МОЖЕ БИ

0
288

 

Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос на возкресе", на редица статии в периодичния печат.

В спора между привържениците и противниците на неолибералната глобализация едва ли има по-спрягано понятие от „таксата Тобин“. Дори само фактът, че авторитетната електронна „търсачка“ „Yahoo“ след изписването на името „James Tobin“ предлага 17200 сайта, е достатъчен, за да се убедим какво място заема името на йейлския професор и неговите идеи в днешните световни идейни битки. Към този факт можем да добавим и много други. Например факта, че вече няма световен икономически форум, на който под някаква форма и в някаква степен да не се спори „за“ и „против“ „таксата Тобин“. Особено на форумите, които обсъждат възможните промени на господстващия глобален ред, способни да направят света по-справедлив. Или факта, че парламентите на две от най-мощните страни – Канада и Франция – вече приеха решения, с които се одобрява въвеждането на „таксата Тобин“.

Едно от любопитните неща около таксата е възмущението на самия Тобин, че неговата идея бе взета на въоръжение от тези, които господстващата идеологическа пропаганда нарича „антиглобалисти“, „глобалофоби“ или направо и простичко „лошите“. (В настоящия брой предлагаме два преводни материала, които дават информация за този любопитен факт).

Друго любопитно нещо, този път чисто българско, е, че у нас „таксата Тобин“ и бурните спорове около нея нямат никакъв отзвук. Което може да означава много неща.

Ние не се вълнуваме от това дали е необходимо и дали е възможно да се наложи глобален контрол върху движението на глобалния спекулативен капитал. Дали е необходимо и дали е възможно чрез този контрол да се защитят в някаква степен слабите валути и да се акумулират стотици милиарди долара за решаване на глобални проблеми, които всъщност са проблеми на бедните.

Защо не се вълнуваме? Може би защото сме богати и защото българският лев е една силна валута? За да го мислим трябва да сме луди. И тъй като не сме луди, знаем, че сме бедни и че сме безкрайно зависими от интересите и дори от капризите на световните финансови акули. Тогава?

Може би сме големи прагматици, които знаят, че „преклонена главица сабя не я сече“ и не искаме да дразним световните господари, от които на практика зависим във всичко.

Може би по стар робски навик се надяваме някой друг да вади от огъня кестените, които са и наши. През това време ще си решаваме по-непарещи проблемчета.

Може би интересите на т.нар. политическа класа тотално се разминават с интересите на тези, във вярност и служба на които същата тази класа се кълне.

Може би тринадесет години след рухването на Берлинската стена продължаваме да се самоограждаме с желязна завеса, която пропуска само добре проверени, прошнуровани и благословени от силните на века идеологеми.

Може би, може би…

Този разговор предстои. Такъв разговор е най-необходимият на България днес. Ако бъде проведен достатъчно енергично, той е способен да свали много маски на лицемерие. И да покаже кое в обществения ни живот е театър и кое – истина.

Може би.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук