ДУБАЙ – НАЙ-БЪРЗО РАЗВИВАЩАТА СЕ ИКОНОМИКА В РЕГИОНА НА ПЕРСИЙСКИЯ ЗАЛИВ

0
507

Бакалавър и асистент по либерал артс в Suffolk University Boston
Преди двадесетте години на миналия век търговията на Дубай е силно ориентирана към перлената индустрия. Докато Съединените щати преживяват шока от срива на фондовата борса през двадесетте години, перлената индустрия на Дубай понася двоен удар: от една страна, от срива, а от друга – вследствие изобретението на изкуствената перла. Много фактори, влияещи на икономиката в Дубай, се промениха, когато настоящият му владетел разреши чуждестранните търговци да бъдат освободени от данъци. Въпреки че вероятно мнозина са тези, които смятат, че основната индустрия на емирството е петролната, „почти 90% от приходите на Дубай не идват от петрол“ (14). Следователно, ако „Дубай разчиташе само на петролните си залежи и ги изразходваше свободно, без да влага пари в развитието на други индустрии, щеше да изпитва сериозни икономически затруднения“. Сега източниците на индустриална мощ на емирството са модерното строителство и пазарът на недвижими имоти, а не петролните залежи.

Дубай е разположен в Персийския залив и е част от Обединените арабски емирства (ОАЕ). Той е второто по големина емирство в ОАЕ. Шейх Мохамед бин Рашид ал Мактум и неговото семейство са свързани с Дубай и ОАЕ от десетилетия.

Днес Дубай изживява културен разцвет чрез своите музеи на изкуството и филмовите фестивали. Строителството е в подем – в Дубай скоро ще бъдат построени два от най-големите молове в света (Дубай Сити). Страната се гордее с някои от най-значимите проекти за развитие в недвижими имоти. Тези действия увеличават популярността на емирството не само на местно, но и на международно равнище. В подобна обстановка на просперитет все повече хора инвестират в недвижима собственост. Управлението на свободната безмитна зона на дубайското летище беше създадена през 1996 г. Тя бе част от план за привличане на чуждестранни инвеститори и до този момент бележи успех като една от най-бързо развиващите се свободни летищни зони в региона (Свободни безмитни зони на ОАЕ).

Не може да се отрече, че Дубай не само израства в икономически и архитектурен план, но и привлича глобални индустрии и пазари. За да се превърнеш в достоен конкурент на световния пазар, е необходимо да отбелязваш и технологичен ръст. В Дубай е установено управление, основано на технологиите, което позволява по-бърза комуникация. Електронното правителство на Дубай разработи онлайн система през 2001 г., която представя 24 правителствени отдела и има за цел „да предостави официални онлайн услуги за граждани и посетители чрез обединен сайт“ (7).

Проучвания сочат, че рибарските поселища в областта, сега известна като Дубай, са съществували още преди 4000 години. Налични са сведения за град Дубай от 1799 г., подчинен на селището Абу Даби до 1833 г. (6). Дубай е не само с най-бързо развиващата се икономика в региона на Персийския залив, той се развива по-бързо от растящите икономики на Китай и Индия, както и от развити страни като Ирландия, Сингапур и САЩ. Според Индекса на икономическа свобода, направен от фондация „Херитидж“ (The Heritage Foundation) през 2008 г., икономиката на Обединените арабски емирства е 62,8% свободна, което я прави 63-ата най-свободна икономика в света. ОАЕ са седми в класацията на 17 страни в района на Близкия изток и Северна Африка и общият им резултат е по-висок от средния за региона.

ОАЕ има над средния резултат в световен мащаб по отношение на фискална, трудова и търговска свобода, липса на корупция и обхват на управление. Средните тарифни нива не са високи, но разрешителните за общ внос се издават само на граждани. Отделните емирства налагат собствени корпоративни данъци, но на федерално ниво няма такива, нито облагания на доходите. Пазарът на труда е много гъвкав, без минимална надница. Корупцията е забележително малка за развиваща се нация. Въпреки това ОАЕ са слаби по отношение на свободата на бизнеса, инвестициите, финансите и правата върху собствеността. Чуждестранните инвестиции са ограничени – мажоритарно участие на емирството се изисква дори в свободните безмитни зони. ОАЕ са регионален финансов център, но финансовият им сектор е обект на сериозна държавна намеса. Съдилищата се ръководят от владетелите на ОАЕ (13).

Въпреки че богатите петролни залежи са първоначалният стимул за бързото социално и икономическо развитие на Дубай, новаторският модел на емирството за следпетролно развитие е най-забележителен. И наистина, с намаляване на петролните резерви от средата на 90-те години на миналия век Дубай успешно влага капитали в различни предприятия и към момента приносът към БВП от инициативи, несвързани с петрол, възлиза на над 90%. Тази диверсификация разчита на баланс от елементи, включително растящата експанзия на дубайската търговска инфраструктура, поощряване на леката индустриа – заместител на вноса, въвеждане на специализирани „свободни безмитни зони“, които привличат преки чуждестранни инвестиции, енергичното насърчаване на луксозния туристически сектор. А през последните няколко години – революционно изграждане на пазар на недвижими имоти, разрешени за свободна продажба. Дубай е привлякъл най-много преки чуждестранни инвестиции на глава от населението от всички арабски пазари и по всичко личи, че е на път да се присъедини към Хонконг и Сингапур като още един „глобален град“, който скоро ще функционира като основен център на управление в организацията на световната икономика. Въпреки това под бляскавата повърхност на емирството съществуват няколко основни проблема.
Един от най-големите, които поставят под въпрос имиджа на Дубай на глобално интегриран град, е изпълненото с крайности отношение към голямото чуждестранно население. Няма град, който да е толкова зависим от емигрантите, колкото Дубай, където „чужденците съставляват около 83% от населението и 99% от частната работна ръка“. Освен това трудовият пазар в Дубай не само е доминиран от имигранти, но те нямат почти никакви права. Това несъответствие провокира сериозна критика на международно ниво. По-голяма част от дейностите се извършват от чужденци, „внесени“ поради специфичните си умения. Дубай демонстрира един аспект от глобалната икономика – разслоението на работните места и доходите, понякога по линия на национална принадлежност. Творческите, професионалните и управленските позиции се заемат от висококвалифицирани американци и европейци. Средно- и нискоквалифицираната работа обикновено се извършва от хора от районите на Индия, Африка и други части на света. Малкото граждани на емирството са или държавни служители, или мениджъри, чиито доходи идват от петрол и инвестиции. Местното население все повече се чувства затруднено от западните имигранти, които са по-добре квалифицирани, което принуждава правителството да приложи политики, които задължават компаниите в частния сектор да наемат определен процент местни граждани. Освен това сред местните граждани назрява недоволство поради нарастващото политическо съзнание на огромните маси нискоквалифицирани работници (най-вече в строителната индустрия). Управляващата фамилия Ал Мактум е свикнала на аполитично население и неотдавнашните работнически брожения в Дубай поставят под въпрос не само легитимността й, но и международния й имидж на просветеност и напредничавост. Огромната липса на равновесие между местните граждани и чуждестранната работна сила, както и голямото разслоение на обществото са проблеми, заплашващи стабилността на емирството. Бъдещи схватки могат да заплашат чуждестранните инвестиции, които са основен компонент на дубайския модел за развитие.

Потенциалът за бъдещи конфликти се илюстрира най-ясно от противоречивата строителна индустрия в Дубай. Според статистиката средният годишен ръст е от 12% през последното десетилетие, който до голяма степен се дължи на строителството (Дейвидсън, 67). Разцветът е възможен благодарение на щедрите инвестиции, идващи от съседни страни, богати на петрол, както и на цели армии бедни работници от Южна Азия, чийто страх от депортиране доскоро ги възпираше да изразят недоволството си от ниските надници и нечовешките условия на труд. Те стават преди изгрев, работят по 12 часа на ден 6 дни седмично и се връщат в работническите лагери, където нямат време за почти нищо друго освен за хранене и сън. Дубай отчаяно се нуждае от тях, за да развива строителството си, но се бои от големия им брой. Те са обект на строго наблюдение, отделени са от останалото население, нямат право да оформят работнически съюзи и не могат да се надяват на гражданство.

През ноември 2006 г. нюйоркската организация за наблюдение на човешките права „Хюман райтс уоч“ обвини Дубай, че „изгражда кули, а мами работници“. За един град, който се стреми към повече туристи, инвеститори и договор за свободна търговия със САЩ, този доклад беше особено болезнен. Сара Уитсън, директор на „Хюман райтс уоч“ за Близкия изток, заяви: „Ако Дубай иска да е първокласен световен играч, няма да го постигне само чрез златни кранове и ролс-ройси. Необходимо е да повиши и стандартите си на труд“. Докладът се концентрира върху унизителните условия, пред които са изправени емигрантите-строителни работници, конкретно върху експлоатацията им от работодателите и неспособността на федералното правителство на ОАЕ адекватно да се справи с тези злоупотреби. През 2005 г. 404 983 са работниците, които се трудят само в строителния сектор („Хюман райтс уоч“). Повечето от тях идват от Индия, Пакистан, Бангладеш и Шри Ланка. Според доклада всички те са мъже, повечето наети от селските райони в родните си страни и обикновено са неграмотни. Тези строителни работници са изправени пред трудова експлоатация, задлъжняване към безскрупулни фирми за набиране на персонал и животозастрашаващи условия на работа. Повечето интервюирани работници са платили такси между 2000 и 3000 щатски долара на местни агенции за набиране на персонал, за да получат възможност за работа в Дубай – практика, изрично забранена от правителството на ОАЕ („Хюман райтс уоч“). Обикновено мигриращите строителни работници влизат в договорни взаимоотношения за период от една до три години, подлежащи на подновяване, с месечна надница между 106 и 250 щатски долара; един имигрант строителен работник печели средно 175 щатски долара, докато средният доход в Дубай е 2106 щатски долара („Хюман райтс уоч“). В допълнение към изключително ниското заплащане друга нелегална практика е работодателят да удържа две месечни надници и да задържа паспорта на работника като гаранция, за да му попречи да напусне. Често компаниите не плащат на работниците си с месеци. През септември 2005 г. правителството взе мерки едва след като почти хиляда работници, изискващи неплатените си надници, блокират ключова магистрала в Дубай. На теория ОАЕ издават наказания за неизплащане на надници, но „Хюман райтс уоч“ не успява да документира нито един случай (сред 5938-те строителни компании в Дубай) на работодател – некоректен платец, да е бил санкциониран – нито финансово, нито чрез лишаване от свобода. Освен това нивата на смъртност и злополуки при мигриращите работници са много обезпокоителни. Според държавни данни през 2004 г. 34 работници са починали на работното си място, но според данни от независимо проучване само смъртните случаи сред индийските работници са 39, а работниците, загинали по време на работа, наброяват общо 880 („Хюман райтс уоч“). Комисията по безопасността при мола „Марина Бей“ е показателна сама по себе си за това какви са приоритетите на строителните компании. Забележително е, че безопасността се измерва чрез часовете, изгубени поради инциденти, а не чрез ранените или загиналите работници.

В допълнение към експлоатацията от дубайските строителни работници се очаква и да са невидими. Според Майк Дейвис, журналист в Близкия изток, „местната преса избягва да коментира темите за мигриращите работници и изключтелно тежките условия на труд. По сходна логика е ограничен достъпът на азиатските трудещи се до бляскавите молове, новите голф-курсове и скъпите ресторанти. Мрачните работнически лагери в покрайнините на града пък, където хората са наблъскани по шестима, осем, дори дванадесет души в стая, едва ли са част от официалния туристически имидж на град на лукса, без мизерия и бедняшки квартали. „Хюман райтс уоч“ отбелязва, че строителните площадки са строго охранявани и работническите лагери като „Ал Куоз“ и „Сонапар“ изглеждат като военни бази. Често се предполага, че“личната свобода в Дубай се ръководи от бизнеспланове, не от конституция, а още по-малко от неотменими права, но с напредъка на глобализацията подобни отношения едва ли ще бъдат толерирани.

Поради факта, че земята в Дубай е практически безплатна, а цената за собственост като острови започва от 15 милиона долара, ниските надници и лошото отношение към работниците са шокиращи. През 2005 г. само трите големи компании за развитие „Dubai Holdings”, „Еmaar” и „Nakheel” обявяват над 50 милиарда щатски долара в специализирани проекти с недвижими имоти. Знаменателен е фактът, че „Dubai Holdings” е не само един от най-големите играчи в Дубай, но е свързан непряко и с американската хазартна индустрия чрез придобиване на 9,5% дял на стойност 5 милиарда щатски долара от базираната в Невада корпорация „MGM Mirage” – най-голямата хазартна групировка, собственик на казино „Монте Карло“, „Беладжио“, „Сизърс палас“, „Луксор“ и „Мираж“. Безразличието и арогантността на тези гиганти в недвижимите имоти провокират гнева на работниците, както и поради това, че земята реално е безплатна за шейховете, основни собственици на тези компании.

През март 2006 г. Министерството на труда обявява, че до края на годината ще предложи закон, разрешаващ търговските съюзи и колективното трудово договаряне. Вместо това през септември министерството издава решение, забраняващо по-нататъшното наемане на работа в страната на стачкуващи работници имигранти („Хюман райтс уоч“). Под натиска на Международната организация на труда (МОТ) през 2002 г. Дубай позволи създаване на няколко неформални работнически организации, които полицията все още не знае как да контролира. Новите облекчения, внушени от МОТ, предизвикват надигане на бурни действия, които водят до закъснения в строителните проекти. През 2005 г. се провежда мащабна демонстрация на бул. „Шейх Зайед“, в която участват над 1000 работници от различни трудови лагери. Тъй като са наясно, че светът ги наблюдава, дубайските власти не знаят как да реагират.

Окуражени от резултата от протеста, през 2006 г. работниците провеждат още по-голяма стачка на работната площадка на небостъргача „Бурж Дубай“. Над 2500 работници се бунтуват, охранителите са нападнати, а щетите възлизат на няколко милиона долара. Тези събития са особено тревожни за развитието на Дубай, тъй като в имиджа му на идеален рай на капитала е инвестирано много и дори малки смущения могат да имат пагубно влияние върху доверието на инвеститорите.

През 2007 г. работниците организират протест в работническия лагер в дубайската индустриална зона Джебел Али. Исканията им са за подобрени жилищни условия, по-високо заплащане и по-добри транспортни услуги до строителните площадки. Много от работниците блокират основната магистрала до Абу Даби, като допълнително усложняват задръстванията, които вече са икономически проблем. Полицията твърди, че работниците нападат цивилни граждани и полиция. Подобни разногласия са с потенциал да причинят още стачки, още ранени хора и дори да провокира терористични нападения. Правителството заплашва с депортиране някои от работещите чужденци, но всъщност строителните мениджъри са против това, тъй като се боят от недостиг на работна ръка.

Появяват се мнения, че Дубай губи своята идентичност и управляващите стигат до крайност в името на удобството на туристите. Много местни хора дори се местят, така че семейството им да живее в арабски град, тъй като постоянно се чувстват във „вътрешно изгнание“ („Дубайският парадокс“, с. 194). Те искат децата им да растат според арабските обичаи и религия. Това представлява огромен проблем в дубайската социална сфера. Ако човек посети някой от многобройните молове в Дубай, ще забележи, че повечето редовни клиенти са чужденци, а арабска музика се пуска рядко. Доклади дори сочат, че през 2007 г. отдел „Туризъм“ започва да поставя малки щандове в моловете, обслужвани от местни граждани, така че туристите да имат възможност да поговорят с обикновени местни хора. В ислямските държави по високоговорители се излъчват молитви от джамиите, но в дубайските молове звукът е намален, за да не безпокои останалите посетители . Дубай започва да губи религиозната си идентичност. През последните години напрежението между християни и мюсюлмани нарасна, след като в датски вестник беше публикуван комикс с пророка Мохамед, а римокатолическият папа Бенедикт XVI прави коментари, свързващи исляма с насилие.

Повечето ислямски държави като Саудитска Арабия забраняват празнуването на неислямски празници. Но обичайната коледна треска превзема Дубай. В хотелите и ресторантите има коледна украса, в моловете – Дядо Коледа, където срещу 11 долара децата могат да го видят и да получат подарък. Дубай дори е създал вътрешен ски-парк за още по-истинска и бяла Коледа. В Кувейт се счита за немюсюлманско да пожелаеш на някого „Весела Коледа!“ Арабският език също е застрашен. Тъй като повечето училища са двуезични, преподавателите в университета се оплакват, че арабският се превръща във втори език. Новите поколения са все по-отдалечени от родната си реч, което веди до нова форма на развалено наречие, шеговито наречено дарабиш („Дубайският парадокс“, стр. 202). Въпреки че повечето местни хора приемат, че настъплението на глобализацията и навлизането на „интернет английския“ в обществото не могат да бъдат забавени, все пак могат да се положат някакви усилия, за да се запази езикът в академичните институции или поне да се гарантира, че градът ще остане двуезичен.

Стратегическият план за растеж прогнозира ръст на БВП до 2015 г. до 108 милиарда щатски долара. За да се постигне тази цел, до 2015 г. е необходимо към работната сила да се добавят още 882 000 работници. Така общата заетост ще нарасне до 1,73 милиона души (Дубайски стратегически план, с. 23). Важно е да се отбележи, че индийците, които представляват най-голямата група мигриращи работници тук, все по-неохотно се местят в Дубай, тъй като собствената им икономика се подобрява (Ал Мутава, с. 228). Освен това Дубай зависи повече от индийската работна ръка, отколкото Индия от Дубай. Работниците, предимно от щата Керала, превеждат пари на семействата си в Индия, но при индийските мащаби тези постъпления са пренебрежимо малки. (Ал Мутава, с. 229). Дубай и съседите му от ОАЕ предпочитат работниците да не са араби, за да се предотвратят конфликтите между шиити и сунити, каквито има в Бахрейн и Катар. Въпреки това, при все че повечето работници имигранти не са араби, огромното мнозинство от тях са мюсюлмани, които се чувстват незачитани от гражданите на емирството – също мюсюлмани. Ислямското общество е известно с това, че е особено стриктно по отношение на пазаруването на алкохол. Хотелските барове, ресторантите и някои дискретни магазини, чиито собственици могат да докажат на властите, че не са мюсюлмани, са единствените места, където могат да се купят спиртни напитки. Бизнесът и собствениците имат нужда от „разрешителни за консумация на алкохол“, за да го купуват и продават. Сега тези разрешителни рядко се проверяват и алкохол може да купи почти всеки.

Колкото повече Дубай се европеизира, толкова повече ислямът загубва позиции и влияние. Доскоро употребата на алкохол по време на най-важния мюсюлмански празник – Рамадан, бе абсолютно недопустима. През последните години обаче това е възможно по време и на други ислямски празници. Баровете дори са отворени след 18 ч. и по време на празници. Друга последица от факта, че 99% от частната работна ръка е чуждестранна, е нарастващото безделие на младите дубайци. Състоянието и по-високият им статус на малцинство „пречи на техническото обучение и усиления труд, като в резултат се изгражда неконкурентоспособен рентиерски манталитет. Шейх Мохамед е толкова разтревожен от тази пагубна тенденция и „доброволната безработица“ на младите хора в Дубай, че се видя принуден да предприеме незабавни мерки. През 2002 г. той започна „кампания за лични проверки на място, и тези, които не идват на работа навреме, са уволнявани веднага. Много от тези незабавни уволнения са на високо управленско ниво“ (Дейвидсън, с. 179). Една от най-очевидните промени в живота на Дубай е, че „мюсюлманският уикенд“ е застрашен, тъй като официалният уикенд в обществената сфера се промени на петък и събота вместо четвъртък и петък. Съществува реален страх, че в крайна сметка Дубай ще последва западната култура в определяне на дните за почивка, особено предвид факта, че много трудещи се в частния сектор вече работят по това разписание. Тъй като Дубай има амбицията да е конкурентен глобален град, отговарящ на най-високите стандарти, почти сигурно е, че тази промяна ще настъпи съвсем скоро.

