ЕСЕНЕН КРОС

0
235

Бо­рис­лав Бой­чев е за­вър­шил е СУ „Св. Кл. Ох­рид­с­ки“, спе­ци­ал­ност жур­на­лис­ти­ка. Ра­бо­тил е ка­то ре­дак­тор и ко­рес­пон­дент на Ра­дио „Со­фия „, във в. „Ли­те­ра­ту­рен фронт“, сп. „Сеп­тем­в­ри“ и сп. „Ле­то­пис“. Ав­тор е на кни­ги­те „Теж­ки­те дя­до­ви бо­ту­ши“, „Се­ло без ку­че­та“, „Мом­че­то и ли­си­ца­та“, „Ста­ри­ят мост“ и др. Не­го­ви раз­ка­зи и по­вес­ти са пуб­ли­ку­ва­ни в пе­ри­о­дич­ния пе­чат. Член е на СБП. Но­си­тел е на по­чет­на­та наг­ра­да за бе­лет­рис­ти­ка на СБП през 1985 г.
В час по фи­зи­чес­ко учи­те­лят на­пом­ни, че на след­ва­щия ден, в не­де­ля, е есен­ни­ят крос. И раз­да­де еки­пи – га­ще­та от бя­ло ха­се с ши­ро­ки кра­чо­ли и чер­ве­ни три­ко­таж­ни фла­нел­ки с къс ръ­кав. Раз­да­де на же­ла­е­щи­те. В на­шия клас не бя­ха кой знае кол­ко. И аз не бях от тях.

Есе­нен крос! Де бях чу­вал до то­ва вре­ме та­ки­ва ду­ми? От­как­то дой­дох да уча в гра­да в пър­вия гим­на­зи­а­лен клас, нас­лу­шах се на не­поз­на­ти ду­ми. Уче­ни­ци­те от гра­да ги зна­е­ха и си ги упот­ре­бя­ва­ха. По­ня­ко­га ги слу­шаш, слу­шаш и не­що не им раз­би­раш. При­каз­ват не­поз­на­ти ду­ми, сме­ят се на ви­сок глас, ка­то че са у до­ма си, а учи­те­ли­те се об­ръ­щат към тях с мал­ки­те им име­на и по­ня­ко­га из­п­ра­щат мно­го здра­ве на ба­щи­те им.

Ка­то чух ду­ми­те “е­се­нен крос”, вед­на­га си ка­зах: стой по-да­ле­че, то не се от­на­ся до вас, де­то сте от се­ла­та. Не ис­ках и да зная за есен­ния им крос, все ед­но как­во е. Не се на­ви­рам аз, къ­де­то не ми е ра­бо­та, на ме­не ми е по­ръ­ча­но да си гле­дам уро­ци­те и тол­коз. Най-мно­го се стра­ху­вам град­с­ки­те мом­че­та да не ми се прис­ме­ят за не­що. Ве­че съм ка­то на тръ­ни. По­ня­ко­га, как­то си стоя, об­ръ­щам се из­вед­нъж, за да за­се­ка да­ли ня­кой не пра­ви смеш­ки зад гър­ба ми. Ще пра­ви смеш­ки той, ама… Ние от се­ла­та сме ед­но, тия от гра­да са съв­сем дру­го. Един сви­рел на ци­гул­ка, друг на флей­та, тре­ти на не знам още как­во. А ед­но от град­с­ки­те мом­че­та още се де­те­нее, хо­ди с пан­та­лон­ки до ко­ле­не­те, а на кра­чо­ли­те от­с­т­ра­ни има по две коп­чен­ца. Гла­ва­та му мъ­нич­ка, ли­чи­це­то тъ­нич­ко и жъл­тее, са­мо уши­те му го­ле­ми, стър­чат встра­ни и ми при­ли­ча на при­леп. Тош­ко. Той пък сви­рел на пи­а­но. Щял да ста­не го­лям пи­а­нист, за­що­то имал мно­го дъл­ги пръс­ти. Из­деб­нах го вед­нъж и ги ог­ле­дах. Са­мо че ед­но на дру­го, мо­и­те са по-дъл­ги от не­го­ви­те. И ако е ра­бо­та­та в пръс­ти­те, мо­га да се оп­ра­вя с пи­а­но­то, оба­че не зная как­во. Не съм виж­дал. Пи­а­но.

Учи­те­лят про­дъл­жи да обяс­ня­ва и от ду­ми­те му се раз­б­ра, че то­ва не­що, кро­сът, оз­на­ча­ва­ло над­бяг­ва­не. Ня­ма ци­гул­ки, ня­ма пи­а­но! Над­бяг­ва­не! Хлъц­нах от из­не­на­да. За пър­ви път, от­как­то съм в гра­да, се от­пус­нах, по­ех си въз­дух сво­бод­но, с пъл­ни гър­ди, из­п­ра­вих гла­ва и пог­лед­нах на­о­ко­ло без страх. Пи­а­но мо­же да не сме виж­да­ли, но на бя­га­не ня­ма да им се да­дем. Един глас вът­ре в ме­не неп­ре­къс­на­то ми шеп­не­ше: “По­ка­жи им кой си! По­ка­жи им.”

И до­ка­то учи­те­лят обяс­ня­ва­ше кое как тряб­ва­ло да бъ­де, аз ста­нах от пос­лед­ния чин, пре­ко­сих бав­но клас­на­та стая и зас­та­нах до не­го пред чер­на­та дъс­ка. Мно­го ми се за­рад­ва. По­да­де ми пос­лед­ния екип и ме обя­ви за свой по­мощ­ник в есен­ния крос.

Учи­те­лят съ­що по­ръ­ча пре­ди кро­са да за­ку­сим съв­сем ле­ко, да не се пре­то­вар­ва­ме. Не са­мо сут­рин­та, аз още ве­чер­та не хап­нах ни­то за­лък, взех до­пъл­ни­тел­ни мер­ки и на тръг­ва­не за есен­ния крос ми бе­ше ле­ко, в зе­мя­та не опи­рах, ид­ва­ше ми да под­х­в­рък­на. А през нощ­та сън не ме уло­ви. Прит­во­ря очи, уне­се ме и то­ку ми се при­сън­ва, че гим­на­зи­ал­на­та му­зи­ка гър­ми в цен­тъ­ра на гра­да, на го­ле­мия пло­щад плю­щят зна­ме­на, от две­те стра­ни на глав­на­та ули­ца на­род, на­род, не­тър­пе­ли­ви ония хо­ра да ви­дят кой ще прис­тиг­не пръв. Най-пос­ле се по­я­вя­ва пър­ви­ят. И то­ва съм аз са­ми­ят, из­п­ре­ва­рил съм дру­ги­те, бя­гам най-от­п­ред и пръв прис­ти­гам на фи­на­ла, скъс­вам лен­та­та, два­ма ду­ши ме по­е­мат да не би да при­пад­на от умо­ра. Но аз се ос­во­бож­да­вам и им по­соч­вам да се пог­ри­жат за те­зи след ме­не…

Еки­пи­те ги об­ля­ко­хме в учи­ли­ще. Ха­се­ни­те га­щи не опи­ра­ха до тя­ло­то и от кръс­та на­до­лу все ед­но, че съм гол, че всич­ки ме гле­дат и ме е срам. През ши­ро­ки­те кра­чо­ли вя­тъ­рът се раз­хож­да из сла­би­ни­те ми, а хла­ди­на­та сти­га чак до пъ­па ми. Не бях се заг­леж­дал до­се­га в кра­ка­та си и мно­го се из­не­на­дах. Бед­ра­та ми бя­ха по-тън­ки от ко­ле­на­та, а пък бе­ли, бе­ли, че чак син­ка­ви, за­що­то слън­це не ги е близ­на­ло. А ко­жа­та нас­т­ръх­на­ла, при­ли­ча на ос­ку­ба­на па­ти­ца.

Ко­га­то зас­та­нах­ме на стар­та, мом­че­та­та ме из­бу­та­ха най-от­п­ред, а до ме­не се из­п­ра­ви Тош­ко Пи­а­нис­та. Все в очи­те ме гле­да, гор­ки­ят, жал ми е за не­го, да­вам му ку­раж, ако пра­виш, как­во­то пра­вя и аз, вто­ро­то мяс­то, каз­вам му, ти е в кър­па вър­за­но. За­сил­вам ра­бо­ти­те, ня­ма как­во да пра­вя, не мо­жем всич­ки да бъ­дем пър­ви.

Ако ня­кой не­поз­нат слу­ша на­ша­та гим­на­зи­ал­на му­зи­ка от­да­ле­че, ще си по­мис­ли, че в По­по­во се­га ста­ва сра­же­ние. По­пов­с­ка­та гим­на­зи­ал­на му­зи­ка под ди­ри­ген­т­с­т­во­то на Иван Бра­та­нов. Без нея ня­ма праз­ник в гра­да. Ето че тя зам­лък­на, нас­тъ­пи ти­ши­на. И се чу ко­ман­да: “Го­то­ви! Старт!” Отек­на из­с­т­рел и аз из­х­вър­чах. Му­зи­ка­та от­но­во гръм­на ка­то за сра­же­ние.

По стръм­ни­на­та край чи­та­ли­ще­то по по­со­ка на гим­на­зи­я­та бя­гах пре­д всич­ки, бях най-от­п­ред. Обър­нах се, пог­лед­нах на­зад и още от­се­га усе­тих сла­дост­та на по­бе­да­та. По сре­да­та на стръм­но­то ня­кои взе­ха да ме зас­ти­гат и да ме из­п­ре­вар­ват. Не­ка се по­рад­ват, си ре­кох, то ще е, до­ка­то за­ви­ем и по­е­мем по рав­но­то. Си­ла­та ми на ме­не е, ко­га­то бя­гам по рав­но. Щом за­вих­ме пок­рай цър­к­ва­та, по­не­чих да дръп­на и от­но­во да ги от­къс­на. Ала усе­тих аз то­га­ва, че кра­ка­та ми не ме слу­шат. На­те­жа­ват. И вмес­то да из­п­ре­вар­вам, ме­не из­п­ре­вар­ват. Сеп­нах се, нап­рег­нах си­ли, ала чув­с­т­вах от­ма­ла, а в сто­ма­ха ми зей­на ед­на праз­ни­на. На всич­ко от­го­ре ме сря­за бол­ка под реб­ра­та вля­во. Бо­ли, ся­каш жи­во ме­со се къ­са. Ня­ка­къв ор­ган, на­ли в тя­ло­то на чо­ве­ка е пъл­но с вся­как­ви ор­га­ни. Те та­ка се на­ри­чат, вът­реш­ни ор­га­ни. И ка­то се ог­ле­дах, след ме­не ве­че ня­ма­ше жив чо­век. До­ри Тош­ко Пи­а­нис­та бе­ше на ня­кол­ко крач­ки пред ме­не и все то­ку се об­ръ­ща да ви­ди да­ли не го нас­ти­гам. Ние два­ма­та ве­че бя­гах­ме от­дел­но, са­мич­ки бя­гах­ме, до­ка­то дру­ги­те от­дав­на бя­ха за­ви­ли по глав­на­та ули­ца. А ко­га­то и ние се по­я­вих­ме на глав­на­та, хо­ра­та мно­го се из­не­на­да­ха, раз­ве­се­ли­ха се, за­поч­на­ха да ръ­коп­ляс­кат и да под­вик­ват. И оку­ра­жа­ва­ха. Ама ко­го оку­ра­жа­ва­ха? Все Тош­ко Пи­а­нис­та, все не­го, за­що­то го поз­на­ва­ха, за­що­то е те­хен. А нас, от се­ла­та, да ни ядат въл­ци­те, тъй ли? За­ся­га­ха на сел­с­ка чест и бит­ка­та ста­ва­ше на жи­вот и смърт.

А бол­ка­та на вът­реш­ния ор­ган ста­на все по-сил­на, не­що ка­то че ли с нок­ти ме де­ре. Но аз ве­че се бях пре­жа­лил. По-ско­ро смърт, от­кол­ко­то да бъ­да по­бе­ден. Бол­ка­та ста­на не­тър­пи­ма и в един мо­мент ор­га­нът се от­къс­на и ми при­чер­ня. Ос­ле­пях. Ог­лу­шах. Как­во е ста­на­ло пос­ле – не пом­ня. Са­мо раз­б­рах, че съм мър­тъв. От мър­тъв – по-мър­тъв.

Ко­га­то се сай­ди­сах, бол­ка­та бе­ше из­чез­на­ла, вът­реш­ни­ят ор­ган си се от­къс­нал на­пъл­но, а Тош­ко Пи­а­нис­та се вла­че­ше ед­ва, ед­ва след ме­не. До­ка­то съм бил ум­рял, съм про­бя­гал от слад­кар­ни­ца­та на Сульо до го­ле­мия бял бор пред вра­та­та на ста­ра­та гим­на­зия. Най-мал­ко сто мет­ра. И наб­ли­жа­вах фи­на­ла със страш­на ско­рост. Иван Бра­та­нов ка­то ме ви­дя, съб­ра му­зи­ка­та, от­но­во да­де знак и в моя чест тя зас­ви­ри “Ве­лик е на­ши­ят вой­ник”. На­бър­зо опъ­на­ха и лен­та, аз връх­ле­тях вър­ху нея, скъ­сах я ка­то един ис­тин­с­ки по­бе­ди­тел, а два­ма ду­ши ме под­х­ва­на­ха да не би да при­пад­на от умо­ра. Но аз се от­д­ръп­нах и им по­со­чих да се пог­ри­жат за то­зи, кой­то е след ме­не.

Учи­те­лят по фи­зи­чес­ко ме пре­гър­на, це­лу­на ме, ме­не, не­го­ва­та дяс­на ръ­ка в есен­ния крос. По­бе­ди­те­лят!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук