Петя Пачкова е завършила философия в СУ “Св. Климент Охридски”, доктор по социология, доцент по политология в Югозападния университет “Неофит Рилски”. Автор на три монографии и десетки научни и публицистични статии в сферата на социологията и политическите науки.
Преходът в България (и в останалите бивши “социалистически” страни) беше съпроводен с очевидни промени във взаимоотношенията между по-възрастните и по-младите поколения. Те бяха причинени не толкова от някаква особена динамика в трудово-производствените отношения, в индустриалния тип общество и оттам в отношенията между поколенията, колкото от икономическите и политическите нужди на новите доминиращи сили.
Новите прослойки на българския елит искаха да изместят “старите”, да се легитимират пред обществото. “Старите” в новия български елит искаха да се легитимират като нови, да се отчуждят максимално много от стария режим, от собствените си роли в него. Така че всички те заедно подеха агресивната, емоционална, манипулативна, пресилена, но много ефективна атака спрямо т. нар. социалистически или комунистически режим.
Дори и тези, които нямаха особена полза от превзетата и прекалена критика към миналото на България между 1944 и 1989 г., се чувстваха длъжни да участват в общия хор на тоталното отричане на неговите постижения, ценности, герои, ритуали. За да не бъдат заклеймени като симпатизанти на този режим.
Оказа се, че през прословутите 45 години в България не е имало никакъв просперитет по никаква линия, имало е само лични трагедии, нещастия, омраза и др. Оказа се, че режимът е творил само глупости, само грешки и престъпления. Че “строителите” на Симеон Радев с всичките им престъпления и недомислици са по-достойни от “строителите” на “социализма” с техните престъпления и недомислици.
Естествено това се отрази пряко на отношението на по-младите към делото и живота на техните бащи и майки, баби и дядовци. Това дело изглеждаше недомислено, ненормално, неморално, престъпно. Активните строители на “социализма” изглеждаха на младите донякъде като изкопаеми, като хора, от които няма какво да се научи, дори е нежелателно да се учи.
Тоталното отричане на направеното при “социализма” всъщност подсигури психологически тоталното му рушене и разграбване.
С времето под натиска на живота лека-полека се наложи да се споменават и отчитат постиженията на онзи режим в най-различни обществени сфери. Наложи се на “новите” елити да се припомнят имената на хора, допринесли за развитието на икономически отрасли, на научни области, на художествени сфери, на образователни феномени, защото не могат да се подминават до безкрай. Защото самите тези хора започнаха да се наместват в партийните листи на новите политически партии и трябваше да им осигуряват рейтинг с професионалните си биографии. Защото станаха собственици на икономически обекти и трябваше да използват историята на своите фирми в интерес на тяхното настояще и бъдеще.
Кадри на различни поприща, получили своите титли, награди и т.н., не пожелаха да се разделят с тях, въпреки отрицателното си отношение към режима, който им ги е дал. Защото им трябваха за социалния им просперитет. Лека-полека омекнаха в отрицанието си, може би защото стана очевидно и смешно разминаването между яростната им критика и ползването на облагите от миналия режим. Пък и получиха своето още в първите години след Десети ноември именно чрез пресилената критика на “социализма”.
Оказа се, че България и българите могат да се гордеят с квалифицирани кадри, в това число много учени, които Западът гълта като топъл хляб. И то не “въпреки”, а “заради” успехите на българската образователна система при “социализма”. Защото от новата образователна система засега се явяват повече проблеми, отколкото успехи, повече деградация, отколкото еволюция. Тази система тепърва ще се усъвършенства и ще доказва себе си. Кадрите й тепърва ще доказват предимствата си.
Оказа се, че българските спортисти продължават да се мерят с най-силните в света, че български артисти и музиканти се подвизават на световните сцени наравно със западните. А други, които мислеха, че тоталитарният режим им е пречел да станат космически звезди, разбраха, че просто не са имали и нямат сили за това. Разбраха също така и че развитите страни не отварят лесно пазарите си за всички чужди стоки, дори те да са конкурентоспособни.
През първите години след Десети ноември Живковият режим беше щедро обвиняван, че е сътворил чудовища като НДК. В същото време най-критично настроените към режима партии искат да правят конгресите си в Зала 1 на същото това чудовище. Всеки уважаващ себе си певец мечтае за концерт в тази зала. Стремежът да се ползва сградата доказва нейната функционалност и осмислеността на съществуването й, а не грандоманщината на миналия режим. Доказва по-скоро приноса на миналия режим да издига културата на българина. И то не само на елитния българин.
Много демократи ожалиха българската нация, че нямала възможността да се радва на западното изкуство. Смея да си мисля обаче, че заедно с някои ограничения, които малко са ни ощетили, в много случаи режимът ни е спестил време и нерви да се “наслаждаваме” на произведения на изкуството с герои ала Джеймс Бонд, с които настоящият демократичен режим се опитва да отравя свободното ни време и да деформира мисленето ни.
Оказа се, че българската икономика в много направления е била конкурентоспособна. Неслучайно западните държави много държат да затворят атомната ни електроцентрала. А наличието на атомна енергетика в една страна не е признак за изостаналост… И новият елит в един момент нямаше как да не признае това.
Военната ни промишленост беше разбита по същата логика – да не пречи на печалбите на военнопромишлените комплекси на западните страни.
Оказа се също, че чрез “престъпната” комунистическа идеология са се формирали не по-малко хуманно настроени хора, отколкото чрез религиозния морал. Едно от елементарните доказателства за това е статистиката за престъпленията, осъществени при наличието на взрив на религиозни чувства у “модерните” българи. Друго доказателство са много по-широко разпространените антивоенни настроения сред активните при социализма поколения, в сравнение със сегашното нарастване на толерантността на българите, в това число младите, към войната и участието на България в различни военни мисии, макар и украсени с хуманна фразеология.
***
Въпреки споменатата еволюция в отношението към 45-те години на “социалистическия” режим камъкът беше хвърлен, недоверието на младите към поведението на техните предци беше посято и даде своите пребогати плодове. Още повече че управляващите български партии, имащите ресурси да влияят върху общественото мнение творци, учени, преподаватели, журналисти правят това признание за плюсовете на миналото прикрито, зад общото заклеймяване и критичност, страхувайки се от обвинения в несъвременност и недемократичност.
Дори и у най-добре настроените към “социализма” млади хора залегна усещането, че на по-възрастното поколение, творило “социализма”, все пак трябва да се гледа критично, със съмнение, без страхопочитание, без кой знае какво уважение. А да не говорим за тези млади космополити, които съвсем откровено и неограничено не приемат никакви постижения и плюсове на “социализма” и се отнасят с презрение към неговите “строители”, а оттам и към българското като цяло.
С други думи, у много млади хора липсва съществена част от отношението към възрастните – уважението към тяхното дело! А това е основният мост за осигуряване на приемственост между поколенията, между ценностите, между ентусиазма на младите и мъдростта на старите.
Тези, които много плачеха за българската история, – че в нея нямало приемственост, всичко винаги започвало отначало – всъщност именно те осигуряваха късането на връзката между поколенията. Може би тези, които не хлипаха с крокодилски сълзи над приемствеността, именно те се опитваха да я опазят! В това число с уважението си към българската история, както към буржоазния й период, така и към “социалистическия” й период, с всичките им особености и недостатъци.
Ако сравняваме идеологията и политическата практика на по-влиятелните български партии по тази линия, ще видим, че най-големи заслуги при деформиране на нормалното отношение на младите към възрастните имат десните партии и най-вече СДС. По-малко заслуги, но достатъчно големи, има БСП.
Съществен принос за сриване на авторитета на по-възрастните български поколения имат и западните ни приятели. Те се скъсаха да чернят “социализма”. И по негово време, и след това. Не оставиха светло петно върху образа му. Така заедно с българските си събратя подготвяха психически младите българи да бягат на Запад, да отдават силите си за просперитета на западните общества, да забравят историята и корените си. Същите тези западни приятели никак не се свенят да използват обучените именно от тези “престъпни” и “некадърни” режими кадри, възползвайки се от техните възможности. Без да благодарят на съответните режими…
А младите ни демократи и космополити, тъй като не намират с какво да се гордеят, необременени от излишен патриотизъм, зарязват страната си в търсене само на личното си щастие. Наливаният в главите им индивидуализъм трови всякакви кълнове на колективистично обществено чувство и поведение, убива, преди да са се родили, всякакви мисли и желание и за най-дребна саможертва в името на родината, която те е родила, образовала и възпитала.
Нихилизмът налива вода в мелницата на тези, които се възползват безкомпромисно и интензивно от рушенето на България, на нейната икономическа и политическа мощ, на културния й авторитет. Помага на външните ни “доброжелатели” – държави, международни организации, инвеститори, използвайки формираните нихилистични настроения, спокойно да привличат елитните ни специалисти и българските младежи.
Помага на тези, които учат младите хора на високата нравствена норма – да не уважават бащите и дедите си, защото не вървели по утъпкания от други (”нормални”?!) народи коловоз. Да не уважават страната си, защото била сбъркала пътя. И приемайки ги в своите демократични обятия, да им плащат по-малко, отколкото на своите младежи. А те с гузното съзнание, че са недостойни и изостанали българи, да си траят…
***
Тази прекомерна и манипулативна атака спрямо “социалистическото” минало унищожи самочувствието на много представители от самите поколения на активните строители на “социализма”, на много пенсионери. Те също са обхванати от съмнения, страхове и срам. А хора без самочувствие, срамуващи се от делата си, едва ли могат да предизвикват голямо уважение. Напротив, стимулират пренебрежението, дори презрението към себе си.
Липсата на правилна оценка от страна на самите “строители”, по-скоро конформистката и пристрастна оценка от тяхна страна, на случилото се по времето на “социализма”, се изразява в много неща – в псевдонаучни трудове, в едностранчиви и тенденциозни мемоари, в страх да се твърди, че е имало много хубави неща по времето на “социализма”, в липса на смелост да се отчитат и коментират многото недостатъци на западната действителност.
А тези хора всъщност имат повече основание да се гордеят с делата си, отколкото да се срамуват от тях.
Неадекватното на заслугите съзнание и поведение на голяма част от възрастните хора, ниското им самочувствие се подсилва и от повсеместно ниското пенсионно осигуряване, което води до лошо здравословно състояние, до предизвикващ съжаление външен вид. Старите тоталитарни шлиферчета, износваните десетилетия костюми трудно могат да внушават симпатия и уважение. По-скоро предизвикват насмешка.
Малко хора си дават сметка за това, че не само “социализмът”е виновен за сегашното им дередже, а и прославяният постсоциализъм. Че именно уважаваните новобогаташи приватизираха техните пенсии и стопиха спестяванията им.
***
Нарушаването на нормалните отношения между поколенията идва и по друга линия, но отново свързана с интересите на управляващите България прослойки – икономически, политически и интелектуални. Това е линията на основния им интерес през изминалите 17 години – да атомизират българското общество, да раздухват изкуствени противоречия между различните части на населението, за да могат да се реализират основните социални процеси в полза именно на тези прослойки. За да може да се лиши основната част от населението от най-силните си властови ресурси за влияние върху българското развитие – колективизма и солидарността.
И тук са налице дълбока перфидност и демагогия. По всякакъв начин се прави опит да се отчуждят хората един от друг, да се десолидаризират, за да не са активни и ефективни граждани. А в същото време се призовават да градят развито гражданско общество.
Атомизацията се постига чрез насилието по екраните, в междуличностния живот, което кара хората да странят един от друг, защото ги е страх един от друг.
Формира се чрез цинизма и порнографията, които “помагат” на младите да не познаят истинската любов и доверие между партньорите. В чалга песните, както и в много други певчески стилове, които заливат младите хора по дискотеки и навсякъде другаде, любовта се свежда в голяма степен до развлечение, до секс. А когато се пее за истинска любов, за вярност, за жертвоготовност в любовта, това пеене е съпроводено с толкова пошло и развратно поведение, близко до порнографското, че текстовете едва ли могат да хванат декиш. По-силен се оказва ефектът от прословутата “визия”.
Крайната цел е по този начин младите хора да търсят нови и нови връзки, естествено свързани с многобройни и болезнени разочарования. Да си създават лични проблеми, чието решаване да им отнема вниманието, времето и силите. Иначе те биха могли да ги насочат към социални, граждански действия и активност за подобряване на своето и на своите родители социално положение, за нарушаване плановете на управляващите обществото прослойки. А младите имат много сили…
Десолидаризацията в обществото се постига и чрез манипулативни и нихилистични обвинения относно робската психология на българина, относно неспособността му да се бори за идеали. Което отклонява вниманието на младите хора от многобройните примери на борба, героизъм и саможертва в българската история. И не им дава възможност да се поучат и стимулират от тях. Те се вглеждат много повече в образа на поп Кръстьо, отколкото в този на Левски.
Вероятно и по тази линия бяха пресилените, едностранчиви, пошли обвинения и отричания на политическата активност на русофилите след Освобождението, на левите партии преди Девети септември, на дейността на българските партизани. Вероятно затова в учебниците по литература започна великото омаловажаване на културните заслуги пред нацията на левите интелектуалци. Започна надценяване на пишещите за любов, за неясни емоционални настроения и страсти, и се побутнаха назад поетите и писателите, пишещи за социалните проблеми на хората, за социалните недъзи на обществото преди Девети септември.
Бих привела следния пример:
“В Банско си.
Разглеждаш хубавите български къщи. Дори неизживелите своя аристократизъм български богаташи се опитват да вложат нещо старобългарско в екстериора и интериора на дворците си. Защото знаят, че в това е чарът на градчето. Че с това могат да привличат посетители на семейните и несемейните си хотели. Знаят, че зимните им клиенти идват заради хубавите къщи и механи, заради Пирина, но може би повече заради ските. Но летните идват както заради величественото в природата, така и заради автентичното, българското, исконното в архитектурата и историята на града.
Едно от големите неща в нашата българска история, в битието и историята на региона е поетът и хуманистът Вапцаров.
Но къде е Вапцаров в градчето? Като че ли е поприкрит, позабравен, недоуважен…
Посттоталитарният режим в България (в това число и властта в Банско) явно недолюбва поети-революционери, поети-борци. Ако ги долюбваше, навсякъде в градчето щеше да има указателни табели, сочещи я родната къща на гениалния поет, я неговия музей, я неговото училище, я местата, по които е играл…
А сега няма такива стрелки и табели, дори музеят можеш да подминеш, ако не си предварително проучил къде се намира. А вътре в него – празно…
Влизаш в една зала с бели стени, украсени с ликове – къде познати, къде полупознати, къде съвсем непознати. И се надяваш да има текстове, с които да ги разпознаеш. Които да те разведат из биографията на Вапцаров. Очакваш тук-таме да има откъси от стиховете му или от любовните му писма… И се оглеждаш за вещи, които да ти говорят за поета, неговите близки и околна среда. Но уви! Нито едното, нито другото и само малко от третото. Трябва да разчиташ само на екскурзовод (вероятно, за да се плати…). А екскурзоводът я те хване за душата, я не…
Добре че поне можеш да чуеш някои стихове под формата на рецитал или да видиш на екран разказа на баба Елена за любимото й чедо…
Но все пак го няма писаното Вапцарово слово, любимото му слово! Което да заинтригува посетителя – тук с едно, там – с друго. И неслучайно много хора влизат, оглеждат се за пет минути и си излизат – незадоволени, необогатени. Организаторите на експозицията толкова са се стремили да са актуални в избора на средствата си за нея, че са забравили най-важните, най-евтините, но и най-ефективните. Най-подходящите за конкретната личност.
В един такъв музей биха могли да се продават и книги, посветени на Вапцаров. Би могло да се организират дискусии по спорни моменти от неговия жизнен път и творчество. И в музея да има следи от тях.
Би могло… Но само когато има достатъчно желание и находчивост. Когато няма страх от философските, идеологически и политически послания на поета. Когато има достатъчно уважение към човеколюбивия патос на неговото творчество.
Явно точно това не достига на музея на Вапцаров. И на Банско!”
По времето на “социализма” трудно се критикуваше социалистическото настояще, но много желателна беше критиката на буржоазното ни минало. Сега става точно обратното.
“Тъй като обикновено историята се пише от победителите, онова, което се заклеймява, е насилието на загубилите, чуждото насилие, докато своето е или прикривано, или е извинявано.” (1) Не случайно в българския вариант възстановените партии с история преди Девети септември забравиха за трудните, за престъпните моменти в своята политическа история и се вглеждаха само в тези на БКП. Забравиха доколко те са допринесли за слабостта на българската демокрация и държава, за авторитаризма на буржоазните политически режими и се вглеждаха само в тоталитарните методи на управление на БКП.
Отчуждението между хората, недостатъчното им самочувствие се постига и чрез търсенето и намирането в душата на българина само на отрицателни качества и позиции – злобата, кариеризма, робския манталитет, хитреенето, бай-ганьовщината. Тези качества се преувеличават, обявяват се едва ли не за уникални, само български. В същото време се елиминират достойнствата на българите. Всъщност чрез опростяването на българския характер, чрез непоказване на неговата сложност и динамичността в развитието му, чрез негативните обобщения за характера на “българина” като цяло, чрез елиминиране на различията в характерите на конкретните българи, се постига ненаучност и елементаризиране на мисленето.
Тези и други обвинения и квалификации, характерни за масовата култура, а не за сериозния научен анализ на българската история, демотивират много хора, в това число младежи, обезсърчават ги да доказват достойнствата си, да се борят за обществени каузи и идеали.
Когато имаш неработеща икономика, огромна безработица, отчайваща бедност и т.н., насъскай християни срещу мюсюлмани, демократи срещу комунисти, млади срещу възрастни, работещи срещу пенсионери – пък може и да ти излезнат сметките…
По-лесно е на управляващите да се оправдават за ниските заплати, за лошото образование и здравеопазване не например с това, че богатите данъкоплатци не си плащат данъците, а с нуждата да плаща пенсии на тез досадни и многобройни, при това носталгично настроени, пенсионери… По-изгодно е на новите работодатели да противопоставят възрастни на млади работници, за да не гледат в тяхната паница, за да не могат да се солидаризират и да се борят съвместно за трудовите си права.
Сякаш младите имат повече право да работят, да получават възнаграждение и да живеят отколкото по-възрастните.
Бойко Борисов в прав текст казва на младите – не давайте на възрастните около вас да гласуват, защото те изпитват носталгия по миналото и не могат да мислят с акъла си… Явно господинът не разчита да омае по-възрастните избирателки с чара си и иска да се предпази от тяхното зловредно влияние.
Нихилизмът помага на всички вътрешни субекти, които забогатяват на гърба на пенсионерите, на гърба на самозадоволяващото се българско население, на гърба на разграбваната българска икономика. Пред тях нямат самочувствието да се изправят и унижаваните и подценявани патриотично настроени български интелектуалци, част от които, за да оцелеят, се опитват да пребоядисат обявеното за престъпно тяхно минало.
Неслучайно в най-значимата катедра по социология в България, в претендиращия за най-предни позиции в българското образование Софийски университет, не се преподава дисциплина “История на българската социология”. А българска социология е имало и ще има, въпреки нещастните усилия на редица конформисти да я обезличат и принизят. И между другото е дала немалък принос в световната културна съкровищница.
И в същото това време на отрицание и обезсърчаване отвсякъде валят високопарни призиви да се гради активно гражданско общество. А кой да го гради това гражданско общество – обезверените в достойнствата на българина и демотивирани младежи, или оплютите и окаляни възрастни хора?
***
Друг фактор за деформиране на отношенията между поколенията в България е активно насажданата потребителска психология, която успешно се формира у младите хора и настройва част от тях срещу възрастните. Настройва ги срещу широко разпространеното мислене у по-възрастните поколения, че може да се работи и човек да се чувства добре и без да е възнаграден с милиони, че в труда могат да се търсят наред с материалните и духовни, социални мотиви.
Може би по тази линия се прехласваме и от отчуждението между млади и стари на Запад. Вземаме прибързано за идеал отношения, при които младите са длъжни сами да се оправят, да си гледат децата, а родителите им, дори и да имат възможност за това – не се чувстват длъжни да им помагат. Отношения, при които младите отиват на гости на родителите си само след специална покана и точна заявка за броя на пържолите, които ще изядат.
А в същото време сме прекалено критични към българските родители, които искат по-дълго и активно да помагат на децата си. Обявяваме веднага това за традиционализъм, за отживялост.
А може би истината е някъде по средата.
Може би потребителската психология ни прави и по-толерантни към нежелаещите да създават семейства и да отглеждат деца млади хора. Прекалено много нарасна разбирането ни спрямо тези, които не искат да си затрудняват живота с половинки, не искат да се възпроизвеждат, за да не си развалят рахатлъка и спокойствието. И по този начин спират живота и обричат на неуспех развитието на България.
***
Идеализирането на техниката също настройва много млади хора да мислят, че хората, които не ползват компютър, които не стават и лягат с мобилни телефони на уста и други подобни достойнства, са втора ръка хора. Те лековерно си мислят, че в Интернет могат да намерят всяка истина, всяка информация. Изобщо или почти не се замислят за манипулативните възможности на мрежата, за субектите, които дърпат конците в нея и чрез нея, за спецификата на тази информация. Това ги прави по-податливи на манипулация. Съветите на възрастните им изглеждат старомодни и излишни.
Прехласването и предоверяването на техниката, заробването им от масовата култура и медиите ги отчуждава от личния източник на информация, от по-активно общуване с хората, особено с тези с насъбрана мъдрост и опит.
***
Засилено разминаване се установи и по линия на религиозността на по-възрастните и на по-младите поколения.
Един от доминиращите елементи на новата политическа идеология на елита, е религията, религиозните ценности. Не случайно в преходния период тяхното влияние толкова много нарасна, религията отново беше поставена на пиедестал.
Това не е просто изява на дълго таена лична привързаност към моралното значение на религиозните норми, на християнските и мюсюлманските добродетели от страна на елита. Дори бих казала, че той е най-далече в душата си от тях. Това е всъщност важна част от новата му политическа философия, с която иска да формира подходящо мислене и светоусещане у масите.
Неслучайно в демократичните български медии на практика не се допуска антирелигиозна пропаганда, не се допуска поставяне под съмнение съществуването на бога. Напротив, застрашително нараства интензивността на религиозната пропаганда. И се увеличава нейното влияние сред младежкия електорат.
Получава се противоречие между до голяма степен атеистично настроените или само инструментално религиозно настроените хора на средна и над средна възраст и много млади хора, които искрено приемат вярата в бога като естествено състояние на духа в началото на двадесет и първи век.
Неслучайно на много младежи толкова им допада творчеството на Паулу Куелю. Защото в него в опростена приказно-религиозна форма се поднасят някои истини за живота. Част от тях вече толкова са се отдалечили от сериозното социално четиво, че само по този начин, под тази форма могат да се докоснат до някои житейски обобщения, и то само до малка част от тях.
В тази връзка можем да си припомним поведението на десните партии, особено на СДС, по време на предизборните им кампании от 1990 г. насам. Още от 1990 г. те използват активно водосветите и литургиите като основно предизборно средство. Светлият им пример бе подет и от “левия” елит.
Чрез демонстрираното уважение към религията се търсеше допълнителен начин за оттласкване от престъпното и атеистично “социалистическо” минало. Това беше допълнителен механизъм за демонстриране на уважение към “репресираната духовност” по времето на “социализма”. Това се оказа и много ефективен механизъм за противопоставяне между религиозно настроените деца на “демократите” и недотам религиозно настроените “червени бабички”.
Не съм сигурна, че тази стимулирана религиозност е в унисон с изискванията на века. По-скоро си мисля, че пречи на новопокръстените в нея млади хора да осъзнават навреме и в достатъчна степен накъде върви светът, собствената им страна. А със сигурност им пречи да бъдат политически и социално активни личности.
***
При това положение няма причини да се чудим защо много млади и работещи хора се дразнят на пенсионерите, които ползват елементарното си право на граждани и се придвижват в пространството, когато им е нужно, а не когато младите и работещите смятат за “нормално”. Те не искат да “жертват” своята свобода и удобства заради по-възрастните, да им благодарят за това, което са сторили за тях. Не смятат за нужно да стават в превозно средство и да им отстъпват мястото си. Това били вредни пионерски и комсомолски навици. Но когато са в Америка, се прехласват пред подобни навици, формирани обаче от скаутските организации, пред уважението на хората един към друг.
Не е логично да се чудим и защо млади “демократи” сериозно си мислят, че пенсионерите трябва да бъдат ограничени да гласуват, защото им остава малко живот и не трябва да влияят на ценното им бъдеще. Т.е. са готови да им отнемат това основно гражданско право – да определят собствената си съдба – независимо колко от нея остава.
Защо да се чудим, че толкова млади престъпници не се срамят да крадат и изнасилват нещастни баби.
Изобщо колкото е по-нелогично и непоследователно, по-цинично и неблагодарно мисленето на младите, толкова по-добре за всички, които се възползват от противопоставянето на млади и стари. И вътре, и вън от България.
Недоволството и произтичащото от това насилие срещу новите управляващи в икономиката и политиката прослойки се пренасочва или към миналото, или към недотам отговорни фактори и се отдалечава от най-отговорните фактори.
Всички тези явления се случват повече от закономерно в бившите “социалистически” страни, в това число и в България. Защото са предизвикани, възпитани, отгледани – в училище, на улицата, от политическите партии, медиите, държавните институции. Навсякъде около нас.
(1) Проданов, В., Насилието в модерната епоха, 2003 г., стр.16