От 2000 г. насам чувам едни и същи разговори (пък и какво да си кривя душата – сам участвах в тях) от типа на: „Цялата сила на „вертикала на властта” се крепи на високите цени на нефтения барел. Рухне ли барелът, ще рухне и вертикалът! Властта си купи спокойствието на народа за пари.” Такъв един негласен договор: вие ни плащате – ние ви мълчим. Свършват ли обаче парите, договорът се прекратява и свършва и спокойствието.
Едни казваха това със страх, други с надежди, а трети с агресия (в смисъл, че: „о, дайте ни ниски цени на нефта и ние ще изкупим своя позор”). Това го говореха всички членове на, както е прието да се казва, „определени кръгове”. Кръгове на либерални журналисти, политици, обществени дейци, „политически технолози” и т.н.
Почти 10 години чакаха и дочакаха. Сбъднаха се мечтите… на интелектуалците.
Цената на нефта рухна повече от три пъти, 6 милиона безработни, в сравнение с януари 2008 г. през януари 2009 г. промишленото производство падна с 16%, бюджетният дефицит ще бъде под 10% от БВП, а във вестниците освен думата „криза” не може да срещнеш друга.
И какво?
Ни-що.
Вертикалът дори не помръдна.
Доверието към Путин е 66%, към Медведев – 52%. Между другото, доверието към министрите също не се е променило. Рейтингът на „Единна Русия” е 51%, рейтингите на всички други партии са в рамките на статистическата грешка. За това говорят и резултатите от местните избори – практически навсякъде, с голяма преднина пред опозицията – комунисти, либералдемократи – лидира „Единна Русия”. Икономиката, базирана на нефта, падна, но опозицията не порасна.
Разбира се, възражението на това твърдение е очевидно – всички лъжат, всичко е фалшифицирано.
Добре, да приемем, че е така. В такъв случай спокойствието по улиците също ли е фалшифицирано? Може би конната полиция разгонва разбунтувалите се маси, разбива барикадите, може би вървят превантивни арести, закриват се опозиционни вестници, може би „облаците се сгъстяват и мирише на буря”.
Да обобщим. Експериментът показа и доказа: изходната хипотеза е грешна. Падането на цените на нефта, общата икономическа криза не се превръща в политическа нестабилност. Такъв е медицинският факт. Той може да се интерпретира както ви е удобно, но е глупаво да се отрича. И в този факт няма абсолютно нищо необичайно. Нещо подобно се случва в целия свят.
Никъде под влиянието на кризата: а) не се смени строят; б) не се смени правителството; в) нямаше никакви значими оставки; г) няма никакви реални политически вълнения. А при това много страни ги разтресе доста по-силно, отколкото нас. Но и там властта си стои на мястото. Единственото изключение, което потвърждава общото правило, е Латвия, където премиерът подаде оставка.
Ясно е, че хората са недоволни, че пада жизненото им равнище. Но те не бързат от злоба да чупят чиниите и да гризат парчетата. Изглежда, те смятат, че няма някакви „нови сили”, които, ако получат властта, да приложат някакъв вълшебен способ за излизане от кризата. Изглежда, те смятат, че съществуващите правителства са легитимни, имат право на съществуване и в добро, и в лошо. А това още повече се отнася до обществения строй и институциите.
Лидерите – популярните Саркози и Меркел, съвършено непопулярният Гордън Браун и други подобни – спокойно си седят на местата и изпълняват задълженията си както могат. И дори в Украйна продължава… това, което при тях продължава през всички тези години. И начело стоят същият президент и същият премиер. И дори в Унгария, където за разлика от нас е истинска катастрофа, всичко си е на мястото. И дори в експанзивната Грузия след загубената война президентът не се смени.
За политиката казват, че е „концентрирана икономика”, но за водата също казват, че се състои от кислород и водород, обаче от това не следва, че тя се превръща в газ. Измененията в икономиката, сами по себе си, изобщо не водят до изменения в политиката. Тези две паралелни плоскости много рядко се пресичат. Властта не е пазарно понятие.
В очите на обществото легитимността на властта и нейните институции далеч не на първо място зависят от парите, както между другото, и легитимността на много други форми на социални отношения (да кажем семейството). И със сигурност тук няма никаква линейна зависимост: народът, обществото не са компания, която живее за сметка на властта. Такива са очевидните факти.
Но интелектуалците с това се отличават от обикновените смъртни, че притежават развита способност да игнорират фактите. Те умеят да „живеят в своя свят, без да усещат страната”. И те няма да се откажат от изходната хипотеза, още повече че тя дава надежда за бърза смяна на властта, а друга удобна хипотеза те просто нямат в запас. И поради това група заинтересувани граждани продължава да настоява на своето: заради кризата властта е в отчаяно положение, подкрепата на народа се топи не с дни, а с часове. Рейтингите и резултатите от изборите да не се вземат предвид. Те са нищо в сравнение с нашата увереност, с нашите усещания?! И по-нататък следват няколко уточнения към общата изходна формула: Съществува разкол в Кремъл, там има „две партии” – „партия на женчовците” и „партия на мъжагите”.
Властта няма друг изход освен либерализацията. Ако и по-нататък завинтва гайките, държи котела затворен, то този котел ще се взриви. За да се спаси страната от „безсмисления и безпощаден руски бунт” (единственото, което помнят от Пушкин!) трябва да се проведе „най-широка обществена дискусия”.
По-нататък следват различни варианти в зависимост от апетита на авторите. Едни предлагат в Русия да се създаде нов „пакт Монклоа”, а други не си играят на дребно и искат нови избори за Учредително събрание…
Тайни партии и неведоми идеи
Ще се опитам да не влизам в ролята на интелектуалец (макар че, както се казва в анекдота: „Брадата ще си обръсна, а ума къде да си го скрия?”), а да се ориентирам спрямо презрените факти.
Мантра първа. Ако в Кремъл има „две партии”, как се проявяват те? Или може би не се проявяват? Ако партиите спорят, как изглежда това отстрани? Имат ли РАЗЛИЧНИ стратегии за изход от кризата? Имат ли РАЗЛИЧНИ стратегии по социалната, военната, финансовата политика, различни стратегии във външната политика и най-накрая различни кадрови стратегии?
Помним „тандема” Елцин – Примаков. Очевидна беше политическата борба между тях, при цялото видимо съблюдаване на приличието. А в какво са разногласията? Има ли поне един реален пример за разнопосочни действия (дори не говорим за словесни баталии) между Медведев (и неговата „партия”) и Путин (и неговата „партия”)? Медведев създаде кадрови резерв, а Путин взе от президентския резерв една дама и я назначи за началник на Правния департамент на правителството – ето такива са разногласията…
Аз не говоря за „предопределена хармония”. Путин и Медведев не са Римски-Корсаков. Със сигурност имат спорове, такива няма само сред немите. Но спор и конфликт не са едно и също нещо. Политически разногласия нямат. Зъркелите да ви се изцъклят – нямат.
Мантра втора. Властта няма друг изход освен либерализация.
Изход откъде?
От икономическата криза? За каква либарализация става дума? Какво отношение има политическата либерализация (каквото и да означава това) към икономическата криза? А ако става дума за икономическа либерализация, то що за чудо е това нещо?
Трябва да кажем, че, уви, никакви силни, радикални икономически идеи не се чуват от нашите либерални икономисти. Или най-малкото аз не съм чувал. Това, което говорят най-вменяемите от тях (Евгений Ясин), горе-долу същото се прави от властта. И това не е чудно – икономическият блок на правителството се оглавява от хора с либерални възгледи, и второ, руското правителство икономически действа както и правителствата на всички останали страни (във всеки случай западните). И това не е либерализъм, етатизъм, не е социализъм. От всички „изми” остана един – „здравият смислизъм”. Правителството вкарва пари в икономиката, старае се да не намалява социалните плащания, спасява банковата система, осъществява сравнително непоследователни протекционистки мерки. И чака… Чака кога икономическата буря ще стихне.
Да чака, не означава да спи. Да чака, не означава да се опитва да плува срещу вятъра в икономиката, напразно използвайки ресурси – сили – пари, а да предусеща тренда и да извършва осмислени движения, без да се суети, без да се мята от огъня в кладата. Иска се, както е казано в известната притча: волята е да правиш това, което можеш, търпението е да не се опитваш да щурмуваш стената с главата си, умът е да умееш да отличиш първото от второто. Не всичко се получава, но съдейки по това как плавно бе проведена девалвацията на рублата, съдейки по това как нашият фондов пазар май се успокои, немалко действия бяха успешни.
