Двайсет години след падането на Берлинската стена и седем и половина години след атентатите от 11 септември 2001 г. в Ню Йорк и Вашингтон безпрецедентна финансова и икономическа криза отново преобръща международната геополитика. Всеки ден до нас достигат новини за един разтърсен свят: залез на американската империя, напредък на Китай и Индия, завръщане на Русия. Дали изживяваме преход от „хиперсилата“ към полицентризма?
Как да се ориентираме в обстановката, как да разберем настоящите промени, как да направим нов прочит на събитията? Благодарение на глобалния си и същевременно прецизен подход към изменящия се свят поредният Атлас на „Монд дипломатик“ носи отговор на тези въпроси.
От миналия месец списание „Ново време“ започна да публикува части от този уникален справочен труд, който съдържа 87 синтезирани текста, написани от специалисти в най-различни области (икономисти, социолози, политолози, демографи, историци, еколози…), повече от 300 карти, схеми, графики и обширна библиография.
Статията „Митове и истини за суверенните фондове“ е от раздела „Нови конфликтни взаимоотношения на международната сцена“ на Атлас на „Монд дипломатик“, 2009
Въпреки че суверенните фондове изпревариха по популярност частните институционни инвеститори, те имат много по-малка тежест от тях. Дейността им предизвиква такъв интерес, защото те принадлежат на бързоразвиващи се страни или на страни износителки на петрол.
От 2007 г. насам суверенните фондове, които в по-голямата си част са държавни и национални, са в центъра на финансовите хроники, защото донесоха над 90 млрд. долара за една година на големите частни финансови организации („Мерил Линч“, „Ситигруп“, „Морган Стенли“, „Блекстоун“, „Колбърг Кравис Робъртс“, ЮБиЕС), отслабени от рискованите си инвестиции на пазара на ипотечни кредити в САЩ. Това навлизане на суверенните фондове в капитала на големите холдинги от най-развитите страни отначало предизвика известно безпокойство в западните държави: те се бояха, че правителствата на бързоразвиващите се страни ще поемат контрола над ключови за икономиката отрасли. Така например Германия прие известен брой ограничения за тези фондове.
Действайки прагматично, западните ръководители на компании и държавни лидери бяха щастливи от тази помощ, а големите частни компании, затънали в кризата с високорисковите ипотечни кредити, дори сами потърсиха за помощ суверенните фондове. За да станат акционери в големите финансови компании, някои суверенни фондове се решиха да положат значителни усилия. Например сингапурският фонд „Темасек“ видя как над половината от отпуснатата от него сума на „Мерил Линч“ се изпари през декември 2007 г., след като цените на акциите на компанията се понижиха с 55% за седем месеца. Попарен от случилото се, той отказа да подкрепи компанията „Беър Стърнс“, която накрая бе закупена от банка „Джей Пи Морган“ с помощта на Американския федерален резерв. За да получи нови средства от „Темасек“, „Мерил Линч“ се ангажира в края на юли 2008 г. да изплати на фонда 2,5 млрд. долара обезщетения за падането на цените на акциите си.
Първите суверенни фондове бяха създадени през втората половина на ХХ в. от правителства, които искаха да вложат част от своите печалби от износ (въглеводороди, фабрични продукти). Най-големите от тях са от страни износителки на петрол (държави от Персийския залив, Норвегия) и от Сингапур. Отскоро и Китай започва да ги следва. Други пък излизат дискретно на сцената, какъвто е в момента случаят с Русия, Либия, Венецуела, Алжир, Саудитска Арабия, Бразилия и Франция. Тези нови суверенни фондове разполагат общо с близо 3000 млрд. долара.
Все пак тази стойност е много по-ниска в сравнение със сумите, с които разполагат частните институционални инвеститори (пенсионни фондове, общи капиталови фондове, осигурителни дружества и търговски банки), възлизащи на близо 70 000 млрд. долара. Неолибералната политика през последните три десетилетия силно укрепи позициите на частните институционални инвеститори, настанили се в управителните съвети на повечето големи компании в областта на индустрията и услугите. Те представляват 80% от операциите на финансовите пазари. Те имаха ключова роля в натрупването на частни дългове, интегрирани в съмнителни портфейли от ценни книжа. В САЩ всичко обаче рухна през 2007 г. със спукването на ипотечния сапунен балон.
Някои активи силно се понижиха по време на кризата, а други потънаха. Докато не спираха да критикуват ролята на държавата, те се обърнаха към обществената власт в страните от Севера и към суверенните фондове в страните от Юга, за да ограничат загубите си. Тяхната стратегия е да одържавяват загубите, за да запазят частните печалби.
Не трябва да се забравят освен това хедж фондовете и инвестиционните фондове с дялово участие, които са спекулативни и разполагат общо с около 1500 млрд. долара, а това представлява половината от авоарите на суверенните фондове.
От 2007 г. насам частните институционални инвеститори и хедж фондовете се оттеглят от пазара на дълговете, свързани с ипотечните кредити, за да спекулират активно със земеделието и нефта. Това, че те носят част от отговорността за избухналата през 2008 г. криза с храните, вече се доказа.
След петролния пик от 1973 г. правителствата на страните износителки на петрол рециклираха своите петродолари, влагайки ги в частни банки в страните от Севера, след което задлъжняха към тях. Сегашната политика на правителствата, чиито суверенни фондове влизат в капитала на големите компании, изглежда по-солидна, но тя не скъсва с капиталистическата логика. Обществените пари, с които разполагат тези фондове, могат да бъдат инвестирани в страните от Юга за утвърждаване на социално справедлива и щадяща околната среда вътрешна политика, която да залага на безплатно здравеопазване и образование, като подкрепя също и солидарната икономика. Този проект за смяна на политическия модел обаче за момента си остава… само проект.
Превод Ивайло Буров
