Това не е студия в обичайния смисъл на думата.
Не се позовавам на научни съчинения, посветени на
въпросите, които ме вълнуват. Аз просто правя опита да се вгледам
в себе си и да изведа на повърхността това, което ми се струва,
че виждам. Текстът, който следва по-долу, не претендира
следователно за обективност. Напротив, той е дълбоко субективен
В това е неговият недостатък, но в това е и неговото оправдание.
Поради това и не моля за снизходителност, защото,
ако греша спрямо вас, не греша спрямо себе си.
Най-после, всеки, мисля, има правото на изповед и на завещание
– защото това тук е именно изповед и завещание.
Изповедта и завещанието могат, разбира се,
да бъдат обсъждани, но не и осъждани.
1.1. Неотдавна навърших 80 години. Дотогава се смятах за възрастен, а сега вече започвам да се чувствам стар. Очевидно е, че навлизам в зоната на Голямото мълчание. Майка ми живя 84 години, баща ми – 81. Не мога да очаквам, че ще живея повече от баща си. Статистиката показва, че мъжете живеят по-малко от жените, а несемейните – по-малко от семейните. Очакваното следователно няма как да e неочаквано.
Стигнал до края на пътя си, изпитвам потребността да запиша последните си изживявания. Необходима е равносметка, която да представя най-малкото на самия себе си. Можах ли да разбера какво наистина аз съм, какво е и това, сред което съм? И досега не успявам да отговоря на тези въпроси. Обзет съм от чувството за безсилие, което непрекъснато ме връща към началото. Продължавам да търся пътя към себе си, но без да имам увереността, че ще успея да го намеря. Най-трудният път е пътят към самите нас.
Нямам и увереността, че търсейки себе си, ще мога да кажа нещо съществено. Толкова много е писано и казвано, че трудно бих могъл да прибавя нещо ново. А и да бих могъл, до кого ще стигне то със своя смисъл? Но трябва ли пък, питам се, всичко, което правим, да има своя смисъл и за другите. Много често смисълът на предприетото от нас не излиза извън самите нас. Смисълът, оказва се, сме самите ние. Всеки за себе си е смисъл, оправдание за съществуването си. Естествена е потребността ни да имаме смисъл и за другите, но това невинаги е постижимо. За другите много често дори самото ни съществуване е лишено от смисъл. Питам се, освен това, дали знанието не е понякога смисъл и за самото себе си. Нашето любопитство е неизчерпаемо. Ние си поставяме непрекъснато въпроси, които са, както понякога изглежда, лишени от всякакъв смисъл, но отговорите на които все пак ни интересуват. Това е сякаш някаква игра със самите нас.
Преди да поставя пред себе си въпросите, които ме вълнуват, аз ги поставих на баща си.
Веднъж – това бе може би през последната година от неговия живот – го запитах дали би могъл да каже какви са последните истини, които в тези напреднали години би трябвало вече да е събрал. Баща ми реагира сдържано, но и с едно промъкващо се навън раздразнение: “Истини ли, че какви истини може да има!?” – това бе смисълът на почти мълчаливата му реакция. Той сякаш бе изненадан, че му поставям въпрос, който изобщо не можеше да има отговор. Изправих го пред безсилието му и това може би и предизвика раздразнението му. И аз сега, достигнал вече неговите години, не виждам какво бих могъл да кажа, ако някой би ме попитал каква е “der Weissheit letzter Schluss”, както го е казал някога Гьоте. Нямам или почти нямам никакви “последни истини”, истини, които да са “върхът на мъдростта”. Казвам “почти”, защото мисля, че накрая се появява все пак една истина, която, изглежда, да е такава.
1.2. Не намирам наистина отговор на своите въпроси. Преди всичко не зная какво съм аз самият. Вглеждам се в себе си, за да се проумея, но усилията ми остават на повърхността. Повече от трудна е задачата “познай себе си”, оставена ни от гръцките философи.
Няма съмнение, че съм човешко същество. Различен съм от животните и от растенията. Имам това, което те нямат – самосъзнание, т.е. способността да се виждам като обект на самия себе си, което означава да се виждам като друго същество, или, да го кажа по друг начин, да съсъществувам със себе си. Имам по-нататък още едно качество, което животните нямат – морал, т.е. способността да различавам добро и зло.
Самосъзнанието ми дава обаче преди всичко знание за моето несъвършенство. Това е едно твърде болезнено знание. Много често изстенвам, когато си припомня някои от своите прояви. Смятам се за добър човек, доколкото чуждата болка никога не ми е била безразлична – в някаква степен тя е била и моя. Но в повечето случаи съм бил само пасивно добър – състрадавам на страдащия, но невинаги съм полагал усилия да премахна страданието му. Наистина не е малко и да сме пасивно добри, защото това означава, че няма поне да увеличаваме обема на изживяваната в света болка. Ще призная обаче, че и аз – за огромно мое съжаление – нерядко съм причинявал болка на другите. Оскърбил съм много хора със своя себизъм, с безогледността си да искам, без да давам. Невинаги съм бил достатъчно искрен.
Мога изобщо да кажа, че трудно успявам да съм това, което искам да съм. Трудно е да бъдеш човек, но колко по-трудно е да бъдеш себе си. Понякога успявам да бъда “като хората”, но невинаги успявам да бъда “като себе си”. Слабостта на характера ми непрекъснато ме раздвоява. Намерението и действителността невинаги съвпадат у мен.
Като всички други и аз съм подчинен на заложеното в природата на човека свойство егоизъм, т.е. да мисля най-напред за себе си, доколкото то предлага гаранция за оцеляването ми. Но разбирам все пак, че този закон е твърде примитивен. Да мислиш за другия като за себе си, е понякога по-висша форма на егоизма. Да мислиш за другия, означава да мислиш всъщност за рода си, чието оцеляване е по-важно от оцеляването на отделния, включително и на теб самия. Родът може да съществува без отделния човек, но отделният човек не би могъл да съществува без своя род. И тук се очертава друга закономерност: от колкото по-широк род се изживява човек, толкова повече той е човек. Добре е човек да се вижда като част от своето семейство, още по-добре е да се вижда като част от своя народ, но в най-висока степен човек е онзи, който се вижда като част от самото човечество.
1.3. Мисля си обаче, че човекът във всички случаи е една твърде сбъркана конструкция. Човекът е природа, но не само и не просто природа. Той е извратената природа. В човека природата е намерила своя връх, но и своето падение. Той е природата, натоварена със зло.
Невероятно, но факт е все пак, че човекът е станал жертва тъкмо на това, което природата, следвайки своето развитие, му е дала, за да го направи именно човек – морала.
Познал чрез морала доброто и злото, човек е придобил и възможността да превърне злото в оръдие на своето оцеляване. Но превърнал злото в оръдие на своето оцеляване, човекът неизбежно сам става негово оръдие. Той загубва свойствената на природата искреност, като по този начин се превръща в една извратена природа. Той губи тъждеството си с природата, губи тъждеството и със самия себе си. Социалните му връзки биха били невъзможни, ако не прикрие достатъчно добре злото, което носи в себе си. Така човек става двусмислен, т.е. дълбоко неискрен в отношенията си с околните. Лицемерието се превръща във втора негова природа.
Човекът е единственото живо същество, което познава злорадостта, т.е. радостта от причиняваното зло. Радостите могат да бъдат противоречиви, а понякога дори и несъвместими. Те могат да бъдат колкото красиви, толкова и грозни. Най-красивата радост е радостта от сътвореното добро, най-грозната радост – радостта от сътвореното зло. Непонятно е, че има хора, които могат да злорадстват – да изпитват радост от болката, която причиняват другиму. Ничия болка не бива да е източник на радост у човека. Чрез радостта си от злото човек пада под равнището на животното. Животното може да ви убие, но то няма да изпита тъмната радост, че ви е убило.
Макар и “връх” в развитието на природата, човекът все още не е успял да осъзнае най-простото – своето единство с нея. В своята ненаситност той изяжда своята природна среда, без да й дава възможността да се възпроизведе. Той непрекъснато намалява видовото разнообразие в природата, докато накрая ще остане сам. Извън него ще бъде пустиня. Краят на природата ще бъде и негов край – далеч преди края на Земята.
В своята ненаситност човекът изяжда и своята социална среда. Той е в постоянна война с другите. Милиони човешки същества са загивали и загиват, за да се удовлетворят нечии враждебни на човека интереси. Вместо да се побърка от жестокостта си, жестокият се възхвалява. Колкото повече са жертвите му, толкова по-голямо е и изживяваното от него чувство за величие. Наблюдавайки битката при Аустерлиц, Наполеон възклицава: “Не е ли прекрасно това?!” Само един побъркан мозък може да изпитва радостни чувства, когато вижда хиляди човешки същества да се самоизбиват – не за да оцелеят, а за да осигурят господството на обладани от безчовечието си хора.
Човекът следователно е единственото същество, което застрашава собственото си съществуване. Докато при животните врагът са другите видове животни, при човека врагът е самият той. Оказал се във война с всички, човек се оказва и във война със самия себе си, доколкото руши непрекъснато своята човешка природа. Във всички случаи човек излиза извън границите на оправданата агресивност, т.е. на агресивността, която природата е втъкала в него, за да осигури оцеляването му. Тази негова агресивност едва ли би могла да бъде изкоренена, но би могла да бъде пренасочена. В това отношение изключителни възможности предлага спортът.
Именно в спорта човек може да изживява потребността си да бъде агресивен, без да става опасен за другите. Всеки, който жадува за “победа”, би могъл да се включи в различните спортни прояви. Там той може да побеждава, без да умъртвява.
За съжаление спортът все повече се отдалечава от благородната си мисия да превърне агресията в здраве. Той е вече бизнес, при това не съвсем чист бизнес. Както всичко в тази т. нар. пазарна, т.е. капиталистическа икономика, така и спортът е подчинен не на своята мисия, а на парите. Истинско оскърбление е да чувам или да чета, че някой играч бил “продаден” – сякаш е някаква стока. Човекът не бива да е стока, както не бива да е стока и най-интимното му свойство – съвестта. Днес, когато парите са основният фактор в живота ни, разбираме, че те са най-прекият път към обезчовечаване на човека
1.4. Колкото и да се наблюдавам, аз мога да откривам единствено и само отделни прояви на своята същност, без обаче да мога да стигна до самата нея. Предполагаемата ми същност остава зад своите прояви. Отделните прояви очертават една повърхност, чийто смисъл е сякаш да прикрие същността.
Странно е наистина, че колкото повече се увеличават знанията в отделните области на науката (физика, химия, биология, медицина и пр.), толкова по-трудно става да се отговори на най-общия и най-прост въпрос – какво сме, част от какво сме, откъде идваме, къде отиваме, какъв е смисълът на съществуването ни. Изправяме се пред парадокса, че колкото повече научното познание нараства, толкова повече нараства и неговото безсилие.
Преди всичко стои въпросът за моето съществуване. Не подлежи на съмнение, че съществувам (още Декарт е открил способа да се установи това), но необясним за мен остава самият факт на моето съществуване. Съществувам, но как така съществувам! Проблемът е не толкова в това, че аз съществувам, а в това, че изобщо има съществуване, т.е. че съществуващото съществува. В състояние съм да се издигна до знанието, че съм част от някаква безкрайност, но колкото и странна да ми изглежда безкрайността със своята безкрайност, не тя все пак ме смущава. Смущава ме самото й съществуване. При всичките ми усилия то, съществуването на съществуващото, остава извън възможностите на моя разум. В случая не ми помага и идеята за Бога, ако приема, че съществуващото има произхода си в Бога, защото тогава възниква въпросът за съществуването на самия Бог. Каквото и да е съществуващото –дух или материя, Бог или не-Бог, – то ще продължава да ме изумява със самия факт на съществуването си.
Като представител на Съществуващото аз предизвиквам у себе си същото това изумление, каквото предизвиква и то самото. Съществувам и самото това обстоятелство ме прави смаян, объркан, безпомощен.
Обстоятелството, че съществувам, не ми дава отговор на въпроса като какъв съществувам.
Странно е наистина да не знаеш като какъв съществуваш, т.е. какво си. Това е, предполагам, същото онова усещане, което човек има, когато, приспан и отвлечен, неочаквано се събужда в съвършено непозната местност. Но къде съм? – пита се той, изпълнен със страх и недоумение. В подобно състояние съм и аз. Сякаш току-що съм се събудил, оглеждам се, виждам нещо, което е наричано “заобикаляща ни среда”, но нямам и представа къде съм все пак. Каква е, питам се изумен, тази “заобикаляща ме среда”? Какво правя сред нея? Какво съм аз за нея, какво е тя за мен?
Нямам наистина представа къде съм и какво съм. Мисля, че в своята безпомощност съм не по-различен от бактерията, оказала се на гърба на слона. Би ли могла тя да има представата къде се намира? Аз съм наистина не повече от бактерия, оказала се на гърба на Безкрайността. Как бих могъл да разбера къде се намирам, след като не мога да обгърна с погледа си това, върху което се намирам? Невъзможно е например да кажа, че се намирам на някакъв остров, след като не мога да обгърна с поглед този остров, нито пък мога да го обходя по брега му. Изправен съм пред несвършващ край. Колкото и далеч да стига, погледът ми никога няма да стигне до края на безкрая – просто защото безкраят по своето определение няма край. Аз обаче имам край и това ме прави изначално безкрайно малък.
Всичко, което има край, колкото и голямо да е, е винаги безкрайно малко в сравнение с безкрайно голямото. Предварително съм осъден да не мога да позная какво съм, защото ми е невъзможно да позная онова, от което съм част.
Много пъти вече съм го казвал, ще го кажа и сега: безкрайно малкото никога не би могло да познае безкрайно голямото. Ако позная това, от което съм непосредствена част, аз няма все пак да позная какво съм, ако не позная какво пък е онова, от което съм непосредствена част. То на свой ред също иска да бъде познато. Така тръгваме по пътя, който отново води до безкрая, т.е. до непознаваемостта. В крайна сметка, не познал онова, от което съм част, аз оставам непознаваем и за самия себе си. Това е повече от удивително – да не можеш да познаеш самия себе си, след като се намираш в самия себе си. Оказва се, че възможно най-близкото до мен е възможно най-отдалечено от мен.
Ще отида на равнището човек – човечество. Бих ли могъл да позная себе си, ако не позная своя род, т.е. човечеството, от което съм част? Бих ли пък могъл да позная човечеството, ако не позная онова, от което самото то е част? Но това е именно невъзможното. Никога няма да узная от какво човечеството е част, защото това, от което човечеството е част, е също част от нещо друго и така отново стигаме до безкрайността. Изправил се пред непознаваемостта на своята родова принадлежност, аз се изправям и пред собствената си непознаваемост. Невъзможно е, след като не съм познал човечеството, да мисля, че съм познал себе си като част от него.
Какво все пак, в крайна сметка, виждам в себе си? Аз съм едно голо съществуване, т.е. съществуване, лишено от всякакви измерения. Във всички случаи съм нетриизмерим. Триизмерима е само плътта ми, но тя всъщност не е част от мен – тя е само вместилище на моето Аз. Лишен от триизмеримост, аз съм лишен от обем. Аз съм едно безобемно съществуване. Така се превръщам във вид призрак, в призрак на самия себе си, защото какво е призракът, ако не едно съществуващо несъществуващо.
Чувството за призрачност, т.е. за съществуването на несъществуващото се засилва и от обстоятелството, че аз, въпреки очевидността на съществуването си, съм в крайна сметка нищо.
Нищо съм бил и нищо ще бъда: никъде няма да остане и следа, че изобщо съм съществувал. Дори и да успея да оставя някакъв знак в човечеството, накрая пак ще остана без знак за себе си, защото и самото човечество в определено крайно време, значи в безкрайно малко време, също ще остане без знак за себе си – ще изчезне, ще се превърне в нищо, ще се нихилизира. Човечеството е уравнение, от лявата страна на което можем да поставим каквито искаме и колкото искаме цифри и символи, но от дясната страна можем да поставим единствено и само нула. След като от самото човечество няма да остане и следа, как тогава следа ще оставя и аз? Следователно аз се оказвам напълно лишен от смисъл, доколкото Нищото не би могло да има смисъл. Лишено от смисъл е и самото човечество, доколкото и то в крайна сметка е нищо. Така човекът се оказва един вид безсмислие, преминало в друг вид безсмислие. Смисълът, отнесен към безсмислието, е също безсмислие.
Не мога да се освободя от усещането си, че съм нищо. Непрекъснато се питам дали би могло да е нещо онова, което е само някаква фаза от развитието на нищото? Нещото между нищото и нищото не би могло да е друго освен отново нищо. Мостът, хвърлен от нищо до нищо, е също нищо, макар и да носи името на нещо. Случаят е точно такъв: аз съм започнал като нищо, което в някаква фаза от своето развитие се проявява като нещо, за да се превърне накрая отново в нищо. Изглежда ми възможно да кажа, че аз съм едно предварително нищо, нищо в аванс.
В едно свое стихотворение изразих възникналото в случая усещане. Писах:
Обзема ме ужас,
когато мисля за себе си …
Какво съм?
Празно пространство,
което има свойството да мисли,
мост,
хвърлен от нищо до нищо.
Една измама,
превърната във истина
чрез болката.
Оказвам се в непреодолимо противоречие. Ако съм нищо, как бих могъл да зная нещо, каквото и да е то, включително и това, че съм нищо? Ако съм нищо, продължавам, аз не би трябвало да имам и съзнанието, че съм нищо. Но аз имам това съзнание, съзнанието, че съм нищо, което трябва пък да означава, че съм все пак нещо. Само нещото би могло да има нещо. Изправям се пред противоречие, от което не виждам как мога да изляза.
Питам се по-нататък какъв е и смисълът да съществувам, ако съществувам единствено, за да се осъзная като едно голо съществуване, т.е. като нищо? Това е, мисля си, някаква игра на нищо, но не трябва ли в този случай поне онзи, който играе тази игра, сам да е нещо. Но и това не зная.
Банално, изглежда, е да кажа, че нищо не зная. Но не е банално, защото е самата истина. Всички истини, колкото и да са на брой, се обезсмислят, след като не зная първата, основната истина – истината, която се крие във въпроса аз какво съм. Оттук нататък започва безкраят на незнанието или, което е същото, безкраят на неистините.
Питам се понякога дали познавателното ми безсилие не се дължи на ограничения брой сетива, с които съм надарен. Сетивата възникват от постоянното взаимодействие на природата със собствените й продукти – хората, животните, растенията. По броя на сетивата у нас би могло да се съди и за нейните свойства, доколкото сетивата са преминалите (отразените) в човека нейни свойства. Преди да се появи у нас, сетивото е съществувало – по свой начин – в самата природа. Но дали всички свойства на природата са намерили израз в човека, за да се превърнат в сетива?
Не мисля, че безкрайността, наречена природа, би могла да прехвърли всички свои свойства в безкрайно малката величина, наречена човек. Как наистина безкрайно голямото ще може да намери своя цялостен отпечатък в безкрайно малкото? Искам следователно да кажа, че каквито и сетива да имаме, те няма да са достатъчни, за да опосредстват проникването ни в същността на природата, т.е. в същността на целия заобикалящ ни безкраен свят, значи и на моята собствена същност.
1.5. От безсилието на знанието израства вярата – вярата в невъзможното, вярата в безсмъртието, вярата в собствената вечност.
Много хора наистина вярват в безсмъртието си, т.е. вярват, че няма да се превърнат в нищо, защото вярват, че със смъртта си ще преминат в друго, трайно, вечно състояние, запазвайки при това самосъзнанието си. Не мога обаче да си представя, че някакъв микроорганизъм, наречен човек, би могъл – в една или друга форма – да е безсмъртен, т.е. вечен или безкраен във времето. За мен вярата никога не е била отговор на въпросите, които ме измъчват. Аз искам не да вярвам, а да зная. Вярата е произвол, а произволът е свобода, която убива самата себе си. Тя е своето собствено отрицание. Да вярваш във всичко, означава да не вярваш в нищо.
Вярата в собственото безсмъртие се опира върху вярата в безсмъртието на това, което е наричано Бог. Безсмъртието на човека е проява на безсмъртието на Бога. Като творение на Бога, човек е също толкова безсмъртен, колкото е безсмъртен и самият Бог – неговият творец.
Невъзможно ми е обаче да мисля, че извън нас съществува някаква разумна свръхсила, която можем да наречем Бог. Довод срещу Бога е това, което се смята за негово творение – човекът.
Битието на човека е изпълнено със страдание и това повече от всичко друго говори срещу “твореца” му. Нима Бог е Бог на болката? Бих се съгласил, че болката при възрастните би могла да има някакъв смисъл, доколкото чрез нея те трябва да изкупят, може би, своите грехове. Но какво оправдание може да има болката, причинявана на децата? Милиони деца, предимно в Африка, Азия, Латинска Америка, умират от глад, жажда и болести. Чий грях трябва да изкупват те? Толкова често Бог, “тих и невъзмутим”, гледа отгоре несекващите им страдания. Понякога той ми изглежда по-греховен от самия човек.
Вярата е друга форма на невежеството, но от друга страна, ако не дава знание, тя дава поне утешение. Тя премахва болката, причинявана от невежеството ни, и в това е нейната сила. Вярващите са без съмнение щастливи по свой начин. Те наистина вярват, че напускайки този свят на безмерната болка, ще се окажат в един свят на безметежната радост. Не съм в състояние да очаквам такава радост. Предпочитам болката от невежеството пред радостта от илюзията.
Нямам следователно никакви възражения срещу вярата, доколкото тя е въпрос на личен избор. Не мога обаче да премълча своите възражения срещу ония, които използват вярата в Бога единствено и само за да задоволят своите не съвсем божествени потребности. Те институционализираха вярата, превръщайки я в оръдие за собственото си материално благоденствие. В това отношение особено внимание заслужава католическата църква, успяла да направи от вярата дори и държава.
Какво е Ватиканът, ако не вяра, възведена в държава с всички същностни и формални белези на държавата? Боя се, че католическата църква е натрупала повече грехове, отколкото е успяла да предотврати. С нейното име са свързани най-ужасни събития в човешката история: Вартоломееви нощи, инквизиции, изгаряния на еретици, войни и какво ли не още. Нейните жреци проповядват скромност, а живеят като същински князе, потънали в разкош, обгрижвани от различни видове лакеи. Не те служат на Бога, а Бог служи на тях. Вярата в Бога е за тях вид промишленост.
В името на своето съхранение Ватиканът често влиза в сговор с най-реакционните сили в света. Един от папите бе дори и не съвсем скрит съюзник на нацистите. В най-ново време Ватиканът активно се включи в разгрома на недолюбваната от него Югославия, в резултат на което хиляди, милиони хора тръгнаха по дългия път на страданието.
И днес продължава идолопоклонството спрямо католическата църква и нейния глава – папата. Тътрят се – оттук и оттам – до папата, целуват му ръка и смятат, че това ги прави по-добри християни и по-добри политици. Те не са по-малко лицемерни от онзи, пред когото коленичат. Самият аз, без да съм вярващ, съм, при всичките си недостатъци, по-добър християнин от тях. Християнството е не само вяра, то е и морал. И като морал той ми е достатъчно близък. Християнството, същинското християнство, е праформа на комунистическото учение, доколкото то, подобно на християнското учение проповядва не обичта към себе си, а обичта към ближния. Няма да обсъждам въпроса доколко комунизмът успява да е комунизъм. Ще кажа само, че неуспехът на комунизма да е комунизъм е всъщност неуспех на християнството да бъде християнство.
За разлика от вярващите, които намират отговор на всичките си въпроси в Бога, аз, атеистът, продължавам да оставам със своите ненамерили отговор мъчителни въпроси. Все повече чувствам своята познавателна безпомощност. Все по-неясен съм на самия себе си.
2. В моя макросвят, т.е. в света, който е над мене, няма и очевидно не може да има никакви истини. Всъщност би могло и да има, но поне аз не съм в състояние да ги позная, защото, както вече казах, безкрайно малкото, каквото съм аз, не би могло да познае безкрайно голямото, каквото е светът над мен. Във всички случаи за мен самия истини там няма.
В моя микросвят обаче, т.е. в света, в който непосредствено се намирам, се съдържат истини, които ми изглеждат като същински истини.
Вярно е, че в моя безкрайно малък свят всичко, съдържащо се в него, е толкова безкрайно малко, че не би могло да има никаква стойност. Ако самият микросвят е без всякаква стойност, каква стойност могат да имат и проявяващите се вътре в него истини? В своето отношение към мен обаче тези истини придобиват все пак значението на същински истини. Тези истини са прекалено зависими от редица външни за мен обстоятелствата, поради което се проявяват спрямо мен твърде нееднозначно. Съвпадат ли моите истини за живота, когато го започвам, т.е. когато съм на 20 години, с моите истини за живота, когато го приключвам, т.е. когато съм на 80 години? В коя фаза от живота истината за човека е същинска?
Търсил съм отговора на този въпрос и в битието на баща си. Баща ми бе извънредно взискателен към себе си и към другите човек. Бе и изключително чист. Но когато навлезе в последните месеци от своя живот, бе станал сякаш друг човек – бе му вече напълно безразлично какъв е и как изглежда. За него истината бе не вече истината от двадесетте му години. Очевидно е, че и за мен истината не би могла да бъде една- единствена. Но ако за едно и също битие истините са повече от една, са ли те същински истини? (Мисля за баща си и всъщност мисля за възрастния човек изобщо. Колко тъга се крие в един възрастен човек! Целият му живот се превръща в един спомен, т.е. в нещо несъществуващо. Зад него е нищото, пред него е също нищото. Именно в края на живота виждаме истината, че сме нищо. В предопределеността ни да бъдем нищо се крие цялата тъга на света. Кой би искал да е нищо?)
И все пак в собствения ми микросвят някои истини се проявяват като същински истини, доколкото именно те и определят моето практическо поведение. Аз нося последиците от тяхното действие. Чрез действието им върху мен, аз разбирам, че те са – най-малкото за мен – същински истини.
Една такава същинска истина е, че макар и да съзнавам своята нищност, аз продължавам да искам да съм нищо, т.е. продължавам да искам да съществувам. Вътре в мен, т.е. вътре в нищото, което съм, се развиват състояния, едни от които мога да нарека радост, а други – болка.
2.1. Не мога да определя какво е тя, радостта, но разбирам все пак, че тъкмо тя е, която ме кара да искам да продължа да съществувам. Изглежда, че в живота е заложена радостта от самия него. Именно чрез радостта животът успява да се съхрани. Радостта има това изключително свойство да се представя за нещо, т.е. за нещо в нищото. И аз самият съм в някаква степен подчинен на илюзията, която радостта поддържа за себе си.
Следователно, макар и да имам пълна представа за безсмислието на своето съществуване, значи и на радостта от него, аз продължавам да упорствам в желанието си да съществувам. Би трябвало да е обратното – да искам да умра, т.е. да се оставя да бъда това, което съм – нищо. При това, за да умра, трябва пак да използвам нищото, т.е. пълното бездействие. Ако е безсмислено усилието да се живее, тогава трябва да е безсмислено и усилието да се умре. Продължавам обаче да искам да живея, че дори се и боря, за да живея – ходя при лекари, купувам лекарства, поддържам определени условия на живот. Някаква необяснима радост от живота продължава да го поддържа дори когато сме изпаднали в несъвместими с живота състояния. Толкова често е умиращите да искат да живеят. От друга страна, никога в живота си не съм изживявал такава радост, която да ме накара да кажа: “О, миг, поспри, защото ти си тъй прекрасен!” Зад всяка радост винаги се е намирала сянката на някаква болка.
Общо взето, не са много изживяваните от мен радости.
2.2. Радостни мигове съм имал, когато съм завършвал някоя своя книга. Да се получат коректурите на сложената под печат книга, е вълнуващо – вижда се раждането на едно духовно същество. Изобщо научното мислене, което ме довежда до някакви нови прагове на познанието – колкото и нулево да е то от гледна точка на общата непознаваемост на самия мен и на нещата около мен, – ми доставя особен вид радост. Науката обаче поражда и значителни страхове. Тя работи в едно предварително затворено поле, вътре в което може да стигне до наистина много полезни за човечеството истини. Но лишена от нравственост, науката може да се превърне и в огромна опасност.
Сама по себе си науката не се интересува от повелите на нравствеността – тя иска да е не добра, а истинна.
Математиката, която е представител на чистата наука, никога не се пита дали, ако кажем, че две и две прави четири, е добро, а дали е вярно. Това толкова естествено за науката изискване невинаги намира приложение, когато засегне определени интереси. Твърде често виждаме науката в унизителното положение на нечия слугиня – било на богословието, било на политиката и т.н. Това трябва да е съвършено недопустимо – най-малкото, защото една такава наука престава да е наука. Върху онзи, който наруши тази категорична повеля, ще падне присъдата на Маркс: “Но един човек, който се стреми да приспособи науката към гледище, извлечено не от самата нея (колкото и да греши тя), а извън нея, към гледище, продиктувано от чужди на науката, външни за нея интереси – такъв човек аз наричам долен.”
Нравствеността стои извън науката, но от друга страна, ако иска да бъде полезна за хората, науката, след като се осъществи като наука, задължително трябва да мине през нравствеността. Невъзможно е да кажем, за да угодим на някого, че две и две не прави четири. Но след като сме установили истината, че две и две прави четири, трябва да видим и кого тази истина ще ползва. Не може да ни е безразлично кого ще обслужва едно постигнато от човека научно знание. Атомната бомба възниква като продукт на чистата истина, но веднъж възникнала, тя поставя и нравствения въпрос кого ще обслужва. Искам следователно да кажа, че резултатите от науката трябва да се поставят под контрола на нравствеността.
Двата полюса на науката – положителният и отрицателният – се развиват в непрекъсваща се успоредност. Колкото повече нараства нейният положителен потенциал, толкова повече нараства и нейният отрицателен потенциал. Силно се боя, че някъде, малко преди безкрайността, отрицателният потенциал на техническите и естествените науки би могъл, попаднал в една безнравствена среда, да вземе връх и по този начин да причини умъртвяваща цялото човечество катастрофа. Поради това именно се и питам ,дали трябва да се насърчава развитието на този вид науки. Ако зависеше от мен, бих насърчавал развитието единствено на изкуството и на хуманитарните науки. Единствено за тях бих давал и Нобелови награди.
2.3. Някога много радост ми доставяше музиката. Преди години, още като студент, въпреки постоянното си безпаричие, успявах все пак да намеря един лев, за да отида във вторник (всеки вторник!) на концерт в зала “България”. А доскоро, когато сутрин се събуждах, веднага пусках радиото, за да слушам класическата музика, която излъчваше радио “FM-класик”. Бях безкрайно благодарен на това радио за радостта, която ми доставяше. Но през последните години престанах да го слушам, престанах да ходя и на концерти.
По необясним за мене начин музиката започна да ми причинява болка. Тя ме убива със своето съвършенство. Тя е красота, постигната с възможно най-малко усилие – само с едно трептене на въздуха. Пред нея, съвършената, чувствам цялото свое несъвършенство. Всъщност не само музиката, но и всичко истински красиво ми причинява болка – поради непостижимостта си.
Спомням си какво каза баща ми веднъж за отношението на Толстой към музиката. Но какво, какво иска тя от мен? – бил казал Толстой. Мисля, че Толстой е бил измъчван тъкмо от непостижимата красота на музиката. Дори той, великият творец на Красотата, е признавал, изглежда, своето безсилие пред нейната красота.
Напоследък обаче си мисля, че музиката е по особен начин непочтена към мен. Тя ме мами. Тя ме отвежда от света на действителното в света на илюзиите. Но какво е светът на илюзиите, ако не свят на болката от разочарованието? Няма как един ден да не се събудим и събуждайки се, да не видим, че сме били измамени – светът на красивите илюзии се оказва свят на грозните истини. Колкото и да е красива, музиката дава все пак единствено чувства, не и знание. Тя всъщност подчертава невежеството ни, като побягва от нас, за да ни оставя насаме с него. Така и самата тя се оказва неистина, защото какво трябва да е онова, което поддържа у нас някаква неистина, ако не също неистина. Но не е ли ужасно да осъзнаете, че дори и тя, музиката, е в крайна сметка една голяма неистина.
Питам се, от друга страна, дали пък музиката не иска да ни спаси от болката, причинявана от нашето невежество. Не искай да знаеш всичко, достатъчно е, че познаваш красотата, която ти предлагам! – казва ни сякаш тя. И наистина, аз самият понякога забравям своите мъчителни философски състояния, за да се отдам единствено на нейната красота. Но това за съжаление става все по-рядко и по-рядко. Все повече потъвам не в красотата на музиката, а в болката, която скрито блика от нея.
Понякога изпитвам мъка, че аз самият не успях да овладея някой от способите да се прави музика. Някога, в детските години, баща ми искаше да уча цигулка. Уговори се дори със свой приятел да поеме обучението ми. Но започналата война направи идеята неосъществима. Мисля си, че ако бих могъл да свиря, нямаше днес така много да се плаша от музиката. За да се освободите от една страст, трябва, изглежда, да й се отдадете.
Пред цигулката обаче бих предпочел пианото. Пианото има това предимство, че предлага възможността да правим достатъчно големи паузи – паузи, в които да се вплетем в минаващата край нас музика. Пианото повече от другите инструменти е способно да ни пренесе във философията, защото освен красота, то, макар и да не предлага знание, предлага все пак възможността за собствено мислене, колкото и безпомощно да е то.
Музиката поражда у мен и силни носталгични чувства. Тя ме връща назад, към миналото и особено към миналото на моето семейство. Тя ми напомня за онази тиха, мека радост, която съм имал в дома на своите родители.
Баща ми бе твърде музикален. Бе завършил Духовната семинария, където са изучавали и песнопение. Пееше много приятно. Привечер, завърнал се от работа, той, облегнал се на масата, започваше да пее своите църковни песнопения, руски романси, арии от опери. Това бе вид свещенодействие. Слушахме захласнати, очаровани, омагьосани. Но всичко това вече го няма – на мястото на музиката се е настанила смъртта. И се питам, дали не и затова музиката започна да ми причинява болка – защото тя ме отвежда към болката от загубеното семейство.
Музиката непрекъснато ме води не само назад, към миналото, но и напред, към бъдещето, за да ме изправи отново пред смъртта. В самата музика има сякаш една постоянна смърт. Тя е едно непрекъснато раждане, но и едно непрекъснато умиране –едва родила се, тя вече умира. С всеки следващ тон тя преминава в небитието. Музиката е тайнствен дух, който иска да ме поведе към неизвестната отвъдност. Все повече и повече тя е за мен мистерия, тайнство, загадка. Тя сякаш е събрала в себе си всички тайни на битието. Макар и безкрайно крехка, тя притежава невероятна мощ. Тя е способна да преобразува хората, а чрез хората и обстоятелствата. Тя поражда надежди, но тя поражда и отчаяние.
Стара истина е, че най-съвършеният музикален инструмент е човешкият глас. Но както има различни музикални инструменти, така има и различни гласове. Слушал съм много певци, които силно са ме вълнували, но едва ли има певци, които да са толкова вълнуващи, колкото са някои наши народни певици. Песните им са невероятни. Високо извисени, те се отправят някъде към безкрая, за да се слеят с него. Ако има песни с наистина космическо звучене, това в най-голяма степен може да се каже за песните, изпълнявани от пълните с “мистерия” гласове на нашите певици. Една от българските народни песни, изпълнявана от Валя Балканска, пое в безкрая на времето и пространството, за да изпише името си в тях. Ако ми е мъка, че не владея никакъв музикален инструмент, толкова повече ми е мъка, че не мога да пея. Не мисля, че съм способен да завиждам, защото никой не е повече от това, което съм аз – едно нищо. И все пак има и хора, на които завиждам – това са хората, които могат да пеят. Представям си радостта, която те изпитват, когато пеят – една радост, която остана непостижима за мен.
Много хора, дори и някои музиканти, не разбират за съжаление езика на музиката. Музиката иска да ни съобщи своите тайни не обаче като ги изкрещява, а като ни ги нашепва. Тя трябва една-едва да се движи по петолинието и гальовно да ни прелъстява. Бавното темпо позволява по-бързо да усвояваме това, което ни се предлага. Някога не обръщах внимание на диригента. Важно е, казвах си, че това е Бетовен. Сега вече не мисля така. Продължава да е важно, разбира се, че това е Бетовен, но не по-малко важно е как този Бетовен ни е представен. Усетих огромната разлика в изпълнението на Бетовен, когато веднъж слушах дирижирана от неповторимия Артур Никиш негова симфония. Това бе едно бавно, търпеливо и мъдро разгръщане на тоновете, което поддържаше в непрекъснато напрежение желанието ми да чуя тоновете, които следваха. Тя, незабързана, ми позволяваше да се вместя в нея и заедно с нея да продължа. Ставах част от нея.
Днес музиката изживява истински стрес. Тя е нападната от собствените си отпадъчни продукти. Музиката на духа все повече се измества от музиката на тялото (трябва може би да кажа музиката на краката). Рядко вече слушаме Бетовен, но затова пък почти всеки ден слушаме славитрифоновци. И двата вида музика ми причиняват болка: единият вид с красотата си, другият вид – с грозотата си. Грозотата непрекъснато разширява своята територия, а островите на красотата все повече намаляват. Ужасяващо е, че грозното започва и да се гаври с красивото. Та какво друго означава това, че славитрифоновци изпълняват Бетовен като чалга?! Оказва се, че този свят, доколкото е истински, е болезнено грозен. Така безсмислието се повдига на степен. От безсмислието по-непоносимо е единствено грозното безсмислие.
2.4. От останалите изкуства вълнения ми доставя преди всичко поезията. Но истинската поезия е тъй рядко срещана. Поезията не е добре извършен подбор на думи. Поезията е, разбира се, думи, но и повече от думи. Тя е красивата съгласуваност на красивата мисъл. Поезията не е в римите на думите, а в римите на мисълта. Мисля, че един от най-големите поети на света е Ницше. Той ни говори в проза, а до нас достига истинска поезия. Всяко негово изречение е вълнуваща поезия на мисълта.
Понякога и аз самият се поддавам на изкушенията на поезията, без, разбира се, да съм поет в общоприетия смисъл. За онзи, когото смятат за поет, поезията е професия. За мен тя е не професия, а състояние на духа, което под напора на определено изживяване отделя от себе си капки красива мисъл.
Трудно харесвам достъпната ми днес поезия. Намирам обаче, че имаме велики, дори гениални поети. Пред всички други стои Ботев. Когато чета неговите стихотворения, искам да заплача. Изключителен поет е Вапцаров. Сред големите имена на световната революционна поезия, трудно може да се намери поет от неговата величина. Необикновено дарование е Гео Милев. Неговата поема “Септември” е, мисля, наистина гениална творба. Най-близко обаче до представата ми за поезия стои поезията на Димчо Дебелянов. Не всичко написано от него ми харесва. Но той има няколко стиха, които са изтръгнати сякаш от душата му: “… и в кротък унес чака тя да дойде нейното дете.” Едва ли някой друг би могъл с толкова малко думи да изрази толкова голямата майчина обич. Още един стих дълбоко ме покъртва – в него е сякаш цялото житие-битие на Дебелянов:
Ако загина на война,
жал никого не ще попари,
загубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.
Това не са думи. Това са оголени състояния, които се плъзгат по думите, за да се влеят направо в нас. Те се превръщат направо в наши собствени състояния. Самотата на Дебелянов, останал без майка, без жена и другари, прераства в наша самота, за да съпреживеем нейната жестокост.
Не са много хората, способни да съпреживяват поезията. Това проличава най-вече, когато рецитират стихове на големите поети.
Думите на голямата поезия трябва да се изричат бавно – с онова усилие, с което са се раждали в душата на поета. В това отношения поезията прилича много на музиката. Тя също иска бавно, незабързано темпо, за да можем да се включим в нейното разгръщане. Ботев не бива да се крещи, както правят някои. Напротив, Ботев е болка, Ботев е стон. Думите му, родени в мъка, трябва с мъка да се и произнасят. Само пияница може да крещи: “Тежко, тежко, вино дайте…” У Ботев тези думи могат да бъдат само протичащо на пресекулки стенание, чийто източник е съпреживяваната от него трагедия на народа му. Поезията е душа в душата. Техните камбани трябва да бият еднакво.
2. 5. Радости ми доставя и природата. Невероятна е красотата на някои изгреви и залези, на някои планински върхове, на някои обточили се поля, на някое цвете. О, нещо, колко си красиво! – казвал съм на някое неочаквано изправило се пред мен цвете. Природата извиква у мен и морален възторг, защото, както вече казах, тя никога не лъже. Тя е винаги действителна, винаги истинска, винаги тъждествена със самата себе си. Това усещане имам естествено и за животните – диви и домашни.
Много обичам животните – и дивите, и домашните. Те са необикновено красиви. Грозни животни няма – освен може би грозни маймуни, и то само защото приличат на човека. (Човекът е най-красивото, но и най-грозното същество на земята.) Трогателна е нежността, с която животното майка се отнася към малките си. Дори и крокодилът показва цялата възможна загриженост за новоизлюпените крокодилчета. Животните могат да ни научат да бъдем като тях, т.е. да бъдем, в резултат на въздействието им, повече човеци. Тези дни наблюдавах кучешка сцена, която ме изуми. Носех храна на малки, родени преди два-три месеца в близкия парк кученца. Там заварих и три големи очевидно много гладни кучета. Но когато сложих храната пред малките кученца, те, големите кучета, останаха встрани. Нито едно от тях, въпреки глада си, не посегна на храната на малките същества. Колко ли човеци, нападнати от глада, биха се удържали да не посегнат на храната на децата?!
Ние сме невероятни жестоки с животните. Избиваме ги само да изживеем примитивната радост от убийството. Да убиваме хора, вече не бива, това е обявено все пак за престъпление (освен масовото убийство, наречено война). Да убиваме обаче животните – и то не за да се нахраним с тях, а единствено за да удовлетворим низката си страст да убиваме – не е престъпление. И убиваме! Жестоки сме дори и с животните, които смятаме, че обичаме. Винаги с болка наблюдавам впрегнатите в ярема животни. Конят, това благородно животно, сме го лишили напълно от неговата свобода. Той покорно тръгва натам, накъдето му дърпат юздите. Той иска да поеме по друг път, но не, той няма правото на собствен избор, той трябва да поеме пътя, който ние искаме да поеме.
Отношението ни към животните в най-голяма степен изразява отношението ни и към човека. Жестокият към животните е безусловно жесток и към хората. Трябва може би да го кажа по обратен начин: човекът затова е жесток към животните, защото преди това е жесток към другия човек.
2.6. Но никоя радост от природата не може да бъде достатъчно пълна, ако не е споделена с обичания човек. При цялата си красота природата остава пуста без човека в нея. Човекът е възможен единствено и само чрез другия човек. И ако другият човек го няма, все едно че няма нищо. Дори и най-изкусителната природна красота не може да замести липсващия ни човек. Много често, когато съм се радвал на някой красив залез в планината, съм изпитвал заедно с това и тъга – тъга, че не е до мен другият човек, че я няма Нея. И колкото по-красива е природата, толкова по-остро изживявам отсъствието на любимата жена. Всъщност именно жената е, която ни придава някакъв смисъл.
Изразих това свое усещане и в малък стих:
Не зная
кой съм,
не зная
ти коя си …
Но зная
ние двамата
какво сме:
един за други –
Смисъл!
Бъди,
за да бъда!
Стигам по този начин до там, където трябва да кажа, че най-вълнуващи радости съм имал в отношенията си с някои жени – с ония жени, на които съм казвал “Обичам те.”
Най-съществената част от природата е наистина човекът, а от човеците по- съществената е жената. Жената – поне за мен – има по-голямо значение от мъжа: тя е по-пълноценният представител на другия човек. Двама мъже са просто двама мъже. Но жената и мъжът не са вече двама души, те са единно цяло. Те са две същества, взаимно проникнали се, за да образуват едно същество. Жената би могла да бъде и онова, което е мъжът – да бъде другар в битката срещу болката, като заедно с това обаче е и онова, което единствено и само тя може да бъде – радостта от съществуването. Жената е основата на всички радости, защото тя е, която носи със себе си нежността и добротата, без които никоя радост не може да бъде истинска. Тя придава красота на радостта и радост на красотата.
Нямах тази красива радост – да намеря жената, по която копнея. Бил съм, разбира се, истински влюбен. (Написах дори цяла книга за онези пет жени, на които съм казал “Обичам те!”) Но връзките ми с тях се оказаха мимолетни. Никоя от тях не стана това, което исках – да бъде мое превъплъщение. Не бях обичан. Искам да кажа: не бях достатъчно обичан от жените, които обичах. Но се питам дали и аз обичах достатъчно. Без взаимна любов двама души никога няма да станат онова единно цяло, за което по-горе споменах.
Аз прекалено много съм АЗ, поради което ми е наистина трудно да се отчуждя в когото и да е било – дори и в обичаната от мен жена. (Влюбването е и форма на отчуждаване – за да стана неин, трябва, мисля, в някаква степен да стана и чужд на себе си.) Очевидно не съм смятал жената, която съм обичал, за толкова съответстваща ми, че да се съглася да премина в нея. Не съм бил способен да направя компромиса да се обвържа с жена, която не съм почувствал като пълно свое съответствие. Истинско духовно бедствие ми се струва да заживея с жена, в любовта на която към мен и в моята любов към нея не съм достатъчно уверен. Може да е пресилено, но ще кажа все пак, че една от моите представи за нещастие е животът с нелюбима жена. Нито аз ще стана неин, нито тя ще стане моя. В нейно присъствие аз, без да ставам неин, непрекъснато ще се превръщам в чужд за самия себе си.
Продължавам обаче да мечтая по хубавата жена, защото няма наистина нищо по-хубаво на този свят от хубавата жена. Често, когато съм гледал някое хубаво момиче, съм си казвал: Колко лесно е да си хубав! Но пък все по-трудно става сякаш да срещна една истински хубава жена. И хубавата жена е подчинена на законите, на които се подчинява човекът изобщо. Тя трябва най-напред да се поднесе като човек, а след това като жена, да се поднесе, с други думи, най-напред като дух, а след това като плът. Радостта от жената трябва да бъде бавно откривана, за да продължи по-дълго. За съжаление напоследък все по-често наблюдаваме обратното: не забулена в себе си жена, а неприкрита женска плът, за която е закачено някакво подобие на дух. Една такава жена става за развлечение, но не и за обич.
3. Изживявам като истинно и онова свое състояние, което наричам болка.
Болката е съвършено несъмнено мое състояние. Тя е толкова истинна, че аз бих могъл да кажа: аз съсъществувам с болката си. Всичко може да е неистина, но не може да е неистина постоянно изживяваното при определени обстоятелства чувство за болка. Ако аз съм истинен, истинно трябва да е и то. АЗ съм болката и болката е АЗ. И тъкмо тя, болката, в най-голяма степен определя моето практическо поведение.
Наистина, моето практическо поведение се определя и от обстоятелствата, които причиняват радост. Радостта и болката са двете сили, които дават енергията на живота. Човек живее заради радостта, заложена в живота. Без радост животът се лишава дори и от затворения вътре в човечеството смисъл. Далеч по-мощният двигател в развитието на живота е обаче болката.
Радостта, колкото и да е красива, е винаги илюзорна. Тя е сън в лятна нощ – идва и си отива и сякаш никога не е била. Дори и най-голямата радост изглежда мимолетна, ефимерна, привидно действителна. Но това, което казвам за радостта, не бих могъл да кажа за болката.
Болката никога не е илюзорна, тя е винаги действителна. Невъзможно е да кажа, че болката на майката от смъртта на нейното дете е илюзорна. Не е илюзорна болката на гладуващия човек, болката дори на гладуващото куче. Всяка болка е истинска и сякаш вечна. Има болки, които като че ли нямат край. Ето защо не радостта е жизненоважната за нас, а болката, доколкото именно тя ни предупреждава за опасността, застрашаваща съществуването ни. Тя очертава крайните граници на нашето поведение.
Радостта не всякога е основание за определено поведение. Болката обаче – винаги. Когато ви арестуват, полицаите не ви обещават, по правило, радости, за да изтръгнат от вас някакво признание, защото добре знаят, че радостта не е достатъчно надежден мотив при избора на поведение. Без да се колебаят, те ще започнат да ви причиняват болка. Болката не оставя никога (или почти никога) възможността да избираме поведението си. Има болки, срещу които съпротивата е невъзможна – например ако вземат за заложник детето ви.
Следователно, макар и да съм приел, че нищо не зная, аз все пак зная достатъчно несъмнено, че при определени обстоятелства изпитвам несъвместимо със съществуването ми усещане – усещането за болка. Съществото ми иска да отхвърли болката, поради което иска да отхвърли и обстоятелствата, при наличието на които тя възниква. Не зная каква е връзката между тези обстоятелства и болката, възникваща у мен. Само зная, че с възникването на тези обстоятелства възниква и усещането за болка и това е достатъчно, за да определя своето практическо поведение. Правя всичко, за да ги няма тези обстоятелства, т.е. за да нямам болка.
Отношението ми към радостта и към болката е неизбежно различно. Няма да се боря за радостите в живота. Желая ги, но няма да се боря за тях – искам те сами да дойдат при мен. (Най-сладки са радостите, които са дошли сами при нас). Във всички случаи обаче ще се боря срещу болката. При това аз страдам не само от собствената си болка, а от болката и на другите. Искам не само аз да нямам болка, искам да нямат болка и другите, защото болката на другите, оказва се, е и моя болка. Така разширеното пространство на болката определя и разширеното пространство на борбата срещу нея.
Неизчерпаеми са източниците на болката. Всичко е в състояние да се превърне в болка – една неосъществена радост е вече болка. Търпя болки по силата на своята телесна и духовна природа. В тялото ми са заложени всички неизбежни за една тленност болки, но болките на духа са понякога по-мъчителни от болките на тялото.
Постоянно страдам от своята очевидно недобре изработена духовна субстанция, за която по-горе и писах. Не мога да се освободя от спомена за мои прояви, от които се срамувам. Няма ден, в който такива спомени да не ме притиснат. И тогава изстенвам. Понякога целият ми ден преминава в тихи вътрешни стенания. О, Господи, защо трябваше да постъпя така?! Силно се боя, че аз, за съжаление, ще продължавам да бъда източник на собствените си болки. Защото истината е, че съм прекалено слаб, прекалено несъвършен. В постоянен грях съм спрямо самия себе си.
Много често болка ми причиняват и другите. Би трябвало да не е така, след като се изживявам като едно абсолютно нищо. И въпреки това една лоша дума, дори един крив поглед могат да ме накарат за дълго време да помръкна. Аз самият от своя страна също съм причинявал болка на другите, но винаги, когато съм осъзнавал това, съм изпитвал обратна болка, примесена със срам.
Една от най-мъчителните болки има своя източник в грозотата.
Както красотата е дар божии, така и грозотата е божие наказание. Мъчително е наистина да си грозен. Грозотата прекъсва връзките с околната човешка среда – тя осъжда на непреодолима самота. Особено жестока е грозотата на жената. Изпитвам истинска болка, когато срещна грозна жена, защото съзнавам, че срещам едно човешко нещастие. Би ли искал някой дори да се докосне до нея, грозната? Тя е предварително осъдена на самота. Тя никога няма да познае радостта от обичта, никога няма да познае и радостта от собственото си тяло. Както не би трябвало да има самота, така не би трябвало да има грозота. Тя е оскърбление за човека. Грозният човек може да е красив само ако е много, много добър. Истински красивото е винаги добро, а истински доброто е винаги красиво. Грозотата обаче отчайва, а отчаянието не е път, който води към добротата.
Странно е обаче, че духовната грозота не се изживява като нещастие от ония, които са сполетени от нея. Но няма и как да я изживяват като нещастие, защото те изобщо не я съзнават. Освен това тя, външно незабележима, не нарушава пряко връзките с околната човешка среда. Останала незабележима за другите, тя остава незабележима и за самите тях, духовно грозните. Другите са огледало, в което виждаме себе си – ако в тях не видим духовната си грозота, можем да не я видим и в себе си. Общо взето, духовно грозните не само че не съзнават духовната си грозота, но и с някаква зла радост й се отдават
3. 1. 1. Някои болки произтичат пряко от самото ми битие, т.е. от самия факт на моето съществуване. Самото съществуване е болка, защото съществуването е страх. Живея в мрака на своята непознаваемост. Как тогава да не изпитвам страх, а значи и болка? Аз съм като малко дете, което изпитва постоянен страх от тъмнината. В тъмното са тъмните сили. Така е: изпитвам непреодолим страх от тъмнината на своето невежество.
Болката ми има и друг източник – моята несвобода. Тя ми е изначално отнета. Аз съсъществувам със своята несвобода.
Прикован съм най-напред към своето тяло. Това, което в мен е Аз, не иска да признае тялото ми за част от себе си. То вижда в тялото ми не просто вместилище, а окови, от които не може да се освободи. Имал съм тази потребност, да изляза от тялото си и да полетя в безкрая на битието (или на небитието?). Веднъж, късно вечерта – това бе, мисля, срещу 24 май – бях излязъл на терасата и тогава изпитах с цялата възможна острота желанието да се освободя от тялото си – толкова силно бе усещането, че моето тяло е моят затвор. Също толкова силна бе и болката, осъзнавайки невъзможността да остана дух и само дух (чисто аз!). Осъзнавах следователно, че съм несвободен, че съм роб на тялото си, а чрез него и на стояща извън него сила. Но коя е тя?
Прикован съм и към пространството. Никога не успях да мина отвъд хоризонта. Всеки пък, когато мислех, че съм го достигнал, той се отместваше напред, за да остане толкова далеч от мен, колкото далеч е бил и преди това. Протестирах срещу тази некрасива игра с мен. Питах се защо то, пространството, не ми позволява да надникна отвъд хоризонта, където, надявах се, се крият тайните за света и за мен. Винаги съм искал да зная какво има отвъд хоризонта. Преди много години тръгнах пеша от София за Бургас, воден именно от желанието да видя разгръщането на хоризонта. Но никога не успях да мина отвъд него, защото, както трябваше и да се очаква, той беше неизчерпаем. Той сякаш се забавляваше с мен, отмествайки се точно с толкова крачки напред, с колкото крачки аз отивах към него. Прозрях най-после, че никой хоризонт не може да бъде достигнат – дори и с мисълта ни. Мисълта ни е толкова крайна, колкото сме крайни и ние, поради което тя никога не може да достигне хоризонта, който по своето определение е безкраен. Той е отвъд всеки мислим край.
Прикован съм и към времето. Прикован съм в частност към настоящето. Не съм в състояние да се освободя от хомота на настоящето, за да изляза извън него. Настоящето е онзи миг, в който бъдещето преминава в минало. И в този именно един- единствен миг е целият мой живот. Така е: доколкото живея единствено в настоящето, аз следователно живея точно един-единствен миг. Зад мен е миналото, т.е. вид нищо, пред мен е бъдещето, т.е. отново вид нищо. И тогава идва изводът: заключен между миналото и бъдещето, какво съм аз, ако не това, което са и те – нищо. (Все този непобедим извод, че съм нищо!)
Съвършено невъзможен е както ходът напред, така и ходът назад.
Невъзможно е да се върна в миналото. Бих могъл най-много да повторя в някаква степен това, което е вече минало. Но самото минало ми е непостижимо. Това е толкова по-странно, защото всъщност тъкмо миналото е единствено реалното, т.е. единственото, което всъщност остава. То е складът, в което бъдещето, преминавайки през настоящето, захвърля всичко като вече използвана и по-нататък непотребна вещ. Склад на спомени. И отново възниква състоянието на призрачност. Защото, какво е споменът, ако не едно съществуващо несъществуващо.
Невъзможно е да премина и в бъдещето, прескачайки неговия праг. От това, което е “утре”, ме отделя стената – непреодолимата стена – на това, което е “днес”. Невъзможно е да прекрача това “днес”, за да се окажа още сега в “утре”. Не мога да прекрача дори предстоящото мигновение, за да се окажа в мигновението, което го следва. Бъдещето ми е следователно напълно неподвластно. То идва към мен и аз, удивен и уплашен, констатирам, че с нищо не мога да го спра. От друга страна, то непреодолимо ме привлича. Колко пъти, тръпнещ, съм очаквал отделни мигове от бъдещето, някои от които са ми изглеждали непостижимо далечни. А преди още да съм успял да се огледам, те бяха вече зад гърба ми. И сякаш никога не са били бъдеще, сякаш винаги са били единствено и само минало.
Бъдещето е безсърдечно. То неумолимо ме смила – миг след миг, днес след ден, година след година. Ще използвам отново тази непривична, но иначе точна дума: бъдещето непрекъснато ме нихилизира. То непрекъснато ме убива, непрекъснато ми носи смърт, непрекъснато ме превръща в минало, т.е. в нищо. Идва и моментът, когато то няма да има какво да нихилизира, защото всичко вече ще е нихилизирано. Ще съм изчезнал. И доколкото бъдещето, едва дошло, вече си е отишло, мога да смятам, че аз изобщо съм без бъдеще, т.е. че аз изобщо не съм и съществувал. (Връщам се към вече казаното.)
3. 1. 2. От всички болки, които пряко произтичат от личното ми битие, особено силни са болката от смъртта и болката от самотата.
Като ни е дала самосъзнание, природата ни е дала и съзнанието за неизбежната ни смърт. Така тя ни е внедрила един не всякога осъзнаван, но постоянно действащ страх. Често – всъщност почти непрекъснато – мисля за смъртта, доколкото тя е една постоянно надвиснала над мен заплаха. Кой би могъл да бъде сигурен, че смъртта няма да сполети някого от близките му?
Цялата сила на болката от смъртта изживяваме не чрез собствената си смърт, а чрез смъртта на близките си. Тя е смърт, на която присъстваме, тя е изчезване, което наблюдаваме. При това тя е едно грозно изчезване. Представете си само: любимият човек, същият този човек, по когото сме искали да не падне и прашинка, го хвърляме в някакъв трап, след което го затрупваме с пръст! Любимият изчезва не само като дух, но и като материя. И няма, никога вече няма, където и да отидем, да можем да го срещнем. Той е необратимо изчезнал за нас.
Неизтощима е болката, която причинява смъртта на близките. По-рано, преди смъртта на моите родители, бях ли на нечие погребение, винаги се просълзявах, когато накрая пускаха, за раздяла, траурна музика. Заплаквах обаче не от скръб по онзи, когато погребваха, а от предварително изживяваната болка, че ми предстои да погреба своите родители. Сега вече не плача. Не искам и да допусна, че бих могъл да надживея някои от своите близки – сестра ми, моите племенници, децата им. Представата ми за нещастие сега е смъртта на близките ми.
Изпитвам страх и от смъртта на малкото приятели, които ми останаха. Всички ние умираме с времето, но не само с времето, а и със смъртта на ония, които обичаме.
В едно свое стихотворение писах именно това:
Умираме бавно,
но не,
както си мислят,
ден след ден,
а човек след човек.
Умираме бавно –
със смъртта на ония,
които обичаме.
Смъртта на близкия е в някаква степен смърт и на самите нас. С изчезването на близкия изчезва и съществена част от нас. Макар и живи, ние – чрез смъртта на близкия си – сме вече и мъртви. Мъртъв е всеки, който носи в себе си мъртвец! Ние носим в себе си трупа на своята обич към сполетения от смъртта наш близък! Ние се оказваме раздвоени – колкото мъртви, толкова и живи. Няма нищо по-странно от това да ме няма в някаква моя част, в някаква моя форма на съществуване. Така отново възниква и състоянието на призрачност – да се виждаме живи в смъртта, т.е. нещо в нищото.
Но ако смъртта на близките е мъчителна, собствената ми смърт изглежда абсурдна. Тя ми е напълно непонятна. Както не съм в състояние да разбера факта на съществуването си, така не съм в състояние да разбера и факта на прекратяване на съществуването ми, т.е. факта на своето изчезване. Смъртта и на близките е също непонятна, но тя е все пак несъмнена като факт – аз съм присъствал при нейното настъпване, преживял съм я, видял съм я. Аз обаче няма да мога да присъствам при собствената си смърт, няма да мога да я преживея, няма да мога да я видя, няма да мога да я удостоверя. Смъртта е, казах, изчезване. Но изчезването е изчезване за някого. Смъртта на другите е изчезване за мен, а моята смърт ще бъде изчезване за другите. Но възможно ли е да изчезна за самия себе си? В това именно се и заключава абсурдът на собствената смърт – че е невъзможно да се мисля като изчезнал за самия себе си.
Предполагам, че не само аз, а всеки човек носи в себе си чувството за вечност. Това чувство е особено силно в младите години. Нямам начало, защото нямам съзнание за него, нямам и край, защото краят ми изглежда безкрайно далеч, следователно и неосъществим. (Когато не виждаме края, придобиваме усещането, че край изобщо няма). Това, че хората, другите хора, умират, не можеше да означава, че и аз ще умра. Да, има един силогизъм, който ми предрича неизбежността на смъртта, но никакъв силогизъм не може да се противопостави на вътрешното чувство за вечност, т.е. за безсмъртие. Действа и друг силогизъм: съществувам, следователно ще съществувам, т.е. аз съм вечен. Ако не е смъртта на другите, аз никога не бих могъл да узная, че съм смъртен. Но сега, навършил своите 80 години, виждам тържеството на силогизма на смъртта: аз съм човек и като всички други човеци ми предстои в най-скоро време да умра. Аз понякога дори си мисля, че отдавна всъщност съм умрял, но по някакъв каприз на Нещото, което се играе с мен, съм върнат назад във времето, за да наблюдавам края на своята нищност. Ще се опитам да изразя същото, но с други думи. Аз съм нищо, върнато назад във времето, за да осъзнае себе си като нищо, след което отново е върнато към своето трайно състояние на абсолютно нищо, т.е. на нищо без съзнание за нищността си.
Моето отношение към смъртта е следователно израз на неспособността ми да я разбера.
Безсмислието на моя живот, на живота изобщо, ме тласка към смъртта. След като съм една форма на нищото, защо трябва да ме смущава обстоятелството, че ще се превърна в друга форма на нищото. Смъртта ми изглежда състояние далеч по-естествено от живота, доколкото е не временно, а трайно състояние. При това тя ни освобождава от болките, които са свързани с живота. Колко пъти сме чували хората да казват: “Да умра, че да се освободя от мъките.” Понякога и аз съм склонен да кажа това, защото болките в някакъв момент се оказват трудно поносими. Разбирам обаче, че смъртта няма да ми донесе удовлетворение, защото няма да ми е възможно да й се насладя. Както вече казах, аз няма да мога, макар и само за миг, да я надживея, за да мога да й кажа: “О, смърт! Колко си красива!” или “Колко сладко е да умирам!” Едно такова усещане на сладост е възможно, изглежда, само при клиничната смърт. Месец преди да почине, майка ми бе в “Пирогов” заради възникналата абсолютна аритмия. И там, на втория ден, тя изпада в клинична смърт. Но лекарката, случила се там, успява чрез масажи на сърдечната област да я спаси. Майка ми, дошла в съзнание, казва: “Ах, как сладко бях заспала! Защо ме събудихте? “
Най-добрата смърт е, изглежда, мигновената смърт. Тя напълно изключва ония страдания, които се намират извън самата нея – страданията, наречени агония. Но заедно с това бих искал да имам съзнание и до последния си миг. Искам да мога да наблюдавам извършвания в самия мен преход от състоянието живот към състоянието смърт, надявайки се, макар и накрая, да мога разбера как става това умиране, да разбера в частност дали, когато съм все още отсам, няма да мога да надникна в онова, което е вече отвъд. Та