Дубай се е превърнал в основен инвестиционен център и луксозна туристическа дестинация, която посреща хора от цял свят, готови да инвестират, да купуват имущество и да се наслаждават на пищен лукс. От една страна, Дубай приветства технологичните и материалните аспекти на глобализацията, но от друга, оказва съпротива на някои нейни социални измерения като интеграцията на тълпите работници имигранти и законодателството за чуждестранна собственост, които подпомагат процъфтяващата икономика на емирството. Противоречивото отношение на емирството потвърждава широко разпространеното схващане, че гражданите на Дубай живеят в невероятно охолство, докато други работят за тях. В светлината на мизерните условия на работа и живот на армиите мигриращи работници в Дубай местните граждани гледат на тях като на „неприятен и нежелан проблем, който изкривява идеализирания имидж на новия им град“. Резултатът от това отношение е апатично чуждестранно население, което остава разслоено. Цената е, че социалната структура на Дубай става все по-разединена, тъй като се появяват различни общности, които не успяват да се интегрират една с друга. Тъй като работниците имигранти нямат шанс да станат легално пребиваващи или граждани, повечето нямат желание да допринесат с нещо за обществото или да се сближат със съседите си. Мнозинството просто възприема работата си като трамплин към друго място или като временно пребиваване, преди да се прибере у дома. Освен това правителството на Дубай не се опитва по никакъв начин да вдъхне лоялност на мигриращите работници, напротив – то дори толерира ужасните условия на живот на нископлатената работна ръка от Индийския субконтинент и така създава сериозен потенциал за сблъсъци. Чуждестранните работници, които са огромното мнозинство от населението, не получават никакво признание за приноса си към блясъка на Дубай. Въпреки усилията на правителството да създаде центрове за многокултурно разбирателство и големите билбордове, които обрисуват щастливи дубайски граждани, общуващи с хора от западния свят и други емигранти, повечето етнически групи предпочитат да останат отделени, всяка със собствените си социални мрежи, клубове и общински центрове.

По отношение на увеличаващата се активност на свободните безмитни зони и процъфтяващия бизнес с недвижими имоти, по-голямата част от който се стреми към чуждестранни инвестиции, съществува „страх, че Дубай подпомага най-вече глобализацията на икономиката си, а не се концентрира толкова върху регионалната интеграция“ (Дейвидсън, с. 81). От една страна, има истинска тенденция към сближаване, тъй като бурно развиващият се строителен бизнес принуждава Дубай да преразгледа законите за собствеността или поне да остави вратички във федералния закон. Доскоро продажбата на собственост на чужденци беше практически нелегална, защото единствено граждани на ОАЕ имаха право на имущество в страната. Въпреки това шейх Мохамед бин Рашид ал Мактум намери начин да заобиколи федералния закон, предлагайки договори за 99-годишен наем на чужденци с обещание за подновяване срещу формално заплащане от един щатски долар. Това обаче означава „правно минно поле за огромните компании за недвижими имоти като „Dubai Holdings”, „Еmaar” и „Nakheel”, които са инвестирали цели състояния в гигантски проекти като „Дубай Марина“, „Палмовите острови“ и „Светът“ (Дейвидсън, с. 129). Разбира се, теоретично федералното правителство би могло да отмени всички права за собственост на инвеститорите, като по този начин остави сектора да разчита на неписано обещание от шейх Мохамед, че в бъдеще ще се създаде упълномощаващо законодателство.

До началото на 2006 г., с приключването на няколко такива проекта, се изчисляваше, че трите най-големи компании вече са построили излишък от 30 000 нови домове, повечето от които са продадени на имигранти. Същата година новият владетел на Дубай и вицепрезидент на федерацията шейх Мохамед се озова в достатъчно силна позиция, за да може да напредне с разработката на по-подробно законодателство, специфично за Дубай, което да защити сектора с недвижимо имущество. До този етап, „при наличието на над 50 милиарда щатски долара в специализирани проекти с недвижими имоти в Дубай, федералното правителство беше изправено пред свършен факт“ (Дейвидсън, с. 132). Наскоро шейх Мохамед едностранно обяви Закона за дубайската собственост, който включва клаузи, постановяващи, че на чужденците се позволява да притежават недвижими имоти в „някои части на Дубай, посочени от владетеля“, както и да им се издават визи за пребиваване от дубайските власти. За да успокои още повече инвеститорите, законът призовава към установяване на поземлен отдел, който да подготви централизиран поземлен регистър с право на издаване на нотариални актове при покупка (Дейвидсън, с.132).
В крайна сметка нуждата от стабилна икономика може да принуди Дубай да възприеме и наложи по-добро трудово законодателство. Този пример сочи също и до каква степен е свързана дубайската икономика със световната: тя толкова зависи от чуждестранните инвестиции, че не може да си позволи да запази остарелите си закони и да попречи на чужденците да притежават земя. В бъдеще ще стане ясно дали Дубай ще стане олицетворение на глобализирано придържане към традициите, или на глобализация, превърната в традиция. Въпреки че когато хората чуят за Дубай, първата им мисъл е „от бедност в богатство“, истината е, че там богатите стават по-богати, а бедните – по-бедни. За съжаление един от традиционните начини за забогатяване е чрез възползване от другите. В случая Дубай се възползва от чуждестранната бедна класа и я превръща в експлоатирана чуждестранна работна ръка. Един от работниците, на 23 години, родом от малко село до град Шариатпур в Бангладеш, казва: „Те (управителите) могат да правят каквото пожелаят. Понеже нямам образование, могат да се държат с мен, както си поискат.“ Въпреки че не всички богати хора в Дубай са граждани на ОАЕ, бедната класа са експлоатираните работници имигранти и те нямат шанс да забогатеят. Лесно решение не съществува – възможност за находчивите не липсва, но за повечето работници изборът „работа в Дубай“ е по-близък. Целта е да помогнат на семействата си и да спечелят малко пари. Този избор идва в резултат на икономическата и политическата ситуация в собствената им страна. За тях Дубай е познато място, където да се опитат да се откъснат от капана на бедността, в който се намират.

На 18 декември, Международния ден на емигрантите, организации, представляващи стотици групи за права на емигрантите, на жените и групи за човешки права в Азия, вкл. „Хюман райтс уоч“, публикуваха писмо до правителствата, участващи в процеса „Коломбо“, призовавайки ги към важни реформи.Те включват:

– установяване и прилагане на еднаква защита за местните работници според трудовото законодателство. Което означава поне един свободен ден в седмицата, ограничения на работното време, заплащане на труда извън работно време и други предимства. Очертаването на клаузи за трудови условия чрез специални трудови договори за местните работници не замества еднаквата защита пред закона.

– реформа на визовата система „кафала“ (чрез спонсорство). Работните визи, които обвързват работниците с работодателите, усложняват евентуална смяна на работодателя дори в случаи на злоупотреби, а понякога изискват и неговото съгласие преди напускане на страната. Работните визи не бива да са свързани с работодателя.

– прилагане на по-стриктно наблюдение на агенциите за набиране на персонал. И страните, които изпращат работници, и тези, които ги приемат, трябва по-взискателно да контролират, наблюдават и налагат минимални стандарти на агенциите. Правителствата трябва да постановят ясни стандарти за таксите, плащани на агенцията при наемане, или изцяло да премахнат тези такси.
– обезпечаване на достъпа на емигрантите до правосъдни органи и услуги за подпомагане. Емигрантите, обвинени в престъпление, трябва да имат достъп до преводач или правна помощ. Пострадалите от злоупотреби трябва да имат достъп до подслон, правна и медицинска помощ, както и временен статут на пребиваващи. Правителствата трябва да осигурят бърз и прозрачен механизъм за решаване на спорове, свързани със заплащането, както и да водят делата за злоупотреба срещу емигранти чрез системата за наказателно правосъдие.

– САЩ и ЕС трябва да обусловят ратификацията на споразумения за свободна търговия с ОАЕ с по-добра защита на правата на работниците. Преди да бъдат приети споразуменията, те трябва да изискат от ОАЕ да променят трудовото си законодателство в съответствие със стандартите на международните работнически права, включително пълна защита на правата им да се организират, колективно да се договарят и да стачкуват. (Доклад на „Хюман райтс уоч“ от 2005 г.)

Ръстът на дубайския непетролен сектор позволи на емирството да намали зависимостта си от износа на петрол и другите стратегии, обвързани с петрола. Въпреки това все по-ясно е, че тази диверсификация вероятно не е успяла да намали зависимостта на Дубай от чуждите икономики. Може би сега емирството е по-уязвимо от неконтролируеми външни и вътрешни обстоятелства като работнически безредици, регионални конфликти и тероризъм.

Тъй като в момента голяма част от дубайския БВП се дължи на безмитни свободни зони, туристически курорти, проекти с недвижими имоти и обвързаното с тях строителство, търговия на дребно и услуги, няма почти никакво съмнение, че ако чуждестранните инвестиции или интерес от Дубай намалеят, новата и на пръв поглед успешна следпетролна икономика ще бъде изправена пред криза. Малко вероятно е Дубай „до безкрайност да остане настрана от последиците от работническите безредици, регионалните конфликти, организираната престъпност и тероризма“ (Дейвидсън, с. 182), а тези последици могат да доведат до много бърза загуба на доверие в тези сектори.

Ако при някое от гореизброените обстоятелства сигурността бъде заплашена, почти сигурно е, че много от международните компании с регионални офиси в Джебел Али, Дубай Интернет Сити, Дубай Медия Сити и др. зони ще изтеглят персонала си, ще приключат дейността си в случай на криза и след това ще се замислят дали да се завърнат. Малко вероятно е международните туристи, почитатели на лукса, да продължат да посещават Дубай, ако репутацията му на сигурно място пострада.

По данни на Държавния департамент на САЩ през 2006 г. ОАЕ са внесли съоръжения, химикали и храна на стойност 126.6 милиарда щатски долара. Основните им доставчици са Западна Европа, Япония, САЩ, Китай и Индия. Дубай е толкова свързан с международната търговия и до такава степен зависи от чуждестранните инвестиции и работна ръка, че няма почти никакъв избор освен да предприеме реформи в законодателството, за да успокои международните си инвеститори и огромните множества мигриращи работници. Ако откаже да го стори в близко бъдеще, това ще донесе на емирството огромни икономически загуби, каквито то не е в състояние да понесе.

В заключение, ако Дубай иска да подсигури успешното си дългосрочно развитие, необходима е радикална промяна в отношенията между държава и общество. Нужна е междинна система от институции и асоциации, които да интегрират силно разединеното дубайско общество. Ако такова гражданско общество не съществува, Дубай никога няма да успее да реализира пълния потенциал на значимите си стратегии.

Използвана литература

(1) Справочник „Индиго“, Историята на Дубай
(1) Ал Мутава, Мохамед. Globalization and the Gulf (Глобализацията и Заливът). Rotledge Group. Ню Йорк. 2006.
(2) Алърс, Й., Русо С. The Sleeping Giant.Foreign Workers in Dubai (Спящият гигант. Чуждестранни работници в Дубай). ..
(3) Дейвидсън, Кристофър. Dubai. The Vulnerability of Success (Дубай. Уязвимостта на успеха). Columbia Press University. Ню Йорк. 2008.
(4) Дейвидсън, Кристофър. The Dubai Paradox (Дубайският парадокс). Columbia Press University. Ню Йорк. 2008.
(5) Дейвис, Майк. Fear and Money in Dubai (Страх и пари в Дубай). New Left Review 41. Септември 2006.
(6) Dubai City. About Dubai (Град Дубай. За Дубай).
.http://www.dubaicity.com/About_dubai/About_dubai.htm
(7) Dubai eGovernment (Електронно правителство на Дубай).
(8) Dubai Strategic Plan 2015 (Дубайски стратегически план, 2015).
(9) Ел Магд, Надя. Christmas All the Rage in Muslim Dubai (Коледна ярост в мюсюлмански Дубай). Associated Press Writer, неделя, 24.12.2006 г., Fox-News.
(10) Фараж, Каролайн. Tallest Building Workers on Strike (Работниците на най-високата сграда стачкуват). CNN
(11)GUM: Globalization, Urbanization, Migration (ГУМ: Глобализация, урбанизация, миграция).
(12) Хюман Райтс Уоч. Building Towers, Cheating Workers. Exploitation of Migrant Construction Workers in the United Arab Emirates (Гради кули, а мами работници. Експлоатацията на мигриращите строителни работници в Обединените арабски емирства). Ноември 2006. Том 18. No 8.
(13) Index of Economic Freedom UAE 2008. The Heritage Foundation (Индекс за икономическа свобода. ОАЕ, 2008. Фондация “Херитидж“.

(14) Indigo Guide. History of Dubai (Справочник “Индиго“. История на Дубай).
(15) UAE Free Zones (Свободни безмитни зони на ОАЕ). http://www.uaefreezones.com/fz_dubai_Airport.html

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук