Най-старите леви политически формации във Франция са тези на социалистите. Но в продължение на близо един век те остават доста разнородни и дълго време упражняват сравнително ограничено влияние върху политическите процеси и властта в страната.
В периода след 1877 г. във Франция се формират няколко социалистически партии, които се различават по нивото на своята марксистко-революционна насоченост, по отношението си към профсъюзите и класовата борба и по стремежа си за участие във властта. В края на ХІХ в. съществуват общо пет социалистически формации. Най-силните от тях са левите Раrti ouvrier (Работническа партия) и Раrti ouvrier socialiste revolutionnaire (Работническа партия на социалистите – революционери), които през 1901 г. се обединяват в Раrti socialiste de France (PSdF). Новата партия категорично се обявява срещу капиталистическия обществен строй, за социална революция и срещу участието във властта в коалиция с буржоазни партии. По-умерените, реформаторски настроени социалисти около Жан Жорес се обявяват за борба срещу системата чрез възможностите на парламентаризма и т.нар. поход през институциите, дистанцират се от новосформираната партия и учредяват своя Раrti socialiste francais (PSF).
Предимно по инициатива на Жан Жорес през 1905 г. двете партии се сливат и създават т.нар. Section francaise de l`Internationale ouvriere – SFIO (Френска секция на работническия интернационал), която си извоюва позицията на най-голяма социалистическа формация и на втора политическа сила в страната в навечерието на Първата световна война. През първото десетилетие след обединението новата партия концентрира дейността си срещу войнстващия национализъм и изявите на френския империализъм и колониализъм. В програмно отношение на този етап SFIO все още открито прокламира марксизма и революционния път за неговото реализиране и се обявява срещу участие в управлението на буржоазната държава, въпреки че в партията силно влияние имат по-умерените реформисти около Жан Жорес. Новата социалистическа партия първоначално заема категорично пацифистки позиции. Но след като през 1914 г. Германия напада Франция, част от социалистите одобряват воденето на отбранителни бойни действия, а в парламента подкрепят отпускането на военните кредити. Тази позиция предизвиква разногласия вътре в партията, които значително се засилват след Октомврийската революция през 1917 г. Учредяването на ІІІ (Комунистическия) Интернационал през март 1919 г. се превръща във водоразделна линия за социалистите от SFIO. През следващата година мнозинството на партията се обявява за излизането на SFIO от ІІ (Социалистическия) Интернационал и за преориентирането й към Коминтерна. Но тези процеси не протичат достатъчно бързо и целенасочено и затова лявата част от партията се отцепва и през декември 1920 г. създава т.нар. Section francaise de l`Internationale сommuniste (Френска секция на Комунистическия интернационал), която през 1922 г. се преименува в Раrti сommuniste francais – PСF. Но партията на френските комунисти КПФ остава до средата на 30-те години с ограничено обществено влияние и привлича в началото си предимно интелектуалци, като членската й маса стагнира около 25 000 души. На изборите за президент през 1924 г. кандидатът на комунистите получава едва 2,4% от гласовете, а в началото на 30-те години дори само около 1%.
В продължение на повече от десетилетие между социалистите и отцепилите се комунисти съществуват непреодолими спорове по отношение на кървавото потушаване на социалната революция в Германия през 1919 г. от социалдемократическото правителство на Фридрих Еберт. Конфликти генерира и отношението на двете партии към новозараждащия се фашизъм в Италия. Поради това, че фашисткият лидер на Апенините Бенито Мусулини дълги години е бил социалистически функционер, преди да стане водач на Черноризците, комунистите в цяла Европа издигат обвинение срещу социалдемократите, че те са "лявото крило на фашистите", т.нар. теза на Коминтерна за "социалфашизма". Това прави всякакво сътрудничество между социалисти и комунисти до идването на власт на Адолф Хитлер в Германия невъзможно. Едва през 1934 г. комунистите ревизират своите позиции по отношение на социалистите и фашизма.
След разцеплението си социалистите от SFIO, които до окупацията на Франция от нацистите през 1940 г., ръководени от Леон Блум и Винсен Ориол, остават най-силната лява формация, приемат механизмите на парламентаризма като начин за постигане на целите си, прокламират обединението на всички леви партии и са за участие във властта с коалиционни правителства при преобладаващо мнозинство на социалистически сили, но запазват ясно изразената си антикомунистическа позиция. Във вътрешнополитически аспект новото ръководство на SFIO се обявява за национализация на ключовите индустрии, облагане на капиталите с високи данъци с цел изпълнение на широкомащабни социални програми, обществен контрол и преразпределение чрез фиска на произведения обществен продукт. Във външната политика социалистите се застъпват за международно разоръжаване и за стриктно придържане към принципите за колективна сигурност, формулирани от Обществото на народите (предшественикът на ООН). С новата си партийна насоченост социалистите от SFIO в коалиция с други по-умеренo леви формации като напр. Parti Radical Socialiste – PRS (Партия на радикалните социалисти) от т.нар. Саrtel des gauches (Ляв блок) печелят на изборите през 1924 г. и успяват да съставят първото социалистическо правителство начело с Едуар Еро, което по време на консервативното президентство на Пиер Гастон Домерж се задържа на власт до 1926 г. Но ръководителят на радикалсоциалистите от PRS Едуар Даладие разтрогва през 1926 г. коалицията с SFIO и лявото правителство е принудено да отстъпи властта на консерваторите. През 30-те години Даладие на няколко пъти успява като премиер на Третата Френска република да състави лявоцентристки правителства.
В средата на 30-те години, след като комунисти и социалисти изглаждат временно отношенията си, се стига до създаването на общ антифашистки изборен съюз Front Populaire – FP (Народен фронт) между компартията КПФ, социалистите от SFIO и PRS, който печели изборите през 1936 г. с лозунга "Хляб, мир, свобода". Съставеното от Народния фронт правителство на министър-председателя Леон Блум от SFIO се подкрепя от комунистите, без те да участват директно във властта. Новият кабинет одържавява железниците и провежда редица социални реформи като напр. въвеждане на задължителна, платена отпуска, 40-часова работна седмица и др. По отношение на външната политика правителството на "Front Populaire" провежда миролюбива политика към всички държави, включително и към хитлеристка Германия, и е за категорична ненамеса във вътрешните работи на други страни. Социалистическият кабинет така и не реагира, когато Германия ремилитаризира рейнската област през 1936 г., не помага активно на демократично избраното ляво, републиканско правителство в Испания по време на гражданската война 1936-1939 г., като дори затваря границата на Франция към южната й съседка. Социалистите също не се противопоставят и на анексирането на Чехословакия от нацистите през 1938 г. За разлика от тази тяхна позиция много френски комунистите се включват в борбата на испанския народ срещу преврата на ген. Франко. КПФ категорично се противопоставя и на Мюнхенското съглашение, което хвърля Чехия в лапите на Хитлер. По отношение на тези две съдбоносни външнополитически събития и на провежданата от кабинета на Блум политика на ограничаване влиянието на комунистите в правителството на Народния фронт отново се стига до противоречия между комунисти и социалисти. Този нов конфликт по време на втория социалистически кабинет на Народния фронт, оглавяван от радикалсоциалиста Едуар Даладие (1938-1940 г.), след сключването на договора за ненападение между Германия и Съветския съюз кулминира в забрана на Френската компартия през 1939 г. и съдебно преследване на нейните ръководители, които са принудени да емигрират. Това преследване на комунисти се обосновава от социалистическото предвоенно правителство с близките отношения на КПФ със съветските комунистическа партия и Сталин. Но както забраната на КПФ, така и разцепването на световното комунистическо движение и учредяването във Франция на новата ултралява революционна, троцкистка "Комунистическа група на IV Интернационал" (която остава с минимално обществено влияние), не са в състояние да ликвидират набиращата все повече привърженици френска компартия. На изборите за президент, непосредствено преди нейната забрана, КПФ постига 8,1% с кандидата си Марсел Кашен.
С нападението на Хитлер срещу Полша на 1 септември 1939 г. френското правителство изоставя своята политика на ненамеса и въпреки че е неподготвена за военни действия, Франция и Англия обявяват война на Германия. През първите осем месеца между двете страни не се стига до сериозен военен сблъсък освен демонстрация на сила по общата им граница. Но в началото на май 1940 г. германските части само за няколко дни прегазват считаната за непревзимаема отбранителна линия Мажино и за още 5 седмици помитат и останалата част от френската армия. Единствено дивизията на генерал Шарл Де Гол от всички френски военни части има успехи срещу германците. С окупацията на Северозападна Франция, т.е. на около 60% от територията й, и с въвеждането от Хитлер на марионетния пронацистки режим на маршал Филип Петен в курортния град Виши в югоизточната част на страната, залязва ІІІ Френска република. Хиляди членове на правителството на Народния фронт са интернирани.
Веднага след капитулацията по инициатива и под ръководството на генерал Шарл Де Гол във Франция се сформира въоръжена съпротива срещу нацистките окупатори и техните колаборационисти. След нахлуването на Германия в СССР към въоръжената съпротива във Франция масово се присъединяват и привържениците на КПФ. Това носи на компартията високо признание сред народа. Нейните ръководители, преследвани от предвоенното правителство на социалистите, са амнистирани и включени в правителството в емиграция на генерал Де Гол.
След края на II Cветовна война КПФ се издига до най-силната политическа сила във Франция, печелейки на парламентарните избори през 1946 г. за новосформиращата се IV Френска република 28,8% (над 6 млн.) от подадените гласове, значително повече от социалистите. До края на 1946 г. Франция се управлява от т.нар. Временно правителство на националното единство, в което участват представители както на КПФ, така и на социалистите от SFIO и на християндемократите от МRР и което се оглавява от Жорж Бидо. Президент на републиката става ръководителят на френската Съпротива, консервативният по убеждения генерал Шарл Де Гол. Той се обявява за запазване на независимостта на Франция и за договор за приятелство и сътрудничество със СССР. Де Гол е за изграждането на модерна държава, със социално-осигурителна система за всички граждани, противопоставя се на прекалено силното от неговата гледна точка влияние на партиите върху властта и се обявява за намаляване влиянието на парламента в полза на силна президентската институция. Вследствие на това, че не успява да наложи в новата конституция своята визия за държавно устройство на Франция, 1947 г. той се оттегля от президентския пост.
На проведените след това избори за нов президент, подкрепян от всички леви партии, печели социалистическият кандидат на SFIO Винсент Ориол. Още в началото на своето президентство (1947-1954 г.), което съвпада със започването на Студената война, този първи социалистически президент на Франция, избран с гласовете и на комунистите, концентрира цялата си енергия върху изтласкване от коалиционното правителство на социалистическия министър-председател Пол Рамадие. Поради това, че през следващите десетилетия най-голямата партия на Франция – КПФ, е изключена от властта, сформираните без нея най-причудливи коалиционни формирования са с изключително кратък живот. За 11 години, до провъзгласяването на V република през 1958 г. се изреждат общо 25 бързо сменящи се правителства със средна продължителност на управление под 6 месеца и с основно предназначение – да не се допускат комунисти до властта. Една част от тези правителства -"еднодневки" са със социалистически министър-председатели, а друга – с консерватори. В тях, обаче, не участват "голистите", които са за концентриране на властта в президeнтската институция с цел да се преодолее царящият през 50-те години политически хаос и партизанщина в управлението на страната.
И въпреки че в икономическо отношение мандатът на първото социалистическо президентство във Франция се радва на добри стопански успехи, социалистическото управление на страната в международен аспект не може да се оцени като завой встрани от характерната за една колониална държава империалистическа политика. Социалистическият президент Ориол и социалистическите правителства по време на неговия мандат провеждат безкомпромисна политика на военна сила спрямо борещите се за независимост народи във френските колонии. Експедиционен корпус от 370 000 френски войници, щедро подкрепян от САЩ с 3 милиарда долара, воюва срещу борещия се за самоуправление Индокитай от 1947 г. до тоталното му поражение при Тиен Биен Фу през 1954 г. След 1953 г. френската армия безскрупулно погазва дадените от ген. Де Гол още по време на Втората световна война обещания за независимост на Северна Африка за участието на арабски доброволци в борбата за освобождение на Франция от нацистите. Правителството изпраща със заповед 500 000 военни в Алжир безмилостно да смажат борбата за независимост на местното население. В тези две, започнати и водени предимно от управлението на социалистите колониални войни са избити близо 2 млн. души от коренното население на засегнатите страни. Френските жертви възлизат на около 100 000 убити, част от които са чуждестранни легионери.
Освен тази колониална политика в началото на Студената война социалистът Ориол категорично ориентира Франция към Съединените щати, Великобритания и НАТО в противопоставянето им срещу социалистическите страни от Източна Европа. Социалистическият президент Ориол блокира в началото на 50-те години и идеята за изграждане на т.нар. Европейска отбранителна общност, която да е извън НАТО.
Вследствие на антикомунистическата си политика, разединени в няколко конкуриращи се леви формации, както и поради неуспешните колониални войни и безкрайния низ от правителствени кризи социалистите все повече губят влияние сред населението. След края на мандата на Ориол в продължение на повече от четвърт век те не успяват да излъчат нито един президент, а комунистическата партия се налага като най-изявената лява сила на Франция.
В периода 1954-1958 г. ІV френска република се управлява от умерените консерватори, които с Рене Коти излъчват свой президент и съставят няколко правителства, които също не се отличават с особена дълготрайност. Освен това те нямат и план как да изведат страната от кървавия капан на колониалната война в Алжир, въпреки че окончателното изтегляне на Франция от Индокитай (Виетнам, Камбоджа и Лаос) през 1954 г. и даването на независимост на Тунис и Мароко е заслуга на консервативния президент Коти и назначения от него социал-либерален премиер от PRS, либералдемократа Пиер Менде-Франс.
На проведените в края на 1955 г. избори центристката коалиция Front republicain (Републикански фронт) от социалисти и християндемократи успява да ги спечели с предизборни обещания за социална и икономическа модернизация на Франция и за мир в Алжир. Мандатоносител на правителството са социалистите начело с известния евроатлантик Ги Моле, който от 1946 до 1969 г. е председател на SFIO. Само месец след встъпването си във власт социалистическият министър-председател забравя за предизборните обещания и обявява политика на репресии срещу борбата за независимост на алжирците и отказва да води преговори с техните представители. Неговото правителство дори удвоява военния контингент на Франция в Алжир. Освен политиката на запазване на колониите Ги Моле целенасочено преследва и сближаване на Франция с Великобритания, предлагайки на Лондон дори политически съюз между двете колониални империи.
Първият тест за новото сътрудничеството между Франция и Обединеното кралство е тяхната съвместна военна интервенция срещу Египет през 1956 г. Няколко месеца преди това арабската република, ръководена от президента Абдел Насър национализира Суецкия канал и го затваря за израелски кораби. Израел от своя страна напада Египет и завзема Синайския полуостров, а френско-британски интервенционен корпус атакува и окупира след масирани бомбардировки и кръвопролитни сражения около Порт Саид, ивица от 10 мили от двете страни на канала. Но след като Съветският съюз заплашва двете колониални сили с намеса на страната на Египет, а те не получават очакваната подкрепа от САЩ, френско-британските части са принудени да се оттеглят. След провалената интервенция през пролетта на 1957 г. правителството на Франция подписва Римските договори, които учредяват Европейската икономическа общност (ЕИО). Социалистическият премиер Ги Моле успява да се задържи цели 16 месеца на власт, което е истински рекорд за ІV Френска република. Въпреки че неговото правителство въвежда 3-ата седмица платен отпуск, вследствие опита да се увеличат данъците за по-щедро финансиране на войната в Алжир, правителството му пада през лятото на 1957 г., а президентът Коти назначава за временно управляващ страната технократа Феликс Жилар.
След безкраен низ от бързо сменящи се правителства през 1958 г. се стига до смяна на политическата система във Франция. На 1 юни 1958 г. президентът Коти номинира генерал Де Гол за министър-председател, предоставяйки му за 6 месеца дори извънредни права. Де Гол използва този мандат, за да предложи нова конституция, в основата на която стои превръщането на Франция в централизирана президентска република, ръководена от държавен глава, изцяло независим от законодателната власт. През септември новият основен закон на V Френска република е одобрен на референдум от 83% от населението, а в края на годината Де Гол е избран със 78% за президент. На второ място при този вот се класира кандидатът на комунистическата партия Жорж Маран. Тези президентски избори са последните, на които държавният глава се избира все още по специална процедура от парламента, а не директно от народа.
По време на второто си президентство (1959-1969 г.) генерал Де Гол определено се дистанцира във външнополитическо отношение от дотогавашните си колониални амбиции и въпреки ожесточената съпротива на част от военното командване дава независимост на голяма част от отвъдморските владения на Франция, включително и на Северен Алжир. Генералът сближава страната с Германия, въоръжава френската армия с атомно оръжие, полага основите на френските сили за сдържане "Force de frappe", освобождава Франция от опеката на САЩ и провежда категорична антибританска политика. Генерал Де Гол блокира за дълго време влизането на Обединеното кралство в новосформираната през 1957 г. Европейска икономическа общност под предлог, че в сърцето на Европа не може да се приеме Великобритания като "троянския кон" и "васал на САЩ". По време на неговото президентство Франция напуска военните структури на НАТО и извежда цялото си въоръжение извън контрола на Северноатлантическия пакт, в който страната влиза по време на социалистическото президентство на Винсент Ориол. Но тази независима политика на бившия генерал спрямо САЩ и оттеглянето от колониите на Франция не намира одобрението на всички французи. Съединените щати също се страхуват от съветско проникване в Северна Африка след нейното деколонизиране. Определени кръгове от военните създават т.нар. Тайна армия и подкрепяни от традиционно замесеното в такива дейности ЦРУ, на 22 август 1962 г. извършват атентат срещу ген. Де Гол с по-далечната цел – военен преврат срещу него. Само по случайност след обстрела той остава невредим, а атентаторите са заловени и изправени пред съд.
През втората половина на 60-те години Франция за първи път след края на ІІ Световна война има сериозни стопански затруднения и силно нарастване на безработицата. Вследствие на обтягащата се икономическа ситуация в дълбоко консервативното, пренаситено с патриотизъм голистко общество през май 1968 г. се стига до спонтанни, широкомащабни, студентски и работнически протести – издигнати са над 60 барикади в Париж. Парижани се солидаризират с протестиращите, носейки им храна и вода, въпреки че често именно техните коли се използват за барикади и изгарят в пламъци. Провеждат се няколко гигантски демонстрации в цяла Франция, в които участват над 9 млн. души. Всички синдикати с изключение на комунистическия Confederation generale du travail – СGT, обявяват генерална стачка, към която се присъединяват милиони трудещи се. Неадекватното поведение на КПФ и на близкия до нея профсъюз СGT към набиращите скорост събития стига дотам, че в началото на стачките те дори умишлено възпрепятстват организирането им и обявяват протестите за инициирани от буржоазните опоненти на Де Гол. Едва към края на стачната вълна комунистите ревизират позициите си и се присъединяват официално към протеста. Междувременно независими леви студенти окупират университетите, а анархисти щурмуват и завземат обществени здания. Цяла Франция е блокирана поради липсата на горива, стига се до недостиг и на хранителни продукти. Правителството реагира с целия арсенал за институционално насилие срещу т. нар. Парижка пролет. Има няколко убити и хиляди ранени, още повече са интернираните, а по заповед на генерал Де Гол около столицата са дислоцирани военни подразделения. Мобилизирани са дори и окупационните френски части в Западна Германия, които са под командването на близкия на Де Гол генерал Жак Масу, ветеран от алжирската война. Те дори се срещат тайно на 29 май в южния германски курорт Баден Баден, където е щабът на френските окупационни сили. Завърнал се обратно във Франция, президентът заплашва бунтуващите се с извънредно положение, организира масови контрадемонстрации на свои привърженици и увеличава заплатите на работниците с 35%. Освен това той насрочва референдум за бъдещата структура на държавата, който обаче губи. Вследствие на това Де Гол се оттегля от поста си и назначава избори за 1969 г.
Особен интерес представлява фактът, че френската комунистическа партия и близкият до нея профсъюз Confederation generale du travail – СGT, също са изненадани от неочакваните събития и в началото се обявяват срещу тях. Догматизираната и бюрократизирана КПФ пропуска историческия шанс и не се възползва от възможността на вълната на протестите да посегне към властта. А такава реална възможност през май 1968 г. за една силна политическа партия, каквато КПФ тогава все още е била, е съществувала. Но тромавата и йерархизирана френска компартия вече се е аранжирала със системата и явно е била заинтересована по-скоро да продължи прагматичната си политика на отстояване на позициите си в рамките на капиталистическата държава, вместо да се превърне в авангард на един спонтанен революционен процес. Именно тази прекалено предпазлива политика на изчакване и липсата на готовност за радикална промяна на обществените взаимоотношения доведе КПФ впоследствие до загуба на престиж, на влияние и дори до маргинализиране в по-дългосрочен план. Тя се оказва обърната повече към славното си антифашистко минало, отколкото към новите идеи за едно друго, алтернативно обществено устройство на Франция. Вероятно обяснение за това поведение на френската компартия има и влиянието на Москва, която в условията на Студената война е провеждала политика на ненамеса във вътрешните работи на страните от двата противостоящи блока и е предпочитала националистическата и предвидима политика на генерал Де Гол пред неизвестностите от една стихийна революционна промяна с неясно бъдеще. Но каквито и да са причините за дистанциране на КПФ от разбунтувалата се по време на Парижката пролет през 1968 г. младеж, последствията от това имат пагубни резултати за френските комунисти.
Френският автор Пиер Видал коментира последиците от пасивността на КПФ по време на събитията така: "Нещо между комунистическата партия, от една страна, и студентите и интелектуалците се счупи". Затова и нейните избиратели под въздействие на емоционалния натиск на спомените за вълненията постепенно се отдръпват от КПФ още през 70-те години. Тази тенденция се засилва особено след като партията поема по пътя на т.нар. еврокомунизъм и участва на два пъти във властта със Социалистическата партия, без да успее да реализира докрай предизборната си програма. Като сериозен катализатор на този упадък действат и събитията след 1990 г. в Източна Европа и след като новото ръководство на КПФ начело с генералния й секретар Робер Ю, променя традиционната комунистическа програма на партията. В крайна сметка компартията се срива от водеща политическа сила, постигаща до 29% изборна подкрепа, до нивото на третостепенна организация, получаваща подкрепата на по-малко от 5% от гласоподавателите. Броят на партийните членове на КПФ също намалява драстично от 800 000 след Втората световна война до 200 000 през 1998 г. и 138 000 през 2001 г.
Заради двойствената политика на КПФ по време на бунтовете от 1968 г. във Франция на политическата сцена трайно се настанява нова, радикално-революционна левица начело с младите водачи на студентските протести – Даниел Коен-Бендит (Червения Дени), журналиста Ален Кривиeн, проф. Даниел Бенсаид и др. След събитията те инициират формирането на нови леви партии. Днес тези учредени в международната революционна Комунистическа група на ІV Интернационал партии като "Lutte Ouvrier" – LO (Работнически бунт) и "Ligue communiste revolutionnaire" – LCR (Лига на революционните комунисти) се възприемат от младото поколение леви избиратели за авангардно антисистемни и по-атрактивни от КПФ. Двете ултралеви формации, макар и само с няколко хиляди регистрирани партийни членове, през последните години постигат изборни резултати приблизително по 1,5 милиона гласа, т.е. от около 5%. На изборите за президент кандидатката на LO Арлет Ивон през 1995 г. получава 5,3%, а през 2002 г. – 5,7%. Кандидатът на LCR Оливие Безансно привлича през 2002 г. 4,25%, а през 2007 г. – 4,1%. За сравнение днешната Френска компартия, макар със 135 000 регистрирани членове да е сред най-големите по този показател партии във Франция, все по-трудно достига 1 милион гласа. На президентските избори през 2002 г. представителят на КПФ Робер Хю бе одобрен от 3,4%, а през 2007 г. кандидатката Мари-Жорж Буфе дори само от 1,9%.
За разлика от КПФ новите леви партии поддържат силно революционна и антикапиталистическа риторика, издигайки искания за смяна на системата. Категорично против са неучастието под никаква форма в управлението на капиталистическата държава. И докато LO е класическа марксистко-троцкистка партия, чието ръководство работи законспирирано, концентрирайки дейността си изцяло върху трудещите се, то LCR може да се характеризира като отворена и към интелектуалците, силно интернационално активна партия, повлияна от неотроцкизма, идеологически силно ориентирана към Роза Люксембург, Ернесто Че Гевара и към неомарксизма. LCR е активно ангажирана в профсъюзната дейност, в новите международни екологични, антивоенни, алтерглобалистки и социални движения като АТТАС, Световния и европейските социални форуми, Anti G-8, `top the War Coalition, Greenpeace и др.
По време на събитията от Парижката пролет през 1968 г. не по-малко пасивна и изчакваща е позицията и на френските социалисти. Освен че революционните брожения ги застигат абсолютно неподготвени и неадекватни за събитията, те са и раздробени на няколко партии, съревноваващи се помежду си основно в антикомунистическа риторика. Така на президентските избори през 1969 г. кандидатът на социалистическата SFIO Гастон Дефер постига 5%, а за Мишел Рокар от Раrti socialiste unife – PSU гласуват само 3,61%. В същото време представителят на "голистите" Жорж Помпиду постига 44,5%. Неговото президентство се характеризира с това, че "голистите" ревизират блокадната си политика спрямо Великобритания и Франция дава зелена светлина за преговори с Обединеното кралство за присъединяването му към Европейската икономическа общност, които завършват на 1 януари 1973 г. с неговото приобщаване към ЕИО.
Съкрушителните изборни загуби на социалистите инициират дебат за бъдещето на социалистическото движение. А революционните събития от 1968 г. и предизвиканото от тях олевяване на масите връщат голяма част от социалистите към марксическата идея за един алтернативен на капитализма модел за устройство на обществото за производство и разпределение на необходимите му блага. По инициатива на новия генерален секретар на SFIO Ален Савари и на левия интелектуалец Жан-Пиер Шевенман още през същата година се стига до обединение на тяхната партия с Parti Radical Socialiste, с Federation de la gauche democrate et socialiste, с Convention des Institutions Republicaines, както и с част от членовете на Parti socialiste unife – PSU. След сливането им се учредява новата Социалистическа партия – СП (Parti socialiste – PS), която първоначално остава резервирана към КПФ, обвинявайки я в тоталитаризъм и сервилност към Москва.
До средата на 70-те години новата соцпартия остава трета политическа сила във Франция. Постепенно ръководството на партията, начело на което застава Франсоа Митеран, променя отношението си към КПФ, в която СП вижда трамплин за влизане във властта. А изборният потенциал на КПФ може да бъде използван за постигане на тази цел. Така през 1972 г. заедно с генералния секретар на КПФ Жорж Марше социалистите сключват предизборен съюз – т.нар. Съюз на левицата (Union de la Gauche). А на президентските избори през 1974 г. комунистите дори не издигат свой кандидат, за да се концентрира левият вот срещу кандидата на десницата. Митеран събира най-много гласове, но на втория тур губи с разлика от 1,6% спрямо кандидата на християндемократите Валери Жискар д`Естен.
Характерно за неговото президентство е, че той продължава курса на френска независимост в международните отношения. Известност добива изказването му, че няма да допусне Франция да се превърне в "провинция на една свръхсила". Същевременно Жискар д`Естен е изявен привърженик на европейската интеграция, инициира разширяване на правомощията на Европейския парламент и преследва визията за създаване на обединена европейска държава по подобие на САЩ. Новият консервативен президент не е привърженик и на протоколните официалности, свързани с неговата длъжност и винаги се старае да запази близост до народа.
На президентските избори през 1981 г. за първи път и на двата тура печели представителят на новата социалистическа партия – Франсоа Митеран, въпреки че КПФ със своя кандидат Жорж Марше привлича 15,4%. Социалистите съставят коалиционно правителство с комунистите, които в правителството на социалиста Пиер Мори са представени с четирима министри – на транспорта, образованието, здравеопазването и на публичната администрация. Лявото правителство стартира веднага с широкомащабна социална програма, в основата на която са комунистите, и която включва: съкращение на работната седмица на 39 часа при увеличение на заплатите; въвеждане на минимална ставка за заплащане, валидна за всички отрасли; допълнителна 5-а седмица, платен годишен отпуск за всички работещи; намаляване на пенсионната възраст на 60 г. при увеличение на пенсиите; помощи за многодетните семейства; увеличение на броя на държавните служители, което автоматично смъква нивото на безработицата; увеличение на данъците за богатите. Правителството социализира редица банки – Credit Lyonnais, Compagnie financiere de Suez и др. Същевременно се национализират и ключови предприятия от производствения сектор: Bull Computer, Rhone-Poulenc, Dassault, Sacilor, Usinor, Thomson и др. Държавата увеличава значително дотациите в сферата на образованието, културата и науката, за театър, кино, музеи, библиотеки, медии, за развойна и изследователска дейност. Реформите на лявата коалиция включват и премахване на редица ограничаващи основните права на гражданите закони от сферата на сигурността, премахва се смъртното наказание и се легализират абортите. Други важни промени са децентрализация на управлението, засилване на регионалната автономия и помощите за развитие на провинцията. По отношение на съседните си държави като Испания и Италия новото правителство в Париж провежда политика на толериране на антисистемните движения в тези две страни. До влизането на постфранкистка Испания в Евросъюза на 1 януари 1986 г. Франция продължава да толерира на своя територия присъствието на бойци от баската ЕТА (Родина и свобода), която днес е обявена от ЕС за терористична организация. След смъртта на ген. Франциско Франко през 1976 г. и смяната на неговия фашизоиден режим в Мадрид те продължават и до днес започнатата още през 1959 г. въоръжена борба срещу централната власт на иберийската държава за независимост на баския народ. В началото на 80-те години френското правителство проявява толерантност и по отношение на антикапиталистическите движения в Италия. Преследваните от християндемократите през 70-те и 80-те години (т.нар. Оловни години на Италия) интелектуални ръководители на антисистемните формации в апенинската република като проф. Антонио Негри и стотици други намират политическо убежище във Франция.
През 1982 г. и Франция, както и всички останали западноевропейски пазарни икономики, са застигнати от поредната световна икономическа криза при покачване на цената на петрола и на долара. Тази глобална тенденция оказва негативно влияние на инфлацията в страната и на курса на френската валута на международните финансови пазари. В отговор на понижаващите се печалби частният бизнес масово уволнява персонал, което води до увеличение на безработицата. Подобни икономически затруднения имат и останалите западноевропейски държави (падането на на социалдемократическия канцлер Хелмут Шмидт в Германия).
За да противодейства на стопанската криза, социалистическото правителство на Франция едностранно стопира голяма част от социалните програми, договорени с комунистите в коалиционното споразумение, въпреки техния протест. Социалистите правят остър завой спрямо предизборните си обещания и провеждат начело с финансовия си министър Жак Делор изцяло неолиберална икономическа политика с радикални финансови ограничения. Тя включва премахване на автоматичната индексация на приходите с размера на инфлацията, замразяване на заплатите, което понижава покупателната способност на населението. Намаляват се и разходите за образование, култура и здравеопазване, но не и за военни разходи.
Вследствие на десния завой на социалистите и провежданата от тях рестриктивна монетарна политика в знак на протест министрите на КПФ се оттеглят от кабинета през 1983 г. А прокомунистическият профсъюз CGT инициира вълна от стачни действия срещу антисоциалната политика на социалистическата партия, дошла на власт със съвсем други предизборни обещания. Но дистанцирането на КПФ от реалната антилява политика на социалистите и от властта не й донася траен политически дивидент и не й помага срещу разпадането на партията и оттеглянето на избирателите от нея.
През 1984 г. коалиционното правителство окончателно се разпада и президентът Митеран назначава ново социалистическо управление начело с Лорaн Фабиюс, което провежда още по-ясно изразена неолиберална политика. Във връзка с подновената ядрена програма на страната на атола Муророа (тихоокеанско колониално владение на Франция) се провежда серия от атомни взривове. На 10 юли 1985 г. командоси на френското външно разузнаване DGSE взривяват кораба "Rainbow Worrior" на международното екологично и антивоенно протестно движение „Грийнпийс”, който е акостирал в новозенландското пристанище Оукленд. При този терористичен акт на френските спецслужби загива португалският фотограф и активист на „Грийнпийс” Фернандо Перейра. Стига се до тежък дипломатически конфликт между Франция и Нова Зеландия, която прави разследване и доказва вината на френските агенти. На 22 септември 1986 г. социалистическият министър-председател Фабиюс признава престъплението, Франция изплаща обезщетение на роднините на загиналия и на Нова Зеландия и уволнява военния си министър Чарлс Ерну, член на социалистическата партия. Но никой не поставя въпроса за оставката на президента Митеран, въпреки че в материал на вестник "Le Monde" от 2005 г. се цитира доклад от 1986 г. на бившия директор на външното разузнаване адмирал Пиер Лакост, в който той твърди, че заповедта за атентата е била дадена лично от президента. Друг случай от подобно естество, който хвърля тъмна сянка върху Митеран, е поддържаната от 1982-1986 г. на директно негово подчинение група за борба с тероризма (Антитерористични ядра – АТЯ). Те са създадени за противодействие на възникналата през 1979 г. ляво-терористична групировка "Асtion directe" и са били извън юрисдикцията на компетентните за този вид дейности полиция и жандармерия. Агентите на АТЯ са действали нелегално в стила на познатите от 70-те години, от времето на военните диктатури в Латинска Америка "ескадрони на смъртта".
В резултат на парламентарните избори през 1986 г. социалистическата партия преживява истинско фиаско. Но и сега президентът Митеран не подава оставка. Мнозинството в парламента е спечелено от голистката партия UMP и Митеран предоставя мандат за съставяне на новото, консервативно правителство на Жак Ширак, който става министър-председател. От 1986 до 1988 г. страната за първи път е в управление от типа "Cohabition", т.е. съжителство между социалистически президент и консервативен премиер и правителство. Характерното за този тип управление е взаимното блокиране на двете институции.
На проведените през 1988 г. президентски избори Фр. Митеран изненадващо се налага на втория тур над Жак Ширак и разпуска контролирания от голистите парламент. Социалистическата партия успява да се наложи и на последвалите парламентарни избори и съставя правителство с премиер Мишел Рокар, познат като политически медиатор от времето на студентските вълнения през 1968 г., известен още с антикомунизма си и като водач на социалдемократическото дясно крило на социалистическата партия, формирано предимно от бивши членове на PSU. По време на неговото управление СП отново въвежда минималното заплащане, но на ниско ниво, а след бунтове в Нова Каледония (френска колония в Тихия океан) й дава ограничена автономия. Освен това новият премиер без успех се опитва да разреши възникналите проблеми около нелегалното финансиране на партията и да амнистира замесените в тези нерегламентирани практики лица. След неговия провал Митеран назначава през 1991 г. за министър-председател на Франция първата жена-премиер – Едит Кресон. Само година по-късно на този пост тя е сменена от Пиер Береговой. Кресон продължава политическата си кариера в Европейската комисия, която е принудена да напусне през 1999 г. поради обвинения за корупция и измами, за които дори е осъдена от Европейския съд.
По време на управлението на президент и кабинет на социалистите, въпреки силната вътрешнопартийна съпротива от страна на промарксисткото ляво крило CERES, ръководено от Жан-Пиер Шевенман, Франция взема активно участие в първата война на САЩ срещу Ирак (Desert Storm) през 1991 г., по време на която са избити над 200 000 иракчани.
И докато в продължение на повече от един век френските социалисти се водят от парадигмата за социализиране на основните производствени отношения, изразяваща се в постоянно разширяване на обществения стопански сектор за сметка на частния, и поне в дотогавашните си партийни програми се самоопределят като марксисти и революционери, без някога да са пристъпили към реализация на своя обществен модел, след самоликвидацията на източноевропейския социализъм през 1989/90 г. тази философия окончателно е изоставена от социалистическата партия. През 1991 г. десните кръгове във френската СП инициират конгреса в Арш, на който мнозинството гласува отказ от всякакви проекти за социализиране на производствените отношения, основаващи се на марксизма, и възприема философията на неолиберализма.
След този пореден завой надясно от социалистическата партия се отцепва лявото й крило около Шевенман, който в края на 60-те години е един от инициаторите за обединяване на социалистите. Бившето ляво крило от интелектуалния кръг СЕRES в Parti socialiste учредява през 1992 г. лявопатриотично гражданско движение "Моuvement des Citoyens" – MDC, което има изборен потенциал от около 5%.
На парламентарните избори през 1993 г. социалистите губят мнозинството си в парламента и президентът Франсоа Митеран е принуден да създаде второто управление от типа "Cohabition" с дясно-центристкия премиер Едуар Баладюр.
В края на втория си президентски мандат (1988-1995 г.) социалистът Франсоа Митеран е обвинен в колаборатьорство с пронацисткия Виши-режим, когато през април 1943 г. получава орден от правителството на маршал Филип Петен за заслуги като работещ в концентрационен лагер на френското национално правителство. Става известно, че едновременно с това Митеран е поддържал връзки и с френската Съпротива на генерал Де Гол. През 1992 г. става публично достояние и фактът, че след 1987 г. Митеран ежегодно е поднасял венец с цветя на гроба на осъдения на смърт през 1945 г. за сътрудничество с нацистите маршал Петен.
През 1994 г. срещу Митеран са отправени тежки обвинения и от френския разследващ журналист Жан Монталдо в неговата книга "Митеран и 40-те разбойници", че президентът е прикривал схеми за нерегламентирани партийни приходи от свои приятели като бизнесмена Бернар Тапи и че директно е участвал в корупционни практики. След тези шокиращи разкрития приближеният до Митеран Франсоа дьо Гросювре, който е бил един от изворите на информация на автора е открит в Елисейския дворец с куршум в главата. Официалната версия за неговата кончина е самоубийство, но в медиите не стихват спекулациите, че това, както и няколко други мистериозни самоубийства на приближени на Митеран не са съвсем доброволни. През 1993 г. се самоубива и социалистическият министър-председател Пиер Береговой, след като в началото на 90-те години срещу СП са издигнати тежки обвинения за нередности в партийното финансиране и за пране на пари. А в края на 1994 г. е намерен Пиер-Ив Гезу, обесен в собственото си жилище, който е бил отговорен за сигурността и подслушването в президентския дворец. Само преди няколко години са издигнати обвинения за корупционни практики и срещу сина на Митеран.
Интерес представлява самооценката на Митеран в последните дни от управлението му: "Аз бях последният истински президент на Франция; след мен ще дойдат само дирижирани от Европа администратори и финансисти." Многозначителна е и молбата му по време на интервю, дадено малко преди да почине от рак през 1996 г.: "И разкажете на хората, че аз не бях дявол."
На проведените през 1995 г. президентски избори социалистическият кандидат от умерено лявото крило на социалистическата партия Лионел Жоспен не успя да се наложи срещу голисткия кандидат Жак Ширак. Комунистическият кандидат от КПФ Робер Хю постигна 8,6%, а представителката на ултралевия Работнически бунт Арлет Ивон – 5,3%. Така след 14-годишното силно противоречиво президентство на Франсоа Митеран на най-високия пост в държавата се изкачва консерваторът Жак Ширак. Интересен е фактът, че още в самото начало на неговото президентство срещу Ширак са издигнати обвинения за корупция по време на кметуването му в Париж (1977-1995 г.) Те обаче не са разследвани до края на неговия мандат през 2007 г. поради имунитета му като президент на републиката. Обвинения за корупция и съучастие в пране на пари са издигнати през 2004 г. и срещу голистите във връзка с аферата "Clearstream" (Чист поток) около т. нар. банка на всички частни европейски банки. Едва след края на втория си мандат Ширак е привикан на разпит от следствените органи по тези два случая, но разследванията по тях още не са приключили.
В периода след конгреса на социалистическата партия през 1991 г. в Арш и нейното одесняване, след загубата на редица избори и все по-силното маргинализиране на КПФ, в някои кръгове на леви интелектуалци се заражда идеята за създаване на ново международно движение, което в глобален мащаб да постави въпроса за един нов, по-справедлив модел за икономическо устройство на обществото. Така през 1997 г. около издателския кръг на международния лявоаналитичен ежемесечник "Le Monde Diplomatique" (Игнасио Рамоне, Бернар Касен, Сюзън Джордж и др.) се учредява алтерглобалисткото движение АТТАС под лозунга "Един друг свят е възможен".
Същата година на парламентарните избори през 1997 г. социалистите печелят вота начело с Лионел Жоспен и със сформираната след загубените президентски избори коалиция Gauche plurielle (Плуралистична левица), в която влизат и други по-умерено леви партии като Зелените, КПФ, Гражданското движение на Шевенман и Левите радикали. Така се стига до управление на Франция с консервативен президент и умерено ляво правителство. В него влизат и двама комунистически министри – на транспорта и жилищното строителство и на младежта и спорта, както и един държавен секретар в министерството на туризма. Зелените участват в новия кабинет с един министър – на екологията, а Шевенман от Гражданското движение получава поста на вътрешен министър, от който обаче той се оттегля през 2000 г. като протест срещу неизпълнението на предизборната програма на лявата коалиция.
През първата част от премиерството на Жоспен международната конюнктура е много динамична, а икономическият цикъл до 2000 г. е положителен. Съответно и правителството си позволява да проведе някои социални политики като: въвеждане на 35-часова работна седмица със запазване нивото на заплащане, с което се създават нови работни места и се намалява безработицата, въвежда се медицинска застраховка за всички и се подобряват нормативните условия за младежта при първо постъпване на работа. Но от края на 2000 г. глобалният конюнктурен цикъл се променя и стагнацията обхваща и Франция, безработицата отново нараства, печалбите на частните компании намаляват и те масово уволняват персонал. Същевременно лявото правителство начело със социалистите отново прибягва до неолиберални практики като приватизация на много предприятия, между които и във важни за населението снабдителни отрасли, където може чрез монополен рекет с екзистенциални нужди на обществото да се извлича максимализирана печалба. Въвежда се и т. нар. публично-частно партньорство, което, от една страна, подпомага разходите на общините, от друга, значително оскъпява комуналните проекти и поради участието на частни инвеститори в тях превръща общинските обекти в средство за извличане на печалба от населението. Тяхната експлоатация най-често е съпроводена от масивни съкращения на работещите в комуналните предприятия, от повишение на цените на предлаганите от частните компании услуги, а и създава предпоставки за мащабна корупция и разхищение с обществени средства. Освен това по време на управлението на Плуралистичната лява коалиция и на Лионел Жоспен в страната се въвежда и общата европейска валута евро, без държавата да е създала механизми, които да предотвратят спекулативното покачване на цените от частния бизнес. Новата парична единица предизвиква истински ценови взрив, който не остана незабелязан от гражданите.
Ето защо на проведените през 2002 г. парламентарни и президентски избори левите партии, участвали в управлението на Жоспен, преживяха истински крах. По средата на мандата си те измениха на предизборните си обещания и превключиха на дясна икономическа политика, за което бяха наказани от избирателите. Изправени пред алтернативата да гласуват вляво или вдясно, те предпочетоха да си останат вкъщи или да гласуват направо за десния оригинал. Жоспен се срина с 16% до безличното трето място, изоставайки дори зад неофашиста Льо Пен, който с крещяща националистическа риторика привлече част от протестния вот.
И този път се потвърди фактът, че винаги, когато КПФ участва във властта като коалиционен партньор на социалистическата партия и й помага да поеме управлението на държавата, това води до трайна електорална загуба за комунистите. Такъв е ефектът и след управлението на КПФ със СП през 1981-1983 г., когато комунистите слизат от 16% на около 10% изборна подкрепа, същото се констатира и след повторната им коалиция със социалистите през 1997-2002 г., след което паднаха дори под 5%. До голяма степен това се обяснява с факта, че социалистите обикновено идват на власт с леви обещания, които в реалното си управление или само частично изпълняват, или изцяло забравят. Както и с факта, че когато са на власт, те редовно са замесени в корупционни афери. Тези особености се оказват пагубни за по-малките леви партии, дори и когато техните представители не са замесени в злоупотреби. Левите избиратели по идеологическа нагласа са силно чувствителни към темата за корупция в левите партии, както и за заиграване със системата и остават с чувството, че са предадени от своите избраници. Затова на президентските избори през 2002 г. кандидатът на КПФ не успя да привлече повече от 3,4% от гласовете, докато резултатите на другите леви партии, неучаствали в съуправление със социалистите, са осезателно по-добри: представителката от Работнически бунт получи над 5,7%, Шевенман от Гражданското движение и кандидатът на Зелените с по около 5,3%, а младият представител от Съюза на революционните комунисти – 4,25%.
В резултат на краха на социалистите на втория тур на президентските избори през 2002 г. срещу Жак Ширак на балоттаж е кандидатът на неофашистите. Ширак печели убедително с над 82% и този категорично най-добър изборен резултат в историята на Франция се обяснява с обстоятелството, че всички леви сили масово гласуват за него като за по-малкото зло. Ширак назначава за премиер голиста Жан-Пиер Рафарен, а за външен министър – Доминик де Вилпен. По отношение на новата война на САЩ срещу Ирак той има значително по-принципна външна политика в сравнение със социалистическия президент Франсоа Митеран и неговия премиер Мишел Рокар, и отказа участието на Франция в това ново кръвопролитие.
От провала на изборите през 2002 г. френската левица и до днес не е успяла да се съвземе напълно на национално ниво, въпреки че отбеляза успехи на местните избори през 2004 г. Непонятно защо, но като отговор на своите провали социалистите реагираха на конгреса през 2003 г. в Дижон с още по-десен завой, като окончателно се дистанцираха от своите представи за френски социализъм и се ориентираха още по-силно към европейската социалдемокрация и към "традициите" на десния социалист Ги Моле. За водеща парадигма те припознаха „социалната демокрация” – нашумяла идея от социалдемократическия новоговор на "модерните европейски леви партии" – немската ГСДП, британската New Labour Party, италианската Демократическа партия и др. С последната си метаморфоза френските социалистически стратези се присъединиха към тях, надявайки се така да привлекат част от десния електорат, което едва ли ще им донесе желания успех.
Не съвсем адекватна и в духа на времето бе позицията на Френската социалистическа партия и по отношение на проекта за Евроконституция. На вътрешнопартийния референдум по въпроса партийното ръководство изпадна в пропагандна еуфория и СП подкрепи Договора за конституция, въпреки очертаващата се тенденция, че в тази си ултралиберална и антидемократична форма той ще бъде отхвърлен от френските граждани. На допитването на 29 май 2005 г. 55 % от французите гласуваха срещу Евроконституцията. Въпреки това ръководството на социалистите (и то след референдума) проведе истинска политическа чистка по върховете на партията, отстранявайки всички противници на Договора за конституция от техните постове.
На президентските и на парламентарните избори през 2007 г. силно одеснялата и лутаща се между все по-малко лявата си партийна програма и все по-неолибералната си реална политика социалистическа партия не успя да убеди избирателите с предизборната си програма, копираща подхода на Тони Блеър и на британската New Labour. В резултат десните сили отново спечелиха убедително парламентарните избори, постигайки удобно мнозинство от над 60% от местата в парламента и излъчиха за премиер Франсоа Фийон от своите редици. Въпреки категоричната си победа те великодушно подариха няколко важни поста в правителството на жадуващите да съуправляват социалисти – на бившия министър на икономиката Доминик Строс-Кан бе предложен постът на директор на Международния валутен фонд, а на социалиста Бернар Кушнер бе поверено важното Външно министерство.
На президентските избори кандидатката на социалистите Сеголен Роял направи впечатление с липсата на категорична позиция по който и да е политически и социален въпрос и с риторика, изградена само на ценностни понятия като "справедливост", "равенство" "ред" и "почтеност във властта" от времето на Френската революция и категорично загуби от консервативния голист Никола Саркози. Със своите центристки послания тя не успя да привлече на първия тур очакваните гласове извън лявото пространство, на които разчиташе. Подкрепиха я безрезервно само по-малките леви партии, които й подариха вота си, за да се избегне конфузната ситуацията от 2002 г. – на балотажа да няма нито един ляв представител. Единствен Безансно от ултралявата Лига на революционните комунисти успя с 4,1% самостоятелно да удържи позициите си. Привържениците на традиционната КПФ също подкрепиха Сеголен Роял, поради което и те се свлякоха до незавидните 1,9%. Същото се случи и с представителката на Работнически бунт Арлет Ивон със само 1,3%, и с кандидатката на `Зелените` Доминик Войне – 1,6%. Това са едни от най-лошите резултати за тези партии откакто те съществуват. И кандидатът на ляво-алтернативното сдружение на селскостопанските работници Confederation payesanne Жозе Бове, автор на световноизвестната антисистемна книга "Нашият свят не е стока за продан" и една от водещите фигури на алтерглобалисткото движение, не успя да привлече повече от 1,3%.
Незначително по-добри бяха резултатите от следващите избори за парламент на левите партии: КПФ този път получи двойно повече гласове, постигайки скромни 4,3% – най-ниският резултат от 70 години насам.
И тук неизбежно възниква въпросът, какво да прави в тази ситуация левицата? Може би най-правилния отговор дава Жан-Пиер Шевенман, един от инициаторите на възхода на френската социалистическа партия и същевременно пряк свидетел на нейния упадък, в своята статия "За една голяма нова лява партия". В нея той е на мнение, че неуспехите на президентските избори през 1995, 2002 и 2007 г. на социалистите и заедно с това и на френската левица не са случайно явление, а логическа последица от липсата на допирни точки между тяхната политика и реалностите в живота на обикновения човек, което поражда и недоверието към тях. Социалистите са се превърнали в партия, преследваща самоцелно присъствие във властта, а добрала се веднъж до нея, тя забравя за дадените предизборни обещания и провежда неолиберална и антисоциална дясна политика. И това е така не само във Франция. "Само електрошока от новосформирането на една голяма, истински лява формация може да върне левицата във Франция към необходимото мнозинство!" – продължава Шевенман. Програматиката на такава нова партия, която наистина да заслужава името си "лява", следва да е в традициите на Жан Жорес и да обединява вътрешнодържавната и международната солидарност. Тя неотложно трябва да създаде ефективни механизми за защита на политиците й от корупционните изкушения на капиталистическата система. Според френския политик тази бъдеща партия трябва да предостави широко пространство за вътрешнопартийна дискусия както на „реалните” политици, така и на представителите на „радикалния утопизъм”. Само по този начин може да изкристализира новият ляв политически и икономически проект, който да отговаря на предизвикателствата на времето и да реши неотложните проблеми на обществото – безработицата, несигурните трудови взаимоотношения, подбиване на цената на труда, социалната несправедливост и пр. В отговор на глобалните финансови кризи и на заплашващата планетата екологична катастрофа, породени от ненаситния ламтеж на неолибералния капитализъм към максимална печалба, тази Нова левица трябва да формира алтернативна визия за нови икономически взаимоотношения в едно ново глобално общество, което да промени финансовата, социалната и екологичната политика на цялото човечество. Това трябва да се превърне във водеща тема на всички международни дискусионни форуми, където да се популяризира идеята за създаване на един по-добър свят за всички хора на планетата.
В контекст с описаната по-горе тенденция за отцепване на левите от все по-одесняващата социалистическа партия в края на ноември 2008 г. се отдели най-лявата платформа „Нов свят” начело със сенатора Жан-Люк Меленшон и депутата Марк Доле, както и няколко хиляди членове на СП. На учредителен конгрес в Двореца на спорта в работническото предградие Сен Уен те сформираха новата Лява партия (Parti de Gouche – PG). Формалното учредяване на PG бе в края на януари 2009 г. Тази политическа формация набира членове не само сред разочаровани социалисти, но и сред леви еколози, алтерглобалисти, профсъюзни активисти, трудещи се и социално слабите. На предстоящите евроизбори през 2009 г. новата левица се стреми да изгради общ „Ляв фронт” заедно с френската компартия, както и с ултралевите от LCR и „Класова борба” (те от своя страна са обявили сливането си в „Нова антикапиталистическа партия” – NPA). Идеята е отделните съставящи Левия фронт формации да запазят своята идентичност.
В статията са използвани данни и цитати от немската версия на интернет-енциклопедията Wickipedia по следните разглеждани в настоящия материал теми: Parteien in Frankreich (Партии във Франция) – SFIO, PS, PCF, LCR, LO, MRC, Les Verts, PRG, PSU и РG; Franzoesiche Praesidentenwahl 2007 (Президентските избори във Франция 2007 г.); Pariser Mai 1968 (Парижкият май 1968 г.), DGSE; Leon Blum, Vincent Auriol, Pierre Mauroy, Guy Mollet, Michel Rocard, Laurent Fabius, Edith Cresson, Pierre Beregovoy, Francois Mitterand, Lionel Jospin, Segolene Royal, Jean-Pierre Chevenement, Jean-Luc Melenchon, Charles de Gaulle, Rene Coty, Jacques Chirac, Nicolas Sarkozy; Affaere Clearstream (Аферата „Чист поток”), Armee secrete – OAS, Algerienkrieg (Войната в Алжир), Franzoesischer Indochinakrieg (Войната на Франция в Индокитай), Suezkrise (Суецката криза).
Бележки
Жан Жорес е роден на 3.09.1859 г. в гр. Кастре, Франция, в заможно семейство на търговци на платове. През 1883 г. става професор по философия във висшето художествено училище в Тулуза, а след 1885 г. на няколко пъти е избиран като народен представител от ляворепубликански партии в парламента. Жорес си извоюва име на блестящ оратор и защитник на онеправданите. Освен че професорът е съинициатор на новосформиращото се социалистическо движение през 1904 г., той е и един от основателите на легендарния ляв вестник "l`Humanite". Ж. Жорес е един от най-известните представители на реформаторския социализъм, изявен хуманист и ревностен пацифист. Като противник на войната, той активно се включва в движението за мир. Заради непоклатимата си антимилитаристична позиция е убит на 31.07.1914 г. от войнстващи френски националисти, един ден преди началото на Първата световна война. Днес е почитан по целия свят като борец за мир и като най-светлия водач на френските социалисти. Широка популярност добива неговото изказване: "Да си верен на една традиция, означава да си предан на огъня, а не на пепелта!"
Партията на радикалните социалисти (PRS) въпреки радикалността на името си винаги се е причислявала към умерения, центристки политически спектър. Тя възниква като либерално-демократическа формация, отричаща монархията и се позовава на ценностите на Френската революция. Радикалсоциалистите се учредяват след аферата "Драйфус" през 1895 г. и в началото на ХХ в. са една от най-влиятелните партии във Франция.
През есента на 1968 г. Даниел Коен-Бендит (с двойно – немско и френско гражданство) е изгонен от Франция обратно в Германия, където е сред съинициаторите на антисистемната т.нар. Извън парламентарна опозиция (АРО), а в края на 70-те години е съорганизатор на партията на "Зелените", която в началото е с екологична и антикапиталистическа насоченост. Днес Бендит е по-умерен и принадлежи към крилото на "реалосите" (провеждащи реална политика) в "Зелена" партия и от тяхната листа е избран в Европарламента.
Ултралявата партия Lutte Ouvrier – LO (Работнически бунт) се обявява за пряка наследничка на учредената в навечерието на ІІ Световна война троцкистка "Комунистическа група на ІV Интернационал". Организацията успява да оцелее по време на немската окупация и след освобождението през 1945 г. се преименува в Union Communiste (Trotskyste). Тази формация има водеща роля по време на големите стачки в заводите на „Рено” през пролетта на 1947 г., но 2 години по-късно тя се разпада. След събитията в Унгария през 1956 г. троцкистите се реорганизират и учредяват революционната група "Voix Ouvriere" (Работнически глас), която е забранена с декрет от Де Гол през май 1968 г., но в края на юни нейни членове учредяват "Lutte Ouvrier". Тази партия се самоопределя като класическа марксистко-троцкистка формация и членува в международния Union Communiste Internationaliste. Ръководството на LO работи дълбоко законспирано, концентрирайки дейността си изцяло върху трудещите и профсъюзите. След 1968 г. LO ежегодно организира през пролетта в околностите на Париж работнически тържества по случай разтърсилите Франция събития .
Съюзът на революционните комунисти (LCR) е учреден като френска секция на ІV Интернационал през 1968 г. от водачите на Парижката пролет – Ален Кривин и Даниел Бенсаид под името Ligue Communiste, която през 1973 г. е забранена. Месеци по-късно движението се учредява отново под името "Front communiste revolutionnaire", след което се преименува в "Ligue communiste revolutionnaire". След краха на "реалния социализъм", който води до тежки загуби за ориентираната към парламентарния реформизъм КПФ, LCR, която винаги се е обявявала срещу бюрократизирания, авторитарен социализъм в Източна Европа, бързо успява да привлече привърженици. За разлика от ортодоксалните троцкисти LCR е отворена към широки слоеве на обществото – най-вече към т.нар. нов пролетариат (безработни, временно заети и работещи почасово, трудещи се на несигурни работни места, "working poor"-заети на пълен работен ден, но срещу минимално заплащане и работещите нелегално емигранти), но тя има силна поддръжка и сред интелектуалците. LCR настоява за достойно ниво на помощите за безработни, значително над днешните минимални подаяния, за минимална работна заплата от 1500 Е на месец, за законова забрана на произволните уволнения, преследващи максимизиране на печалбите и за премахването на т.нар. Договори за първо назначаване, които са изключително неизгодни и ограничаващи правата на младите трудещи се. Тази компартия за разлика от КПФ е cъс силно изразена хоризонтална организационна структура и дейността й се координира от "говорители". Това са водачите на бунта от 1968 г. – журналистът Ален Кривиeн, проф. Даниел Бенсаид и младият историк Оливие Безансно, който поради безработицата сред интелектуалците е принуден да работи като пощальон. LCR се застъпва за прилагане на принципите на базисната демокрация и изграждане на работнически съвети в предприятията, които да поемат ръководството им, както и за обединение на всички антикапиталистически формации. Неколкократно LCR влиза в изборни съюзи с другата радикално-революционна формация Lutte Ouvriere.
Комунистическият съюз LCR членува в алтернативнотао ляво сдружение European Anti-Capitalist Left (Европейска антикапиталистическа левица) заедно с британските ултралеви партии като Socialist Workers Party, Respect, Scottish Socialist Party и Socialist Party; италианската Rifondazione Comunista; немската и австрийската компартия; швейцарското движение SolidariteS; испанскoто сдружение Espasio Alternativo; гръцкото обединение Synaspismos; португалския Bloco de Esquerda, както и др. подобни антисистемни формации.
За разлика от `Революционните комунисти`, КПФ членува в парламентарната група на Европейската левица (Confederal Group of the European United Left / Nordic Green Left – GUE/NGL). Тази формация се обявява за "изграждане на алтернативен на капитализма социален и политически модел", а в нея членуват леви партии, които под някаква форма участват в управлението на своите страни. В тази формация членуват още новата немска левица – Linke, швейцарската Партия на труда – PdA, Гръцката комунистическа партия – KKE, ирландската Sinn Fein, италианските компартии Rifondazione и PdCI, холандската Социалистическа партия – SP, Португалската комунистическа партия – PCP, шведската левица, испанската Обединена левица – IU, Чешката компартия, кипърската Прогресивна партия на труда – АKEL и др.
A френската Социалистическа партия членува в Европарламента заедно с всички европейски социалдемократически формации в Партията на Европейските социалисти (Рarty of the Eureopean Socialists – PES).
Партията на обединените социалисти – PSU е учредена през 1960 г. от две предшествали я социалистически формации (Автономните социалисти и Съюза на левите социалисти) с отцепили се от КПФ комунисти. През 1973 г. PSU подкрепя на презид
