ПОЗИТИВНАТА НИ НАГЛАСА КЪМ ПАЗАРА – НИТО БЛАГОГОВЕЙНА, НИТО БЕЗУСЛОВНА

Една кратка разходка из нашата дълга история не е излишна, когато искаме да се занимаем с въпроса за отношенията между френските социалисти и пазара.

През десетилетията социалистите се определяха като революционери и марксисти. Те обвиняваха комунистите заради техния тоталитаризъм и заради сервилността им пред Москва. Социалистите бяха съгласни с тях да бъде премахната частната собственост върху средствата за производство, както и вместо регулирането на икономиката от пазара да въведат тяхната планова организация. За едните и за другите социализмът беше преди всичко начин на производство, различен от капиталистическия, и по-добър във всяко отношение, защото е по-рационален, по-ефикасен и по справедлив. „Революцията от май 1968 година” даде силен тласък на този марксистки „софтуер” в редовете на Социалистическата партия от Епине (става дума за Френската социалистическа партия след нейния конгрес в град Епине сюр Сен през 1971 г. – енциклопедия Уикипедия – бел. прев. ).

През 70-те години централният лозунг на социалистите беше „Национализация, планиране, самоуправление”. За да го осъществи, новата Социалистическа партия изработи заедно с Комунистическата партия „Обща програма за управление”, която предвиждаше „социализация на доминиращите икономически области”. Национализиран и следователно разширен, общественият сектор трябваше да бъде „острието” на „друга икономическа логика”, освободена от повелята за печалба и загрижена преди всичко за удовлетворяване на човешките нужди.

Дългосрочната стратегия на социалистите се състоеше в намерението доминиращият в началото частен сектор постепенно да бъде свиван и малко по малко общественият сектор да се разширява с цел да се установи нов модел на производство(1).

Този вдъхновен от марксизма проект започна да се осъществява през 1981–1982 г. През 1983 г. беше замразен, а през 1984 г. напълно изоставен.

По отношение на пазарната (капиталистическа) икономика френските социалисти в продължение на осемдесет години (1905 – 1985) се ръководеха от марксистката парадигма. Нейното увековечаване беше преценено като несъвместимо с установяването на контрол и с хуманизирането на икономиката, с настъпването на истинска демокрация и с установяването на напълно човешка цивилизованост. Освобождаването на човечеството от състоянието на зависимост налагаше като предварително условие премахването на частната собственост и на пазарната икономика(2).

Тогава “скъсването” не беше както днес другото име на реформата, а означаваше ясно „скъсване с капитализма”(3).

Един дискретен Бад Годесберг

През 80-те години под влияние на упражняването на властта, но и поради провала на марксистката идеология след събарянето на Берлинската стена и изчезването на Съветския съюз, това кредо беше изоставено. Първо прагматично: през 1984 г. Франсоа Митеран се обявява за „смесена икономика”, Лоран Фабиюс поставя изискването обществените предприятия да бъдат толкова рентабилни, колкото частните… През 1988-1993 г. левите правителства не се връщат към въпроса за приватизациите, извършени през 1986 г. от Ширак – Баладюр, и се придържат към „доктрината” „нито-нито” (нито приватизации, нито национализации).

Първа теоретична разработка се прави през 1991 г. на „доктриналния” конгрес в Арш (13–15 декември 1991 г.)(4): Социалистическата партия изоставя марксисткия проект за социализиране на производителните сили и възприема социалдемократическите модели на Северна (Скандинавия) и на Централна Европа (Германия, Австрия…), на които до този момент е обръщала малко внимание(5).

Както шведските социалисти през 1933 г., германските през 1959, испанските през 1979 и френските приемат, че при определени условия пазарната икономика може да бъде поставена в услуга на демократичния, социален и културен прогрес. Тези условия, според откривателите на „социалдемократическия модел” са наличието на напреднала политическа демокрация и на силно организирано работническо движение. Когато тези условия съществуват едновременно, социалистическите партии разполагат с много лостове, за да въздействат на икономиката: лостовете на държавата – законът, правосъдието, данъчната система, обществените разходи …. – и лостовете на социалното движение – колективните договори, равноправното управление на социалните институции, мобилизацията на масите…

Текстът, приет на конгреса в Арш (с подкрепа на 81% от гласувалите срещу 11% на привържениците на Жан-Пиер Шевенман и 6% на „Левите социалисти” на Жюлин Дре и Мари-Ноел Линеман) съдържа всички елементи на един Бад Годесберг по френски маниер(6). Този текст беше последван от приемането на „нова принципна декларация”, която обединяваше приносите на Бад Годесберг и от публикуването на много есета от социалистически ръководители, които подкрепяха неговата проблематика(7).

Той беше разработен под ръководството на Мишел Шарза, национален секретар по това време по изследователската дейност, в обстановка на широки консултации с интелектуалци, синдикалисти, активисти на сродни движения. Това обаче предизвика слаб интерес сред редовите членове, чието внимание беше ангажирано с тогавашните тревожни събития: криза в ръководството (ние сме в навечерието на катастрофалния конгрес в Рен), аферата „Урба” (за скрито финансиране на Френската социалистическа партия – енциклопедия Уикипедия – бел. прев.), икономическата криза през 1991 г., Маастрихтския договор от септември 1992 г., правителството „Кресон”…

Този повърхностен Бад Годесберг се усети от редовите членове толкова, колкото патицата усеща по перата си сутрешната роса.

В същото време тези, които казват, че въпросът за нашето отношение към пазарната икономика е бил решен отдавна, са прави и в същото време не са прави.

Те са прави, защото всички социалисти възприеха „социалната пазарна икономика”, сиреч пазарна икономика, която се регулира от силата на обществото и от социалните партньори. Повече никой не издига лозунга за „Национализация, планиране, самоуправление”, нито проповядва „скъсване с капитализма”. Терминът „скъсване”, когато днес се употребява от ляв партиен ръководител, има много по-скромно съдържание, отколкото в миналото.

Но те и не са прави, защото в действителност в Социалистическата партия и в Партията на европейските социалисти има три гледни точки по въпроса за отношенията между социалисти и пазар.

Приобщаване по принуда

Някои социалисти се приобщиха към пазарната икономика по емпирични съображения и често поради „душевен срив”, защото общият провал на плановата икономика – в Русия, в Източна Германия, в Китай, в Куба … – доказваше, че алтернативният модел „не го бива”. И след като национализацията, планирането, самоуправлението са негодни, остава да се избере пазарната икономика, примиряваха се те. Това прагматично приобщаване по принуда заобикаля основния въпрос: защо държавната и администрирана икономика е негодна? Защо пазарната икономика работи по-добре?

Отговорът на тези въпроси е добре известен и аз не се връщам към него тук (8).

Тъй като Социалистическата партия изостави марксистката си реторика тихомълком, без да направи критичен анализ на марксистките решения, и като си позволи само да констатира фалита на страните от Изтока, тя остави да живее в съзнанието на много редови членове, формирани от старата школа, старото разбиране за тези решения.

Старата парадигма се изразява във факта например, че общественият сектор винаги е възприеман положително – това е полето на защитата на всеобщите интереси, на алтруизма, на републиканската етика; а частният сектор е възприеман негативно: това е полето, където се развихрят частните интереси, панаирът на всички егоизми. „Недостигът на стоки на пазара” стават причина за постоянно дебнене, а в обществения сектор на пълно опрощение.

Обвиненията, отправени от нашите партньори отляво или от нашите противници отдясно към правителството на Жоспен, че е приватизирало повече, отколкото правителствата на Баладюр и Жюпе заедно, посява страх сред много редови социалисти: доказателство, че да се приватизира е лошо, а да се национализира е хубаво.

Позитивна нагласа за приобщаване

Други социалисти възприеха пазарната икономика позитивно, както скандинавските или германските социалдемократи. Те признаваха динамиката, която поражда свобода на предприемачество и на конкуренция между предприемачите и желаеха това да донесе полза на обществото. Те приемаха, че капиталистическият предприемач разполага с ценни познания и опит, че има важна социална роля и че няма да бъде полезно да бъде заменен от функционер или синдикалист, дори те да бъдат избирани. Те приеха, че производството на много стоки и услуги според законите на пазара е по-ефикасно.

По-добре е държавата да престане да произвежда тези стоки и услуги и да ги остави на частната инициатива, за да може да съсредоточи човешките си и финансови ресурси, които не са неограничени, върху обществените блага (средства за всеобщо ползване) и върху услугите (правораздаване, обществена сигурност, образование, култура, социална защита….), където по правило тя е по-ефикасна и по-справедлива от пазара.

