Роден е през 1937 г. в София. Завършва немска езикова гимназия в Ловеч. Дипломира се като инженер-геофизик, а през 1968 г. завършва радиотехника във ВМЕИ. Работи като конструктор на електронна апаратура в Института по специална техника. В периода 1980-1992 г. е изпратен на задгранична работа в Бон, Западна Германия. Сътрудничи с аналитични публикации в левия печат у нас.
Изказване пред конференцията „Новите времена на България – вчера, днес и утре“, организирана на 6 и 7 март 2010 г. от политическа партия „Нова зора“.
„Една добра идея, дори лошо осъществена, не е опровергана.
Тя е само отложена.“
Стефан Цвайг
Сравнението между двете актуални днес системи за устройство на обществото — капитализма и социализма, е наложително поне по две съществени причини:
1. Определянето на организацията на обществото е може би най-важният избор, който една човешка общност трябва да направи, много по-важен от всички останали избори за правителство, президент или за друга държавна институция. Той касае фундамента на обществото, върху който се гради всичко останало. От него в най-голяма степен зависи как ще протича животът в обществото, как ще живеят хората в него.
2. Доскоро в Европа, наред с развитите капиталистически държави съществуваше и групата на социалистическите страни. Социалистическата система, както повсеместно се твърди, се е провалила като негодна, поради което е рухнала и е заменена отново с капитализъм. Качествата на капитализма настойчиво се митологизират, той се обявява за най-добрата, за вечната система за устройство на обществото, както твърди Фукуяма в „Краят на историята“.
От 1989 г. до днес изминаха повече от 20 години. Исторически това не е малък период и позволява да се проведе обективен анализ на случилото се. През това време в страните от бившия социалистически лагер се развиха процеси, които едва ли могат да се нарекат най-доброто доказателство за предимствата на капитализма. Нещо повече, в повечето от тях той претърпя очевиден провал. Капитализмът се провали и в глобален мащаб, предизвиквайки невиждана финансово-икономическа криза, която съсипа целия свят и съществуванието на милиарди човешки същества. И въпреки всичко това гвардията от платени апологети продължават без стеснение да разпространяват мита за неговите предимства и ожесточено да отричат всяка алтернатива. Апокалиптичната криза ни се представя не като резултат от присъщата на капитала алчност, а едва ли не като естествено връхлетяло ни природно явление, с което човечеството трябва да се бори, доколкото може или примирено да изчака да премине от само себе си като тропически ураган. Ако подобно нещо се бе случило със социализма, медийната машина на капитала щеше да открие ураганен медиен огън по него, за да „докаже“ на света колко вредна и негодна е социалистическата система.
Мислещата част от обществеността обаче разполага с достатъчно обективни данни за развитието на социалистическите страни през миналия век, които недвусмислено говорят, че социализмът нито се е провалил, нито е рухнал, а най-точно казано е бил провален, предаден и разрушен, и то вследствие най-голямото предателство в историята на човечеството, извършено от Горбачов и сие. Благодарение на Троянския кон на генсека на КПСС близо вековната война на световния капитал срещу социализма приключи с успех.
Постигнатите от социализма резултати обаче са факт, който не може да бъде скрит. Ето защо в увреденото съзнание на манипулираното общество днес полека-лека започва да изкристализира основателният въпрос: „Толкова добър ли е капитализмът, колкото ни го представят, и толкова лош ли е социализмът, както го набеждават? Коя от двете системи в действителност е по-добрата?“. Ето кое ни кара да се заемем със сравнението между двете системи и да потърсим отговора на тези въпроси.
Предварително обаче ще се спрем на някои особености на феномена „човешко общество“, които са необходими за по-нататъшния анализ.
Обществото или социумът е онази сфера, която човек, единствен от всички живи същества, разумно изгражда в природата като вторична субсреда за своето съществуване. Обществото е образуванието, което отделя човека от останалия животински свят, в което той единствен извършва две важни дейности — разумно организирано производство и разпределение на блага. Всички останали живи същества живеят в хаоса на първичната природа, потребяват готово намерена храна, за която водят безмилостна борба за оцеляване.
В тази битка те се ръководят единствено от природно заложените в тях първични инстинкти на корист и егоизъм. Естествено, че и човекът като живо създание притежава тези инстинкти, но освен тях само той е дарен от природата и с разум, така че поведението му се ръководи от дуалната двойка — инстинкти плюс разум. Под нейното противоречиво влияние той е формирал и различните видове общества, в които е живял до днес.
Фундаменталните задачи, които трябва да изпълнява всяко едно общество, както споменахме, са две:
• производство на блага и
• разпределение на произведените блага.
Човек се изявява като човек само чрез участието си в тези две дейности, и то единствено в рамките на обществото. Вън от него той отново е в първичната природа, отново се превръща в животно, борещо се за храна и оцеляване. В обществото чрез труд и преработка на непригодни за директна употреба ресурси той се снабдява с много повече консумируеми блага, отколкото въобще може да получи директно от природата.
За съжаление обаче социумът — това огромно постижение на разума, досега винаги е бил подложен на ерозия от страна на първичните инстинкти корист и егоизъм на съставящите го индивиди. Затова, колкото и да изглежда странно, главната опасност за здравето на обществото идва именно от хората, които го съставят и които инстинктивно се мъчат да го превърнат в социална джунгла. И тъкмо користта и егоизмът преодоляха защитната бариера на реалния социализъм преди 1989 г. и станаха причина за загниване на част от управляващата номенклатура и доведоха в крайна сметка до неговата гибел. Това трябва да бъде сериозно предупреждение за архитектите на бъдещия социализъм — основното им внимание трябва да бъде насочено към създаване на безотказна имунна система за контрол и защита на обществото срещу проявите на корист, егоизъм и техните мутанти от страна на неговите членове, независимо какъв пост заемат.
Користта и егоизмът се проявяват в процеса на изпълнение и на двете основни дейности на обществото:
• При разпределение на работата — като стремеж да се получи по-леката и по-доходната част от нея;
• При разпределение на благата — като опит да се придобие по-голям и по-качествен дял от тях.
По тези причини обществата още от дълбока древност са разделени най-общо на две класи:
• привилегирована, ползваща се с предимства при разпределението на труда и благата и
• непривилегирована — без всякакви предимства.
Привилегированата класа доминира и определя устройството на социума. Първото нещо, което тя прави в това отношение, е узаконяване на собствената си привилегированост. Така са формирани всички видове класови общества и до днес. Неслучайно коренът на злото, източникът на социалната несправедливост в тях — частната собственост, е обявена в конституциите им за свещена.
Двете алтернативни системи за организация на обществото сега са социализмът и капитализмът. Те се различават основно една от друга.
Капитализмът е система, която е изградена официално на основата на користта и егоизма. Този факт днес не се отрича, но не се и назовава така директно и грубо. Но както и да бъде наречен, в крайна сметка капитализмът е общество на користния интерес за печалба и на егоистичното право на частна собственост. Чрез тях обществото е впрегнато да работи за печалбата на частните собственици и като страничен продукт от тази си дейност да изкарва и прехраната си (което невинаги е сигурно).
Доминацията на капиталистическата класа изцяло произтича от правото ѝ на частна собственост върху ресурсите и средствата за производство на блага. Чрез тях тя автоматически се превръща в собственик и разпоредител на произведените от обществото за обществото блага.
И може би най-важното в тези взаимозависимости — частната собственост прави капиталиста и работодател, т.е. човек, който се разпорежда с правото на труд, като наема или уволнява от работа членовете на обществото според своя интерес. По такъв начин той става собственик и на екзистенциалното благо „труд“ — единствения източник за препитание в съвременното общество. Как тогава трябва да преживяват излишните за печалбата хора?
Всичко това означава, че капиталистическата система превръща едрия частен собственик в обожествен владетел на правото на живот на трудовите хора. На тази основа обществото попада напълно във властта на капиталиста и той добива възможност да го управлява и да упражнява всякаква принуда над него. Капитализмът превръща обществото в „социална джунгла“, управлявана от законите на социалдарвинизма.
Достатъчно дългият исторически период на съществуване на капитализма позволява без допълнителни доказателства да се направи общото заключение, че като макроикономическа система той е по-хаотичната, по-трудно управляемата, по-неконтролируемата и по-трудно коригируемата организация за стопанска дейност в сравнение със социализма. Частнособственическата разпокъсаност на икономиката и разминаващите се интереси на отделните ѝ собственици го правят почти неуправляем за производствена дейност във всеобщ интерес. Ето защо някои автори с право го наричат макроикономически пазарен анархизъм.
Задължително трябва да се спомене и за изключително важната роля на основния закон на капитализма, който гласи: главната мотивираща сила за икономическа активност на капиталистическата класа е неудържимият ѝ нагон към максимална печалба. Тази на пръв поглед банална дефиниция обяснява практически всичко, което става при капитализма. Тя отговаря и на фундаменталния въпрос, защо дейността на частната икономика и интересите на основната част от обществото се разминават? Според споменатия закон производството на стоки за капиталиста не е дейност за удовлетворяване нужди на обществото, а е за лично производство на печалба. За него собствените му предприятия не са заводи за стоки, а фабрики за пари. В тях той вкарва като суровина заети от банката пари, за да ги превърти през производствения цикъл и да ги получи обратно от пазара, увеличени с печалбата. В този кръговрат банките играят ролята на склад за финансовата суровина, стоките са само междинен продукт, а обществото с неговите нужди е пазарният ресурс, осигуряващ печалбата.
Правенето на пари променя и характера на капиталиста, превръщайки го в социално нечувствителна личност. В своята дейност той не се вълнува от потребностите на неплатежоспособните, социално слаби слоеве на обществото, които не са в състояние да плащат цените на пазара и да му гарантират печалба. Този факт означава нещо много важно — капиталистическата икономика не работи за цялото общество, а само за богатата му, платежоспособна прослойка. Дори и когато тя е презадоволена, с технически новости и с рекламни внушения в нея изкуствено се събуждат „псевдонужди“, за да бъде подтикната към консумация. И действително, богатото западно общество е заразено от „shopping-манията“, „болестта да се пазарува“ не от нужда, а за удоволствие. Тази извратеност похабява енергия и ресурси на обществото, крещящо нужни за други цели и на други места.
Завладяващата игра на „make money“ (правенето на пари) превръща капиталиста и в хазартно зависима личност, а компютърните мрежи свързват световните банки и борси в едно глобално суперказино. Там той стои до гигантската рулетка и играе на трансфер на капитали, на валута, ценни книжа, кредити и пр.Това е последното перверзно изобретение на съвременния капитализъм, наречено виртуална икономика, с което големите играчи реализират колосални печалби, без да произвеждат абсолютно нищо! Настоящата световна криза е рожба именно на тази псевдоикономика.
Тези, а и други подобни сурови изводи, пораждат редица основателни въпроси за годността на капитализма да бъде използван като удачна система за организация на обществото:
• Полезен ли е капитализмът за социума като цяло?
• Законно ли е частно владение на ресурсите и средствата за производство на блага, които би трябвало да са собственост и да обслужват цялото общество?
• Законно ли е правото на експлоатация (т.е. на декриминализираното ограбване), ако то представлява прикрит рекет над нуждите на хората?
• Законно ли е притежанието въобще на едра собственост, ако по обем и стойност тя не може да бъде легитимно придобита с личен труд и средства от никое физическо лице?
Тези въпроси трябва настоятелно да се поставят на вниманието на зомбираното общество, за да може най-после да се осъзнае, че капитализмът по същество е престъпна система, при която иконономическото богатство на обществото, създадено от неговия труд, е присвоено (т.е. приватизирано) от една малка част от него.
Старателно прикриваната престъпна същност на капитализма, косвено се признава и от самите капиталисти, ако ги запитате за произхода на първия им милион — на въпроса те ще ви отговорят с красноречиво мълчание. Криминогенният произход на забогатяването се нарича с по-благозвучното „първоначално натрупване на капитала“. Но не само първият, а и следващите милиони са с криминален произход, защото са „спечелени“ чрез експлоатация, която всъщност представлява узаконено ограбване. Самите бизнесотношения при капитализма много често са на границата на или извън закона. Ето защо съвсем не е за учудване, че цялата дейност на капиталистическата класа е забулена в непроницаема фирмена, търговска и банкова тайна. Затова в банковите трезори на световните перални за „мръсни“ пари в Швейцария, на Каймановите острови и др. се крият много повече престъпления, отколкото в криминалните архиви на която и да е държава. Ал Капоне днес никога не би влязъл в затвора за неплатени данъци. Такива като него сега спокойно се разхождат в най-красивите кътчета на планетата и се радват на райския живот. Целият този театър, който разиграват апологетите на капитализма, превръща шумните им заявления за морал, прозрачност, законност, права на човека, свобода и демокрация в отблъскваща демагогия и лицемерие, зад които се крие престъпна същност.
Ето защо, идеята за хуманно и социално справедливо общество от дълбока древност занимава най-светлите умове на човечеството.
Социализмът, който допреди 20 години съществуваше в Източна Европа, безспорно е по-интелигентният, по-управляемият модел за организация на обществото, който не е продукт на користта и егоизма, а е разумно сътворена в интерес на целия социум обществена конструкция. Основните задачи за производство и разпределение на благата при него са решени не в полза на личната печалба, а са подчинени на принципите на хуманнизма и справедливостта. Хуманизъм означава, че всеки член на обществото, родил се на този свят, има гарантирано право на живот, т.е. право да потребява блага, а справедливостта категорично изисква той задължително да полага труд за тяхното производство. Срещу количеството и качеството на вложения труд той получава справедливо отмерен дял от изработените блага. Това не е уравновиловка, а проява на справедливост в неравенството между хората. Казаното за социализма дотук е идеализирано. Практически и той става обект на атаките на користта и егоизма в членовете на обществото. Но тази опасност е универсална и не е патент само на социализма. Тя е свойствена за всяка човешка дейност, навсякъде по света. Човек е в състояние да измисля идеали,
но не може да ги реализира. За практиката обаче често пъти е достатъчно и удовлетворителното приближаване към идеала. При социализма користта и егоизмът дори са ограничени, защото проявленията им там се считат за провинение, докато при капитализма те са издигнати в норма на поведение.
След предателството на Горбачов и Елцин социализмът в Източна Европа и Съветския съюз вместо да бъде оздравен и коригиран, бе ликвидиран и заменен с капитализъм от най-долна, неолиберална проба. Твърде скоро обаче стадната еуфория от илюзорните очаквания се разсея и обществото усети, че е попаднало в капан, че капитализмът съвсем не е това, което му се обещаваше. Тъкмо обратното, болшинството бивши социалистически страни, включително и България от две десетилетия преживяват упадък, който поражда основателния въпрос: Защо се получи така? Какво стана с уверенията за просперитет и западен стандарт на живота? Дори и най-дребната свобода, тази на словото, е лишена от смисъл заради „златната завеса“, спусната пред медиите. Всеки почувства, че диктатурата на пролетариата е заменена с още по-коварната хватка на „диктатурата на парите“, облечена в кадифената ръкавица на псевдодемокрацията.
Човешката природа е така устроена, че след всеки провал идва времето на равносметката и започват да се търсят причините за станалото. Ето защо събитията след смяната на системата 1989 г. съживиха спора за предимствата и недостатъците на капитализма и социализма. Спорът е много стар и се води още отпреди Студената война. Конкретният въпрос е коя е по-добрата система:
• по отношение ефективността на производството на блага и
• по отношение справедливостта при разпределението им.
За съжаление дискусията винаги се е водела от страната на капитала некоректно и по този начин е деградирана до политическа препирня, в която доказателствата без стеснение се заменят с твърдения, фактите се отричат, грешки се обявяват за принципни недостатъци, а лъжи се повтарят, докато не се приемат за „истина“. Подобна примитивност уврежда човешкото съзнание, зомбира обществото и превръща хората в умствени инвалиди, които разсъждават с клишета, срещу които логиката няма шанс. Това е огромната вреда от чудовищната машина за промиване на общественото съзнание, която от 1989 г. работи на пълни обороти и произвежда удобни политически инфантили с полирани като билярдна топка мозъци.
Освен грубите фалшификации, обективното сравнение между двете системи е затруднено и от невъзможността да се проведе при еднакви условия. Затова резултатите са относителни и изискват непременно да се отчита влиянието и на конкретните исторически обстоятелства, при които всяка от системите се е развивала и работила. Идеолозите на капитализма непочтено спекулират и с тази особеност съзнателно сравнявайки бившите социалистически страни от по-изостаналата част на Европа с капиталистически страни не с тяхното стартово ниво, а с блестящата витрина на ексколониалните държави от клуба на „Златния милиард“, които винаги са експлоатирали човечеството и са били на върха му.
Въпреки споменатите условности, съществува, слава Богу, и неопровержима статистика, която позволява да направим обективно сравнение за развитието на България през ХХ век, половината от което премина в условията на капитализъм, а 45 години — при социализъм. Това емпирично сравнение е неопровержимо, защото няма по-силни аргументи от тези на цифрите.
Статистическите данни за развитието на България през ХХ век категорично потвърждават предимствата на социализма. При много по-тежки начални условия след Девети септември, при неблагоприятни международни обстоятелства и въпреки допуснатите грешки, несравнимо по-добри резултати показа социалистическата държавно-планова икономика. За броени години тя изведе България от разрухата на войната, от провинциалната изостаналост и безпросветната неграмотност и за късо време я превърна в икономически лидер на Балканите, с образовано и технически квалифицирано население.
За 45 години социализъм България извърши чудото, наречено догонващо икономическо развитие. От изостанала селска страна тя се нареди в ранглистата на ООН сред 30-те най-развити държави на света! За съжаление, въпреки наличните статистически данни, продажният ни „елит“ съзнателно и целенасочено внушава на обществото представа за социализма, която е много далече и встрани от истината. Ето защо ще си позволя да опровергая тези спекулации, като припомня само най-важните резултати от развитието на България през периода 1944—1989 г., които са добре известни на по-старото поколение, но са напълно непознати на младата генерация, която е главната цел на манипулативната атака.
Основна отличителна черта на цивилизацията на ХХ век, която определя степента на развитие на една страна, е промишленото производство и потребление на енергия. До 1939 г. в България са електрифицирани само 13% от всички населени места и страната тъне в мрака на газените лампи. След 9.IХ.1944 до 1989 г. са построени 88 водни, 18 термични, 1 атомна и 23 заводски електроцентрали, които произвеждат 100 пъти повече електроенергия от 1939-а. Ток е вкаран във всеки дом. Изградени са над 150 000 км електромрежи, създадена е автоматизирана система за диспечерско управление на цялата енергийна система, построени са над 20 топлофикационни предприятия с прилежащата им инфраструктура, прокарани са транзитни и разпределителни газопроводи, изградено е газохранилището край Чирен. Някои от тези съоръжения са уникални и до днес нямат аналог в Европа, като например помпеноакумулиращата водноелектрическа централа ПАВЕЦ „Чаира“ с мощност 860 мегавата (равна на двата малки реактора на АЕЦ „Козлодуй“), чиято турбопомпена зала се намира на 360 м под земята в каверна с размерите на зала №1 на НДК, изградена бе каскадата „Белмекен-Сестримо“ с три водноелектрически централи с подобна обща мощност от 735 мегавата, водноелектрическата централа към язовир „Кърджали“ с уникалната за Балканите дъгово-гравитачна язовирна стена, висока 103 м. Всички тези съоръжения бяха проектирани и изпълнени от български инженери, техници и работници. За 40-45 години генериращите енергомощности на страната се увеличиха стократно и ние започнахме да захранвахме с енергия не само нас, но и нашите балкански съседи! Как човек да не изпитва чувство на национална гордост при тези факти? Но това не е всичко. През 1961 г. започна проучването и проектирането на първата атомна електроцентрала в цяла Югоизточна Европа. Началото на строежа е 1969 г., а през 1974 г. 1-ви блок на АЕЦ „Козлодуй“ влезе в експлоатация. Последваха още три блока от по 400 мегавата и два хилядника. С шестте реактора България стана член на Клуба на атомните държави, притежаващи високотехнологичен процес за генериране на електрическа енергия. Бедна на подземни богатства, без да се моли и хленчи за помощ пред чуждестранни инвеститори, с безкористната подкрепа само на Съветския съюз, България си създаде изкуствено находище на енергия край бреговете на Дунав, което и днес ни снабдява с евтин ток и носи валутни приходи от експорт. Нашите съседи промениха мнението си за българите и започнаха да ни гледат с респект и уважение. През същия този период положихме началото и на проекта „Белене“ с 4 нови хилядника! Страната ни с огромни крачки пое пътя да се превърне в енергийно сърце на Югоизточна Европа. За съжаление след 1989 г. крилете на този устрем бяха безмилостно подрязани.
До 1939 г. България бе позната в Европа като типично селска страна с население, състоящо се от 80% селяни. Въпреки приоритета, поставен върху индустриализацията, селското ни стопанство след 9.IХ.1944 г. също отбеляза разцвет и добивите от него се утроиха спрямо 1939 г. За съжаление ще отбележа, че само 10 години след т.нар. преход и след извършения погром над селското ни стопанство общата му продукция спадна повече от 2 пъти, а специалистите изчислиха, че ако се развиваме с темповете на частното ни земеделие отпреди войната, ние ще достигнем нивото на 1989 г. едва след 50 години.
По време на социализма коренно се измени и транспортната ни инфраструктура. Дължината на жп линиите се увеличи със 750 км, основните жп трасета се удвоиха, 60% от жп трасетата са електрифицирани, а останалите се обслужват от дизелова тяга.
До 1944 г. единствено шосе с трайна настилка беше София—Пловдив. До 1989 г. бяха асфалтирани над 32 000 км пътища, включително и улиците на повечето обновени села. Само 10 години след 1944 г. бе построен единственият и досега мост над р. Дунав Русе—Гюргево. През 1978 г. бе пуснат в действие и фериботът Варна—Иличовск.
По време на социализма бяха създадени уникални български транспортни компании, чиито имена дълги години останаха символ и наша запазена марка в цяла Европа и в арабския свят. Сред тях е най-голямата на континента СО МАТ с общо 4500 автовоза, разполагаща с ро-ро кораби и с широка мрежа терминали и клонове.
В металургията, тръгвайки от нищото, за 45 години България стана 27-ата металургична страна в света, която произвежда специални бронестомани, микролегирани с азот стомани за полярни температури, корабна ламарина, спиралошевни тръби за транзитни газопроводи, която разви праховата металургия, металокерамиката и даде на света метода на академик Балевски за вакуумно леене с противоналягане.
От държава практически без химическа промишленост, за периода 1939-1989 г. България се превърна в страна с два нефтопреработвателни завода, в световен производител на калцинирана сода (4-о място в света), на минерални торове (карбамид), на химикали за растителна защита, на пластмаси (17-а в света), изкуствени влакна, козметика, фармацевтика и прочие.
Но най-важното, което се случи по времето на социализма, бе индустриализацията. Промишлеността се превърна в гръбнака на нашата икономика. Общата индустриална продукция за 1989 г. е точно 103 пъти (!) по-голяма от тази през 1939 г. Усвоени бяха производства, които преди това въобще не бяха познати. 90% от промишлената ни продукция се изнасяше в над 120 страни. През 1988 г. България зае 3-о място в света след САЩ и Япония по производството на електро- и мотокари, произвеждайки 1/5 от световната продукция (83 000 бр./г.). По производство на електротелфери тя застана на 5-о място в света със 150 000 бр./год. През 1989 г. промишлеността създаваше 70% от БВП срещу 10% от селското стопанство, показател, който е характерен за индустриалните страни. През 1939 г. съотношението бе обратното. Затова и ООН с пълно право нареди България в групата на развитите индустриално-аграрни страни.
Към 1989 г. в страната ни работеха 730 машиностроителни завода, които бяха в състояние да оборудват индустрията с наши машини. Първите заводи, реализирани изцяло с български машини, са заводът за пектин в Перник и флотационната фабрика в Кърджали. 40 наши завода произвеждаха прецизни машини с ЦПУ за обработка на метали, автоматични технологични линии, манипулатори, стругове, фрези, агрегатни машини и пр.
Тръгвайки почти от нищото, България започна производството на трактори („Булгар“), автобуси („Чавдар“), тролейбуси, товарни камиони („Шкода-Мадара“), велосипеди, водни помпи, електродвигатели и електрогенератори, силови трансформатори, промишлени роботи, асансьори, кабели; електронни компоненти, хладилници, перални машини, телевизори, елктроинструменти и какво ли още не.
Развити бяха абсолютно нови направления — електроника и изчислителна техника. Построени бяха супермодерни заводи за корабни радиолокатори („Черно море“—Варна), за запаметяващи устройства (ДЗУ—Ст.Загора, Пловдив, София), за памети и телеобработка (В. Търново), за магнитни глави (Разлог), за печатни платки (Русе и Търговище), за микропроцесорни системи (Правец), за УКВ-радиостанции (Гоце Делчев), за електронни градивни елементи. В многобройните ни научни и проектноконструкторски институти кипеше работа, те бяха пълни с млади, ентусиазирани учени, инженери и техници, които не знаейки работно време и почивни дни с гигантски крачки скъсяваха дистанцията до развитите страни пред нас.
Нашата малка България стана и космическа страна, която изпрати двама космонавти в орбита, конструира уникална спътникова апаратура, създаде патентовани храни за екипажите на орбиталните станции. Имената на наши учени, като покойните акад. Кирил Серафимов, д-р инж. Димитър Мишев и много други станаха известни по целия свят.
Не мога да не спомена и мощния военнопромишлен комплекс (Казанлък, Сопот, Карлово) с големите военно-ремонтни заводи, с изпитателни стендове и полигони, който снабдяваше армията ни с бойна техника и печелеше от износ милиарди долари. Завод „Бета“ в Червен бряг, съоръжен с уникално оборудване, произвеждаше цяла гама бронетранспортьори.
До 1939 г. външната търговия на България имаше ограничена стокова номенклатура и бе ориентирана предимно към Германия. Общата стойност на износа беше 72 млн. долара, състоящ се предимно от хранителни продукти и земеделски суровини.
По времето на социализма нашият износ нарасна 83 пъти спрямо 1939 г., достигайки обща стойност от 17,4 млд. долара, превишавайки 3,3 пъти износа на Гърция (5,3 мрлд. долара), 1,5 пъти този на Турция (11,6 мрлд. долара) и за наша гордост дори 1,03 пъти общия износ на двете ни съседки, взети заедно. Изнасяхме стоки за 110 страни: 65% за Съветския съюз, 19% за другите социалистически страни и 16% за развитите западни държави — ФРГ, Швейцария, САЩ, Япония и др.
Сравнението може да продължи още, но казаното и дотук е достатъчно, за да се оценят гигантските постижения на социалистическата икономика на България, да се опровергае митът, че държавно-плановата икономика е неефективна, неконкурентоспособна и че 45-те години социалистическо развитие са пропиляно време. Днешният ни политически „елит“ без стеснение разпространява сред обществото невероятната лъжа, че предвоенната 1939 г. е била върхът в икономическото развитие на България и че по онова време по стандарт на живота сме били на 10-о място в Европа, преди Норвегия, Швеция и Дания (?!).
С тази откровена лъжа се формира, особено сред младото поколение, представата, че 45-годишният социалистически период действително е довел страната до упадък, поради което са извършени промените през 1989 г.
Но да обърнем поглед назад и да видим какво се случи с България през последните 20 години капитализъм. Запазихме ли построеното, доизградихме ли започнатото, създадохме ли нещо ново? Неолибералният капиталистически модел, с който ултимативно бяхме ощастливени от новите си меценати, получи в наследство една развита аграрно-промишлена страна, с квалифицирана работна ръка и социално осигурено население със задоволителен стандарт на живота. Зад нас застанаха и най-богатите държави на света.
Какво ни помогна всичко това? Първото нещо, което новите ни „приятели“ направиха, бе да отнемат традиционните ни пазари в СИВ, в Съветския съюз и в арабския свят. А икономика без пазари е като дърво без корени. Последва неизбежното — тя загина.
Реституцията в земеделието и ликвидацията на ТКЗС-ата превърнаха България от износител на земеделски продукти във вносител на плодове и зеленчуци. Срамно, но е факт!
Държавата приключи драматично с почти всичките си ангажименти към промишлеността с провеждане на хаотична и дори криминална приватизация.
Като ято алчни скакалци от Запад долетяха всякакъв род „специалисти“ и дори откровени авантюристи. Вместо полезно ноу-хау, те ни обсипаха с вносни стоки втора употреба и със съвети как да променим съзнанието на хората към пазарно мислене.
За да осигурим спокойствието на западноевропейския бюргер, въпреки категоричното мнение на техническите експерти, ние послушно затворихме четирите си малки блока на АЕЦ „Козлодуй“ и се лишихме от производството на най-евтината електроенергия. Заехме непристойна позиция спрямо Русия и съдбата на АЕЦ „Белене“ и до днес остава неясна.
Затворихме „Кремиковци“, „Стомана“, „Плама“, „Видахим“, „Химко“-Враца, и още много, много други предприятия. Няма ги вече „белите стаи“ в институтите по микроелектроника. Медиите с трогателно умиление показват как попове освещават поредно построената чешмичка, ремонтирана градинка или открит МОЛ. На фона на тези „значими“ успехи въвеждането в експлоатация на метрото и разширението на летището в София изглеждат почти като космически успехи!
За 20 години капитализъм се превърнахме в пазарно-суровинен и обслужващ придатък на Европейския съюз. В момента сме най-бедната и най-изостаналата страна в него, към която останалите се отнасят с нескрито пренебрежение.
И все пак дължим конкретен отговор на въпроса, защо се случи всичко това? Как така след 9.IХ.1944 г. извършихме скок в своето икономическо развитие, а сега, стартирайки от много по-високо ниво и подпомагани от най-богатите страни в света, се сринахме обратно в бездната на бедността? Коя е причината за този парадокс? Единствено възможното обяснение е: причината е в смяната на системата и в разрушаването на общността на СИВ. Здравословният протекционизъм срещу убийствената конкуренция винаги е бил формулата на успеха за всяка развиваща се икономика. А документираните от статистиката постижения на социализма са най-убедителният отговор на другия въпрос: коя е по-ефективната система?
И тук достигаме до най-важния момент в дискусията — трябва ли моделът за устройство на обществото, от който зависи животът на всеки един негов член, да бъде обект на демократичен граждански избор или не? Логично е, както се избира правителство, президент и местна власт, както се случи на референдума „за република“ или „за монархия“ през 1946 г., обществеността да има конституционното право да избира и вида на общественото устройство, при което да живее. Още повече че този избор е много по-значим от всички останали. Темата за промяна на системата или дори само за социализиране на капитализма днес обаче е табу и развитието е предоставено на историческата случайност. Капитализмът, колкото и демократичен и миролюбив да ни го представят, не позволява да се поставят под въпрос криминалните му придобивки — частната собственост и привилегията да експлоатира. Той е звяр, който е приятен само, докато не се посяга на кокала му. Тогава той освирепява. Нека си спомним за трагичната участ на Салвадор Алиенде, който се опита по напълно законен, парламентарен път да национализира индустрията и медните мини в Чили през 1973 г.; нека си припомним за най-безкръвната революция в историята на човечеството — Октомврийската през 1917 г. и за последвалата я интервенция на 14 капиталистически държави, която потопи Русия в кръв; за Испанската война през 1936—1937 г. и за диктатурата на Франко и пр.
Днес народът ни живее в условията на ултимативно наложен капитализъм и съзнателно или не, не е доволен от него. Обществото е разделено на много бедни и много богати. Благата, които потребява дори за екзистенциални нужди, са скъпи и често недостъпни. Те са собственост (?!) на класата на капитала, която ги продава само срещу максимална печалба. Между двете социални групи съществува напрежение, което никога няма да изчезне. Естествено, такова общество няма бъдеще. Какво повече трябва да се случи и след незапомнената криза, която днес разтърсва света и България, за да може и последният политически инфантил да разбере, че капитализмът е криминална, болна от неизлечима алчност система, която е не само вредна, но е и социално, екологично и военно опасна за човечеството. Тя не се нуждае от реанимация за милиарди долари, а от операция.
Проблемът за сравнение и оценка на двете системи е обширен. Незасегнати остават още много въпроси: за конкуренцията — къде е възможна и кога е полезна; за чуждестранните инвестиции от богата в богата и от богата в бедна страна; за разликата между държавния и частния монопол; за ефективността на управлението на частния собственик и на назначения от държавата технократ; за необходимостта от социализъм в бедните и в богатите страни и пр. Те ще бъдат предмет за следващи дискусии.
И въпреки че смяната на системата днес е неизпълннима за България задача, дори поставена като въпрос на демократичен избор, ще приключа с перифразата на Сенека, който преди 2000 години е започвал всяка своя реч пред Римския сенат с думите: „Картаген трябва да загине“. Днес всяка дискусия на лявомислещите у нас хора трябва да започва с убеденото заявление: „Капитализмът трябва да бъде премахнат!“ Защото той не решава проблеми, той създава проблеми. Нека само се огледаме около нас!