„Интернешънъл хералд трибюн”, 22 януари 2008 г.
Все повече изглежда, че през ХХІ век ние се завръщаме към икономическите практики на ХІХ век, когато богатството по един съкрушителен начин се концентрира в ръцете на шепа собственици и находчиви спекуланти.
Нито десницата, нито левицата са в състояние да създадат общество, в което всички да се възползват от нарастващото благосъстояние и икономическа сигурност.
Претенциите на десницата, че свободните пазари водят до обогатяване на всички сектори на обществото очевидно са лъжливи, а традиционната европейска държава на всеобщото благоденствие наказва новаторството и създаването на богатство, като по този начин затваря и обрича бедните и неквалифицираните на институционализирана бедност и безработица.
И така, в новата ера на глобализация и двете идеологии създават едно и също явление: една низша класа, приклещена между социални помощи и низко заплащане, една сериозно задлъжняла средна класа, която е все по-несигурна за своите заплати и пенсии и една нова класа на супербогати, която избягва всички данъчни и обществени правила.
В най-изявената си форма неолиберализмът възникна именно във Великобритания. Изправена пред войнстващо профсъюзно движение, в условията на очевиден банкрут на социалната държава, през 1979 г. под ръководството на Маргарет Тачър Консервативната парртия дойде на власт. През 1981 г. в Америка на власт дойде Роналд Рейгън и оттогава англосаксонските държави отстояват и преследват либерализация на свободните пазари.
Днес нейната ръка се протяга до комунистически Китай, който, като отхвърля политическите свободи, страстно проповядва икономическата либерализация. През тази година дори французите приеха върховенството на свободния пазар, като избраха президент, който последователно отхвърля издръжките на галската социална държава и възхвалява икономическите предимства на англосаксонския модел.
Но ползите от пазарната либерализация зависят от това кой си, къде си и колко пари или имущество, с които да започнеш, притежаваш.
От гледна точка на икономическото развитие фундаментализмът на свободния пазар се оказа истинско бедствие. Отнесени до Русия от времето на Елцин, решенията на свободния пазар доведоха до масово обедняване, до създаване на крещящо богата олигархическа класа и на авторитарно правителство.
Подобно на това, темповете на икономически растеж в Латинска Америка и в Африка, които бяха по-високи от тези в други развиващи се страни, спаднаха с 60 процента, след като през 1980-те прегърнаха спонсорирания от Международния валутен фонд неолиберализъм. В момена развитието им е нулево.
На равнище отделен човек историята е същата. След 1970 г. реалното нарастване на заплатите в тринадесетте най-развити страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) е по-ниско от темпа на инфлация.
Следователно именно тези, които разчитат на заплатите си, а не собствениците на капитал, са изправени през последните 30 години пред постоянен натиск върху техния жизнен стандарт. Не е изненадващо да научите, че златната ера на заетите, изразено като процент на заплатите от брутния вътрешен продукт, е била между 1945 и 1973 г., а не в периода на икономическа либерализация.
Никой не отрича, че търговията увеличава благоденствието и че либерализацията на кредитните и на финансовите услуги позволява на ограничено засега количество групи хора да добавят към заплатите се приходи от покупка на акции или жилища, като по този начин участват в капиталовата икономика.
Но истинската история на неолиберализма е не разпределянето на богатствата между всички, а огромният дял на капитала, придобит от най-богатите. В САЩ между 1979 и 2004 г. делът от националния доход на най-богатия един процент от обществото нараства със 78 процента. В същото време 80 процента от населението виждат как техният дял от националния доход намалява с 15 процента. Това означава прехвърляне на богатство от огромното мнозинство към едно ограничено малцинство на стойност от 664 милиарда долара.
Традиционната левица изпадна в паника пред лицето на хегемонията на неолиберализма и през 80-те години започна да говори за преразпределение, по-високи данъци и ограничения върху трансферите на капитал. Но като изключим Скандинавия, това бе свирене на вятъра: традиционните държавно регулирани икономики останаха затворени между високата безработица и ниския растеж.
Нов път за левицата бе предложен от страната, която първа изпита на практика новата десница: в края на 90-те години Великобритания бе изтощена от тачаризма; нейните обществени услуги бяха пред провал и страната се разпадаше в социално и икономическо отношение. Така през 1997 г. Новата левица дойде на власт.
Под ръководството на Тони Блеър и Гордън Браун новите прогресивни обещаха, че ползите от нарастващото благосъстояние ще бъдат насочени към обществения сектор и към бедните. На социалното изключване ще бъде противопоставено отваряне на образованието и разширяване на възможностите за всички. Останалият свят бе за сетен път смаян от социалния експеремент, подхванат във Великобритания. Но дали този привидно изключителен неолиберален цикъл би могъл да бъде обърнат в полза на всички?
За съжаление, след тези 10 години отговорът е не.
По време на Тачър бедността във Великобритания се удвои и тази характеристика остана постоянна при Новата левица. Делът на богатството, изключвайки жилищата, притежавано от по-бедната половина на населението, спадна от 12 процента през 1976 година до 1 процент сега. В този момент около 13 милиона души живеят в относителна бедност. Социалната мобилност се свлече до предвоенни равнища. Почти половината от най-богатата група получава университетски степени, докато едва 10 процента от бедните успяват да се дипломират. Новата левица задълбочи класовото разделение даже по-необратимо от неолибералната десница.
Това накратко е същността на проблема. Както левицата, така и десницата изглеждат неспособни да се противопоставят на монополистическия капитализъм. Нито силна социална политика, нито силна държавна намеса могат да преобразят живота на бедните. Не може да го направи и неолиберализмът. Само икономика, в която всички притежават капитал, може да ограничи естествената тенденция на свободния пазар да фаворизира монополите.
Можем да разпределяме само, ако всички притежаваме. Следователно съществува една радикална и все още неизпробвана възможност – всеобхватно преразпределяне на собствеността и ползването на имущество, кредитен ресурс и капитал. Това ще отслаби конфликта между капитал и работна сила, тъй като това ще създаде пазар без монополи и държава, в която наемният труд, след като притежава капитал, не се нуждае от подкрепата на държавата.