Всички гадаят днес какво реално ще се промени в световната икономика „след кризата”, как ще се променят и ще се променят ли правилата на играта. Но засега се вижда, че „консенсусните действия на правителствата по света” не са много грешни: например финансовият колапс, за който се говореше през ноември 2008 г., засега е избегнат. Много експерти смятат, че кризата е достигнала дъното си. Засега обаче в действията си нашето ръководство изхожда от по-мрачни прогнози. Съвсем друга работа е обаче, че трябва да се промени социално-икономическата парадигма. Предишната вяра в „Бога на нефта”, да се надяваме, че е разколебана.
И това, което до вчера бяха благи думи: и за нуждата от преминаване към технологична икономика; и за нуждата от по-бързо пускане на „социалните асансьори”; и за необходимостта да се руши обществената нагласа, че можем да живеем като нефтени рентиери – днес се превръща в „осъзната необходимост”.
Но как да реализираме това? Как това се съотнася с „националните проекти”, с другите програми? Това са напълно сериозни въпроси, макар че към тяхното решаване не може да се пристъпи, преди да е отминала острата фаза на кризата. Но във всеки случай силни алтернативни икономически идеи не се чуват откъм опозицията.
Мантра трета. Ако властта продължава да „завинтва гайките”, котелът ще се взриви.
Пак питам, за какво „завинтване” става дума?
Да са арестували някого, да са закрили нещо? Кажете имената, явките, паролите… Според мен медиите стават малко по-свободни – дават по-малко месо и синджирът е отпуснат…
Между другото. Медведев предложи някаква политическа реформа. Може да я смятаме за недостатъчна, за декларативна, много работи може да говорим за нея, това е тема за отделен разговор. Но не може да я наречем „завинтване на гайките”.
Какъв котел трябва да избухне? „Котелът на народния гняв ли?” Къде го видяхте този гняв? А народа попитахте ли? Социолозите го питат, за техните данни вече писах в началото на статията.
А може да минем и без цифри… Може би това мое съображение е смешно, но ще го споделя. Не зная за вас, но аз пътувам с метрото и със случайни автомобили, така съм свикнал. И мисля, че сравнително добре различавам мириса на обществената агресия/възбуда/надежда. Отлично помня нагорещеното до червено метро от 1991, 1993 г., мрачното метро на 1999 г. (взривовете в Москва, войната в Чечня). През 1998 г. (финансовата криза в Русия – бел. прев.) май нямаше агресивно настроение. Помня и дразнещия мирис на ентусиазма от футболните успехи през 2007-2008 г.
Сега обществото, поне в Москва, мирише различно. Уморено. Емоционален срив. Много печален мирис. Но той няма никакво отношение към никакви „взривове на котли”. Това е моето субективно усещане. Не смея да настоявам, че съм прав, но имам право да го споделя.
Технология на свлачището
Мантра четвърта и главна. Заради нея бяха и всички предишни „изводчета”. На страната е нужна „широка обществена дискусия”. Невинно, разумно и очевидно изискване. Само че, какво общо има с това опозицията? Какво е това „широка обществена дискусия”? Да се поканят експерти за обсъждане на социално-икономическите проблеми? Доколкото разбирам, това се прави. В „кадровия резерв” на Медведев има немалко икономисти и бизнесмени, способни да дадат разумен съвет: това са хора, започнали и развили своя бизнес от нулата или хора, умело управляващи големи компании и т.н. Едва ли в „резерва” са попаднали тези, които не са познати на Медвевед, не са били в Кремъл, не участват в съвещания и т.н. Като минимум, с тях се провеждат обсъждания. Безусловно има и други вменяеми експерти и е добре кръгът им да се разшири. Макар че, повтарям, глобално никакви революционни идеи не се предлагат от икономистите по света.
Опозицията обаче, под псевдонима „обществена дискусия за пътищата за излизане от кризата” разбира и директно говори за нещо съвсем друго – за остра публична дискусия (по телевизията) „против властта” по чисто политически въпроси с бърза перспектива за: а) оставка на правителството; б)предсрочни избори за Думата; в) смяна на цялата политическа конструкция („вертикалът на властта”) съществуваща в страната. Механизмът на смяната е от „пакта Монклоа” до нови, „честни” избори за Учередително събрание”.
Какво пък, желанието да бъдеш нужен и търсен е абсолютно нормално, законно сред политиците в оставка и сред обидените интелектуалци. Те смятат, че нито са по-лоши, нито са по-глупави от тези, които в момента се намират на власт. Темата за личностно-корпоративната самооценка е деликатна. Априори съм съгласен, макар и заради опростяването на разсъжденията, че тези, които се стремят към властта, притежават „средно” не по-лоши личностно-професионални качества от тези, които вече се намират на власт. И няма защо да ги питаме: „Вие това заради пари ли го правите, или от патриотизъм?” Хората винаги искат да се самореализират и заради себе си, и заради интересите на страната, както те ги разбират. Политиците от всички направления могат да кажат: „Ние не отделяме Русия от себе си”.
Но съгласете се, че едното искане е малко. „За ядене ще го изяде. Ама кой ще му даде?” Ще даде обществото чрез механизма на изборите. Но опозицията (особено либералното й крило) нито вчера, нито днес няма никакви шансове да победи на изборите. Максимумът, на който те могат да разчитат при най-честни пресмятания на гласовете, при пълен достъп до телевизиите и т.н. са същите тези 3-5%. За това говорят независимите изследвания. Както и за това, че преобладаващата част от обществото се доверява на Путин, Медведев и „Единна Русия”.
Какъв изход намира от тази ситуация опозицията?
О, тя решава този въпрос остроумно: за да вземе властта, трябва да й помогне същата тази власт, която да отвори (по искане на опозицията) шлюзовете за най-широка дискусия! Но как ще ни помогне това да преодолеем икономическата криза?
„В търсене на човек, който се е нарекъл пред вас Пилат Понтийски, вчера вие сте извършили следните действия. Окачили сте на гърдите си иконка. Така ли беше?
– Беше – кисело се съгласи Иван.
– Паднали сте от оградата, наранили сте си лицето. Така ли е? Влезнали сте в ресторант по долно бельо и със запалена свещ в ръцете и в ресторанта сте набили някого. Тук са ви докарали вързан. Оттук вие сте позвънили в милицията и сте поискали да ви докарат картечници. След това сте направили опит да се хвърлите от прозореца. Така ли беше? Пита се, възможно ли е, действайки по такъв начин, да хванете или арестувате когото и да било?”
Действайки именно по такъв начин е невъзможно да „хванете и арестувате Кризата”! Ако окачите на гърдите на обществото иконка, на която е написано: „Свобода и дискусия”, по-нататък по списъка ще получите всичко – и разбита посуда, и молби за картечници, и всеобща лудница…
Да се превърне икономическата и отчасти социалната криза в политическа криза, да ги умножите, да включите механизма на вече системната криза и срив, да вкарате щепсела в контакта… Наистина това е радикален начин да се „свали напрежението в мрежата” и да се „преодолее кризата”! При това „ние предлагаме всичко това не поради корист, а тъкмо, за да изпреварим безсмисленото и безпощадно въстание на масите”!
Мерси за изпреварването, но „масата от зрители май нищо не е искала”. Политическо напрежение в страната няма, но „изпреварвайки” това несъществуващо напрежение с помощта на публично-скандални дискусии, то може да бъде създадено! Да започне верижна реакция, да се върже за опашката на обществото празна консервена кутия, да се заставят обществото и властта да бягат от нарастващия грохот! Механизмът ни е известен от историята и изпробван от нас самите през 1989-1991 г.
Скоро ще се навършат 20 години от това начинание, което започна с избора на Конгрес на народните депутати на СССР. Аз не смятам ТЕЗИ години за „загубени за страната”. Имаше и разрушаване на това, което действително трябваше да се разруши, имаше и създаване на елементарни пазарни и политически институции, имаше и огромно освобождаване на обществена енергия. Такъв или онакъв, но руският бизнес се роди именно от пяната на онзи прибой. Но честно казано, ДНЕС не искам второ издание на този процес. По една много проста причина – лимитът за разрушаване е изчерпан. а глобални идеи, заради които обществото трябва да събори системата, днес в отличие от онези години няма.
Между другото, механизмът за „събаряне на Системата” е известен: с всичка сила да се удари с телевизор обществото по главата! Да се напълни тв-иглата с нов наркотик („серумът на полуистината”) и да се бие в обществената вена. Да има лавинообразна критика на властта, където, както винаги, лъжата и истината се смесват в неразделим коктейл.
И същото това мълчаливо мнозинство, което днес без много да мисли подкрепя „властта и стабилността”, утре лесно може да изпадне в паника и да се пита: Накъде да отида? Къде е „властта”? Къде е „стабилността”? Ще има популистки обещания и паралич на властта – от регионалната до силовата. Свличане на властта. 1990-1991-1993 г.
„Помогнете ни да се изправим, за да ви ударим”, предлага опозицията. И това, при положение че засега „несъгласните” извеждат на демонстрации с искания за оставка на правителството… 300 души! 300 възрастни (или млади), интелигентни (и не толкова), бедно (или прилично) облечени (тук вече няма съмнение) хора. Това ли е политическото напрежение в обществото? За преодоляването на такова напрежение ли е необходим нашият „пакт Монклоа”?
„Пактът Монклоа”…
През 1997 г., след смъртта на Франко, в Испания се събират представители на различни политически сили – от фашисти до комунисти – и под патронажа на краля се договарят да сключат пакт за „обществено съгласие”. Но там е имало различни сили и напрежение между тях!
А у нас? Кои са тези „сили”? Тези, които молят Кремъл: „Дайте ни сила, за да можем да преговаряме с вас от позицията на силата”?
Нашата либерална общественост отдавна и без полза въздиша по „пакта Монклоа”. За тези „години на мечтания” либералите не станаха по-силни и сами отлично разбират това. Тогава на какво разчитат? На разногласията между Путин и Медведев? На това, че в контекста на тези разногласия „едното крило на властта” (досетете се кое именно!) ще реши да „използва либералите”, а те, да не са глупаци, сами ще „използват властта”?
Някой ще каже: ”Цинично”. Според мен това е класическата политическа формула „разделяй и владей”. Можем да ги осъждаме не за цинизма, а само за наивността, за пълната неадекватност, защото конструкцията „разделяй и владей” почива на лъжливи основания.
Няма да повтарям още веднъж, че във властта няма разногласия. Както не съществуваха и реални политически разногласия между „либерали” и „чекисти” сред управляващите през последните години. А колко приказки имаше по този повод…
Но да си представим за момент, че съществуват разногласия сред управляващите. Дава ли това шанс на опозицията?
Ни най-малък.
За властимащите и от едното, и от другото крило „третият е излишен”. Разногласията са си разногласия, но никой не е заинтересуван да реже клона, на който заедно седим, да разнищва Вертикала в момент на криза, да вбива клин в пукнатината. Още повече, не е дадено на опозицията да стане тази „трета сила“, която да вбие този клин в привиждащата й се пукнатина. Самите либерални опозиционери неволно признават това. без да разполагат със собствени сили, те единствено могат да плашат властта с наивни заплахи, разкривайки „честно” своите планове. А те са такива – „двуглавият орел” е длъжен самичък да се: а) ощипе; б) изкорми; в) да скочи в „телевизионния тиган” на „народния гняв”. А финалната част, в която трябва да бъде изядено приготвеното ястия, опозиционерите са готови вече да свършат сами.
Разбирам, че петродоларите развратиха страната, развратиха управляващата бюрокрация. Но, боже мой, до каква степен те развратиха опозицията! „Нашата задача е да отворим уста и да помолим властта сама да скочи в нея”. Но така не е побеждавал на шах дори гросмайстор Остап Бендер…
Дори за секунда да си представим, че се реализират смелите планове за „падане на държавната лавина” (в Русия, уви, и по-лоши работи са ставали…), то тогава кой ще излезе победител от новия хаос? Не, не, дори не намеквам за „победа на либералните сили”. Според мен и те самите сериозно не мислят за това. Както е казал Ленин: „Да влезем в боя, пък там ще стане по-ясно”. Но тъй като те не могат и да „влезнат в боя”, тази фраза трябва да бъде изменена на: „Да побутнем властта…” и нататък по текста.
Но кой би могъл да има полза?
В значителна степен вече се излекувах от интелигентската фобия от „руския фашизъм”. Но което си е истина – призракът броди из Интернет… Там ще си и остане. В момента няма никакви политически сили с името „руски фашисти, нацисти”. Има криминална сган, полупобъркани, маргинали… Тези хора нямат подкрепа, макар че пещерните им идеи – „Русия за руснаците” и т.н. са популярни. Въпреки това не смятам, че при разпадане на цялата Система тези… продукти на обществения организъм биха изплували на повърхността. Това са партии-паразити, които нямат никакви идеали.
Големи шансове биха имали някакви популисти от типа на „Жириновски-2009”. Безусловно, с националистическа душица (впрочем това влиза в понятието „популизъм”), но без твърди нацистки идеи. Популизъм без граница и Русия без опора…
Сънувах страшен сън, но Бог е милостив…
Да. Рухването на властта днес – а и винаги в нашата история – ще доведе до рухване на държавата. Вертикалът на властта не се състои само от нефтени барели в блестяща обвивка и той не е създаден единствено за преразпределяне на природната рента.
Бюрократичният вертикал, както и през последните 300 години (като минимум) в историята на Русия крепи нашата страна. „Лошо” или „добре”, с големи „странични разходи” или просто с „непомерни”, но я крепи. Поради това, а не в резултат на „вечния заговор” на Романови-Улянови-Путини-Медведеви вертикалът-неваляшка отново и отново се изправя след всяко сътресение. Такава е „геологията на руската равнина”, „вътрешната геополитика на Русия” – тези пространства, населени с руски народ, които не могат и не искат да се разпръснат, те се притеглят един към друг и няма друга сила, която да ги държи.
Така е и днес.
Въпреки разпространената психоза, никой в света не е заинтересован от разпадането на ядрена държава. За разлика от СССР Руската федерация няма нито един шанс за мирен, юридически легитимен разпад-развод. В конструкцията на нашата страна не е предвидена възможността за разпадане. Само „всеобща Чечня”. А инстинктът за самосъхранение на народа и елита, а значи и за съхраняване на държавата, не може да бъде убит. И поради това сценарият за новото „смутно време” може да бъде предсказан.
Популистки хаос, балансиране на границата на разпада с последваща бърза и жестока консолидация. При това „пространството на свободата” рязко ще се свие дори в сравнение с днешния ден, защото, когато се преодолява хаосът, мускулите на властта инстинктивно се свиват. А сили, които са способни да не „молят властта да им дари свобода”, а да защитават тази Свобода сега няма. Във всеки случай те са доста по-малко, отколкото през 1991 г.
Във всеки случай целият този хаос ще отнеме на страната години. Когато светът започне да излиза от икономическата криза, ние ще влизаме в епицентъра на кризата – системна, национална, държавна. Ето до какво може да доведе всичко това!
Лично-груповите амбиции. Желанието „да не се изпусне моментът”. Съвършено искреното и в значителна степен оправдано – спор да няма! – недоволство от сегашното състояние на нещата. Смътната надежда „да подобриш” нещата. Това е на едната страна на везните. Заплахата от напълно реална национална катастрофа, може би последната в нашата богата история, е другата част. Несъпоставими неща!
Но това вече се е случвало!
По същия начин „разбуниха Русия” през февруари 1917 г., СССР през 1991 г. И никой не се учи на нищо… Но сега…
През 1916/17 г. и през 1990/91 г. в страната имаше реално недоволство, което прерасна в политическа криза. Сега такова няма.
През 1915-1917 г. и през 1990/91 г. имаше влиятелни организирани сили сред елита, които мечтаеха за смяна на строя. Сега ги няма.
През 1915-1917 г. и през 1990/91 г. властта бе морално парализирана. Сега това го няма.
През 1915-1917 г. и през 1990/91 г. имаше реални ИДЕИ (за сваляне на монархията или на КПСС от власт, за отнемане на земята от помешчиците или за връщане на частната собственост). Сега такива идеи няма. Не може да смятаме за „идея” – „долу питерските”?!
По такъв начин, днес вероятността от „велики сътресения” е пренебрежимо малка. Впрочем колкото и малка да е, „малката искра може да изгори голямата гора”. Поради това ми се струва, че отговорните либерали трябва още веднъж да помислят, струва ли си с такива козове да мечтаят (дори да мечтаят!) за Голямата Политическа Игра. Разбирам, че е обидно, такъв шанс се мержелее на хоризонта и друг няма да има… Но дори няма и такъв „шанс”. Не съществува. Има само възможност да изгориш, като запалиш чуждия хамбар.
Обаче има един друг шанс: че кризата ще стартира механизма на социално-икономическа | на обществото. Може да се сменят и геополитическите ориентири – да стане по-„прозападни”, например. Ето в такива процеси либерално мислещите елити могат да участват или да ги предизвикат. Тази работа не е толкова ефектна, но затова пък е къде по-полезна.
Без суетене да се провежда социално-икономическа политика за преодоляване на острите кризисни явления, такава каквато се прави по целия свят, без да се отвличаме по политически истерии от рода на „завинтване на гайките”, „отвинтване на гайките”. Ето я и цялата мъдрост: не разбунвайте духовете. Ако искаш спокойствие в страната, сам дай пример за това спокойствие.
в. Российская газета, федерално издание №4864/11.03.2009г.