Професор, чл. кор. на БАН, дългогодишен сътрудник към Икономическия институт на БАН. В продължение на 10 години е бил управител на Българска народна банка. Работи в областта на макроикономиката и икономическия растеж. Под печат е последната му книга „Как да се формира творческото пазарно стопанство в България“.
Както е известно, в България вече бе правен опит за индустриализация. Но деиндустриализацията ни върна много и много назад. Не че сега у нас няма никаква индустрия. Остана нещо, друго пък се съживява, трето никне като нещо ново. Но все пак, това, което сега имаме в индустрията, не е годно да революционизира, в материално-технически смисъл, и самото себе си, и особено останалите сектори на материалното и духовното производство. Липсата на завършена индустриализация на страната, отсъствието на висока индустриална развитост на икономиката ни, си казва своята тежка дума: произвеждаме твърде малко материални продукти на човек от населението, доста нисък ни е стандартът на живот, зеят нерешени остри социални проблеми, стоките ни не притежават международна конкурентоспособност, имаме немалки проблеми с външния си дълг и т.н.
Защо липсата на висока индустриална развитост на страната или защо отсъствието на една несъмнена индустриализация на страната има толкова голямо значение? На една част от този голям въпрос вече бе отговорено в предходните разработки. Тук се прави опит за даване на един по-цялостен и системен отговор.
Що се отнася до приведените досега доводи в полза на реиндустриализацията, ще припомним, че те са най-малко три.
Първият от тях е, че щом духовното производство открива във формата на духовни образи съществуващи в действителността възможности за материализиране, щом изобретява духовните образи на несъществуващи в готов вид възможности за превръщането им в материалности и открива и изобретява духовните образи на възможностите, на начините за материализация на духовните образи на различните видове възможности, значи, че то създава работа преди всичко на индустрията. Индустрията е преди всичко прилагане на изкуствени, т.е. на измислени, изобретени от човека начини за въздействия върху реалните, материалните неща за превръщането им в материални продукти и услуги. При селското стопанство пак имаме материални въздействия върху материални реалности. Но докато при индустрията материалните въздействия са въздействия на неживи материални средства върху неживи (като правило) материални обекти на въздействията, то при селското стопанство не е така. В този сектор се въздейства с неживи и крайно рядко и с живи средства върху живи предмети – растения, животни, микроорганизми. Всъщност цялото човешко производство има два сектора – селско стопанство и индустрия. И разновидностите на тези два вида сектори увеличават общия брой на секторите на материалното производство. Например, освен типичното селско стопанство има още горско стопанство, лов, риболов, събиране на диви плодове, гъби и т.н., които са разновидности на селското стопанство. А при индустрията имаме вододобив, водна сила и добив на енергия от нея, рудодобив, дърводобив, нефто- и газодобив и т.н. Та даже и строителството, транспортът, съобщенията, че и търговията всъщност са своеобразни индустриални сектори. Така че духовното производство създава работа по материализацията на образите, които създава, и за селското стопанство, и за индустрията. Но в сравнителен план много повече на индустрията, отколкото на селското стопанство. И то не само защото мъртвата природа е несравнимо по-голяма, отколкото живата и в този смисъл предлага повече възможности за ползване, но и защото тя, мъртвата природа, е и много по-проста от живата и в този смисъл съдържа по-достъпни за откриване или изобретяване на възможности, които по-нататък да се материализират. И затова бързото развитие на духовното производство, в дадения случай бързото развитие на науката и превръщането на научните знания в механизми, техники, технологии, синтез и създаване на вещества, суровини и материали е и бързо развитие на индустрията. Бясното нарастване на създаваните творчески услуги всъщност е и бясно развитие на индустрията. И съюзът “наука – индустрия” става могъща сила на икономическото развитие. И това по най-нагледен начин се вижда от практиката на развитите индустриални страни – малки и големи.
Вторият аргумент в полза на неизбежността на индустриализацията при нормалните страни, т.е. при страните, които не са изключение или екзотика по своя характер, е, че именно индустрията е производителят на най-масовите и най-добрите изкуствени органи на човека, каквито са средствата на труда и предметите на труда. Инструментите, апаратите, машините, системите от машини, линиите, конвейерите и т.н. са продукти именно на индустрията. И който иска да се замогва, да се развива бързо и да богатее, трябва да развива индустрията, да се индустриализира, защото чрез създаваните от нея средства и предмети на труда, тя гарантира висока производителност и качествено производство, както и международна конкурентоспособност.
Третият аргумент в полза на индустрията е обстоятелството, че както е при науката и технологическия прогрес, така и при индустрията – развитието няма изчерпване, няма свършване, няма край. Нещо повече, колкото по-се индустриализира една страна, толкова, при равни други условия, тя става по-способна да материализира все по-големи и все по-добри духовни образи, идващи откъм науката и технологическото творчество във все повече и все по-добри материални продукти и услуги. Изобилието на продукти и услуги тръгва от науката и технологическия прогрес, но придобива материален израз в индустрията. Поне за обозримото бъдеще няма изобилие, няма богатство от продукти и услуги без индустрията!
Към тези аргументи в полза на индустрията могат да се добавят поне още два също важни и с фундаментално значение. Четвъртият аргумент е, че без индустрията брутният вътрешен продукт на една страна е доста кух, което се изразява в две неща: нисък е делът на творческите услуги в него – брутният вътрешен продукт. Ако се направи сравнение между структурата на брутния вътрешен продукт у нас сега с този на САЩ или Швейцария, ще се види, че докато у нас делът на услугите в брутния вътрешен продукт е около 51%, то в тези страни той е много по-голям – около 75%. Като че ли американският или швейцарският брутен вътрешен продукт е по-кух от нашия? Не бива да се заблуждаваме! Защото, докато обемът и делът на творческите услуги в САЩ или Швейцария е неимоверно голям, у нас е нищожен. А именно творческите услуги са най-ценното, най-скъпото нещо. Тези именно услуги са пряк продукт на творчеството и като се материализират, осигуряват огромна производителност, качество и разнообразие на материалните продукти и услуги. Та тъкмо защото САЩ и Швейцария имат изобилие и разнообразие на творческите си услуги, затова те са се отказали от производството на обикновените материални продукти. В САЩ например, като правило не се произвеждат обувки, платове, дрехи, радиоапарати, хладилници, домашно обзавеждане… Това са прости продукти, струват малко и могат да се произвеждат с по-евтин труд в Китай или даже в Европа – що се отнася до облекло и обувки или пък в Япония – фотоапарати, радиа и телевизори. Вместо тези прости продукти САЩ и Швейцария произвеждат сложните, скъпи и съвършени продукти, като оборудване за научни изследвания, високотехнологично оборудване, софтуер, хардуер, роботи, лекарства, ваксини, изкуствен интелект, оръжия, космическа техника и т.н., и т.н. И брутният вътрешен продукт на САЩ е пълен с много творчески услуги и с най-висококласни материални продукти и услуги. И има и огромен износ, който е невероятно скъп, защото творческите услуги са най-ценното нещо. И осигурява безпроблемно обслужване на всякакви външни дългове, особено що се отнася до САЩ.
А у нас е просто обратното – пълно е с нетворчески услуги, със стандартни услуги и особено с елементарните, свръхпростите услуги на вътрешната търговия, закусвалните, ресторантите, туристическите ни услуги и т.н. Които не дават богатство. И продуктите ни са същата марка: прости, прости и пак прости. Е, с прости услуги и с прости продукти не може да си богат и не може да си покриваш вноса с износ, Нещо повече, ще бъдеш удавен от дефицити. И само дефицитите няма да бъдат дефицитни. Затова у нас е налице феноменът – уж числата за обема на брутния ни вътрешен продукт не са чак толкова малки, пък с парите си купуваш твърде малко продукти и услуги и не можеш да си осигуряваш живота. За слабия ни бизнес това може да е добре – срещу нищожно прости продукти и услуги получава не нищожни печалби, защото преразпределя чрез цените, но за страната това не е никак добре. И то няма как да се промени, освен с всичко предложено дотук, още и с реиндустриализацията. Не бива да се заблуждаваме повече, че имаме добра хранителна индустрия. Обратното – тя гъмжи от нетърпимости и недопустимости. Да вземем два примера. Може ли да се търпи това, че именно в България – майката на най-доброто кисело мляко в света, се произвежда и налага кисело мляко не на основата на българските млечно-кисели бактерии. Само и само, за да е леко и лесно за производителите и за търговците, т.е. за да не им се вкисва киселото мляко при стоенето му в складовете и магазините, докато се продаде. Прясното мляко сега у нас се заквасва не с българските млечно-кисели бактерии, а с чуждестранни. Това е ужасно! Това е кощунство! Защо прокуратурата не се самосезира? Защо не се спре тази чудовищна измама, че уж консумираме българско кисело мляко, което толкова пъти се съобщава и от медиите. Или да вземем колбасите. Колко пъти се алармира, че българските кренвирши се правят от сухожилия, кожи, млени кости, перушина и тем подобни “суровини”. А се рекламира, че кренвиршите са от месо! Или пък сирената и кашкавалите. Откога пресата у нас бие тревога, а и всеки сам го знае, че в сиренето се слага прекалено много сол, че съдържа и много вода, че като правило не е узряло. И нищо! Това трябва да се премахне. Кашкавалите също са оводнени. Туршиите и лютениците са ужасни! Киселото зеле не е кисело, а или е прясно, но подкиселено с химикали или ако е оставено да ферментира, то е в ужасно състояние – полузагнило, развалено. Всичко това трябва да се промени из основи. Хранителната индустрия трябва да ни храни, а не да ни вреди! Леката ни индустрия работи изцяло с вносни суровини и материали. И е нискодоходна. Поне една част би следвало да се основава на български суровини.
Петият аргумент е, че без индустриализация масовата култура на населението си остава твърде ниска. Даже и в средните и висшите училища да учиш нови и важни работи, щом после в живота ще работиш елементаризми, то наученото се изпарява, изчезва… И обратното, щом практиката, икономиката ти е развита, то наученото в училище се оказва недостатъчно и трябва да се учи още и още, да се учи през целия живот. Но това е нещо друго… То е продукт в особено големи размери от наличието на индустриализация. Неслучайно се казва, че индустрията е направила и прави много повече за масовата техническа грамотност на населението, отколкото училищата. Защото без такава култура в индустриалните държави не можеш и крачка да направиш.
Добре, да се индустриализираме, но как? Индустрията е твърде крупна и крайно трудна и отговорна работа, за да си мислим, че се свежда само до това да се досетим, че трябва да се индустриализираме и вече досетили се, да я извършим незабавно. Нужни са сериозни промени, значими, съществени реформи, включително и индустриализацията ни. И тъкмо защото става дума за толкова дълбоки и всеобхватни промени, то те неизбежно ще променят и нагласите ни, и рефлексите ни, и автоматичните ни реакции, и поведението ни. Тези, дето ни съветват да си сменим чипа, т.е. начина на мислене и реагирането ни, забравят, че най-напред трябва да сменим условията и факторите, които пораждат, поддържат и развиват по-нататък чиповете. Затова при разпределителното и преразпределително пазарно стопанство, а оттам и преразпределителното общество, автоматичната реакция е при всяка обстановка да мислиш как да свиеш, как да чопнеш нещо и да останеш невредим. А при творческото се иска при всяка обстановка да мислиш как да създадеш ценност и да й вземеш реалната цена. Нима бизнесът ни не знае, че произвежда крайно ниска класа изделия? Знае, разбира се. Нима съдиите не знаят как да съдят, а лекарите как да лекуват. Знаят, разбира се. Но щом се свири разпределителното и преразпределителното пазарно хоро, това хоро се играе. И които не обичат това хоро и не го играят, си остават с пръст в устата. Просто и индустриализацията, която е сериозна работа, изисква да се играе творческото хоро.
Нужно е и държавата, и обществото да осъзнаят, че не бива повече да се гледа отстрани как лошите неща стават масова практика. Не бива повече да се гледа и да се бае над това, че във вътрешната ни търговия се насочват толкова много ненужни за етапа, на който се намираме, капитали и инвестиции. Правят се луксозни и свръхлуксозни магазини, гигантски вериги ли не щеш, молове ли не щеш. Инвестиции, инвестиции, инвестиции за продажба в блестящи магазини на крайно прости, на елементарни, че често и вредни стоки. А в същото време производството на добри стоки е обречено на изоставане. Селското ни стопанство е доста позакъсало и се чуват много стонове, между които и по някоя хвалба. Та то не може да осигури производителното и ефективно използване на земята. Колко много земя вече 15 години не се използва. И какво толкова се произвежда – само едната пшеница, защото е най-лесно – нужна е скромна механизация и ранно узряване, за да мине без поливане. Е, хляб имаме, разбира се! А фуражи? Внасяме ги. А плодове и зеленчуци – внасяме ги. А варивата – и от тях твърде много внасяме. А млякото и месото – то никак не стига откъм рационалните норми на потреблението. Собствениците на земята получават нищожни доходи. И арендаторите са недоволни. И кооперациите са слаби. И технологията отсъства. Това повече не бива да се търпи и трябва да се отпуши с промени, с мерки, с реформи! И привличане на капитали. На фона на бедното ни селско стопанство продажбата на унила селскостопанска продукция изглежда бутафорно. И капиталите безмерно се насочват все повече и повече към търговийката.
И при индустрията е същото. На българските индустриалци, като правило, им е много трудно. Защото нямат капитали да технологизират производството си. А капиталите отиват в търговията и се въртят твърде много във финансовата сфера. От богатите хора на България няма такива, които да са забогатели от производство – било индустриално, било земеделско. Все от друга дейност са забогатели! Е, как ще се оправят нещата без огромно внимание, капитали и инвестиции към производството. Америка, Швейцария, Германия, Норвегия и т.н. са най-напред високопроизводителни държави и след това са и финансови сили. Финансови държави без производство е екзотика!
У нас обаче капиталите, инвестициите бягат от производството и се занимават с обращение, разпределение и преразпределение. И е очевидно, че и това трябва да се промени. Но с реформи. Една от много важните е индустриализацията на страната.
Защо капиталите се насочват толкова много към вътрешната търговия, ресторантьорството, туризма? Защото там е лесно и леко! Пазарът кара всички, които имат пари, да мислят, да смятат и оценяват. И бизнесмените точно това правят – масово се насочват към лесното и лекото, т.е. към печалбоносното и нискорисковото. А защо бягат от селското стопанство и от индустрията? Защото там е много трудно и много рисково. Да произвеждаш без капитали, без да можеш да купуваш и прилагаш наука в индустриални размери и да се натискаш да произвеждаш? Това звучи абсурдно и затова двата основни отрасъла на страната са в такова положение.
Е, добре, не може ли, щом търговията е толкова лесна и доходоносна, да не бягаме от нея? Нали ни дава пари, тогава с парите ще си внасяме каквото ни е нужно? Не, не може! Защото от дребната търговийка, каквато е българската, се изкарват малко пари. И се плащат малки заплати. А с тях се живее трудно – било като се внася, било като се купуват калпавите български стоки. А печалбите от всевъзможните вериги, молове, дискаунтери и тем подобни печелят много, но не инвестират в производството. А или разширяват търговската си дейност, или ги репатрират.
Така че пазарът е велика сила. Тя насочва стопанските субекти, като им показва къде какви изгоди и неизгоди има. И от пазарна гледна точка е правилно, че капиталите се насочват към вътрешната търговия, ресторантьорството, а вече и в туризма. Но нали затова освен пазар има и държава, и общество. И те могат да регулират за определено време със съответни мерки, могат да пренасочват интересите. Дайте огромни преференции и субсидии на селското стопанство и на съответни сектори от индустрията и нещата ще се променят. И когато се променят и улегнат, мерките се отменят. Нали така ЕС си осигури собствена хранителна независимост. А сега се досеща, че ще трябва да си осигури и собствена научна и индустриална независимост. Да го направим и ние!
