С ТРЕВОГА И ГРИЖА ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

0
311

Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е в Българското национално радио и във в. „Земеделско знаме“. Издал е двайсет книги – поезия, публицистика, стихове за деца, сред които: „В една капка дъждовна“, „Ветровете нямат възраст“, „Трева и сняг“, „Въздух за песен“, „Задълго тук“, „Биография“, „Ранено време“, „Неприютени дни“, „Сричка от небесно слово“, „Да не лъжем живота“, „Стъпки във времето“ и др. Негови стихове са превеждани на полски, руски, английски, белоруски, румънски и др. езици. Носител е на няколко национални литературни награди. Драгомир Шопов е член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, член е на Съюза на български журналисти“. Председател е на Българския земеделски съюз „Александър Стамболийски-1899“, който е в Коалиция за България. Народен представител в 37-ото и 38-ото Народно събрание от Демократичната левица.

Въпросът за състоянието, развитието, защитата и използването на българския език е от изключително значение, тъй като той е символ и един от основните елементи на българската държавност. Езикът е най-важната отличителна черта на нацията, най-ценната придобивка на нейното културно наследство, общоприето средство за общуване между хората… Всичко това безусловно налага наличието на специален Закон за българския език. Липсата на такава уредба, немарливото отношение, както е у нас, към езика ни, е гибелно за нацията, то не обещава нищо добро занапред по много причини и не на последно място – поради неимоверно бързите темпове, с които навлизат излишни чуждици, които загрозяват и накърняват нашата реч. Какво е това явление, ако не недостойно чуждопоклоничество, криворазбрана цивилизация, нека си послужа с думите на Добри Войников, парвенюшки стремеж, пренебрегвайки красивото, съдържателното, родното, папагалски да подражаваме на чуждото, без в повечето случаи да има нужда от това. Един Закон за българския език би поставил непреодолима бариера пред такова изключително негативно нашествие на чуждото.

Нека бъда правилно разбран – става реч за това да не се приемат и внедряват безкритично чужди думи и изрази, за които ние имаме свои понятия, съответстващи на духовната ни същност. По такъв начин ще се спре нежелателното замърсяване на езика ни, което безусловно е стъпка към духовното ограбване на нацията и е посегателство върху националната ни идентичност. Нека откровено си отговорим на въпроса – какъв е днес езикът, на който говорим, на който се учат децата ни? Той в повечето случаи е лош български език, лишен от цвят, от чистота, от полутонове, от красота.

В него нахлуват какви ли не вулгаризми, за излишните чуждици споменах; в този език се срещат нерядко непонятни словосъчетания, изумителни по своята уродливост и неграмотност; срещат се много често неприсъщи на нашия език комбинации от чужди думи с български окончания… За какво говори това? За липса на култура, за липса на грижа. Примерите са стотици. Непременно някой много знаещ ще пожелае приятен „уикенд“, вместо да си послужи с хубавото наше „почивка“, почти никъде вече няма да срещнете нашето „приемна“ – тя упорито става „рецепция“… А какво да кажем за езика на вестниците, на радиото и на телевизията? Ужас! В стремежа си някои незнайно как попаднали в журналистическата професия хора да бъдат забелязани, да станат бързо-бързо популярни, не се спират пред нищо, обезобразяват езика, изопачават отделни думи и изрази, издевателстват върху беззащитната ни реч и показват ако не друго, поне пълната липса на елементарна езикова, а и обща култура: еди кой си забил еди коя си, някой новобогаташ отмаря на Канарските острови… И се чуди човек какво става с тази езикова разюзданост, с тази отвратителна вакханалия и до къде ще стигнат пошлостта и наглото самоизтъкване.

С риска да стана малко обстоятелствен, съвсем накратко искам да засегна още един въпрос – за текстовете на забавните песни, за безумията, които на воля се ширят там, за отблъскващите цинизми, намерили най-прекия път до любопитната детска аудитория… Тежко на нация, щом такова недоразумение като Мишо Шамара и тем подобни могат да минат за идоли на едно поколение. И законно идва въпросът – кой одобрява тези текстове (казано твърде условно, защото в повечето случаи те са само нескопосан набор от думи), кой преценява музикалната форма на продукта, има ли специални комисии, както беше някога, от поети, музиканти, известни изпълнители, които да дадат зелена улица на „парчето“, както сега е прието да се казва. Нещо незабавно трябва да се направи, за да спре производството на подобни, доста доходни за някои, сурогати. Не е ли време да се намесят осезателно Дирекция „Музика“, ако още съществува, министерствата на културата, на образованието, творческите съюзи…

Езикът на улицата взима застрашителни размери. А този език е особено привлекателен главно за най-младите, които обичат да подражават, да се докосват до необузданите езикови конструкции на големите, на хашлаците. Така не бива! Но как може да се контролира подобен процес, замислил ли се е някой за това? Едва ли. Когато хората в огромното си мнозинство гладуват, естествено, че не им е до езика на децата, на младежите, на отделните обществени групи. И провалът ще бъде пълен, тъй като сегашната пасивност и незаинтересованост ще искат след време суровите си лихви…
Още нещо. Не бива безконтролно да се използва латиницата в различни названия на туристически и търговски обекти, заведения, фирми, в рекламни материали. Вървиш по улиците, а навред надписи на чужди езици. Защо? И се чудиш къде си попаднал, дали в България, или в някоя страна от третия свят, за където май стремглаво сме се запътили. А уж вървим в Европа! Как ще стане това, след като не уважаваме, ценим и пазим собствения си език? След като някои послушници (и бившият президент!) са готови да заменят нашите букви, дело на светите братя Кирил и Методий, с латински? С това няма да станем по-симпатични на чужденците. Напротив. Обидно ми е да коментирам подобно антинационално, антибългарско явление. Но съм убеден, че за такива лъжепатриоти и днес с пълна сила важи гръмовният упрек на Отца Паисия: „О, неразумни и юроде, поради что ся срамиш…“ Да, някои се срамят от своя български корен, от своя език, готови са да ги изтъргуват, ако от това ще имат лична полза. Усещат ли българите какви тенденции може да надигнат глава, какво още може да сполети търпеливия и изстрадал български народ? Време е всички, които милеят за България, всички – белетристи и поети, учени и художници, артисти и журналисти, музиканти, учители и публицисти, всички, независимо от политическите им убеждения, да се обединят в защита на българската национална кауза, в защита на поруганата ни духовност.

В подобен ред на неспокойни мисли ми иде на ум за една основна институция – българското училище и ролята на учителите по български език и литература. Защо се разреши да се принизи тази роля? За да ни харесат на Запад ли? – Няма да стане! Редно би било държавата да не абдикира от своите задължения, а да прецени точно и непреднамерено какъв е трудът на учителя, как той е заплатен, при какви условия работи, каква е неговата подготовка, с какви учебници и помагала разполага, умее ли да се абстрахира от политическите си обвързаности или подчинява на своите пристрастия и предмета, който преподава… Не е ли наложително съответните компетентни институции да анализират без политическа умисъл учебниците по български език и литература и да върнат там изгонените писатели, най-талантливи, най-изявени родолюбци. Явно е, че за някои учебникари това е въпрос на политическа окраска, а така не бива. И повече не бива да продължава така. Задължително е, когато се борави с подобна деликатна материя, да не се пипа с нечисти и груби ръце. Пораженията могат да бъдат катастрофални. Не бива да се изопачават литературните факти и явления, за да не се размътват с лъжи и измислици умовете на българските деца. Те трябва да знаят истината, дори тя да не е по вкуса на някои новоизлюпени „демократи“. Те трябва да знаят, че гениалният Ботев е тръгнал да освобождава своя поробен народ и не е извършил терористичен акт, когато е завзел кораба „Радецки“, както без срам е разправяла на учениците си една учителка. Те трябва да знаят, че дядо Вазов е написал „Под игото“ не защото някой му го е поръчал и му е заплатил руски рубли за това, а защото е плакал за нерадостната съдба на българите и е искал да покаже какво значи стремежът за свобода и правда. Децата трябва да знаят истината за великия български и световен поет Никола Вапцаров, който е служил на една идея, за да помогне на своята Родина и че това е достойно дело, което е вляло особена сила, особен заряд и величие на неговата поезия…

Сега книжният пазар се наводни с долнопробна западна литература, пак предназначена предимно за третия свят, както впрочем е положението с американските екшъни по нашата слаба, противно слаба телевизия. А къде са големите образци на западното изкуство – литература, кино, музика? Няма ги. Като втора ръка хора българите ще се задоволяват с непретенциозни ерзаци, което също е залегнало в глобалната стратегия за духовното обезличаване на народа ни. Трябва ли да продължава така? – Не, разбира се! Нима нямаме съпротивителни сили, нима нямаме хора, които са в състояние да преодолеят подобни негативни процеси! Мисля, че можем да се противопоставим, но сякаш е по-лесно и безопасно да оставим течението да ни води. Къде ще ни заведе? И още един въпрос – къде по книжните сергии, където вече се мъдрят книги на Хитлер и Гьобелс, къде са великите български писатели Захари Стоянов, П. К. Яворов, Христо Смирненски, къде са Ботев, Вазов, Гео Милев? Така естествено стигаме до въпроса каква духовна храна приема българският читател – в повечето случаи некачествена! Това е също обмислено. То е една от брънките на онази верига, която трябва да спъва интелектуалното развитие на хората, особено на младите, за да не знаят много, да не се образоват много, да няма претенции, за да бъдат лесно управлявани и манипулирани.

Като имам предвид състоянието на българския език и заплахите пред него, още през 1998 г. внесох в Народното събрание проектозакон за езика. Малко преди мен това стори Александър Пиндиков от СДС, а след нас – и Любен Корнезов, колегата ми от ПГДЛ. Проектите минаха пред Комисията по образованието и науката и въпреки общите ни усилия, не стигнаха до пленарната зала. Показателно! Защо се получи така? Нима нашият език не е застрашен, нима не се нуждае от защита? Така ли е в културните страни? – Не! Аз разполагам със съответните закони в Полша, Словакия и Франция и знам какви постановки, какви норми съдържат те. Ето защо още повече съм изумен от българското ни нехайство. Нека накрая спомена, че в проекта на Корнезов се предлагаше да се създаде специализиран държавен орган – Комитет за опазване и развитие на българския език. Не стана. Нещата вървят по старому. Но езикът ни е богат, силен, жилав, издържал е на много изпитания и гонения, сигурно ще издържи и сегашния мрачен период, наистина мрачен за българската култура, мрачен и за нейните апостоли. Все пак нищо не е безкрайно, нали. И мракът ще свърши.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук