ДА СЕ БОРИМ ЗА ЕЗИКА УМНО

0
157

Завършил е Българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Занимава се с литературна история и критика, есеистика и музейно дело. Има издадени книги, учебник по литература (в съавторство с проф. Т. Жечев, проф. Милена Цанева, проф. С. Гьорова (и множество публикации в специализирания и в останалия периодичен печат. Съставител и редактор на книги и сборници. Член е на Съюза на българските писатели. Директор на Националния литературен музей.

Много е изкусително да кажеш за езика нещо запомнящо се и ефектно като Вазовото „Език свещен на моите деди“. И да се отървеш от задълбочен анализ на бездната език. Моята фраза, все пак, е – използвай по най-добрия начин езика навсякъде, във всеки род общуване. Това е надежда за утре. Нали в началото бе словото. А ние сме все още далече от началото. Всъщност, един от големите въпроси, който се родее (не по несериозност) с яйцето и пилето, е дали езикът, словото определят останалото или словото е предопределено от другото. Казано по-различно – социалната, икономическата, обществено-психологическата конюнктура ли влияе и извайва езика или състоянието на езика (в това число на мисленето) е първостепенен фактор за съответната конюнктура. Склонни сме да мислим, че конюнктурата предопределя езика, но дали е така?

Точно по такъв начин се задава и следващият въпрос дали развитието на науката и техника в ХХ век е довело до толкова много чуждици в нашия език. Какво да правим с тях? Ще дам няколко примера, с които ще докажа, че връзката развитие-чуждици съвсем не е така директна. От 1957 г. една нова дума стана международна по силата на това, че с нея се обозначаваше една нова реалност. Думата е спутник и е една от малкото думи със световна употребимост от руски произход. Но на български думата стана спътник – точният превод на понятието. Дума, която има още значения в българския и новото не попречи на старите, а пък старите не затъмниха новото. Ще кажете – да, ама това е близък език, ние правим само малка фонетична промяна. Но през 1985 г. една друга руска дума постигна същото като спутник. Перестройка. На български значението Ј е преустройство. Ако беше 1957 г. в нашия език понятието щеше да остане преустройство. Но след известно колебание между двете думи, днес обикновено изричаме перестройка. Защо? С известен риск заради обобщението ще отговоря – в различните времена е работил различен по сила езиков имунитет. В 1957 г. след навлизането на доста русизми започва съпротива срещу този процес. Колкото и да изглежда невероятно на фона на безкритичното възприемане на съветското. А перестройката надделя над преустройството след 1989 г., когато вече имахме минимален езиков имунитет.

Ще дам още един пример, за да се разбере, че няма общовалидно обяснение за нещата. Веднага след 1989 г. думата офис напълно измести предишната за същото понятие – канцелария. В случая мотиватор не е само езиковият имунитет. А и други аспекти от състоянието на обществото. Думата офис изразяваше надеждите за по-пълноценно и по-богато бъдеще. А канцеларията се беше компрометирала като място на бедност, струпване на полуработещи хора, безнадеждност.

Всъщност това, което се случи след 1989 г. е в езика ни. То е и езика ни сега. Аз приемам промяната като изключителен емоционален и психически стрес (уви, тя е това много повече, отколкото всичко останало), който срина както мнимата ни общност, така и мнимото ни езиково единство. Всъщност и дотогава имаше различни езици, с чието присъствие и лукавство бяхме свикнали – език на общоприетото официално отношение към Системата; език на всекидневното общуване, който имаше различни степени на откровеност в зависимост от събеседниците; език на мълчанието, който почти никой не превърна в страници на откровение.

След 1989 г. се появиха нови езици, като предишните претърпяха метаморфоза. И сега има официален език, който изразява някаква посока на общественото движение и желанията и намеренията на властващите. Езикът на всекидневното общуване стана за ужас език на споделената бедност, безперспективност и безнадеждност; на тотално отчуждение от общността и държавата. Уви, съществува и езикът на мълчанието, на страха, на прикритостта. Появиха се и други езици. Новите елити създадоха, дай Бог да е нещо временно – езика на думите като нещо повече. Това е езикът на самопредставителни отвлечени определения, с които политиците, политиканстващите и икономическите елити се опитват да се представят като различни преди 1989 г. и като нови след 1989 г. Роди се езикът на противопоставянето и омразата. Или по-точно – това са няколко езика на обговаряне на всичко станало и ставащо, които обрисуват явлението според емоционално-идеологическата нагласа на говорещите. Това са тъкмо езици, защото в тях са се настанали основни понятия, които владеещите разпознават и вярват, а противниците им недоумяват и неразбират. Периодът от 1989 г. до днес може да се нарече строежа на Българската Вавилонска кула. Резултатът от строежа е пълното неразбиране помежду ни и доминиращи омраза и завист между фактически глухонеми хора, които приемат нечленоразделните звуци за правилна реч. Хайде сега ми кажете езикът ли е началото или всичко останало е преди езика. Възможността представителите на многото езици да се разбират идват от единни морални норми, от чувство за национална общност, от уважение към всякаквите видове истинска йерархия. Е, откъде да тръгнем? Във всеки случай и от езика.

В езика на медиите трябваше да настъпи промяна. И тя настъпи. Нейната същност не е само в лексиката. Тя е и в строежа на изреченията (в синтаксиса) – настъпи инверсията, а също и обръщането на класическия ред в българското изречение – подлог, сказуемо и т.н. И какво ли още не. След преобладаващият официален и скован език на медиите до 1989 г. това беше едно откровение. Започна го в. „24 часа“ и в голяма степен на този език той дължеше огромното си тиражно превъзходство. Главният въпрос тук е мярката. Всички тези новости в езика на една медия не могат да създадат нов национален или дори медиен език, тъй като българският език и преди беше достатъчно усъвършенстван. Сега не сме Възраждането, когато за едно десетилетие П. Р. Славейков, Хр. Ботев и още неколцина смениха тотално езика на Раковски и на даскалската поезия. Нововъведенията в езика след 1989 г. бяха като някакъв вид подправка, която прави вкуса на ястието по-екзотичен. Пресоляването и прекалено дългото използване водят до пресищане и връщане към по-традиционното. Журналистите от „24 часа“ не уловиха момента за ограничаване на езиковите палавости, които често изглеждаха и самоцелни. Резултатът е, че днес в. „Труд“, който се оказа по-умерен към такъв род новости, е далеч пред другите по тираж. А че това беше необходим процес доказателство е влиянието на медийните езикови нововъведения върху езика на всички пишещи. Малко или много те възприеха нещо от показната дързост и комуникативност. Разбира се – всеки за себе си и в някакъв опитомен вариант.
Голословно е твърдението, че сме били суперчетящ народ. Ние бяхме народ от притежатели на библиотеки, които в последните години масово се изхвърлят или обявяват за ненужни. Да, имаше и продължава да има истински читатели, които нищо не може да откъсне от книгата. Вярно е, че по-младите четат по-малко книги от така наречената висока литература. Но в България традиционна шега през последните сто години е, че има повече писатели, отколкото читатели. И това сигурно не е случайно. В изменящата се структура на обществото ще има криза на читателския интерес. Да се надяваме тя да бъде краткотрайна.

За какво да предъфкваме повтаряната истина, че много от отпечатаното след 1989 г. не струваше и беше само средство за направа на пари от ловки люде. Мисля, че сега нещата са много променени. Качеството и в подбора, и в оформлението, и в превода е вече друго.

Ролята на учителя по литература във възпитанието на вкус към езика безспорно е важна, но при наличието на множество медии и други агресивни „производители“ на некачествен език той е далеч по-безпомощен от преди. Изводът е прост – отношението към езика трябва да е обща цел, защото състоянието му изразява състоянието на обществото. Но днес няма обществени цели, така че ще трябва да почакаме.
Вярно е, че „новият прочит“ на литературата след 1989 г. основно се състоеше в опити да се омаскари и извади от учебниците този или онзи автор. Това засега не стана. Оказа се, че българските класици са били сравнително точно назовани отдавна. Но сериозният отговор на този въпрос изисква пространствен анализ, невъзможен тук. Според мене не на учебниците липсва нещо, а на нашата литературна история, която не е направила стойностните, митологизиращите прочити на най-доброто в литературата ни. Къде са равностойните на интерпретираното монографии и изследвания? Само след тяхната поява ще можем да говорим истински за учебен материал и учебници.

Стилът на един учебник по литература трябва да е резултат от борбата на автора със своя стил заради изискванията на учебника. А те са аналитичност, достъпност, максимална информация, лаконичност, предварително определени за анализ произведения и донякъде теми, комуникативност. И за съжаление – непредвидим вкус на одобряващите учебника. Няма по-труден жанр в литературата от учебника заради казаното дотук и заради отговорната му роля на манипулатор на вкусовете на младите хора. Не знам да има случай, когато някой прочете учебник по литература, да не се произнесе: „Леле! Колко неща му липсват“.

При написването на учебник по литература трябва да се съобразяваш и с аудиторията му. А тя е толкова многообразна – от бъдещия литератор до бъдещия нечетящ. Да не забравяме и учителя – при сегашните чести смени на вкусове, методики и уж прочити той не само зачита учебника, но и се води или поне съобразява с учебника. И как да напишеш идеалния учебник за толкова разнородна аудитория. Затова поне в гимназиалния курс трябва да се въведе друга практика – конкурсът за учебници по литература да се прави в две категории, в които да се утвърждават само по един-два. Едната категория да е за учебници с по-концептуално и аналитично съдържание, другата ще нарека общодостъпна. Защото крайната цел на обучението по език и литература е да възпита любов и вкус към тях. Отблъскващият учебник е просто образователно поражение.

Има ли друг повече звучал девиз по българските земи от този, че трябва да се борим. На въпроса как отговорът е умно. И това вече също е тема.

Трябва да се направи всичко, което трябва да се направи.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук