НОСТАЛГИЯ

0
166


Самолетът на „Иберия“ кацна на Форт Лами (Чад). Летим от Киншаса (Заир) за Мадрид, но тук има 2 часа престой за презареждане.

Административните сгради на бившето френско военно летище са мизерни – две бараки от колониалното време. Впрочем, французите практически не са напускали страната, тъй като от 1960 г. тук непрекъснато някой воюва с някого: така е в Ангола, така е в Заир, така е в Руанда, така е и в Чад. Редът тук се поддържа от парашутисти на френския Чуждестранен легион.

Пътниците не могат да напускат големия „салон“ в една от бараките, а и не е препоръчително. Това не ме притеснява, обичам престоя тук, тъй като предстои своеобразна атракция. Обикновено тя е странна за немските ми спътници (през този летен за Европа период те са многобройни и като туристи, и като бизнесмени), но е близка до моя „ориенталски“ манталитет.

Веднага щом пътниците влязат в карантинния салон, от който нямат право да мърдат, при тях нахлува тълпа от 15 – 20 черни местни търговци с дълги до петите бели бурнуси и с бели фесове. В Чад 50% от населението изповядва исляма, мюсюлманите са концентрирани в северната част на страната, където от Сахара непрекъснато нахлуват бедуински племена, столицата е в южната част, далеч от размирните мюсюлмански райони, но търговците в летището са именно с фесове.

Фесовете носят плитки кошници (едно време у нас така се продаваха семки) или табли на вратовете, отрупани със „златни“ бижута: обици, гердани, синджири, гривни и какво ли още не, които отначало предлагат на безбожни цени и след непрекъснати пазарлъци в продължение на два часа, малко преди излитането на самолета започват да свалят цените. Настойчивостта им е крайно шокираща за немците, които са дърпани, убеждавани, „заплашвани“ от артистични припадъци, притискани в някой ъгъл, продавачите привидно си тръгват и пак се завръщат в непрекъсната въртележка. Едвам отървали се от един търговец, върху бедните ми спътници връхлита друг, с малко по-различни артикули, но също толкова агресивен. За да се отърват от непривичния им ориенталски пазарлък, някои от пътниците купуват нещо под погледа на невъзмутимите униформени митничари.

Злато в бижутата няма, но са направени отлично. Предупреден от колеги преди време, целенасочено купих някаква гривна, занесох я на златар. Златарят гледа, цъка с език, пробва „златната“ дрънкулка и ми каза:“Златният слой е толкова тънък, че не мога да го измеря, но е златен. И така е положен (златарят каза прилепнал), че никога няма да падне и „бижуто“ няма да овехтее.“

И добави учудено: „Как ги правят тези неща в загубения Чад ?“

Сега се приближих до високия черен търговец, от когото купих преди месец или два гривната (търговците са винаги едни и същи, някакво неизменимо постоянно присъствие) и му казвам: „Преди време купих от теб една гривна. Златарят ми каза, че в нея няма и грам злато“. Търговецът не помни, че отчаян от нежеланието ми да купя каквото и да е било, той ми я продаде буквално преди качването на самолета за десетина франка, т.е. за нищожна, практически близка до действителната, цена и сега, силно обезпокоен от собственото си предполагаемо мошеничество, ме дръпва настрана и ми шепти: „Патрон (господарю – във френскоговоряща Африка), моля те не казвай това на останалите бели. Нали и ние трябва да храним семейства. Избери си (тика ми таблата си с искрящите си изделия) още една-две гривни или нещо друго.“

Щедростта му показва, че загубата от непредвидения разход за моя подкуп ще се поеме от картела „бурнуси – митничари“.

Успокоявам го, че няма да кажа на никого и той отива да се надлъгва с дебеличките немци и немкини, поглеждайки от време на време към мен – дали няма да споделя нещо с други пътници.

Полицаите изгонват търговците – знак, че ще се качваме на самолета.

Излитаме, т.е. отделяме се от Африка и летим директно към Европа.

Самолетът захожда за кацане.

Испания.
Попълвам декларация, приготвям паспорта си. В Испания паспортите на ООН, с които се гордеем, не се приемат: ООН не признава режима на Франко, но и Франко не признава паспортите на ООН.

На полицая подавам „комунистическия“ си паспорт и даже ми става малко смешно: Испания няма дипломатически отношения с България, а приема българския ми паспорт.

Излизам от летището (всички модерни летища си приличат: ръкав, дълъг коридор, зала за получаване на багажа с багажни ленти, паспортен и граничен контрол) и търся с очи поръчаната кола. За първи път съм в Мадрид и мисълта за това достига до съзнанието ми не от ландшафта, не от хората наоколо, сред които няма нито една черна физиономия, а от миризмата.

Не мирише на Екваториална Африка !

Няма го онзи специфичен мирис на влага, на палми, на тежки изпарения от реката и от джунглата, който е свързан в съзнанието ми с Африка.

Вече повече от година съм главен технически съветник на ЮНЕСКО (Организацията на ООН за образование, наука и култура) в Заир (Конго – Киншаса), посвикнах с особеностите на местните жители, на климата, на контрастите му. Не ми импонира влажната и винаги мрачна джунгла, не харесвам кафявите води на Конго, пълната с крокодили река (избиването на крокодилите е под възбрана и те са се развъдили свободно), от която понякога излизат невъзмутими хипопотами, които, като се почесват в къщите край реката и ги разклащат до падане, бавно шестват по асфалтирани крайбрежен булевард, докато намерят удобно място, за да цамбурнат отново в реката.

Харесвам и може да се каже, обикнах, саваната, но не онази покрита със зеленина, описана от Хемингуей като „зелените хълмове на Африка“, а саваната през горещия сезон, леко хълмиста, обжарена от слънцето, покрита с изсъхнала трева, жълтеникава на цвят, разнообразявана само от белите кули на термитниците и от огромните баобаби с преплетени клони.

Като че ли за тази савана Фредерико Гарсия Лорка е написал:
Синьо небе,

жълто поле.

В пустеещата равнина

Върви едно… дърво.

Испанецът Фредерико е написал: „Върви едно маслинено дърво.“

В „моята“ Африка върви боабаб.

Моята Африка мирише.

Не бих казал, че обичам точно специфичния мирис на Екваториална Африка, но го приех от първите си минути на африканска земя и щом изляза от аклиматизираната ВИП – зала на Киншаското летище го вдъхвам дълбоко, приемам го като роден, чакан, свой, привичен, домашен.

Колата ме остави пред супермодерния, във формата на петолъчна звезда, хотел на „Иберия“ извън града.

Настаних се и излязох пред хотела. Беше събота привечер. Оказах се на селски площад, на който имаше панаир. Обикновен селски панаир с въртележки, със сергии с дрънкулки, деца със захарен памук, отрудени селски хорица. Попитах едного как се казва селото им. Отговори ми: Белчите. Село край Мадрид, нещо като Лозен или Обеля, примерно, край София. Наоколо невисоки бели хълмове от мраморизиран варовик. Същите, каквито имаме у нас край Сливница. Името ми беше познато, в главата ми се въртеше мисълта за някаква песен, свързана с това име. И изведнъж изплува спомена за една книжка от моето юношество. От чужд автор, четох я на руски и може би за това съм я и запомнил.

По време на гражданската война армията на Франко пробила републиканския фронт и бързо се движела към Мадрид. Тогава генерал Кейпо ди Ляно (спомних си и името му) казва фразата: „Четири колони се движат към Мадрид, петата ни чака вътре в града.“ Оттогава „пета колона“ е синоним на диверсантски групи. В Мадрид практически нямало правителствени войски. Хунтата за защита на столицата започнала да мобилизира профсъюзни членове. Тогава се ражда знаменитата фраза на Долорес Ибарури „Но пасаран“ и вдигнатият юмрук като символ на решимостта за борба. Високоговорителите, монтирани в целия град, призовавали: „Членовете на профсъюза на хлебарите да се съберат на площад…“ „Членовете на профсъюза на бръснарите да се съберат…“ На синдикалистите раздавали оръжие, те се качвали на градските трамваи, слизали на последните спирки и залягали в изкопаните окопи да бранят града си. Тогава някой от републиканските генерали се сетил, че в едно от училищата има чужденци, още неформирани във войскова бригада, но дошли доброволно да са сражават за Републиката. Отишли при тях и ги помолили да се включат в отбраната. Чужденците веднага се съгласили, получили оръжие, качили ги на камиони и те заели позиции край село Белчите.

Маврите вървели с бърза крачка. Мадрид бил пред тях, казали им, че няма отбрана. Когато приближили до невидимите за тях републикански окопи, в редиците на чужденците се подала командата „На нож“ (в книгата пишеше, че всеки я викал на своя език), интербригадистите изскочили от окопите и с щиковете си, без да стрелят, избили челните марокански части, гонили ги няколко километра и заздравили отбраната на града.

Наблюдаващият това републикански генерал смаяно възкликнал: „Не може да бъде! Мароканците са най-добрите бойци с хладно оръжие!“ А стоящият наблизо офицер отвърнал: „Лъжете се. Най-добрите винаги са били славяните.“

Неформираните още чужденци били в голямата си част… българи, поляци и минаващи почти за българи малобройни сърби. В чест на тази първа победа българите съчинили песен, в която се казвало: „Край Белчите сразихме…“ (точния текст на песента бях забравил).

Гледах мраморните хълмове, по които се е проливала и българска кръв, и изведнъж страшно ми се прииска да си бъда в България, в София и даже на Сливнишките хълмове.

Повече от година живеех в Екваториална Африка: ходех из джунглата и саваната, ядях и антилопи, и пържени скакалци, и варени бамбукови гъсеници, и маймунско месо, и несмилаема от европейски стомах маниока, и огромни хлебни банани, возех се на изгнили пироги по Конго, ловях огромни раци при приливи на брега на Атлантическия океан и много пъти съм тъгувал за близките си, но никога не бях изпитвал подобно чувство, че нещо не е в ред, че не трябва да съм тук, не бях усещал подобно свиване до болка на сърцето.

Асоциацията „Белчите 1936 – България 1976 “ беше странна.

Носталгия!

Родина!

България!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук