В БЪЛГАРИЯ СЕ ГОВОРИ ЛОШ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

0
245

Завършил Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – специалност „Български език и литература“. От 1961 г. е асистент, от 1973 г. доцент, а от 1987 г. професор във Факултета по славянски филологии в София. Автор на 15 книги, между които „Български синтаксис“, „Журналистическа стилистика“, на повече от 500 статии, езикови бележки, доклади на международни конференции и др. Професор, д-р на филолог. н.

Изразът „На какъв език говорят днес българите“ явно представлява риторичен въпрос. Безспорният отговор е – в България се говори български език. Само че да добавим за уточнение – лош!

Тук не става дума за онези драстични примери от типа „Non stop bob chorba – BOB-CHORBA“, които говорят за рабско преклонение пред чуждото – в случая чуждата графика (латиница). Не ще се простираме широко върху вековния въпрос за чуждите думи – те са една непреодолима необходимост още от времето на Иван Богоров и акад. А. Т. Балан. Само, че за съжаление се забравя, че някоя
модерна чужда дума може да има достойни заместници. В заглавие с едри букви наш вестник съобщава: „Михайлова обеща да лобира за Варна“, след като българските слова да се застъпи, да помогне, па дори и да ходатайства биха били достойни за употреба в този случай. Особено дразнят (ако не внасят хумор) случаи, в които модерната чужда дума се използва вместо друга подобна: „Аз съм голяма ваша феноменка“ – заявява участничка в „Риск печели – риск губи“. Зам.-министър на енергетиката говори, че „Реакторът вече е пробиран“, като забравя: българинът ще разбере, че нещо се пробира, т.е. прави се подбор…

Модерно е да се създават изрази с думата приоритет, която е с латински произход и означава нещо първо (от prior). Но наш автор съобщава, че „Ще се реализират първите приоритети на българската външна политика“ и така прави обикновена тавтология. Тъй като нямаме създадена наша дума за някои нови технически постижения, от немай-къде ще трябва да се примирим с употребата напр. на думата аутокю (екран пред телевизионния говорител с изписващ се текст). Като съвсем нов термин, тази дума бе изписана от специалистка по телевизионна теория с две недопустими грешки: „аутукю-то“. За да стигнем до комичното твърдение в наш вестник: „Телохранител“ – игрален филм; „Бодигард“ бе, градски, само че на друг език“ (т.е. за мнозина българската дума пазач (или телохранител в случая) вече е от „друг език“…).

Впрочем чуждите думи в езика ни твърде лесно се преиначават и се появяват в причудливи форми.

Още от времето на Добри Войников негов герой говори за „циливизацията“, наш съвременник задава въпроса „Да не сте станали такова… рекатьори?“, Веселин Андреев привежда „показания“ на селски кмет: „Кога постъпих, имаше още арестувани, които ги интинираха“, а наскоро селянка питаше наивно: „Що работят тия бундиганди?“ (бодигардове)…
Но защо да се учудваме на народа, когато негови ръководители медено го убеждават колко много знаят чужди езици и му пробутват глаголи като брифирам. Ето как български министър борави с българската реч: „Той уточни, че е брифирал посланиците по темата“. Явно е, че този глагол се родее с чуждото слово брифинг (т.е. разговор на политическо лице с журналисти, пресконференция). Но този глагол стряска не само с необичайния си вид, а и с граматическата си характеристика – така построен, той се оказва преходен – брифирам някого, сиреч изисква пряко допълнение. Но си остава горчивият факт, че български министър не използва български глагол – можело е да запознае посланиците, можело е да ги уведоми, можело е да разговаря с тях, вместо „да ги брифира“… Но къде по-завързано звучи „брифирам“, да показва, че там някакви си трябва да слушкат, когато министърът им ги поучава. Същият наш държавен мъж изрече друга подобна фраза: „Не смятам, че референдумът е добра опция“. Разбира се, че е можело да се каже в случая „избор, възможност, предложение“. Но чуждата дума създава самочувствие, каквото явно не липсва на водеща радиопредаване, когато задава въпрос на участник: „Каква е вашата визия за преференции във високите технологии…“ Звучи тежко, ала за жалост и наукообразно.

Именно този факт – чуждите думи създават чувството, че
„много учило – много знай“ е схванал и наш писател, когато заявява по този повод (с ирония, но и с проява на живо чувство за българска реч): според него политици „обличат речта си в наукообразен език, заразен от нелечима скука, изтискан от последната капчица сочност. Те инициират, индицират, полемизират, финализират своя дискурс, минимализират разсъдъчния си потенциал, концептуализират хилавите си възгледи, институциализират глупостта си“. Както изтъква акад. А. Т. Балан, това чуждопоклонство поражда езиково самодоволство – означава самомнението, че щом си роден българин, имаш природно право да решаваш езикови задачи.

Защото употребата на едни или други думи всъщност е точно решаване на езикова задача – от устата на депутат или министър един израз става почти задължителен за хората по веригата под него.

Много ярък случай се наблюдава с думите дебати и ресурси. Кой ли не ги използва в единствено число, а колко пъти вече бе писано: тези думи са от групата на тъй наречените плуралия тантум – сиреч, те нямат форми на единствено число, както нямат такива форми и думи като бикини, кюлоти, бермуди, финанси (също чужди), но и нашенските гащи, беневреци, потури и десетки още. Ала ето как бивш министър, сега депутат, използва неправомерно ед. число на ресурси: „И двата проекта са осигурени с финансов ресурс“; а в новини по радиото: „В началото на 70-те години имаше голям дебат“ (а защо не големи дебати, което е и нужното, и съвсем леко осъществимо). Подобна практика говори или за вироглавство (учудващ непукизъм), или за неприятно пренебрежение към правилни препоръки от специалисти.

Ала то е и липса на чувство за правилна българска реч – и това вече е твърде неприятно… Защото показва закърнял усет за книжовен български език.

Такива некнижовни изяви допускат не само „редови“ българи, а и депутати – например когато не са изоставени диалектни изговорни навици. Простено е на кондуктор във влака да се провиква „С нипрувирени билети…“ (което говори за неговия източнобългарски диалект). Това може да се каже и за някои спортисти, които не са се отърсили от диалектните си навици – напр.: „футбулистите да пубидят, ний обичами да смятами… Иднакву съ пиши и за дватъ утборъ, така чи шъ имъ утбор“… Донякъде ще бъдем толерантни и към диалектния изговор на техен треньор: „За мачувити къквот кажът футбулистити“. Ала направо дразнещо звучат в устата на математик-професор подобни изкривени диалектно думи: „матиматическити, истински значимити“. Не му отстъпва в това отношение и депутат от НДСВ (в прясно предаване по „Хоризонт“ от 14.IV.): „Да засилим контактити с регионити“, докато пък друг депутат явно се престарава да не допуска уж такива грешки и изговаря: „Да преемеме първия закон… деректорите“. Това са примери с неособена важност, но те говорят за онова, което навремето пак акад. А. Т. Балан прогласи: „Слухът им не трепти за хубост на реч“ – в случая за правилност на реч. Понякога, когато се пренебрегват правилата на книжовния изговор, се получават и нежелани конфузии, напр.: „Направиха проба на гЪзоизмервателния блок“ (с извинение).

Звателните форми при имената, особено при личните собствени имена, все още са живи в нашата реч. В такъв смисъл пренебрегването им в изрази на водеща радиопредаване за млади изпълнители на народни песни звучи неестествено: „Емил, заповядай…“, „Заповядай, Борислав…“ Да си спомним президентската подкана преди година „Иване, кажи си…“, а не „Иван, кажи си…“ Така че в телевизинно подобно предаване (съвсем прясно, от 6.IV.) водещата нееднократно (а значи целенасочено!) си позволяваше изговор : „Благодаря Ви, Иван“ (при това съчетанието на учтива форма с малко име, освен всичко и ненормално употребено, съвсем стряска); също така пак там: „Румен, откъде сте?… Румен, затруднихте ли се?… Румен, не съжалявайте!“ В това отношение известната Гала в свои телевизионни предавания е ненадмината – за нея изобщо не съществуват тези звателни форми, като освен споменатите тя се спира и пред съчетания от типа „Донка, кажете…“, „Иванка, елате тук…“, „Петър, откъде сте?“ (например в старото предаване на Къци – боже, какво звучно име!).

Във всички тези случаи може би приляга максимата: „Удобството на критиката е, че може да оневини посредствения“. Само че когато посредствеността шества и от екраните на телевизията с милиони зрители, това извинение е много трудно осъществимо…

Щом дойдохме и до телевизията, нека мимоходом споменем за
други езикови проблеми

В „Сладко отмъщение“ редовно се прокрадваше изразът „На кой да спретнеме номер“ – с две грешки в трите думи. Първата грешка се отнася до пренебрегването на падежната форма на местоимението кой – нужна е на кого (от по-старо кому – т.е. дателен падеж). Това явление се вихри из София толкова настойчиво, че почти вече не го забелязват по-младите – „Ти с кой говориш?“, „На кой е тази чанта?“ и пр., питат ученички. И така се отдалечават от книжовната норма. Ала когато тези ненормативни форми се появяват в телевизионно предаване (изговарят ги хора обикновено от западни български говорни области), допускат се диалектни навици в национална медия, което като факт е укоримо. Защото при местоименията от типа кой, някой, никой и пр. задължително се употребяват падежни форми. Те обикновено са придружени от предлози – сиреч не „на кой“ (а на кого), не „за никой не е тайна…“ (а за никого) и пр.

Втората езикова грешка в цитирания израз е в глаголната форма „да спретнеме“ – нейното книжовно звучене би трябвало да бъде „да спретнем“, както е напр. да видим, да чуем и т.н. А не както известният Чочо Попйорданов произнася „Да го видиМЕ и да чуеМЕ, ще добавиМЕ, преди да се включиМЕ“ и т.н.

В тези случаи не се помни, че телевизията учи и на правилна българска реч. А с българската родна реч шега не бива да си бием.

Може да се каже, че почти хумористично звучат изрази, в които с местоименията се борави съвсем непрофесионално, напр. от радиожурналисти, най-вече спортни коментатори: „Срещу Сампрас на всекиму ще е трудно“ (вместо на всекиго или всекиму); „На кой ще се падне да обстрелва вратата“, „Търси с кой да комбинира, няма на кой да подаде“ (вместо на кого или с кого).

Местоименията са капризни думи
Те твърде често носят двусмислена информация, което обаче не прави впечатление кой знае колко на употребилите ги. Особено голяма бъркотия има при кратките местоименни форми от типа му, ми, ви и др., които всъщност са употребявани като притежателни местоимения. Но това не променя появата на грешки, например: „Ева Г. се обажда в Първо РПУ: „Заклах баба ми. За половин час стана“ (вместо нужното СИ, защото съчетанието „баба си“ говори, че съобщаващият е и „притежател“ на „обекта“); „Вуцов се е прославил отдавна, още с автоголовете си, а по онова време все още – министър Тедосий е ритал топка по ливадите край родното му село Гулянци“ (Чие е селото? – На Вуцов или на Теодосий? Защото ако е на Теодосий, би трябвало да се напише „ритал топка край родното СИ село“); „Да не се окажете на водни ски с колата ВИ (вместо СИ). Всеки да се постарае да научи правилата за собствената му (вместо СИ) безопасност“ (за шофьорите по радиото); „Проявете толерантност на работното ВИ място, ако не искате да си навлечете омразата на колегите ВИ“ (и в двата случая е нужно местоимението СИ, т.е. възвратно-притежателно местоимение); „Често ли говорихте (също грешка – говорЕхте за мин. несвършено време, повторителност) за нея [Людмила Живкова] с дядо ви“ (вместо с дядо СИ); „Все пак важно решение… Обсъди ли го със семейството ТИ?“ (вместо : със семейството СИ). Примерите са отчайващо многобройни, но за съжаление авторите им не осъзнават тази твърде честа неправилност.

Обаче пък други божем „автори“ съвсем съзнателно се надпреварват да кепазят българското слово с дейността си на пишман-певци и дори създатели на „поетични“ текстове за изявите си от сцената.

Става реч за навъдилите се в последно време изпълнителски групи и състави като нашумелия Мишо Шамара и абсурдни групи с още по-абсурдни названия като „Хиподил“, „Ъпсурт“, „Гумени глави“ и т.н. с участници в тях като Лъчо или М’глата, Колумбиеца, Румънеца, Хазарта, Спенс, Шамара и още с какви ли не изкилифенчени прякори.
Месец преди трагедията в софийската дискотека „Индиго“, в шуменската спортна зала „Младост“ се събират повече от 3 хиляди момичета и момчета (цитирам централен всекидневник) „от 4-годишни хлапета до току-що прекрачили пълнолетие тийнейджъри“. И същите тези крехки „ценители“ на Шамаровата „култура“ буквално като връстниците си от „Индиго“ „… нахлуха(!), зарязвайки придружаващите ги“…

Такъв вид концерти получават кулминацията си в изявите на споменатия Мишо Шамара – и то на първо място с нецензурния му език. Малко е този език да бъде квалифициран като ругателен, изкълчен, вулгарен – той е пълен с простакизми, но с претенции за поезия. Самият „автор“ на тази „поезия“ сам призна в шоуто на Слави, че е бил тъп ученик, а и сега се бие в гърдите, че „ние в България сме десет пъти по-големи простаци… Аз съм си простак…“ И именно като същински простак Мишо задава въпроси на своите посетители: „Майка ти пикае права, баща ти пикае клекнал, ти на кой си се метнал?“ – колко поезия и естетика в езика!… Така се насажда и обич към родители, и почит към възрастните у тези „над 4-годишни“ посетители в Шумен (и не само там). Ала там „към полунощ тананикащи групички още напомняха за оглушителното торнадо, вилняло в Шумен“ (също цитат).

И какво са „тананикали“ окичените с фланелките на кумира си? Ето какво „ги принуди (самият Мишо) да подхванат жизнерадостното „Гуантанамера, хвани ме за водомера!“ После с як възглас: „На всички мацки, които не пеят, да им станат циците като младежки пъпки“…

Няма да пеят, а? Пък и тези „яки възгласи“ приличат на една страшна дата преди няколко години, когато се носеше подобното „Който не скача, е червен!…“
Надъхани с вандалщини в тези 5-6 часа в залата, децата
сигурно „тананикали“ още и другата култова „песен“ на Шамара (всяка пропусната буква е означена с точка с крехката надежда да се прикрие ужасната вулгарност): „Животът мой е е…н, бе Мой, / искам да им кажа да го ду…т, Мой / на майка им п…ата селска, Мой, / да се е..т всички, на които им мирише на гуми“…
Впрочем този обикнат глагол (на латински futuo) същият този „културтрегер“ Мишо спрегна направо осем (!) пъти пред камерите в шоуто на Слави, като дори се закани (не го досрамя и пред очите на жена си!) да „изчука“ всички фенки… Впрочем така се стига и до изцепки в Шумен – невръстни момиченца да крещят неистово: „Жесток е! (Сиреч – прекалено добър, красив, умен…). Бих го изчукала на тротоара…“

Ето това е резултатът!

Все в този възпитателен дух се леят „културни“ текстове, от които лъха обич към род и към Родина: „България, Мой, не ме обича, Мой /защо тогава аз трябва да я обичам, Мой?“… Това всъщност биха се попитали и свестните българи. Ала защо се надъхват със същата омраза към България и тези неукрепнали деца? За да се учат на патриотизъм? За да знаят своя род и език? Езика на Шамара… Този език учи децата да почитат и учителите си – ето как: „А новата даскалка се прави на тарикатка. / Разбих тогава главата на тази скапана патка (страшна рима!). /Блъсках я, блъсках я с кеф, / а тя както винаги смърдеше на кенеф“… (Още една умела и естетична рима от „поезията“ на Шамара!). Впрочем смърдят на кенеф май че всичките езикови изяви на този кумир, или както го обяви цитираният вестник, Шамара бил
модел за поведение
на българските ученици. Не се знае дали е модел за поведение на ученици, обаче май е модел за поведение и на други съвременни „шоумени“. Изрусеният водещ на предаването „Джубокс“ Део се вдъхнови от Шамара и заяви във вестникарско интервю за свое пътуване до Лондон: „Настанихме се в един баровски квартал, където всяка трета кола беше порше, да еба мръсните капиталисти… И някакъв такъв глупак и гъз като мен да отиде там да пее“… Към журналистката: „Ела да те цункам…“
И други като Шамара се превъзнасят от желанието си да изпъкнат с кой от кой по-вулгарни изрази. „В „интервю“ споменатият „Лъчо от „Хиподил“ ражда дълбокомислени тиради против „тея, дето се пра’ат на пуритани“. „С всичко сме си правили ташак – с ченгета, с всичко… Ние се ебаваме с властта, пък кой е на власт – дреме ти!“

Или както същият този Лъчо излъчва сентенцията: „Нек’ъф ужас, нек’ъф ат!“ (по повод на името „Хиподил“), следват ръсени без капка свян от шантави по-шантави слова: „Пет тийнейджърки и девствен каяга се въргалят по мокета“, „Сачвата ти да избие при появата на кирлясали бабешки кюлоти“, „Грозноват лилипут, но се чукал досущ Квазимодо“, който „Я виж какъв пич е тоя!“ и пр., за да се завърши с „философското“: „Само чувството, че си ударил една духовна чекия повече, те издига педя над нещата…“
Не е много ясно как ще бъдат издигнати читателите на педя или дори на милиметър, но отвратата от такива езикови „бисери“ би била явна.

Нека още добавим – българинът не е пуритан! Той обича „завързаните“ вицове, той си и попсувва. Но къде – по страниците на вестниците ли или от сцената пред крехка публика?

Но днес нещата са явно твърде различни.
Така е – всичко се подчинява на пазарната икономика – ставаш известен, ако не с труд, поне с вулгарност, за да печелиш слава и пари.

Хубаво е все пак да се напомнят някои мъдрости от вековете. По това латинските автори са истински майстори – тяхна е неостаряващата сентенция „Favete linguis“ – ще рече „Обуздайте си езика!“

Но кой да те чуе днес в нашето „бедно ми, бедно Българско!…“

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук