Борислав Бойчев е завършил е СУ „Св. Кл. Охридски“, специалност журналистика. Работил е като редактор и кореспондент на Радио „София „, във в. „Литературен фронт“, сп. „Септември“ и сп. „Летопис“. Автор е на книгите „Тежките дядови ботуши“, „Село без кучета“, „Момчето и лисицата“, „Старият мост“ и др. Негови разкази и повести са публикувани в периодичния печат. Член е на СБП. Носител е на почетната награда за белетристика на СБП през 1985 г.
В час по физическо учителят напомни, че на следващия ден, в неделя, е есенният крос. И раздаде екипи – гащета от бяло хасе с широки крачоли и червени трикотажни фланелки с къс ръкав. Раздаде на желаещите. В нашия клас не бяха кой знае колко. И аз не бях от тях.
Есенен крос! Де бях чувал до това време такива думи? Откакто дойдох да уча в града в първия гимназиален клас, наслушах се на непознати думи. Учениците от града ги знаеха и си ги употребяваха. Понякога ги слушаш, слушаш и нещо не им разбираш. Приказват непознати думи, смеят се на висок глас, като че са у дома си, а учителите се обръщат към тях с малките им имена и понякога изпращат много здраве на бащите им.
Като чух думите “есенен крос”, веднага си казах: стой по-далече, то не се отнася до вас, дето сте от селата. Не исках и да зная за есенния им крос, все едно какво е. Не се навирам аз, където не ми е работа, на мене ми е поръчано да си гледам уроците и толкоз. Най-много се страхувам градските момчета да не ми се присмеят за нещо. Вече съм като на тръни. Понякога, както си стоя, обръщам се изведнъж, за да засека дали някой не прави смешки зад гърба ми. Ще прави смешки той, ама… Ние от селата сме едно, тия от града са съвсем друго. Един свирел на цигулка, друг на флейта, трети на не знам още какво. А едно от градските момчета още се детенее, ходи с панталонки до коленете, а на крачолите отстрани има по две копченца. Главата му мъничка, личицето тъничко и жълтее, само ушите му големи, стърчат встрани и ми прилича на прилеп. Тошко. Той пък свирел на пиано. Щял да стане голям пианист, защото имал много дълги пръсти. Издебнах го веднъж и ги огледах. Само че едно на друго, моите са по-дълги от неговите. И ако е работата в пръстите, мога да се оправя с пианото, обаче не зная какво. Не съм виждал. Пиано.
Учителят продължи да обяснява и от думите му се разбра, че това нещо, кросът, означавало надбягване. Няма цигулки, няма пиано! Надбягване! Хлъцнах от изненада. За първи път, откакто съм в града, се отпуснах, поех си въздух свободно, с пълни гърди, изправих глава и погледнах наоколо без страх. Пиано може да не сме виждали, но на бягане няма да им се дадем. Един глас вътре в мене непрекъснато ми шепнеше: “Покажи им кой си! Покажи им.”
И докато учителят обясняваше кое как трябвало да бъде, аз станах от последния чин, прекосих бавно класната стая и застанах до него пред черната дъска. Много ми се зарадва. Подаде ми последния екип и ме обяви за свой помощник в есенния крос.
Учителят също поръча преди кроса да закусим съвсем леко, да не се претоварваме. Не само сутринта, аз още вечерта не хапнах нито залък, взех допълнителни мерки и на тръгване за есенния крос ми беше леко, в земята не опирах, идваше ми да подхвръкна. А през нощта сън не ме улови. Притворя очи, унесе ме и току ми се присънва, че гимназиалната музика гърми в центъра на града, на големия площад плющят знамена, от двете страни на главната улица народ, народ, нетърпеливи ония хора да видят кой ще пристигне пръв. Най-после се появява първият. И това съм аз самият, изпреварил съм другите, бягам най-отпред и пръв пристигам на финала, скъсвам лентата, двама души ме поемат да не би да припадна от умора. Но аз се освобождавам и им посочвам да се погрижат за тези след мене…
Екипите ги облякохме в училище. Хасените гащи не опираха до тялото и от кръста надолу все едно, че съм гол, че всички ме гледат и ме е срам. През широките крачоли вятърът се разхожда из слабините ми, а хладината стига чак до пъпа ми. Не бях се заглеждал досега в краката си и много се изненадах. Бедрата ми бяха по-тънки от колената, а пък бели, бели, че чак синкави, защото слънце не ги е близнало. А кожата настръхнала, прилича на оскубана патица.
Когато застанахме на старта, момчетата ме избутаха най-отпред, а до мене се изправи Тошко Пианиста. Все в очите ме гледа, горкият, жал ми е за него, давам му кураж, ако правиш, каквото правя и аз, второто място, казвам му, ти е в кърпа вързано. Засилвам работите, няма какво да правя, не можем всички да бъдем първи.
Ако някой непознат слуша нашата гимназиална музика отдалече, ще си помисли, че в Попово сега става сражение. Поповската гимназиална музика под диригентството на Иван Братанов. Без нея няма празник в града. Ето че тя замлъкна, настъпи тишина. И се чу команда: “Готови! Старт!” Отекна изстрел и аз изхвърчах. Музиката отново гръмна като за сражение.
По стръмнината край читалището по посока на гимназията бягах пред всички, бях най-отпред. Обърнах се, погледнах назад и още отсега усетих сладостта на победата. По средата на стръмното някои взеха да ме застигат и да ме изпреварват. Нека се порадват, си рекох, то ще е, докато завием и поемем по равното. Силата ми на мене е, когато бягам по равно. Щом завихме покрай църквата, понечих да дръпна и отново да ги откъсна. Ала усетих аз тогава, че краката ми не ме слушат. Натежават. И вместо да изпреварвам, мене изпреварват. Сепнах се, напрегнах сили, ала чувствах отмала, а в стомаха ми зейна една празнина. На всичко отгоре ме сряза болка под ребрата вляво. Боли, сякаш живо месо се къса. Някакъв орган, нали в тялото на човека е пълно с всякакви органи. Те така се наричат, вътрешни органи. И като се огледах, след мене вече нямаше жив човек. Дори Тошко Пианиста беше на няколко крачки пред мене и все току се обръща да види дали не го настигам. Ние двамата вече бягахме отделно, самички бягахме, докато другите отдавна бяха завили по главната улица. А когато и ние се появихме на главната, хората много се изненадаха, развеселиха се, започнаха да ръкопляскат и да подвикват. И окуражаваха. Ама кого окуражаваха? Все Тошко Пианиста, все него, защото го познаваха, защото е техен. А нас, от селата, да ни ядат вълците, тъй ли? Засягаха на селска чест и битката ставаше на живот и смърт.
А болката на вътрешния орган стана все по-силна, нещо като че ли с нокти ме дере. Но аз вече се бях прежалил. По-скоро смърт, отколкото да бъда победен. Болката стана нетърпима и в един момент органът се откъсна и ми причерня. Ослепях. Оглушах. Какво е станало после – не помня. Само разбрах, че съм мъртъв. От мъртъв – по-мъртъв.
Когато се сайдисах, болката беше изчезнала, вътрешният орган си се откъснал напълно, а Тошко Пианиста се влачеше едва, едва след мене. Докато съм бил умрял, съм пробягал от сладкарницата на Сульо до големия бял бор пред вратата на старата гимназия. Най-малко сто метра. И наближавах финала със страшна скорост. Иван Братанов като ме видя, събра музиката, отново даде знак и в моя чест тя засвири “Велик е нашият войник”. Набързо опънаха и лента, аз връхлетях върху нея, скъсах я като един истински победител, а двама души ме подхванаха да не би да припадна от умора. Но аз се отдръпнах и им посочих да се погрижат за този, който е след мене.
Учителят по физическо ме прегърна, целуна ме, мене, неговата дясна ръка в есенния крос. Победителят!