“ПО­Е­ЗИ­Я­ТА УРАВ­НО­ВЕ­СЯ­ВА РА­ЗУ­МА И ЕМО­ЦИ­Я­ТА”

0
284


Огюст Бо­нел е ро­ден на 6 март 1973 г. в сто­ли­ца­та на Ха­и­ти, Порт-о-Пренс. Френ­с­ко­е­зи­чен по­ет, пи­са­тел, пуб­ли­цист, биб­ли­о­те­кар, кул­ту­рен хро­никьор, жур­на­лист.За­вър­шил е лин­г­вис­ти­ка в Дър­жав­ния уни­вер­си­тет на Ха­и­ти и има сту­дия по ис­то­рия на из­кус­т­во­то към Френ­с­кия ин­с­ти­тут в Ха­и­ти. Ос­но­ва­тел е на Сту­ди­я­та за по­е­зия “Не­де­ля в по­е­зи­я” в биб­ли­о­те­ка­та “Па­да­ща звез­да”. Ръ­ко­во­ди­тел е на “Ли­те­ра­тур­ни пе­тъ­ци” в Ка­риб­с­кия уни­вер­си­тет и на ли­те­ра­тур­на еми­сия по На­ци­о­нал­но­то ра­дио на Ха­и­ти, къ­де­то ра­бо­ти ка­то зам.-ди­рек­тор и за­веж­дащ кул­тур­ния от­дел. Ав­тор е на ста­тии в ежед­нев­ни­ци­те “Но­ве­лист” и “Льо Ма­тен”, на две кни­ги с по­е­ми. Пър­ва­та му кни­га “Двой­но­то ли­це на смърт­та” на кре­ол­с­ки език, из­ляз­ла през 2000 г., по мне­ни­е­то на кри­ти­ци е ед­на от най-доб­ри­те кни­ги с по­е­ми, на­пи­са­на в Ха­и­ти през пос­лед­ни­те 20 го­ди­ни. Спо­ред про­чу­тия ха­и­тян­с­ки пи­са­тел Фран­ке­ти­ен “О­гюст Бо­нел е един от пър­ви­те пи­са­те­ли фи­ло­со­фи на кре­ол­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра”.

Бо­нел е сред 102-ма­та пи­са­те­ли, вклю­че­ни в “Ан­то­ло­гия на ха­и­тян­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра: един век по­е­зия, 1901-2001 г.” Кни­га­та е из­да­де­на през 2003 г. в Ка­на­да, а през 2004 г. пе­че­ли при­за за по­е­зия в гр. Уес­сан, Фран­ция. През 2005 г. из­ли­за вто­ра­та му кни­га “Проб­ляс­ва­не” – на френ­с­ки език.

Пи­ер Кли­тандр (Ха­и­ти): “То­ва е ед­на по­е­зия, ко­я­то на­пом­ня за праз­но­та­та, пус­то­та­та и без­на­деж­д­ност­та.”

Ли­о­нел Тру­и­ло (Ха­и­ти): “То­ва е по­е­зия, къ­де­то изоб­ра­же­ни­е­то е ми­съл.”

Та­хар Бек­ри (Ту­нис): “От сюр­п­риз на сюр­п­риз, аз от­к­рих тво­и­те стра­ни­ци, но­се­щи от­пе­ча­тъ­ка на чув­с­т­ве­ност­та и на ме­та­фо­ри­те, на­пом­ня­щи от­ра­же­ни­я­та, раз­съж­де­ни­я­та и пос­ред­ни­чес­т­ва­та им на тях­но­то точ­но мяс­то. Аз на­у­чих съ­що за съ­щес­т­ву­ва­не­то на ду­ма­та “дор­манс” (сли­ва­не в ед­но на ми­съл­та и чув­с­т­ва­та у чо­ве­ка) и от не­го­ва­та по­е­зия ние, дру­ги­те пи­са­те­ли, вла­га­ме във френ­с­кия език със сво­и­те сла­дос­ти, вку­со­ве! Бла­го­да­ря ти още вед­нъж!”

Бо­нел под­гот­вя за пе­чат и тре­та кни­га – “Та­шу”.

***

– Ко­га за пър­ви път по­чув­с­т­вах­те в се­бе си по­рив да пи­ше­те?

– Аз за­поч­нах да пи­ша на 13 г., за­що­то мис­лех, че има в мен ед­на праз­но­та, пус­то­та. Не съм из­рас­нал в се­мейс­т­во на ли­те­ра­ту­ро­ве­ди. Пър­ва­та по­е­ма, ко­я­то про­че­тох на 14 г., е на френ­с­кия по­ет Пол Вер­лен. Той из­ра­зя­ва ед­на лип­са, са­мо­та. И по­е­ма­та ме ка­ра да си за­да­вам въп­ро­си, мо­же би за­що­то тряб­ва да на­ме­ря моя вът­ре­шен свят, ед­на го­ля­ма звуч­ност и ре­зо­нанс. По­е­ма­та про­че­тох пред къ­ща­та на ед­на при­я­тел­ка. Хо­ра­та бя­ха ук­ра­си­ли къ­ща­та си, ко­я­то бе­ше от дър­во, в сти­ла на епо­ха­та, де­ко­ри­рай­ки вът­реш­на­та част със спи­са­ния Ц ев­ро­пейс­ки и аме­ри­кан­с­ки. Вър­ху ед­на от те­зи из­рез­ки от­к­рих по­е­ма­та на Пол Вер­лен, бли­зо до сним­ка­та на Ме­ри­лин Мон­ро. По­е­ма­та тол­ко­ва ме по­ра­зи, че ре­ших да тър­ся кни­ги с по­е­ми нав­ся­къ­де. Имах шан­са да на­ме­ря у ед­на при­я­тел­ка от кла­са ДСа­тур­но­ви по­е­миФ на Пол Вер­лен иД­Ц­ве­тя на зло­тоФ на Шарл Бод­лер, Про­че­тох ги, без да знам да­ли раз­би­рам не­що или не. Но в по­е­ми­те ме за­дър­жа­ше бла­го­у­ха­ни­е­то на ду­ми­те, не­що тайн­с­т­ве­но, за­га­дъч­но ка­то шу­мо­ле­не, ка­то флу­и­ди. След то­ва за­поч­нах да че­та све­тов­ни­те по­е­ти, фран­ко­фо­ни и дру­ги, пре­ве­де­ни на френ­с­ки език. Не­от­дав­на бла­го­да­ре­ние на прек­рас­на­та бъл­гар­ка На­та­ша Кал­че­ва, ко­я­то оби­чам мно­го, про­че­тох ня­кол­ко по­е­ми на бъл­гар­с­кия по­ет-ре­во­лю­ци­о­нер Хрис­то Бо­тев, пре­ве­де­ни от френ­с­кия по­ет сюр­ре­а­лист Пол Елю­ар.

– Как­ви са ак­цен­ти­те във Ва­ше­то твор­чес­т­во?

– Мо­я­та по­е­зия има фор­ма на раз­съж­де­ние. Тя го­во­ри за тре­вож­но­то, обез­по­ко­е­но­то съ­щес­т­ву­ва­не, за вре­ме­то, за смърт­та, за веч­ност­та, на­пом­ня съ­що за спо­ме­на, за усе­ща­не­то за све­та, за чув­с­т­ве­ност­та на влю­бе­ни­те те­ла, про­ни­ца­тел­ност­та на ме­та­фо­ри­те. Аз не вяр­вам в не­ос­но­ва­тел­ност­та на по­е­зи­я­та. Тя тряб­ва да го­во­ри, да вну­ша­ва, да под­с­каз­ва, да из­пис­ва дви­же­ни­е­то, как­то и прид­виж­ва­не­то на све­та. Тя не тряб­ва да се гу­би във фор­мал­но­то тър­се­не, в из­тън­че­ност­та на дейс­т­ви­я­та, в из­пъл­не­ни­я­та на об­ра­зи­те. По­е­тът, спо­ред мен, тряб­ва да се опит­ва да пре­да­де усе­ща­не­то, по­со­ка­та на све­та, го­во­рей­ки на чо­ве­ка. Днес по­ве­че от вся­ко­га по­е­зи­я­та е важ­на. Тя ос­та­ва ед­но пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во на уед­нак­вя­ва­не­то, на стан­дар­ти­за­ци­я­та на кул­ту­ри­те, в нап­ред­ва­не­то, в раз­ви­ти­е­то, в хо­да на све­та или в ли­це­то на три­ум­фи­ра­щия ра­ци­о­на­ли­зъм! Тя се из­ра­зя­ва в раз­но­об­ра­зи­е­то, в раз­ли­чи­е­то на кул­ту­ри­те, раз­по­ло­же­на е меж­ду зна­ни­е­то, уме­ни­е­то и емо­ци­я­та. По­е­зи­я­та за­е­ма вър­хо­во мяс­то в поз­на­ни­е­то, за­що­то оли­цет­во­ря­ва урав­но­ве­се­ност­та меж­ду ра­зу­ма и емо­ци­я­та. Ня­кои ис­кат пос­т­мо­дер­нис­ти­те да пот­вър­дят, че с по­е­зи­я­та ня­ма как­во да се ка­же. Аз мис­ля, че по­е­зи­я­та тряб­ва да раз­каз­ва, да го­во­ри в мно­гоз­нач­ност­та и да за­ся­га все­об­що­то, уни­вер­сал­но­то, за да дос­ти­га до всич­ки хо­ра на зе­мя­та. Ня­ма уни­вер­сал­ност без тъж­дес­т­ве­ност, без въз­п­ри­е­ма­не­то на кул­ту­ра. Чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не се на­ми­ра в ця­ло­то ли­те­ра­тур­но твор­чес­т­во. Аз съм ха­и­тя­нин, имам два род­ни ези­ка: френ­с­ки­ят, ос­та­нал ни от ко­ло­ни­за­цията, от ко­я­то сме се ос­во­бо­ди­ли през 1804 г. в бит­ка­та с ар­ми­я­та на На­по­ле­он, и кре­ол­с­ки­ят – ед­на кръс­тос­ка от френ­с­ки, аф­ри­кан­с­ки, ин­ди­ан­с­ки, ис­пан­с­ки, ан­г­лийс­ки… Аз пи­ша на два­та ези­ка, за да въз­п­ри­е­ма на­пъл­но, из­ця­ло мо­е­то ези­ко­во и кул­тур­но нас­лед­с­т­во. Ед­ни и съ­щи стъп­ки и тър­се­не пра­вя и в два­та ези­ка. За мен всич­ки ези­ци са стой­нос­т­ни, цен­ни.

– Раз­ка­же­те за ли­те­ра­тур­ния фес­ти­вал “У­ди­ви­тел­ни­те пъ­те­шес­т­ве­ни­ци” в Сент Ма­ло, Фран­ция.

– Учас­т­вах в не­го през 2005 г. ка­то жур­на­лист и де­бю­ти­рах ка­то по­ет с пред­с­та­вя­не­то на вто­ра­та си кни­га “Проб­ляс­ва­не”. На фес­ти­ва­ла при­със­т­ва­ха над 150 по­е­ти-пи­са­те­ли от цял свят. Там срещ­нах лич­нос­ти с раз­лич­ни кул­ту­ри, раз­лич­ни на­ци­о­нал­нос­ти, ка­то аме­ри­кан­с­кия ро­ма­нист Пол Аус­тер, кон­го­ан­с­кия ро­ма­нист Ален Ма­бан­с­ку, ту­ни­зийс­кия по­ет Та­хар Бек­ри, бра­зил­с­ка­та ро­ма­нис­т­ка Яс­ми­на Тра­бул­си, ал­жир­с­кия есе­ист Ма­лек Ше­бел, френ­с­ки­те по­е­ти Жак Дар­ра и Ги Го­фет, ха­и­тян­с­ки­те ро­ма­нис­ти Ли­о­нел Тру­и­ло и Да­ни Ла­фе­ри­ер… То­ва бе­ше ед­но обо­га­тя­ва­не, за­що­то мо­жех да се до­кос­на до раз­лич­ни­те на­чи­ни на въз­п­ри­е­ма­не на ли­те­ра­ту­ра­та и све­та. Мис­ля, че то­ва е мно­го важ­но, за­що­то все­ки на­род, вся­ка кул­ту­ра със свои ду­ми го­во­ри за из­г­раж­да­не­то но но­вия свят.

– Мо­же­те ли да ни за­поз­на­е­те с Ха­и­ти и не­го­ви­те пи­са­те­ли?

– Ха­и­ти има ед­на про­дъл­жи­тел­на и го­ля­ма ли­те­ра­тур­на тра­ди­ция. То­ва е ед­на мал­ка стра­на в Ка­ра­иб­с­кия ба­сейн на Ат­лан­ти­чес­кия оке­ан, ко­я­то раж­да го­ле­ми пи­са­те­ли, ка­то ро­ма­нис­ти­те Жак Сте­фан Алек­сис, чи­и­то кни­ги са пуб­ли­ку­ва­ни чрез из­да­тел­с­т­во “Га­ли­мард” във Фран­ция, Жак Ру­мен, на­пи­сал ро­ман, оце­нен ка­то един от най-ху­ба­ви­те в це­лия свят – “Гу­бер­на­то­рът на ро­са­та”. Ха­и­ти е и стра­на на по­е­ти. Мо­гат да се по­со­чат име­на­та на Жан Бри­ер, Рус­сан Ка­мил, Ре­не Фи­лок­тет, Да­вер­тиж, Кле­мент Маг­лу­ар Сент-Од, Ан­д­ре Бре­тон, кой­то се счи­та за един от най-го­ле­ми­те по­е­ти фран­ко­фо­ни… Има още мно­го ха­и­тян­с­ки пи­са­те­ли, ко­и­то съз­да­ват твор­чес­т­во с ви­со­ко ка­чес­т­во, приз­на­ти нав­ся­къ­де в Ев­ро­па, Се­вер­на Аме­ри­ка. Ще спо­ме­на още Фран­ке­ти­ен, един от ги­ган­ти­те на све­тов­на­та ли­те­ра­ту­ра, Ре­не Де­пестр, по­лу­чил мно­гоб­рой­ни наг­ра­ди във Фран­ция, Жан Ме­те­лус, Ан­тъ­ни Пелпс, Жорж Кас­те­ра, Жан-Клод Фи­но­ле, Да­ни Ла­фе­ри­ер, Жо­ел Дес­ро­зи­ер, Луи Фи­лип Да­лем­берт, Еве­лин Тру­лио, Жан-Клод Шарл, Га­ри Вик­тор, Ли­о­нел Тру­и­ло, Ма­ри Се­ли-Анан, по­е­та Жак Рош… Ха­и­тян­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра е ед­на от най-бо­га­ти­те в ця­ла Аме­ри­ка.

Интервю на Наташа Калчева

ДВОЙНОТО ЛИЦЕ НА СМЪРТТА
(от­къ­си от по­е­ми)

1. Аз ня­мам бъ­де­ще
ка­то един фал­шив об­лог,
меч­та­та на чо­ве­ка
е не­го­вия пре­дел.

2. Мо­е­то ув­ле­че­ние не е то­ва по бю­фе­ти­те със за­кус­ки,
ни­то по тес­ни­те улич­ки.
Мо­я­та за­кач­ка, то­ва е пан­дел­ка­та по ко­си­те
на де­ца­та от дет­с­ка­та гра­ди­на.

3. Мо­е­то за­то­че­ние най-да­леч­но
е мо­я­та кръв,
ко­я­то цир­ку­ли­ра в дър­во­то.

4. Мо­я­та вя­ра ка­пе
бляс­ка­во
в ли­га­та на ку­че­то,
веч­ност­та то­ва е му­че­не­то
на во­ла.

5. Гро­би­ще­то прех­вър­ля
на­шия сън
вър­ху стой­ки­те,
то за­не­ма­ря­ва меж­ду на­ши­те ръ­це
в хи­ля­ди мал­ки лод­чи­ци от хар­тия,
ко­и­то плу­ват в ед­на из­дъл­ба­на про­дъл­го­ва­та тик­ва.

6. Мо­я­та смърт има две ли­ца –
то­ва на ед­на же­на
и то­ва на во­да­та.

7. Кра­со­та­та е ед­на пти­ца окър­ва­ве­на,
ко­я­то се за­би­ва в стък­ло­то
и раз­п­ръс­к­ва в мо­и­те очи
ед­на сле­да от звез­ди.

ПРОБЛЯСВАНЕ
откъси)

***
Фор­ма­та, пред­по­чи­та да сe из­вае
в твър­дост­та на го­ле­ми­те стру­го­ве,
ук­ри­вай­ки се в сле­по­та­та на
ма­те­ри­я­та и не­по­дат­ли­ва
под пръс­ти­те на скул­п­то­ра.

Ви­де­ни­е­то
се оза­ря­ва по пъ­тя
на от­ли­ва,
то­ва е не­си­гур­ност­та на са­мо­у­бийс­т­во­то,
ко­е­то дъл­бае про­паст­та.

***

Вре­ме­то е про­зяв­ка­та
на един Бог вър­ху за­пъх­тя­но­то ди­ша­не
на све­та –
то­ва ехо, чий­то огън е пред­пос­тав­ка­та
на тол­ко­ва омая в праз­но­то,
че ти­ши­на­та там ос­та­вя
гън­ки и бръч­ки
пре­ди да из­чез­не.
В изо­бил­ни­те зат­во­ре­ни фор­ми
аб­со­лют­но­то виб­ри­ра на гра­ни­ца­та на въз­мож­но­то.

***

Ня­ма за­май­ва­не
без по­ла на же­на,
без кле­пач дъж­до­вен,
от­ра­зе­ни в един град,
къ­де­то един бе­зу­мец ще раз­ме­ни сво­я­та го­ло­та
сре­щу ед­на иг­ра на топ­ка,
ед­нак­во фал­шив,
ед­нак­во прос­тос­мър­тен,

в плас­те­ли­на ка­то жив мо­дел,
в спон­тан­ност­та на мал­ки­те пръс­ти въз­мъ­жа­ли
бъ­де­ще­то се из­тег­ля
в раз­по­къ­са­на­та не­хар­мо­ни­ра­ща кла­ви­а­ту­ра.

***
Зе­мя­та из­ви­ва
своя сват­бен во­ал
в ри­тъ­ма на ме­тас­та­за­та блат­на,
не ос­та­на ни­как­ва птич­ка на дър­во­то,
ос­та­на са­мо нев­ро­за­та на око­то.

***

По­ри­вът фил­т­ри­ра из­чис­те­ни­те по­ня­тия
ми­съл­та се из­ли­ва
в ту­не­ла ле­до­вит на би­ти­е­то
ка­то то­зи фа­зан раз­цъф­тял
в ог­ром­ния лис­так от шу­мо­ле­не
и от куд­ку­дя­ка­не.

То­ва е бре­ме­то на бо­жес­т­во­то,
ко­е­то ко­рум­пи­ра идо­ли­те
и за­то­че­ни­те
в са­мо­та­та на тях­на­та веч­ност.

***

Под дър­зост­та на жаж­да­та
во­да­та пра­ви от сво­я­та не­о­бик­но­ве­ност
ед­на дъл­га браз­да от брон­зо­ва яз­ви­тел­ност,
ед­но дви­же­ние от ме­тал,
ко­е­то зав­ла­дя­ва

Във вдлъб­на­та­та ше­па
от ква­са
хля­бът е ед­на хап­ка раз­д­ро­бе­на.

***

По­хот­ли­ва­та жиз­не­на си­ла на тво­и­те гър­ди,
тях­но­то из­вън­мер­но дос­тойн­с­т­во
под не­на­сит­но­то око на вре­ме­то
пра­ви да плам­ти твоя кор­саж
в цвят син свят­кащ от ко­ме­ти,
за­що­то тво­я­та го­ло­та е един­с­т­ве­на ви­со­та прав­до­по­доб­на
в са­мия ха­ос на гра­да.

За­па­зи мо­и­те стъп­ки на сом­нам­бул
в дъл­бо­чи­на­та на тво­и­те хо­ри­зон­ти,
в по­то­ка
та­ка чист, ка­то тво­я­та рок­ля,
обил­но на­мок­ре­на от во­дос­то­ка.

Пре­вод от френ­с­ки език На­та­ша Кал­че­ва

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук