КРИТИКА НА КРИТИКАТА

0
165

Професор, д-р, член-кореспондент на БАН. Завършва философия в Софийския университет. Бил е директор на Института по социология и главен редактор на сп. “Социологически проблеми”. Бил е зав.-отдел и секретар на ЦК на БКП. Редица от многобройните му научни трудове са публикувани и в чужбина. Автор е на книгите: “Възрожденският процес в България” /1992/, “Живковизмът през призмата на една лична драма” /1993/, “Сталинисткият тоталитаризъм” /2000/ и др.

1

Статията ми за названието “държавен социализъм” в сп. “Ново време” /2002, кн.7-8/ е твърде малка по обем – едва към 5 страници. В нея посочвам най-важните аргументи за научната необоснованост на това название. Проф. Васил Проданов излезе в същото списание /2002, кн.11/ с критика на моето схващане* . По обем неговата критика е 6 пъти и половина по-голяма от моята статия. Но тази учудваща количествена разточителност ни най-малко не говори за правота на контратезите му.

От 32 страници Проданов посвещава 21 и половина на усилията си да докаже неадекватността на понятието “Сталинистки тоталитаризъм”, въведено от мен в научната литература. На защитата на названието “държавен социализъм” са посветени 9 и една трета страници. В своя отговор на неговата критика аз ще следвам същия ред: първо ще се опитам да разкрия собствената неадекватност на схващането му за тоталитаризма като “деструктивна идеологема” и след това ще посоча доста повърхностния характер на начина, по който той отстоява названието “държавен социализъм”.

2

Според Проданов понятието “сталинистки тоталитаризъм” е твърде общо и не дава нищо конкретно за съществуващата система /9: 97/. Наистина странно е как може да се дава такава произволна оценка от иначе сериозен и ерудиран автор. Тъй като тук става дума за научната правомерност на въведеното от мен понятие “сталинистки тоталитаризъм”, нека да надникнем в моята едноименна монография. Втората й част е посветена на същността на сталинисткия тоталитаризъм. В цели 6 глави /към 90 печатни страници/ са анализирани най-важните му характерни черти, а именно: Пълна концентрация на властта, тотален контрол; Лична власт, култ към личността; Субективизъм и волунтаризъм; Администриране, беззаконие, насилие и терор; Изолиране и противопоставяне на международната арена; Сталинисткият тоталитаризъм като социологическа система. Анализът се прави въз основа на огромен фактически материал.

Както се вижда, съвсем определено и конкретно са разкрити и обосновани особеностите на структурата и функционирането на сталинисткототалитарното общество. За да се отхвърли категорията “Сталинистки тоталитаризъм”, Проданов трябва да отрече наличието на посочените особености, но той не прави това, защото веднага ще стане ясно колко неаргументирани са неговите съждения.

3

Проданов привежда моето становище, че сталинисткият тоталитаризъм е вид социологическа система, която не може да се редуцира до една отделна област на обществения живот, тъй като обхваща всички основни сфери, всички главни области на обществото, всичките им разновидности, пронизва всички нива на структурата на обществото. Но по-нататък съвсем нелогично той фактически свежда моето определение на сталинисткия тоталитаризъм до максималната централизация на властта, която е само една от неговите особености. И започва да изрежда примери за властнически ограничения на общностите, институциите и индивидите в различни държави от миналото и настоящето. И да пита с апломб: това тоталитаризъм ли е?

Очевидно Проданов не е схванал същността на определението на сталинисткия тоталитаризъм като социологическа система. Той не вниква в методологичното значение на тази общосоциологическа категория. А в моето изследване тя играе възлова роля. Всеки един от разкритите от мен характерни белези на сталинисткия тоталитаризъм, взет автономно, сам по себе си, се среща и в друг тип общества и страни, понякога дори в по-драстична форма. Обаче това не е достатъчно, за да ги превърне в тоталитарни. Необходимо е същностните белези на сталинисткия тоталитаризъм да се вземат в единство, във взаимно проникване и обуславяне, да се разглеждат като органична система. Тъкмо затова сталинисткототалитарното общество не е само пълна концентрация на властта, нито само тотален контрол върху социалните процеси, нито само лична власт или култ към личността, нито само централизация на социалното управление, нито само одържавяване на собствеността, нито само администриране и насилия, нито само волунтаризъм в управлението, нито само изолационизъм и противопоставяне на международната арена. Всичко това е необходимо, но не като механична сума от елементи, а като органично единство, т.е. като социологическа система. В това е интегралното качество, основният критерий за тоталитаризъм. С него точно може да се определи дали едно общество е тоталитарно и до каква степен е изградено като такова. От позициите на този критерий е смехотворно да се обявяват за тоталитарни западните либерални общества, както постъпва Проданов /9: 105/. Освен плуралистичните средства за масова информация, освен плуралистичната структура на политическия живот, освен периодичната смяна на правителствата при поредните избори в условията на парламентаризъм, освен повече или по-малко установеният правов ред, там огромната част от средствата за производство са частна собственост. Държавата влияе върху дейността на частните фирми със своята данъчна, митническа и инвестиционна политика, но те сами определят поведението си в конкурентната пазарна среда. В зависимост от самостоятелната им дейност някои фалират, но същевременно нови се създават и така безкрай. Тези капиталистически общества си имат своите недъзи и пороци, но не са тоталитарни.

4

Проданов смята, че категорията “тоталитаризъм” не е адекватна и от емпирична гледна точка, защото не съответства на фактите, които се опитва да напъха в своята схема /9: 97/. За съжаление той не посочва нито един факт от книгата ми, който изкуствено да е пришит към дадено теоретично обобщение в нея. Ето защо тази му критична бележка увисва във въздуха със своята недоказаност.
Обществознанието, както е известно, осмисля фактите от социалния живот в категории, закони, концепции и теории. Всяка обществена наука разкрива общото и същественото в представителните съвкупности от факти в своето изследователско поле. Така се формулират и обосновават понятията на социалните науки, така се изграждат теориите за обществения живот и развитие. Всяко понятие, всяка научна теория в някакава степен схематизира обществената действителност, защото търси в разнообразието на фактите общото и същественото и се абстрахира от случайното и неважното. Но това ни най-малко не намалява познавателното значение на понятията и концепциите, ако те са обективно отражение на обществената действителност. Съжалявам, че съм принуден да напомня тези елементарни за един философ истини, но без това не може да се разбере защо характеристиката “сталинистки тоталитаризъм” е валидна за различаващи се в редица отношения страни. Оставям настрана изненадващата неприязън на Проданов към абстракциите и теоретичните обобщения в обществените науки, която пронизва неговия текст.

5

Понятието “тоталитаризъм” пренебрегва различието в идеологиите и в отношенията на собственост – се провиква Проданов /9: 108, 112/. Нищо подобно. Такова обвинение към мен показва, че той не е чел внимателно книгата ми. В нея има специална глава, посветена на сравнението на сталинисткия тоталитаризъм и хитлеристкия фашизъм. В нея аз аргументирано установявам, че двете тоталитарни форми се различават качествено в идеологическо и икономическо отношение. Но това не пречи на съществуването на поразително сходство в много елементи на структурата и функционирането им, както и в личните качества на Сталин и Хитлер като лидери.

Във връзка с това съвършено погрешно е твърдението на Проданов, че характеристиката “тоталитаризъм” подвежда под една категория “фашизъм” и “комунизъм”, че пренебрегва същностните особености, отличаващи двете общества /9: 112/. На Проданов много добре е известно, че комунистическо общество досега никъде не е съществувало. Комунизмът е крайна цел на всяка истинска комунистическа партия. Самите сталинисткототалитарни общества се самоназоваваха “социалистически”, а не комунистически.Очевидно тук фактически Проданов се съгласява с отъждествяването на сталинисткия тоталитаризъм и комунизма, което се превърна в една от главните идеологеми на антикомунизма. Аз смятам като едно от достойнствата на моята концепция за сталинисткия тоталитаризъм принципното разграничение на този тоталитаризъм и комунизма, т.е. в радикалното отхвърляне на основната антикомунистическа идеологема. Докато Проданов в посочената мисъл прави концесия с нея.

6

Значително място във възраженията си срещу моята концепция Проданов отделя на твърдението, че голяма част от западните автори отхвърлят разбирането за СССР като за “тоталитарно общество”, че доминиращата академична нагласа след края на “студената война” е отхвърлянето на концепцията за тоталитаризма /9: 102,115/. Доказателствата на Проданов за това са неоснователни, неясни и погрешни. Например той цитира автори, които говорят за включването на млади и технократично мислещи хора в централните комитети, за нарастващата рационалност на вземаните решения, за тенденции към плурализъм през 60-те години, за групови интереси, за противоречия и съперничество на интереси /9: 102-103/, като за факти, които доказват нетоталитарния характер на обществото. Но нима той не знае, че сталинисткототалитарното общество е стратифицирано и изменящо се, че вътре в него съществуват противоречия, че се извършват персонални изменения в институциите, както и в самата институционална структура, че личната власт, под напора на растящите противоречия, предприема мерки срещу нарастващите антисили. Да се правят изводи от подобни факти и процеси за нетоталитарен характер на общественото устройство разкрива неспособността на съответните автори да осмислят социалните факти и процеси, да намират общото и същественото в тях.

Голямо внимание в доказателствата си за отхвърлянето на концепцията за тоталитаризма Проданов отделя на Бенжамин Барбър. Той цитира от него дълъг текст, който е блестящ пример за словесна мъгла и пустословие. Опира се на енциклопедичния речник на политическата мисъл на Блекуел. От него също цитира дълъг текст, в който има много отрицания, но без никакъв теоретичен анализ. Но още по-важно е, че този втори текст е също от Барбър – един, по всичко личи, незначителен автор.

Проданов не посочва други автори, като изключим Аренд, Шапиро, Фридрих и Бжежински, като поддръжници на понятието “тоталитаризъм”. Дали от незнание или от пристрастие – не мога да кажа. Обаче те не са малко, а като сериозност и известност в науката са несравними с такива невзрачни фигури като Барбър. Ще посоча някои имена, освен споменатите вече Аренд, Шапиро, Фридрих и Бжежински. Най-напред ще се позова на извънредно авторитетния френски историк Франсоа Фюре, който в обемистата си монография “Миналото на една илюзия”/Lе passee d’ une illusion/ разглежда сталинизирания болшевизъм и националсоциализма като два примера на тоталитарни режими през ХХ в. /12: 216/. Американците Райс Кан и Джеймс Мак’ Нивен в третото издание на своя учебник по политология смятат тоталитаризма като продукт на ХХ в., като екстремна форма на автократично управление /13: 50,52/. Според много популярният Реймон Арон тоталитаризмът е пълен, когато монополът на партията, одържавяването на икономиката и идеологическият терор присъстват и са осъществени изцяло /1: 166-167/. Френският автор Клод Полин в книгата си “Тоталитаризмът” /Le totalitarisme/ изяснява неговите характерни черти /14: 80-96/. Според англичанина Робърт Даниълс сталинистката система е образец на тоталитаризъм /11: 77/. Маркузе, тъкмо в книгата, която се цитира от Проданов, говори за тоталитаризъм, за тоталитарно общество, за тоталитарен режим /4: 81,301,303/. Очевидно Маркузе приема категорията “тоталитаризъм”, макар че неоснователно я разглежда като съвместима с плурализма на партии, вестници, уравновесяващи се власти. Един от най-обстойните и задълбочени изследователи на сталинизма Рой Медведев в последната си книга от 2002 г., в която прави политически портрет на Путин, отново говори за краха на тоталитарния режим, за тоталитарната бюрократична система /5: 73,74/. У нас Иван Кацарски, в книгата си “Тоталитарният социализъм”, определя тоталитаризма като посткапиталистическа система, при която едномерен субект си служи с някаква идея и пуска в действие известни технически средства за управление, ограничава радикално вариативността на индивидите и ликвидира автономното битие на социалните сфери /2: 25/. Според Николай Поппетров тоталитаризмът е такъв режим на управление, при който един монополен център /партия начело с водач/ осъществява пълната власт над обществото и неговите институции във всички сфери – икономическа, социална, духовна, дори битова /8:110/. В последните години Георги Фотев публикува няколко политологични книги, в които категорията “тоталитаризъм” играе съществена методологична роля /10/. При това повечето от съчиненията на цитираните привърженици на концепцията за тоталитаризма са публикувани през 90-те години. Тук трябва да се прибави и моята монография за сталинисткия тоталитаризъм, която излезе от печат през 2000 г.
С други думи, опитът на Проданов да внушава, че съвременната наука отхвърля концепцията за тоталитаризма е лишен от основание.

7

Странно е едно друго становище на Проданов. Той изтъква, че след 1989 г. в България и бившите социалистически държави тезата за тоталитаризма била използвана много активно за идеологически цели, за да се делегитимират и отхвърлят предходните режими /9: 100/. Този термин бил използван от началото на 90-те години за тотално разрушаване на съществуващите обществени реалности и отказ от каквато и да било приемственост /9: 117/.

Тази интерпретация може да се оприличи на попара от невярно представяне на нещата и от учудващо повърхностно смесване на познавателно отражение и обективна действителност. Кое е невярното? Основната идеологема след 10 ноември не беше антитоталитаризмът, а масово натрапваната теза за крах на комунизма и съответно за посткомунистически преход. И сега преди всичко тази антикомунистическа идеологема циркулира в публичното пространство. Антикомунизмът се възползва от драматичните промени в края на 80-те години, за да налага отъждествяването на комунизма със сталинисткия тоталитаризъм. Тази негова диверсия преследва стратегически цели, тя обслужва коренните интереси на съвременния капитализъм, защото не просто дискредитира, а отхвърля комунизма като идеал и като методология в лицето на марксизма, утвърждавайки вечността на частнособственическото общество. Сега не само политици, но и научни работници говорят не за посттоталитарен, а за посткомунистически преход. Така, движени от прекален конформизъм и нагаждачество към господстващите вече в обществото неокапиталистически сили, те правят концесия с антикомунизма.

Концепцията за тоталитаризма не може да бъде причина за нихилизма и премахването на приемствеността след 10 ноември. В нея, както е известно, се изтъква положителната роля на тоталитаризма за модернизацията на страната. Въпросът е, че тоталитаризмът довежда модернизацията само до определена степен и след това навлиза в дълбока криза, която го погреба – в единия случай чрез реставрация на капитализма, а в другия случай чрез коренно реформиране на обществото, довеждащо до премахване на неговия тоталитарен характер.

Ясно е, че щом тоталитаризмът е допринесъл за модернизацията на страната, трябва да се запазят положителните резултати и да се тръгне напред от достигнатото ниво. Не този път обаче поеха у нас реставраторските, реваншистки и ренегатски сили. Тезата за тоталитаризма не е причината за реставрацията на капитализма у нас. Андрейлукановата група поведе съзнателно страната ни към капитализма и започна първа разграбването на създадените богатства, слагайки началото на раздаването им на частни лица. Същевременно тя заблуждаваше партийната маса, както и трудещите се у нас, правейки демагогия с т.нар. демократичен социализъм, със социалистическата идея, с апологията на западната социалдемокрация. Нека да покаже Проданов къде, кога и как лукановци са се ползвали от теорията за тоталитаризма като главно средство в своята ренегатска, кариеристична и антибългарска политика.
И още нещо – отрицанието на общественото устройство до 10 ноември се мотивираше с неговите недъзи и пороци, преувеличавани от антикомунистическите сили, а не от неговото теоретично отражение в лицето на концепцията за тоталитаризма. Не тази концепция е причината за краха на предишното общество, а реалните му иманентни недостатъци. Тук Проданов повтаря една обичайна практика на сталинисткия тоталитаризъм – като се появеше нещо критично за бившия “социализъм”, то се обявяваше за негово очерняне. Всъщност очернянето произтичаше от самата обективна действителност, а не от нейното познавателно отражение. Недопустимо е за един философ от ранга на Проданов да подменя обективната социална действителност с нейното познавателно отражение.

8

Изобщо основният недъг на разсъжденията на Проданов за тоталитаризма е, че критикувайки моите схващания, той не прави разбор на тези схващания, а е бил длъжен. Но той не постъпва така. По-конкретно – има ли пълна концентрация на властта, упражнява ли се контрол върху всички главни социални процеси,съществува ли лична власт и култ към личността, допускат ли се системни прояви на субективизъм и волунтаризъм, типични ли са администрирането, беззаконието, насилието и терорът, изолира ли се страната /по-късно страните/ от капиталистическия свят, представляват ли всички тези белези в своето единство и взаимна обусловеност социологическа система? И тъй като този анализ и теоретични обобщения се опират на огромен емпиричен материал – верни ли са приведените факти, правилно ли се осмислят? Вярно ли е обобщението, че сталинисткият тоталитаризъм, въпреки демагогията му с ленинизма /болшевизма/ е негово отрицание в главното? Основателно ли е становището на Стоян Михайлов, че сталинисткият тоталитаризъм е имал алтернатива и верни ли са аргументите му, с които доказва това становище. Как Проданов оценява формулираната и обстойно аргументирана нова категория “тоталитарно заслепение”? Верен ли е анализът на Михайлов за правилното, неточното и остарялото в марксизма и ленинизма, точни ли са твърденията му за марксистката методология на философско и социологическо ниво? Може ли да приеме анализът на Михайлов за сталинисткия тоталитаризъм и Втората световна война? Основателно ли Михайлов въведе в литературата понятието “живковизъм” и правилна ли е постановката му, че живковизмът е модификация на сталинисткия тоталитаризъм в българските условия? Има ли Михайлов необходимите аргументи, разграничавайки и описвайки двата модела на преход от сталинисткототалитарно общество към капитализъм и към действително изграждане на социализъм в лицето съответно на горбачовщината и на китайския път от 1978 г.? Правилно ли е определено мястото на сталинисткия тоталитаризъм в историческата линия на общочовешкия прогрес? Вярно ли са систематизирани и интерпретирани причините на сталинисткия тоталитаризъм, както и причините за неговия крах?

Аз се извинявам на читателя за това дълго изброяване на проблеми в моята книга, разгледани специално и обстойно с помощта на пребогат фактически материал и със заимстване на ценното, както и критика на неточното в литературата върху тоталитаризма. Но бях принуден да го направя, предизвикан от принципно неправилния подход на Проданов. Той само се докосва до някои от гореизброените проблеми. Неговият подход, далеч от проблематиката на моята книга, представящ неточно редица мои тези, не вникващ задълбочено в концепцията ми и затова оставащ чужд на логиката й, не водещ до съпоставка на познавателното отражение с описваната социална действителност, го е довел до напускане на позициите на научния анализ.

9

Нека да видим сега как Проданов опровергава моята критика на названието “държавен социализъм”. Най-напред да разгледаме неговите твърдения, че не партията, а държавата играе основна роля в управлението. Според него партията е част от държавния механизъм,функционално тя е определено равнище на държавната власт, част е от функционирането на държавата /9: 118,119,120/.От тези формулировки излиза, че във взаимоотношението партия-държава, партията стои на второ място. Тук се сблъскваме с чудовищно изопачаване на типа функциониране на сталинисткототалитарното общество. И исторически, и логически становището на Проданов не може да бъде подкрепено с нито един значим факт.

Исторически комунистическата партия се бори за завземане на властта като се противопоставя на буржоазната държава. Вземането на властта означава овладяване на държавните институции и налагането на ръководната роля на партията в цялата държава, както и в цялото общество. Оттук нататък държавата, всички нейни органи и звена ще осъществяват политиката на партията, ще провеждат в изпълнение нейните решения.

Естествено е, че в държавните структури се изпращат на работа много членове на партията. В някои държавни органи, като армията, институциите на сигурността и др., членовете на партията са огромно мнозинство. На всички нива на държавното управление става частично сливане на партийните и държавни кадри. Като правило първият ръководител на партията е държавен глава или министър-председател. Част от членовете на политбюро са министри. Тази картина се повтаря на по-ниските нива – окръжно, общинско.

Това не може да не бъде така, защото работата на членове на партията в държавния апарат е основен механизъм за осигуряване на ръководната роля на партията. Чрез държавата партийната политика става задължителна за всички граждани. Както се вижда и както е добре известно, не държавата ръководи обществото, а партията. Държавата е само изпълнителен орган, тя заема подчинено положение спрямо партията. Няма теоретик на тоталитаризма, който да не подчертава тази водеща роля на партията в управлението на сталинисткототалитарното общество. Ръководната роля на партията официално се провъзгласява за непоколебим принцип на обществото и всеки опит за неговото нарушаване незабавно и категорично се преследва.

Проданов не може да посочи нито един случай, когато що- годе важно решение е изработено в държавен орган и е наложено на партията. В обемистата си монография “Социалистическата система” известният унгарски учен Янош Корнай отново подчертава: партийните организации вземат решения по всички основни дела на държавата преди отговорните държавни организации да са достигнали до свое собствено решение. Фундаментална институция във властовата структура е комунистическата партия /3: 51,55/. Като персонификация на ръководната роля на партията, първият й ръководител се издигаше повече или по-малко в култ и се формираше негова лична власт. Тя намираше израз в обстоятелството, че във всички сфери и нива на социологическата система съществените решения по нейното управление се вземаха било по предложение на първия ръководител, било след предварително съгласуване с него. В СССР Калинин беше формално държавен глава като председател на Всесъюзния централен изпълнителен комитет, но в сравнение със Сталин, той беше невзрачна ритуална фигура. Той не можа да отърве даже собствената си съпруга от концентрационния лагер, където беше изпратена от Сталин.И у нас конгресите на партията наред с другото приемаха директивите за петгодишните планове, задължителни за Министерския съвет.Но наскоро след конгресите Тодор Живков излизаше публично с предложение за увеличаване на темповете. Това веднага се подхващаше от Министерския съвет и ставаше държавна политика.Никога Министерският съвет не се е обявявал против този волунтаризъм и хаотичност. Без съгласие на съответните партийни комитети не можеше да се избере или назначи ръководен работник в държавните органи и обществените организации /системата на номенклатурата/. В окръзите първата цигулка се свиреше от първия секретар на окръжния комитет, а не от председателя на окръжния народен съвет. Последният беше придатък на първия секретар. Същото се повтаряше в общините.

Така че още веднъж и с още по-голяма сила може да се заяви: названието “държавен социализъм” изопачава картината, извеждайки на първо място държавата и превръщайки партията в нейна част и ниво.

10

Названието “държавен социализъм” приема и утвърждава сталинисткототалитарното общество за социализъм. В това се състои вторият му порок. И ето защо.

Маркс и Енгелс посочват наличието на много социализми, но не защото са съгласни с тях, а за да се разграничат от тях. Те смятат, че има само една автентична концепция за социализма – научната. Затова те въведоха в обръщение понятието “научен социализъм”. Широко популярно е съчинението на Енгелс “Развитие на социализма от утопия в наука”, за да има нужда да се напомня. Ето защо съвършено погрешно е твърдението на Проданов, че Маркс е бил готов да използва множество понятия за социализъм /9:122/. С цялата си колосална теоретична дейност Маркс и Енгелс обосновават само едно понятие за социализъм – понятието за научен социализъм, и се борят непримиримо с опитите за неговото изопачаване и подменяне с немарксистки постановки.
Според Проданов марксовото разбиране за социализма такъв, какъвто трябва да бъде в бъдещето, е по същество за държавен социализъм /9: 125/. Но той не посочва нито един факт на употреба на термина “държавен социализъм” от Маркс, което не е случайно. Колко са сериозни разсъжденията на Проданов личи и от твърдението му на същата страница, че Маркс вижда бъдещето на социализма без държава. Весела картина се получава – държавен социализъм без държава!
И още нещо, което учудва. Проданов явно не вниква задълбочено в известния пасаж в “Критика на Готската програма” за необходимостта от преходен период от капитализма към комунизма, през който държавата съществува, нито се съобразява с доразвитието на тази постановка в последващото развитие на марксистката теория. Маркс говори за преходен период – очевидно това още не е комунистическото общество, а период на движение към него. Социализмът е нисшата фаза на това общество, описана от Маркс. Така се получават три етапа, три фази на развитието от капитализма към висшата фаза на комунизма: преходен период от капитализма към социализма, нисша фаза – социализъм, висша фаза – комунизъм в тесния смисъл на думата. Проданов недопустимо смесва преходния период със социалистическата фаза.

Маркс и Енгелс не разработват обстойно проблема за ръководната роля на комунистическата партия при прехода от капитализма към висшата фаза на комунизма. Обаче те са поставили този проблем в “Комунистическият манифест” и се борят последователно и активно за създаването на пролетарски партии и за тяхното обединение в международна организация.

11

Аз съм поддръжник на марксовото понятие за социализма. Но обогатено след Маркс и Енгелс както в теоретичните изследвания на марксистите, така и от практическия опит след Октомврийската революция, включително от опита на реформата в Китай /от 1978 г./ и във Виетнам /от 1986 г./.
Кои са според мен главните черти на съвременното марксистко понятие за социализма?

Първо. Социализмът настъпва по силата на действието на обективните закони на общественото развитие. Той е необходимо звено в постъпателния общочовешки прогрес. Идва след капитализма, т.е. той е посткапиталистическо общество.

Второ. Между капитализма и социализма има преходен период, в който се доразвиват производителните сили, променят се качествено производствените отношения, преобразува се общностната структура, премахва се неграмотността, издига се образователното ниво на населението, художествената култура се демократизира и става достъпна за всички.Преходният период е различен по своята продължителност, но той обхваща поне редица десетилетия.

Трето. Социализмът е обществено устройство, първа фаза на нова формация.Собствеността в огромната си част е обобществена. Съществува в различни форми. Обществото се развива планово. Икономиката се развива интензивно върху основата на постоянно разгръщащ се научно-технически прогрес в условията на стоково производство. Всяка икономическа институция работи на стопанска сметка. Всички работят и всеки получава според труда си, което означава, че между гражданите съществува материално неравенство, понякога значително.

Четвърто. Демокрацията се разширява, задълбочава и усъвършенства. Всеки гражданин може да се изказва в медиите свободно за всичко и за всекиго без опасност от преследване. Всеки гражданин може да съди служебни лица и институции, ако са накърнили неговите законни права с действията и бездействието си. По своя инициатива гражданите могат да създават сдружения с конкретни цели.

Пето. Полагат се огромни грижи за развитието на науката, изкуството и образованието.Тези главни области на обществения живот стават приоритетни.Поощрява се самодейността на гражданите във всички сфери.

Шесто. Личността се формира като богата индивидуалност. Създават се все по-добри условия за физическото и интелектуалното й развитие, за изява на заложбите й. Преустановява се процесът на лумпенизиране. Свеждат се до минимум престъпността, алкохолизмът, наркоманията, проституцията. Подрастващите се възпитават в трудолюбие и колективизъм, разширяват се техните социални интереси.

Седмо. Страната се включва в международното разделение на труда в условията на глобализацията и се стреми към постигане на световните образци в различните сфери на живота. Съдейства за установяване на справедлив международен ред, бори се срещу хегемонизма и войните, за решаване на глобалните екологични проблеми.
Сталинисткототалитарното общество не отговаря на изброените критерии. Ето защо то не може да бъде наричано социализъм. Да се нарича социализъм, това означава да се подкрепя антикомунистическата идеологема за тъждество на комунизъм и сталинистки тоталитаризъм. Може би Проданов и останалите поддръжници на термина “държавен социализъм” не си дават сметка за това, но с неговата употреба те съдействат за дискредитирането на марксизма и социализма, от което са заинтересовани антикомунистическите сили.

Л И Т Е Р А Т У Р А
1. АРОН, Реймон. Демокрация и тоталитаризъм. С.: Аргос, 1993
2. КАЦАРСКИ, Иван. Тоталитарният социализъм. С.: Св. Климент Охридски, 1994
3. КОРНАЙ, Янош. Социалистическата система. С.: Проф. Марин Дринов, 1996
4. МАРКУЗЕ, Херберт. Едноизмерният човек. С.: Христо Ботев, 1997
5. МЕДВЕДЕВ, Рой. “Время Путина? Россия на рубеже веков”.
– Понеделник, 2003, кн. 1-2
6. МИХАЙЛОВ, Стоян. Сталинисткият тоталитаризъм. С.: М-8-М, 2000
7. МИХАЙЛОВ, Стоян. Отново за названието “държавен социализъм”. – Ново време, 2002, кн. 7-8
8. ПОППЕТРОВ, Николай. Тоталитаризмът /Към историята на една научна теория/. – Ново време, 1993, кн.2
9. ПРОДАНОВ, Васил. Понятието за тоталитаризма е деструктивна идеологема. – Ново време, 2002, кн. 11
10. ФОТЕВ, Георги. Другият етнос.С.: Проф. Марин Дринов, 1994; Криза на легитимността. С.: Св. Климент Охридски, Проф. Марин Дринов, 1999; Граници на политиката. С.: ЛИК, 2001
11. DANIELS, Robert. The end of the communist revolution. London and N.Y.: Routledge, 1993
12. FURET, Francois. Le passee d’une illusion /Essai sur l’idee communiste au XX siecle/. Paris: Robert Laffont/Calmann-Levy, 1995
13. KHAN, Rais, James McNiven. An Introduction to Political Science. Helson Canada, 1990
14. POLIN, Clod. Le totalitarisme. Paris, 1982

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук