а като мандатьори на НСД – явно нарушение на безпартийността. Кабинетът с участието на НСД декларира, че ще проведе парламентарни избори през октомври 1936 г. Цанков сключва джентълменско споразумение с царя и премиера за сътрудничество на НСД с правителството.
Триумфът на цанковистите се оказва привиден и съвсем краткотраен. Цанков е изигран от царя и Кьосеиванов. През есента става ясно, че избори няма да има. И вместо да получи цялата власт, НСД губи двете министерства (октомври 1936 г.). На драматична среща с царя Водача се опитва със заплахи да изтръгне властта, но удря на камък. Двамата се разделят непоправимо скарани и разочаровани един от друг. Злопаметният и самолюбив Цанков не забравя и не прощава царското пренебрежение.(3)
Парламентарни избори за ХХIV ОНС се провеждат едва през март 1938 г. В тях НСД участва в името на обновяването на България. Печели 37 мандата, но формира парламентарна група само от трима депутати (Ал. Цанков, Т. Кожухаров и Д. Цъклев) – останалите преминават на страната на правителството.
Категоричното отрицание на партиите и ругатните срещу тях имат ефекта на бумеранг – удрят по самата организация. Безпартийността става приемлива за сподвижниците, те са склонни да се примирят с безпартийната власт, дори да я подкрепят. Самият Цанков не се подчинява на царската диктатура поради своя неудържим мерак за собствена власт. Щом ще е диктатура, защо диктаторът да не бъде той? Залезът на НСД става съвсем очевиден в изборите за ХХV ОНС (дек. 1939 – ян. 1940 г.) – организацията печели само двама депутати – Ал. Цанков и Т. Кожухаров. (4)
Ал. Цанков определя избухналата на 1 септември 1939 г. Втора световна война като закономерна и неизбежна, империалистическа за Америка и Русия. Споделя официално обявената от правителството политика на мир и неутралитет, с препоръка да бъде активизирана.
След второто изборно фиаско, при управлението на Б. Филов (фев. 1940 – септ. 1943 г.) НСД се изявява главно чрез двамата си депутати. Ал. Цанков приветства присъединяването на Южна Добруджа (септ. 1940 г.), но е недоволен от “неустановената” външна политика и открито призовава за присъединяване към Тристранния пакт. Когато на 1 март 1941 г. то става факт, го обявява за единствено възможната политика – “не сме неутрални, но сме вън от войната”. Пише шест плюс на присъединяването на Тракия и Македония към България: реализиран е националният блян, България е започнала да осъществява предопределената й от историята мисия да замести Византия на Балканите.(5)
Нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз (22 юни 1941 г.) определя като “руска намеса” във войната, с която й придава световен характер. Безспорен победител ще бъде, разбира се, Германия, защото бъдещето на човечеството ще зависи от нейната съдба.
Окрилен и вдъхновен от успехите на хитлеристите на Източния фронт, през ноември 1941 г. Ал. Цанков демонстративно свива “небесното знаме” на НСД и застава под нацисткото. За пръв път той официално от трибуната на Народното събрание призовава в България да се установи националсоциализма – панацея за решаване на всички проблеми на нацията. Вече ортодоксален нацист, Цанков приветства поредния авантюристичен ход на Филовото правителството – обявяване война на Англия и САЩ (6).
След създаването на Отечествения фронт (ОФ) и разрастването на въоръжената борба, Ал. Цанков все повече се чувства застрашен от ляво. Обвинява ОФ, че поставя на карта националната независимост и териториалната цялост на “обединена България”. Само националсоциализмът можел да спаси страната от ОФ и въоръжената съпротива, ръководени от БРП.
*
В късното лято на 1943 г. диктаторският режим и всички прогермански сили в България понасят внезапен и зашеметяващ удар – умира цар Борис III (28 август). Проблем номер едно за политическите среди става изборът на регентство, тъй като престолонаследникът Симеон II е малолетен. Със специална Декларация на десетте демократическата опозиция се обявява за свикване на ВНС, което да избере регентството – само така то ще бъде законно и конституционно. Функциите на ВНС не могат да се поемат от действащото ОНС, нито друг орган може да назначи регентството. (7) Опозиционерът Цанков обаче е на противоположно мнение – той е против избори за ВНС и лансира пред Б. Филов за регент най-вече княз Кирил. Управляващите заобикалят Ал. Цанков при избора на регенти, но избягват да се конфронтират с остатъчното НСД и отхвърлят кандидатурите на политици, които могат да предизвикат недоволството на цанковистите (напр. Хр. Калфов).
В парламента Ал. Цанков аргументира позицията си – за един месец не може да се подготвят избори за ВНС, действащото ОНС да избере регенти, а впоследствие едно ВНС да одобри този избор. Подкрепя за регенти правителствените кандидати: княз Кирил, Б. Филов и ген.Михов и произнася похвално слово за покойния цар, като изтъква личните си заслуги за укрепването на монархията и династията в България. Декларациите, че и в бъдеще ще пази трона и короната, свободата и независимостта на страната, е заявка за премиерския пост. Докато демократическата опозиция демонстративно напуска заседанието, Ал. Цанков и Т. Кожухаров гласуват за предложените регенти. Б. Филов отбелязва в дневника си, че в случая Цанков се е издигнал като държавник. Напълно заслужена оценка – в такъв критичен за режима момент “опозиционерът” Цанков застава твърдо зад правителството.
Ал. Цанков силно се надява, че най-после ще бъде предпочетен за прeмиер, разчитайки и на подкрепа от Хитлер. Не отчита, че движението му започва да се превръща в политическа екзотика и малцина от управляващите и от хитлеристката върхушка залагат на него. На 29 август Бекерле съобщава в Берлин: “Влиянието на Цанков… не е тъй голямо, че да изглежда реално той да би могъл да играе роля при бъдещото развитие на България” (8). Хитлер не се застъпва за Цанков. Регентството и управляващите не смеят да рискуват с екстремисти като Цанков – като министър-председател той би могъл да поеме нови задължения към Райха и да взриви недоволството на народа. Освен това Б. Филов, както и цар Борис, не е във възторг от свръхамбициите на кандидата за фюрер, какъвто е Водача.
Премиер става Добри Божилов (септември 1943 г.). В неговото правителство за голямо огорчение на Ал. Цанков липсват представители на НСД. Държавната криза, открита със смъртта на цар Борис е преодоляна, но политическата се изостря. Популярността на режима спада, пропастта между народа и управляващите става по-дълбока, а съпротивата – по-масова и решителна. Партизанското движение се разраства.
Въпреки очевидния обрат в хода на войната, цанковистите продължават заслепено и фанатично да пропагандират, че Германия не търпяла поражения на Източния фронт, а провеждала само “грандиозно отстъпателно движение” и че още не е използвала своите резерви. С фалшив патос се изказва в парламента за близката и блестяща победа на Германия и Ал. Цанков. Възмущава се от всеки помисъл хитлеристите да бъдат изгонени от страната, както и от нападките на опозицията за присъствието на български войски на териториите на Сърбия и Гърция – били там да пазят България от изненади и от маршал Тито.
Критиката на НСД по вътрешната политика на кабинета “Божилов” засяга най-уязвимите й сектори, Цанков запазва несъгласието си със създаването на Обществена сила. Моментът за появата на тази “хитрина” бил проспан, сега се създавал някакъв миш-маш. Ал. Цанков иска от правителството да се откаже да нормира цените и от Дирекцията за гражданска мобилизация и да създаде Министерство на продоволствието и др. Настоява се правителството приоритетно да ликвидира партизанското движение – бързо и радикално. За цанковистите “шумците” са “революционни комунистически отряди от самозабравили се българи”, които разбойничестват из горите, ограбват труда на селяните и работниците и подготвят установяването на болшевишки режим. Шумците не можели да помогнат на съюзниците да спечелят войната, те са терористи, организирани от Червената армия. За смазване на партизанското движение са позволени всички мерки, защото то е вън от закона. Закъсняло се с използването на войската срещу него. Цанковистите – правителствени и опозиционни, със задоволство подкрепят Законопроекта за изземване имуществото на нелегалните, на техните родители и помагачи. Правителството на Д. Божилов неизбежно трябвало да се окървави като него, Кръволока от 1923-1925 г., злорадства Ал. Цанков.(9)
В началото на 1944 г. се очертава кабинетна криза. Регентството се напъва да реанимира овехтялата, изтъркана и демодирана идея на покойния цар за правителство от цанковисти и земеделци. Среди от германската легация отново настояват за привличане на “ултрите” около Ал. Цанков във властта. Самият Цанков претендира за “сериозна промяна” в кабинета. Иска три министерства за НСД: за себе си, за Т. Кожухаров и Л. Диков и неучастие на Хр. Калфов. (В същото време Хр. Калфов действа да наложи себе си за премиер на правителство без цанковисти). Готов е бил да състави кабинет и с ген. Кочо Стоянов, проф. Владикин и др. крайни германофили. Бекерле обаче вече не смята за реалистичен този най-изгоден за Райха вариант за управление на България. Б. Филов се съгласява, че не могат да поставят Цанков за премиер. Против овластяването на Водача се изказва и регентът княз Кирил. “Хората с камъни ще ни избият” – аргументира се той.
Съветската дипломатическа офанзива от началото на 1944 г., комбинирана с мощното настъпление на Червената армия, проваля авантюристичната линия на Б. Филов и прохитлеристките “ултри”, заплашваща страната с военна катастрофа и национален погром. Регентите решават, че за момента най-успешният министър-председател е не Цанков, а Иван Багрянов – едър земевладелец, необвързан с партия, бивш министър на земеделието (в кабинета на Г. Кьосеиванов). Този избор на регентството предизвиква ядовита реакция от страна на Бекерле и българските крайни германофили. Цанков заплашва, че ако властта се предаде на Багрянов, ще отговори с контрадействие – 80% от градското население стояло зад него.
Заплахата не въздейства – на 1 юни 1944 г. е назначен кабинет на Иван Багрянов. В него се поканени и цанковистите. Й. Робев отказва по поеме министерството на благоустройството – не можел да бъде министър, докато Б. Филов е регент и не се предвижда даването на политическа амнистия. Други цанковисти обаче приемат без колебание предлаганите им министерства. Сл. Василев става министър на благоустройството, а Д. Савов поема министерството на финансите. И двамата са от средите на по-умерените цанковисти. Д. Савов е известен стопански деец “с не съвсем редовни сделки”, на когото правителството на Божилов се е канело да отнеме правото да търгува.(10)
Лятото на 1944 г. не е подходящ сезон за провеждане на открит прогермански курс. Отворен е дългоочакваният Втори фронт, Съветската армия е във всеобщо настъпление и се очертава тя да се появи на Дунава преди англо-американските части да стъпят на Балканите. Поражението на Райха е очевидно.
На 3 юни премиерът Ив. Багрянов произнася по радиото програмна реч, доста неясна и мъглява: за усилията на българския народ да извоюва достойно място в “новия свят”, намеци за изваждане на България от задънената улица. Нищо конкретно не се казва по основните въпроси на външната политика – отношенията с Германия и Съветския съюз, както и за промени във вътрешната политика.
На практика правителството на Багрянов лавира и изчаква, бави отговорите на съветските ноти за откриване на съветски консулства и сондажите за примирие с Англия и САЩ. Говори се за завой, че ще се подобрят отношенията със Съветския съюз. В крайна сметка Багрянов и регентството възлагат на Ст. Мошанов, бивш председател на Народното събрание, близък на дясната опозиция, да преговаря в Анкара с англо-американски представители за прекратяване състоянието на война, а български войски да останат в Тракия и Македония до окончателното разрешаване на териториалните въпроси. Багрянов признава тежкото икономическо състояние на страната, но то било по вина на предишните правителства и обещава нова стопанска политика. На практика нищо не се променя, ограбването от хитлеристите продължава. При управлението на Багрянов се провежда най-масираната офанзива срещу партизанските части и терорът срещу комунистите и земеделците отечественофронтовци става най-свиреп.Министрите цанковисти не са сред най-видните членове на кабинета, но са лоялни към Багрянов и не му създават проблеми. Сл. Василев не е особено активен, а Д. Савов се занимава преди всичко със собственото си обогатяване.
На Цанков все му се струва, че правителството на Багрянов прави или се готви за завой във външната политика и още в средата на юни алармира регентите по въпроса. През август слуховете за външнополитическата промяна отново изваждат Цанков от релси, но Богдан Филов го успокоява, че правителството и регентството действали в съгласие с Хитлер. Водачът демонстрира готовност и възможности да спаси съюза с Райха, позовавайки се на влиянието си сред многобройните националисти в градовете. Разочарован от княз Кирил като регент, Цанков разчита предимно на Б. Филов за идването си на власт.
Противодействието срещу антинародната и опасна вътрешна и външна политика на Багряновото правителство не закъснява. Разпространява се предупреждение на 33 политици, привърженици на ОФ, които искат изтегляне на българските войски от Сърбия и Гърция, излизане на страната от фашистката Ос и демократизиране на управлението. Следва Декларация на 13-те (9 представители на дясната опозиция и 4 на ОФ) в същия смисъл: след капитулацията на Италия Тристранният пакт не съществува, обвързването с Германия е обезсилено. България да преустанови положението на война с Англия и САЩ и да поведе искрена политика с Русия, като за целта се образува конституционно правителство.
От 7 до 23 август 1944 г. заседава Седма извънредна сесия на ХХV ОНС. Трябва да се приеме декларация на кабинета “Багрянов” и да се гласува допълнителен бюджетен кредит за форсиране разгрома на партизанското движение. Парламентът отново става арена, на която се сблъскват различните проекти за излизане от политическата криза. В своята програмна реч премиерът Багрянов представя кабинета си като наложен от общественото мнение, а себе си – едва ли не за спасител на нацията. Естествено в речта доминират външнополитическите проблеми. Багрянов апелира към Съветския съюз и неговите съюзници да не предприемат военни действия срещу България и да бъдат снизходителни и отстъпчиви, когато определят условията за излизането й от войната. Обещава и изтегляне на българските войски от чуждите територии.
От вътрешната политика на вниманието на Багрянов е преди всичко тежката икономическа ситуация. Неговият анализ обаче оневинява Германия за стопанската разруха. Акцентира и върху партизанското движение, като обещава “в удобен момент” пълна политическа амнистия на партизаните, които сложат оръжие.
Програмната реч на Багрянов е трик, с който трябва да се създаде впечатление, че правителството има сериозно намерение да изведе България от войната, че реално ще предприеме курс на пълен неутралитет по отношение на двете воюващи групировки и за демократизиране на страната. Целта е да се разоръжат ОФ и дясната опозиция, да се обезсмислят техните лозунги.
Веднага след речта на Багрянов Ал. Цанков се съвещава с регентите за проектирания завой във външната политика. Няма ли опасност, кахъри се той, ако Германия не е съгласна с България, да се случи същото, както с Унгария, т.е. да бъде окупирана от хитлеристите. Регентът Михов го успокоява, че такава възможност не съществува – германците ни разбирали, пък и не били в състояние да попречат на България.
Всъщност Бекерле е крайно недоволен от речта на Багрянов и остро реагира пред регентите. Въпреки това не се предвижда хитлеристка окупация на страната и налагане на прогерманско правителство на Цанков или на легионерите и сходните им организации.
Ал. Цанков взема думата в Народното събрание (19 август 1944 г.) и от името на “националистическа България”, която го следвала, порицава загатнатото от Багрянов намерение за завой във външната политика. Още с появата си кабинетът породил смут и съмнение, че ще отстоява националната кауза. Основания за скъсване на съюза с Германия не виждал – тя не губела войната. Вярвал в нейната победа, защото я искал, а я искал, защото съдбата на България зависела от нея. Райхът ни е дал Добруджа, Тракия и Македония, твърди Цанков. Ще могат ли да запазят границите при един завой? Вярност за вярност. Със същия аргумент – “националните идеали”, Цанков опонира на искането на опозицията за изтегляне на българския корпус от Сърбия и Гърция и се отнася с подозрение към мисията на Ст. Мошанов. Направо е бесен от неуспеха на Багрянов срещу партизанското движение, което водело борба не срещу правителството, а срещу обществения строй и Обединена България.
Заключението на Цанков е войнствено патриотарско, с боен призив: “Граждани националисти, на борба за Обединена България! За делото на Борис III! – призовава той. Имало само един идеал – Обединена България, един кумир – Обединена България, един завет – Обединена България! (11)
Тази е последната парламентарна реч на Ал. Цанков – тя финализира дългогодишната му дейност на парламентарист. В един съдбоносен за страната момент той пледира за силово продължение на прогерманския курс в името уж на Велика България. Националистът и “патриотът” заблуждава, че губеща войната Германия ще отстои и защити националната независимост и териториалните придобивки на България.
Речта на Цанков прави тягостно впечатление и депутати от правителственото мнозинство възразяват, че България е загубена, ако това, което иска Цанков, се сбъдне, защото той прави “призив за гражданска война”. От правителството само външният министър П. Драганов аплодира мастития оратор.
*
Докато парламентът заседава, прохитлеристките среди засилват натиска за смяната на кабинета “Багрянов” с управление на Цанков и ген. К. Стоянов. Управляващите изслушват претенциите на крайните германофили, но не са склонни да им предадат доброволно властта. При това положение хитлеристите се ориентират към подготовката на преврат от прогерманските групи с център Ал. Цанков и с помощта на армейски части. Ако заговорът се окаже неуспешен, да се прибегне до окупация на България.
На 13 август 1944 г. правителството получава сигнал, че за същата нощ е насрочен преврат от висши военни, недоволни от политиката на Багрянов, тълкувана като отказ от националните идеали. Националният комитет на ОФ издава позив “Нащрек!” срещу заговора на крайните прохитлеристи, подкрепян от Гестапо. Регентството и правителството незабавно предприемат мерки, каквито считат за необходими за париране на заговора.
До преврат не се стига. Явно войнството на крайните германофили, “ултрите”, не се чувства достатъчно силно, за да овладее властта. Бекерле съзнава, че всяка акция на цанковистите, без пряка подкрепа от Райха, е обречена (12) . Притиснати и объркани от събитията, на хитлеристите, изглежда, не им е до насилствено сваляне на българското правителство, оказало се недостатъчно послушно. Цанков отново се разминава с голямата си мечта и пак се оказва на резервната скамейка.
След разгрома на хитлеристите при Яш и Кишинев (23 август 1944 г.) и капитулацията на Румъния – истински шок за управляващите, те панически обсъждат мерки за външнополитическа промяна, без оглед на цената, за да се предотврати навлизането на Съветската армия в България. Извършва се закъснял опит за завой. Официално се съобщава за започналите предварителни разговори за прекратяване войната с Англия и САЩ и за нареждането да се разоръжават всички чужди войски, преминаващи през българска територия. Политическият и военен съюз с Германия се жертва, върви се към примирие с Англия и САЩ и сътрудничество с тях. Управляващите са склонни дори да се откажат от диктатурата и да се създаде конституционно-парламентарно управление, за да се предотврати едно народно въстание и появата на власт на ОФ. НК на ОФ прави опит да получи властта по мирен път, но без успех и призовава с Манифест българския народ към събаряне на противонародната власт и създаване на едно народно правителство.
Правителството на Багрянов очевидно не е в състояние да извърши спасителния външнополитически завой. На 26 август регентството окончателно се ориентира към създаване на кабинет от средите на антигермански настроени десни опозиционни сили. На следващия ден започва преговори с представители на дясната опозиция. Те виждат изход за страната във формирането на един “концентрационен кабинет” от представители на партиите, включително и БРП, който да поеме нов политически курс. В областта на външната политика опозиционните лидери наблягат на установяването на приятелски отношения със Съветския съюз. Те са за ликвидиране на диктаторския режим, но да се гарантира неприкосновеността на монархизма и съществуващия строй.
На 27 август регентството започва консултации с бившите премиери за намиране изход от кризата. Някои не са зачетени, но Цанков не е пропуснат. Той обаче е необичайно смутен и разстроен и не съумява да предложи нищо смислено по въпроса. Едва произнася само, че не може да се присъедини към тринайсетте. Вероятно надеждата, че хитлеристите може да го наложат за премиер, все още мъждука.
Някои кръгове в Германия наистина продължават да търсят формула да използват Цанков за възстановяване на позициите си в България. Германски военен, довереник на Хитлер, съобщава на Хр. Статев: Германия е готова да признае неутралитет на страната и да гарантира Южния фронт с войските си в Турция при един кабинет на Ал. Цанков. Но Б. Филов е наясно, че с правителство на Цанков не може и дума да става за неутралитет; че след капитулацията на Румъния е нужно много повече (13) и не се хваща на това предложение.
На 30 август 1944 г. регентството решава да пристъпи към кабинетна промяна: да се формира правителство на “националната концентрация”. Възлага мандат за съставяне на нов кабинет не на Ал. Цанков, а на земеделеца К. Муравиев (БЗНС “Врабча”) и на 2 септември се появява оглавено от него правителство на дясната опозиция (14). Приютен в щаба на хитлеристите в София, Ал. Цанков не дочаква “златната вода”. След седмица идва промяната на Девети септември, а с нея и окончателният край на съществуването на НСД.
При очевидния крах на своята политика Ал. Цанков няма кураж да остане в родината си и да поеме отговорност за делата си. В навечерието на Девети септември спешно емигрира в Австрия, после в Аржентина. Осъден на смърт от Народния съд, до края на живота си (1959 г.) остава в чужбина. Оглавява създаденото от него Задгранично правителство на България – правителство без народ, държава и територия. Само под такава форма Ал. Цанков успява да реализира – за втори път – своя маниакален стремеж за власт. Стремеж, който е определящ за дейността му и през периода 1943-1944 година.
Бележки
(1) Петрова, Д. Народното социално движение и превратът от 19 май 1934 г. Минало, 1994, №4, с. 60-65.
(2) Пак там, с. 65-71.
(3)Цанков, Ал. България в бурно време. С., 1999, с. 245-247; Арнаудов, М. Вчера, днес и утре. Писмо до моите приятели. С., юли 1936, с. 5, 11-13.
(4) АМВР, о. д. 23602; т. ХVIII, л. 3, 5, 134, 135; т. ХIХ, л. 20.
(5) Дневници на ХХV ОНС, II р. с.,кн. 1, с. 311-313, 315-316; Цанков, Ал., цит. съч., с. 280-283, 286-288.
(6) Дневници на ХХV ОНС, III р. с., кн. 1, с. 179-181, 194.
(7) Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 566, 568-570, 574-575, 578; Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939-1944. С., 1969, с. 123-124.
(8) ДЦА, Потсдам, АА, Актен №86597, л. 93-94. Цит. по История на антифашистката борба, т. 2, С., 1976, с. 69.
(9) Дневн. на ХХV ОНС, V р., с. 127, 295, 401-403, 477, 295, 618-619.
(10) Филов, Б. Дневник с. 622, 629, 633, 645, 653, 661, 663; Димитров, И. Иван Багрянов. Царедворец, политик, държавник. с. 1995, с. 23, 55, 57.
(11) Дневн. на ХХV ОНС, VII изв., с. 51-56.
Филов, Б. Дневник, с. 687, 691; Дневник на Първан Драганов. С., 1993, с. 30; Димитров, И. Буржоазната опозиция …, с. 199; Димитров, И. Иван Багрянов…, с. 73, 79.
(12) Филов, Б. Дневник, с. 687, 691; Дневник на Първан Драганов. С., 1993, с. 30; Димитров, И. Буржоазната опозиция …, с. 199; Димитров, И. Иван Багрянов…, с. 73, 79.
(13) Филов, Б. Дневник, с. 698-702.
(14) Димитров, И. Буржоазната опозиция, с. 187-189.