Нямам предвид астрономическото време. В този мой обзор ще се постарая да изведа някои противоположни, а и изненадващи оценки за събития и личности в историческото пространство. Естествено обаче, ще се спра по-подробно върху някои не само противоположни, но и взаимоизключващи се оценки за събития и личности от най-близката политическа история на България.
Мисля, че е още рано да се спори дали Руската революция от октомври 1917 г. е велика или не. Не бива да съдим за нея и само заради милионите жертви на последвалия сталинистки режим. Факт ли е обаче, че същият този режим съумя да изгради една могъща многонационална империя с огромно влияние сред народите от цял свят? Факт е, несъмнено. Идеологическото оръжие на тази държава – комунизмът – се разшири шеметно из пределите на цялата ни планета. И всичко това продължи десетилетия наред, като безспорният връх бе победата на Съветския съюз над хитлеристка Германия. Докато острият бич на Сталин бе притъпен поради простия факт, че основоположниците на комунистическия идеал отстояваха дълбоко хуманните идеи за социална справедливост, за ограничаване на алчния капитал, за равнопоставен икономически напредък, а не за диктатура на пролетариата.
Много преди руската революция френската аристокрация абдикира пред гласа на народа от Бастилията и сдаде властта на Робеспиер и Дантон. Прокламирани бяха свещени за народа принципи за свобода, равенство, братство. Видяхме обаче какво стана по времето на маршал Петен. Стана това, че народът отново се вдигна с оръжие в ръка да възстановява загробени от Петен и хитлеристката окупация принципи. Предводители на тази борба бяха Торез и Де Гол.
Ето защо, независимо от крупните промени, настъпили в държавния и обществения живот в десетки страни след тези революции, аз лично съм скептичен да ги определя като велики или не.
Не съм скептичен обаче и нямам право да се колебая за квалификацията на две значими събития в близката политическа история на България. Една от спорните дати сред историци и политици е 9 септември 1944 година. Какво стана на тази дата по мое дълбоко убеждение?
Девети септември бе плод на усилията, загрижеността и отговорността на плеяда български политици и общественици, обединили усилията си, независимо от довчерашни противоречия, да спасят страната от пълен разгром, след като България до 9 септември 1944 г. бе съюзник на оста Рим – Берлин – Токио и бе дръзнала да обяви война на САЩ и Англия. Не знам защо този печален факт не се споменава от днешни очевидно недобросъвестни политици, а и историци, които третират Девети септември като “комунистически преврат”. За какъв комунистически преврат може да се говори, след като Отечественият фронт – тази безпрецедентна за политическата история на страната ни организация, съумяла в нелегално време да създаде редица свои комитети в много селища – излъчи правителство начело с Кимон Георгиев – звенар, с Никола Петков – земеделец, с дейци като Коста Лулчев и Кръстю Пастухов – социалдемократи, с четирима министри – звенари, с по толкова земеделци, комунисти и социалдемократи? Девети септември бе отдушник и зов за свобода и справедлив живот на огромното мнозинство от българския народ срещу потискащата машина на Гестапо и Абвера, настанили се безконтролно и диктуващи всичко у нас, срещу безчинствата на българската царска полиция, която се хвалеше с отрязаните глави на вече убити партизани, изложени на показ (за “назидание” – както твърдяха тогавашните власти) насред селските мегдани. Аз не познавам по-драстична, по-жестока и цинична извратеност в душевното устройство на тези главорези, възнаграждавани с по 50 000 лева за глава на партизанин. За тази ли “законна” власт плачат някои днешни политици, че била насилстнено свалена на Девети септември?
Девети септември скъса с хитлеристка Германия, сключи примирие със САЩ и Англия и заедно със Съветската армия се включи във войната срещу Германия за освобождението на Югославия, Унгария и Австрия. Правителството на Кимон Георгиев направи всичко възможно, за да нормализира отношенията ни със западните демокрации, със съседите ни и със Съветския съюз. Произведе избор – плебисцит (най-демократичен от Освобождението ни), в който народното мнозинство се изказа категорично за “чиста и свята република”. Осъществен бе заветът на Левски!
Това е Девети септември! Той бе лелеян ден за огромната част от българския народ. Друг, съвсем друг е въпросът какво настъпи след 1945 година. В Отечествения фронт настъпи разкол. Довчерашни съюзници се обявиха за опозиция. Страстите в парлемента се разгорещиха. Опозицията настояваше за прозападна ориентация, очевидно игнорирайки решенията на тримата големи – Рузвелт, Сталин и Чърчил, от Ялтенската конференция. Единството се разпадна и настъпиха мрачни дни…
Но делото на самия Девети септември не бива днес да се опорочава, да се отрича и дори да се клейми. Защото бе дело общонародно, неотложно и спасително за родината.
А сега за другото събитие – влизането (по-скоро преминаването) на Червената армия във и през България. Мнението на двама историци. Илчо Димитров: “Идването на Съветската армия бе надеждно очаквано от народа и той основателно прие червените воини като освободители от монархофашисткия терор.” Това са думи, казани на една конференция в БАН през 1953 година. “Окупация и окупатор” са думи на проф. Георги Марков за Съветската армия и маршал Толбухин. Това са думи на професора през 2008 година…
Ще отворя поредна скоба. Ако съдя по предговора на г-н Георги Марков към книгата за Кимон Георгиев и неговото време, излязла преди година, трябва с възхищение да призная, че по-дълбок и точен психологически разрез за поведението и личността на този забележителен български политик и държавник не съм чел. Това е изключителен рисунък на историка, който очевидно се съобразява с обективните фактори на политическото време, които диктуват позициите на Кимон Георгиев. Позиции, съвсем адекватни на изискванията на отделни периоди от това политическо време. Предговорът е един апотеоз в нашата политическа история, съумял да раздипли душевната нагласа на героя (на личността Кимон Георгиев), да обоснове удивително прецизно с хода на времето мислите и действията на Кимон Георгиев. Този предговор заслужава да се изучи от всички историци, за да не изпадат в субективни оценки.
Така ли е обаче с оценката на професора за Съветската армия. Той великолепно знае, че Сталин ни обявява война, за да има равностойна позиция с Рузвелт и Чълчил, на чиито държави не друг, а малка България обави война. Равностойна позиция къде? На Мирната конфепенция, разбира се! Там, където трите велики сили-победителки през Втората световна война ще имат равни права като воювали срещу Германия и нейните съюзници да определят тяхното бъдеще. Ако Съветският съюз не ни бе обявил война и ако в страната ни не бе дошло правителството на Отечествения фронт, България щеше да бъде териториално разпокъсана и икономически заробена с огромни репарации. Само претенциите на Гърция, а и на Югославия, ако бяха изпълнени, означаваха тотално обедняване на народа десетилетия наред. Известно е обаче какво заяви на Парижката мирна конференция външният министър на СССР, обръщайки се към българската делегация: “Българи, бъдете спокойни! Териториалната ви цялост от- преди войната ще се запази!” Такъв бе реалният резултат от обявената война на България от СССР. Резултат, на който България нямаше да се радва, ако Съветският съюз нямаше равностойна позиция с Англия и САЩ на Парижката мирна конференция.
Оттам и твърденията на проф. Марков за окупация и окупатор на мен ми звучат не само учудващо, но и кощунствено. Защо?
Първо. Имаше ли съпротива при влизането на Съветската армия в България от страна на българската армия? Гръмна ли някъде в страната поне една пушка?
Второ. Какво бе отношението на народа към “окупатора”? Възторжено посрещане навсякъде, където се появеше съветски воин. Спонтанни митинги на големи мнозинства от хора, събрали се да посрещнат братушките.
Трето. Не беше ли българската армия братски приобщена към съветската в съвместните действия на двете армии за освобождаването на Югославия? Няма да забравя една снимка във вестник на “окупатора”: Толбухин прегърнал (именно братски) достойния български генерал, командир на армия Кирил Станчев. Да, същият този генерал-звенар, който има изключителни заслуги за мирния, безкръвен прелом на Девети септември, както и за блестящите операции на командваната от него наша армия в освободителната й мисия. Та аз съм убеден, че ако Кирил Станчев чуе как един български историк 60 години по-късно нарича маршал Толбухин, ще се обърне в гроба. Друг е въпросът, че и Кирил Станчев, и Лекарски, и Тошев бяха жестоко репресирани впоследствие. И беше естествено, че малкият син на генерал Станчев след 10 ноември 1989 г. стана председател на Съюза на репресираните. Но това е друг, макар и твърде значим въпрос.
Важното обаче за случая, за който говоря, е, че народът ни никога не е приемал влизането (а фактически това бе преминаването) на Съветската армия във и през България като окупация. Просто защото на дело такава фактически нямаше.
Ето защо твърденията на проф. Марков за мен са, най-меко казано, непонятни. Той, историкът, би следвало великолепно да знае причината Съветският съюз да ни обяви война. Защото подобна теза, изказана от такъв блестящ ерудит и всеуважаван професор не само може, а вече доведе до такива крайни и абсурдни твърдения на лишени от всякакъв интелект и култура люде, оспорващи не само безспорните заслуги на Съветския съюз към нашата страна и държава след края на Втората световна война, но и на крупния исторически факт на освобождението ни от турско владичество от 1878 година.
Подобна теза неминуемо насажда русофобски настроения, които са в пълен разрез с националните интереси на България в наше време.
Ние трябва спокойно да седнем и разсъдливо да съзнаем, че НЕ ЧОВЕКЪТ, А ВРЕМЕТО ЧОВЕКА ОПРЕДЕЛЯ!
