Професор, доктор на юридическите науки. Завършил е Юридическия факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” и аспирантура в Лайпциг – ГДР. Работил е в Съвета по законодателството при Министерството на правосъдието, а след това като научен сътрудник в Института за науките за държавата и правото при БАН. От 1990 до 2001 г. е народен представител. Автор на 7 монографии по правни проблеми и четири книги публицистика. Председател на Комитета по правата на човека. Почетен председател на Българския антифашистки съюз.
Никога не съм имал смелостта и самоувереността да се нарека марксист, щом сам Маркс казва: „Аз не съм марксист!” Но не се поддадох на модата да отричам марксизма. Впечатлявало ме е желанието на Маркс и неговите ученици (Енгелс и други) всичко да се обяснява, да се търсят причините на събития и явления, да не се намесва неясното понятие „съдба”. Затова и твърде модерният през последните няколко десетилетия „категоричен отказ от марксизма”, макар и само в неговата пропагандна и съвсем не задълбочена форма, не намали научната му същност и влияние.
Повод да напиша тези редове са публикуваните анализи през миналата година от няколко автори във френското списание Challenges (Предизвикателства), № 103, 6-12 декември 2007, Париж. Сред тях са Жак Атали, Паскал Лами, Ален Минк, Пиер Розанвалон и други. Те ми дават основание да се спра на някои от Марксовите политически тези, изказани във времето на Първия интернационал (1864 – 1872) и на Парижката комуна, принципно различни от онези, които се подчертават в „Основите не ленинизма” (Сталин) и бяха наложени от Коминтерна по света под сталински диктат. За оценката на гения на Карл Маркс и те имат голямо значение.
Не става дума тук за марксовите икономически тези. Те са вече общопризнати от всеки непредубеден специалист и многократно подчертавани. Ще оспори ли значим икономист неговите основни открития в политическата икономия? Чудесният анализ на дългосрочните тенденции в капиталистическата система, даден от Маркс, съдържа (сред други също интересни и важни становища): нарастваща концентрация на богатството, бързо отстраняване на дребните и средните предприятия от пазара, прогресивно естествено ограничение на конкуренцията, постоянен технически прогрес, придружен от нарастващото значение на основния капитал, новата и растяща роля на науката и знанието, незатихващата амплитуда на периодичните икономически кризи, без да забравяме неговите съвсем немаловажни (технически) приноси по взаимовръзката между отраслите, произвеждащи стоки за потребление и средства за производство (той ги нарича първо и второ подразделение). Нека прибавим и твърдението му (засега хипотеза, поради отсъствието на точни измерители) за постоянното намаляване на нормата на печалба, показател за може би далечна, но неизбежна смърт на капитализма. Твърде подобно на предвижданата от законите на термодинамиката топлинна смърт на земята. Днес това се оказва, че не е само гениална хипотеза. Натрупването (увеличение) на производствен капитал в САЩ между 1992 и 2000 г. поражда след 1997 г. измереното силно снижение на рентабилността на капитала. Така пише икономистът Патрик Артур в книгата си „Капитализмът се самоунищожава” (2005) и малко по-рано публикува предизвикателна статия „Маркс се завръща” (2002). Това още не е пълноценно доказателство на Марксовата теза, но е голяма и важна стъпка към него.
Но нека се спрем на политическите предсказания, препоръки и оценки на Карл Маркс. Не е случайно, че някои „специалисти” много отдавна делят и противопоставят „младия Маркс” на „зрелия Маркс”. Мисля че и това е едно поредно недобронамерено недоразумение, ако не е поредната „полезна” фалшификация на духа и дори на буквата на Марксовата мисъл.
Марс изказва твърдението (по повод Парижката комуна), че пролетариатът ще завземе властта по парламентарен (електорален) път и ще я отстоява с демократични средства. Дори „насилието”, споменато в безсмъртния „Комунистически манифест” е само изолирано и насочено към политически среди (бунтовници и други елементи) главно извън страната, които нарушават обичайните закони. Това е доста различно от внушенията, че Маркс зове за „революция” (в традиционното елементарно и невярно разбиране на понятието) и насилствено завземане на властта. Често се цитират думи: „Насилието е акушер на всяко старо общество, бременно с ново”. Избягва се контекстът и най-вече стремежът за образност: това го пише Маркс журналистът, а не Маркс – ученият. Да, Маркс зове за революция, организира революционно действие, но така той нарича всяко скокообразно и фундаментално изменение в обществото. За него революцията не е „кръв и барикади”, а радикална промяна.
Именно Маркс първи въвежда термина диктатура на пролетариата. Но се „забравя” съдържанието, което той влага в този толкова оспорван термин. Смисълът е (не отегчавам читателя с препратки към първоизточници) дълготраен широк политически и обществен съюз за парламентарно и извънпарламентарно действие: след като получи политическата власт (по демократичен парламентарен път чрез избори), пролетариатът ще обедини около политиката си средните слоеве (без да се уточнява кои) и с широкото мнозинство на гражданите ще наложи чрез съответното законодателство волята на пролетариата в интерес на всички. Според Маркс при тази „диктатура на пролетариата” ще се установи децентрализация в държавата, при пълна прозрачност на властта, за открити действия, за отсъствие на цензура на печата, без бюрокрация, без единствена партия, без йерархия, без постоянна армия, без чисто репресивни органи, без да се накърняват личните свободи, при разделение на властите, при изборни съдии… Ще срине буржоазната репресивна държава. Каква принципна разлика с диктатурата на пролетариата по Ленин, да не говорим за грубото й „приложение” при (по-скоро след) Дзержински, първия председател на ВЧК (прочутото Чека), чак до нейното израждане при Сталин в кървава „неограничена от законите” разпра с иначе мислещи, в погром срещу комунистите, които не са верни лично нему!
Но по-нататък. Маркс категорично отхвърля терора (има предвид държавна система за терористично запазване на властта) и заявява, че такъв режим само пречи на прогресивния процес на една революция, забавя го, дори компрометира, макар и временно, нейното положително влияние върху обществото. Писано е по повод Парижката комуна, но примерът, който дава, е якобинският терор (1794) от времето на Френската революция (периодът на нейния залез). Маркс недвусмислено посочва, че този терор, възхваляван от много пропагандисти и критикуван „от ляво” (Сталин и др.), че не е провеждан достатъчно твърдо и последователно, забавя и връща назад процесите на революцията и посочва защо. Защото бедните народни слоеве (не става по онова време дума само за пролетарските маси), които са заинтересовани от революционните преобразования, губят от него. И наистина „печелившите” от великата революция, както показва анализът на Реставрацията на династиите на Бурбоните (1816-1848) и особено на Бонапартите (1850-1870) при Втората империя на Наполеон ІІІ, съвсем не са от „третото съсловие”. По тогавашната терминология то включва всички във Франция извън аристократите и висшия църковен клир (дори не обикновените низови църковни служители – свещеници), т.е. и пролетарските маси от града и селото. Печелят богатите буржоа и многобройните новопоявили се аферисти в смутното време (ако се съмнявате, прочетете образното описание на времето в „Пари” на Зола!).
Приписват на Маркс самото понятие авангардна (водеща) партия. У Маркс това го няма. То е въведено от Енгелс след смъртта на Маркс, за да подчертае, че сред многото партии, които се обявяват за „работнически”, „трудови” и „радикални” само партиите на Втория интернационал (основан през 1889 г.) са последователни. Но при Енгелс партията ще е водеща, ако има програма, съответстваща на човешкия прогрес, а значи и на интересите на пролетариата (според него двете понятия са равнозначни). И неслучайно Енгелс настоява да се публикува остро критичното писмо на Маркс (до Бракке с молба то да се покаже на Хейб, Ауер, Бебел и Либкнехт, основните дейци на германската социалдемократическа партия, след което да му се върне), до тогава (1891) непубликувано, известно в политическата литература под краткото име „Критика на Готската програма”, забележителен полемичен текст, писан по повод проекта за програма при обединителния конгрес от 1878. А тази критика, реализирана в програма на Социалдемократическата партия в Германия, би я направила обективно водеща (авангардна) по отношение на всички други работнически и социалистически партии (в Германия и другаде).
Единно е мнението на експертите на германската и друга социалдемокрация, че основание да се позовават, още по-малко да се основават на Маркс, вече няма. Но вижте какво пишат, напомнят и проповядват популярни автори – учени.
Жак Атали (дългогодишен съветник на Френската социалистическа партия, смятан за „сивия кардинал” на Франсоа Митеран, автор на десетки книги и есета по икономика, политика и философия, председател на Международния валутен фонд и т. н.) пише: „Маркс никога не е мислил за капитализма в агония. Напротив той е апологет на свободния стокообмен и мондиализацията. Предвижда, че безусловно мондиализацията ще дойде само като се преодолява капитализмът, станал универсален.” (Karl Marx ou L’esprit du Monde, Fayard, Paris, 2005, Париж).
Пиер Розанвалон (професор от Колеж дьо Франс, един от „бащите” на втората левица, поредният опит да се обновява социалистическата идеология): „Левицата би трябвало да стане отново марксистка, за да дешифрира (декриптира) прецизно новите начини на производство и организация.” (Nouvel observateur, 2002 Париж).
Паскал Лами (директор на МОТ – Международната организация за търговия), известен със своите леви възгледи: „Ако искаме да анализираме капитализма на мондиализирания днешен пазар, основното в набора от интелектуални инструменти се намира в онова, което Маркс и известен брой негови вдъхновители са писали. Не всичко, разбира се, е перфектно… Но няма нищо сравнимо от гледна точка на обяснителната, дори прорицателска мощ.”
Ален Бергуньон (преходния национален секретар на Френската социалистическа партия): „Марксизмът не даде добри отговори за забежките на капитализма, каквито са несправедливостта и известна форма на несигурност. Но постави добрите въпроси.”
Нека завършим с чудесната оценка на още един интелектуалец:
Ален Минк (активен политически есеист): „Най-добрият начин да се реабилитира Маркс е той да бъде направен (трансформиран) в огромния мислител на капитализма. Тъй като той не може вече да се разхожда по сцената със своя кортеж от икономически неуспехи и жертвите от ГУЛаг… Без комунизма той би бил абсолютният мислител. Подобно на Фройд в Психоанализата, той е един монолит. Станал е необходим.”
Малко от цитираните автори са известни на българския читател. Дали ще се съгласим с тяхното едностранно критично разбиране за „комунизма”, защото онова, което те наричат комунизъм, няма всъщност нищо общо с постановките на Маркс и Енгелс от „Комунистическия манифест”. Но те са измежду най-висшите интелектуални фигури на Франция и данни за тях лесно се намират.
А има ли Маркс нужда от реабилитация? Едва ли. Но от изчистване на неговото име и дело от изкуствено и конюнктурно приписвани му „идеи и поучения” е нужно за част от левицата и специално левите интелектуалци. За тях „не марксизмът” и дори „анти-марксизмът” е нещо като наложена мода. Защото със своя чудесен политически и социален нюх нашият народ, както показват вече много социологически проучвания, в големия си процент си спомня с добро за социализма (неточно наричаното управление на БКП), въпреки реките от кал и жлъч, лъжи и ненавист, с които го заливат медиите почти 20 години, въпреки далеч не най-привлекателното в реалния спомен за годините 1944-1989.
Режимите на Ленин, Сталин, Мао, Живков и много други ръководни дейци на комунистически партии през ХХ век имат твърде малко с действителното учение на Карл Маркс. От марксизма бе взето само наименованието, а с него и точния анализ на икономическия и социалния строй, капитализма. Всичко останало е добавено от добронамерени или не леви политици и съответства на жестоките изисквания на политическата конюнктура.
Намаляват ли тези уточнения на възгледите, предимно чисто политически, революционния характер на Маркс и неговото учение? Не, ако разглеждаме самото понятие за революция, както това прави сам Маркс. За него революцията е дълбоко и радикално преобразуване на обществото, което започва с неговия анализ и критична оценка, с показване на неговите дефекти и историческа обреченост. Революцията не е „кръв и барикади”, нито просто отрицание на миналото и настоящето. „Да отречеш, не стига да кажеш просто НЕ” пише Енгелс. Но Маркс решително отказва да става нещо като пророк на новото общество, което ще дойде на мястото на капитализма, нито говори за сроковете на тази промяна. Маркс категорично твърди в едно свое интервю, когато го питат как вижда бъдещия обществен строй „Аз не съм пророк, а учен”. Той поставя въпроси, сочи недъзи, а не дава универсални отговори.
И нека все пак от Карл Маркс вземем дори не научните резултати – сами по себе си много верни и безсмъртни със своята перспективност, а често повтаряните от него основни старозаветни думи: „Подлагай всичко на съмнение”. И следователно действай при всеки един случай с безстрастния научен анализ.