Те приемат, че е много на място шегата на Адам Смит: „За да мога да си хапна рано сутрин моята франзелка, предпочитам да разчитам на егоизма на моя хлебар, отколкото на човеколюбието му.” Ала те оспорват неговия постулат за „невидимата ръка”, според който, ако всеки бъде оставен свободно да следва егоистичния си интерес, резултатът ще се изразява в най-добро разпределение на ресурси на равнище глобално общество и на темпове на растеж, на заетост и на оптимално забогатяване.

През 1999 г. в Ла Рошел Лионел Жоспен даде формулировка, извлечена от това последно схващане. „Ние сме за пазарна икономика, но срещу пазарно общество”, заяви той и неговата фраза се стори на мнозина неясна, а тя е просто дълбока.

„Пазарното общество” е опасната утопия на крайните либерали. Тази утопия има за основа схващането, че пазарните отношения – частна инициатива, “свободната и почтена” конкуренция, законът за търсенето и предлагането, търсенето на печалба като цел на производството… – могат и трябва да бъдат разпрострени, ако не върху всички области на дейност, поне върху максимално повече от тях. В тази основа е и схващането, че пазарите са способни сами да се регулират чрез свободната игра на тях.

Социалистите от своя страна остават убедени, че:

1) трябва да бъдат предпазени от пазарни отношения съвкупност от обществени области, където се преплитат социалното и националното (образование, здравеопазване, комуникации, култура, обществена сигурност, правосъдие и т.н.)

2) саморегулиращите се способности на пазара са мит: ако бъдат оставени сами на себе си, силите на пазара са разрушителни за обществото и за природата. Следователно тяхното разпространение трябва да бъде ограничено само в областите, където те са най резултатни и да бъде установена глобална регулация на икономиката, до която пълен достъп да имат обществените сили (на всички нива: местно, национално, европейско, световно) и социалните партньори (синдикати, но и все повече големи асоциации).

Тази позитивна, но разумна нагласа за приобщаване към пазарната икономика се различава от „пазарния фетишизъм”, характерен за неолибералите. Тя се изразява в стремежа към смесена икономика, която съчетава много производствени логики и включва доминиращ частен пазарен сектор, разнообразни и качествени обществени услуги и трети – социален – икономически сектор.

Въпросът за национализациите

В рамките на това схващане въпросът за национализациите и за приватизациите престава да бъде теологичен и се превръща в прагматичен. Критерият за него беше обявен от германските социалдемократи преди почти половин век: „Пазар – толкова, колкото е възможно, силата на обществото – толкова, колкото е нужно”. Предпочитанието трябва да бъде дадено на пазарното производство във всички сектори, където се създават „частни блага”.

Ала в случаите на недостиг, предизвикан от липсата на частна инициатива (поради нуждата от големи инвестиции, например, и от несигурност на печалбите…) силата на обществото трябва да бъде в състояние да запълни „дефектите на пазара”. Тя трябва да е в състояние да изпълнява ролята, която играят „белите рицари” (електронна игра, в която белите рицари имат ролята на спасители – бел. прев.) в частния сектор: да поемат (обикновено на ниска цена предприятие в затруднено положение, да го рекапитализират, да го преструктурират и, веднъж изправено на крака, да го продадат с печалба за данъкоплатеца. Точно това левицата направи (без да го знае и бе да го осъзнава) през 1981 г. с някои национализации, които спасиха много френски предприятия в големи затруднения, като направиха добри вложения в обществения трезор в момента на тяхната приватизация.

Точно това направи десницата с Alsthom (Алстом) и което трябваше да направи с Vivendi Universal (Виведни Универсал), когато частното мегаломанско управление на Жан-Мари Месие потопи втората група в света в сферата на комуникациите във финансова криза без изход.

Ентусиастката нагласа за приобщаване

Третото схващане за отношенията между социалисти и пазар е на „социаллибералите”. То се олицетворява от Тони Блеър и новите лейбъристи, но е и много разпространено сред европейските социалистически партии, с изключение на Френската социалистическа партия, в която силно доминиращи са първата и втората нагласа.

Но да се каже, че тази нагласа се характеризира с безрезервно приобщаване към неолибералната парадигма, ще бъде преувеличено. Тони Блеър си присвои афоризма на Лионел Жоспен („Ние сме за пазарна икономика, но сме против пазарно общество”). Той запази британската система за здравеопазване (най-социализираната в Европа), увеличи размера на задължителните данъци от 36 на 43 процента от БВП, назначи допълнително 500 000 служители, въведе задължително минимално заплащане на час по подобие на френското (SMIC)… Неговите практически действия бяха по-социалдемократически, отколкото говоренето му. То е неолиберално: нагласата за приобщаване към пазарната икономика не е само „положителна”, тя е ентусиастка. Привържениците на Блеър са убедени, че играчите на пазара – предприемачи, финансисти, акционери – са главните движещи сили на модернизацията на икономиката. Ако някой иска да спечели от силен и траен растеж, твърдят те, ако иска да направи успешен преход от постиндустриална към икономика на знанието и на услугите, трябва да отпусне юздите на тези играчи. Те трябва да бъдат подкрепяни от насърчителна данъчна система и от благосклонно трудово законодателство.

Националните предприятия трябва да бъдат приватизирани, защото частното управление, казват те, обикновено е по-ефикасно от държавното. Икономиката трябва да бъде освободена от регламент и регулация, защото така ще се насърчи частната инициатива и ще бъдат привлечени чужди капитали. Трудовият пазар трябва да бъде по-гъвкав, защото така ръководителите на предприятия ще бъдат насърчени да наемат нови работници. Всяко право трябва да бъде свързано с определено задължение, защото само така наемните работници ще бъдат направени по-отговорни и ще бъде изместено „обслужващото общество”.

Либералното кредо на новите лейбъристи се проявява в приватизациите на обществените услуги (железопътен транспорт, лондонското метро, енергетиката,…) и масовото използване на обществено-частното партньорство, чрез което държавата „продава” на частните предприятия за 30 години строителството и управлението на училищата, на болниците, на транспорта и дори на затворите

* * *

Ние трябва да възприемем по много въпроси позитивната нагласа на приобщаване – но тя не трябва да бъде нито благоговейна, нито безусловна – към социалната пазарна икономика.

1. Да съчетаваме поощряването и постигането на съгласие с принудата на закона и на регламента.

От момента, в който икономическата власт – да се инвестира, да се наема на работа, производството да се дава на подизпълнители и да се прехвърля от едно място на друго, и т. н. – е в ръцете на ръководителите на предприятия и на техните акционери, необходимото повече от всякога действие на закона и на регламента е силно изложено на опасност от извращения.

Всички си спомнят прословутата поправка „Делвоа”, по силата на която с тежки данъци се облагат уволненията на наемните работници, прехвърлили 50 години. Подготвен с най-добри намерения, ефектът от този закон се изрази в нежелание на работодателите да наемат на работа работници, по-възрастни от 45 години, което увеличи безработицата сред възрастните хора. По същия начин факт е, че имаме една от най-добрите защити на наемните работници срещу уволнения (усъвършенствана със закона за социалната модернизация от 2001 г.), но безработицата е особено голяма и трайно се задържа сред възрастните и сред младите хора, не може да не ни кара да си задаваме въпроси.

2. Да се търси възможност за „съюз на производителите” между наемните работници, кадрите и предприемаческите сектори сред работодателите.

Не може да си привърженик на социалната пазарна икономика и в същото време да си изцяло срещу ръководителите на предприятия. Социалистите са против капиталистите спекуланти, които паразитират и периодично изправят пазарната икономика пред заплаха; срещу собствениците мошеници, чиято алчност се подиграва със законите и с елементарния морал на деловата дейност; срещу работодателите, получили бизнеса си в наследство, които се страхуват най-много от рисковете, произтичащи от нововъведенията, конкуренцията, силния растеж или от социалните искания. Срещу капиталистите рентиери, които смятат, че единствената цел на предприятията трябва да бъде да се повишава цената на акциите им и на техните лихви. Срещу капиталистите хищници, които се стремят да трупат богатството си чрез свръхексплоатиране на работниците и чрез безотговорно посегателство върху околната среда.

Те не са против истинските предприемачи, капитаните на индустрията, собствениците новатори в технологията, икономиката, но и в социалната сфера. Хегемонията на финансовия капитализъм, установил се в края на миналия век върху всички останали части на капиталистическата буржоазия, не е без противоречия. Борба на интереси има между ръководителите на предприятия, мениджърите, собствениците на малки и средни предприятия и финансистите. Последните си присвояват прекалено голяма част от продуктите на предприятията, като им налагат логика на максималната печалба за кратки срокове, която често е в разрез с интересите на предприятията. Социалистите не трябва да гледат на собствениците като на хомогенна безразлична и реакционно настроена маса.

Те трябва да изградят съюз на производители срещу залитанията на финансовия капитализъм.

Този договор „а ла Сен Симон” (9) трябва да има антиспекулативно измерение (регламент на новите професии от финансовата индустрия, прозрачност на трансакциите, борба срещу „офшорните центрове и местата, представляващи данъчен рай), предприемаческо измерение (защита на „предприятието на партньори-притежатели на дялов капитал срещу предприятието изцяло, поверено на акционери, собственици на дялов капитал и срещу размера на тяхната „възвръщаемост върху инвестициите”). Социално измерение: мобилизирането на наемните работници за конкурентноспособността на предприятията и на икономиката да не се постига чрез намаляване на техните приходи и с влошаване на условията им. Тя може да се постига само чрез заинтересоването им и чрез привличането им за участие. Чрез заинтересоването им от резултатите, като се увеличава трудовото възнаграждение и като се подобряват условията на труд. Чрез заинтересоването им от бъдещето на предприятието, като техни представители бъдат привличани към организацията на работата и в Административния и надзорен съвет.

3. И накрая социалистите, привърженици на смесената икономика, трябва да изяснят позицията си по въпроса за „конкуренцията”.

Не може да си за пазарна икономика и да си против конкуренцията, защото пазарната икономика се определя точно чрез конкуренцията на множеството предлагащи стоки и услуги, които се стремят да правят най-добрите оферти на свободните потребители. Конкуренцията не заслужава нито прекаленото внимание, което й обръщат либералите, нито прекаленото презрение, с което се отнасят към нея марксистите. Неин актив е намаляването на производствените разходи и на цените, което е от полза за потребителите и насърчаване на новаторството и растежа, което е от полза за предприемачите.

Неин пасив са недостатъчните инвестиции в сектори, смятани за слабо рентабилни – тези с тежка инфраструктура, като железниците или частното електропроизводство например – и пилеенето на големи разходи за реклама и маркетинг.

Антипод на конкуренцията е съглашателството, олигопола (малко на брой предлагащи срещу много търсещи – енциклопедия Уикипедия – бел. прев.) или монопола, обществен или частен, от една страна, и администрираната икономика от друга. Опитът показа, че продължителното им действие е във вреда и на потребителите, и на глобалната икономика.

Социалистите трябва да възприемат благосклонно поведение към конкуренцията, когато тя може да предизвика намаляване на цените и да стимулира новаторството, творчеството и заетостта.

Те знаят, че има и „естествени монополи”, където обществената инициатива и управление са по-ефикасни от частната инициатива и управление.

Социалистите са против тотално общество на конкуренцията, с други думи, против пазарно общество и за стриктно регламентиране на конкуренцията в области на общественото благо, каквито са образованието, здравеопазването, енергетиката, комуникациите, културата …

Тези области на дейност се управляват от (социалистическия) принцип: „от всекиго според възможностите, на всекиго според нуждите”. Установяването на „свободна и почтена” конкуренция ще доведе до насочване на предлагането към най-платежоспособните или най-малко рискови сектори във вреда на по-неплатежоспособните и по-рискови такива.

В теоретичен аспект социалистите се отклониха от Маркс по посока на Брод (10), който обясняваше, че в нашите развити общества пазарът не е избор, а даденост, която може да бъде ориентирана или повлияна, но която не трябва да се опитваме да премахнем или да омаловажим. Те смениха Енгелс с Карл Поланий (11), който доказваше, че, оставени сами на себе си, пазарните сили са заплаха за социалните връзки и за природните екосистеми. Те се прехвърлиха от Гесд към Шумпетер (12), който сочеше, че капитализмът е и разрушителна, и съзидателна икономика, чийто двигател е новаторството. От Блум към Кейнс(13), който изтъкваше важността на публичната макроикономическа политика за засилване на растежа и за постигане на пълна заетост.

Трябва да осъзнаваме, че възможностите на пазарната икономика не са безгранични, но и че тя има достойнства. Да полагаме усилия да компенсираме и превъзмогваме първите чрез намесата на силата на обществото и на социалните партньори. Да се опираме изцяло на вторите, за да съдействаме за силен и траен растеж, богат на работни места и уважаващ околната среда.
___________________________

1. Вж. François Mitterrand, „Ma part de vérité“ (Моята част от истината) – Paris – Fayard 1969. „През идните времена социалистическата икономика ще се развива на базата на двойнствен сектор (обществен и частен) при върховенството на обществения и ще съблюдава законите на пазара при върховенството на плана. На политическото поколение принадлежи задачата да определи на свой ред новите етапи на социалистическия проект.”

15 ноември 2007 г.