Роден е в Казанлък. Завършил е българска филология в СУ” Климент Охридски”, а по-късно и журналистика. Работил е в радиото и в периодичния печат. Автор е на много белетристични книги за деца и възрастни.
Дълговременното му пребиваване в африканския континент му е дало възможност да надникне в душата на хората от този екзотичен край на планетата. На тях е посветил книгите “Сините изгреви на Етиопия”, “Черни разкази”, “ Пустинята на надеждите”, “Смях от Африка” и др.
Небето се е продънило, вали проливен дъжд от който асфалтът се задъхва и се люшка като черна река. Марин се взира през прозореца, смачква отдавна угасналата цигара и си мисли, че навярно така е изглеждал светът по време на потопа, само че тогава по улиците едва ли е имало асфалт, пък и кой знае дали е имало улици, казва ли ти някой по кое време се е надигнал световният океан да залее сушата и изобщо надигал ли се е. Тъй си мисли Марин и тръска небръснатата си брада, а когато човек мисли, времето минава неусетно и часовете бързо летят. Смяната му вече се е преполовила, колегата муВасил сигурно се е събудил и се разхожда по пижама из къщи, има време и кафе да пие, и вестник да прегледа, все си е друго да си втора смяна.
Колата завива край моста, мигачът се сепва и отваря едното си око, пътниците на спирката се размърдват, бутат се насам-натам и се оглеждат, зер знаят че има и диви шофьори, които спират където им падне. Колата на Марин е стара машинка, от ония които си търсят майстора и ако го намерят, остават му верни за цял живот. Вече четири години се търкалят заедно по пътищата и изглежда обичта им не е намаляла, търсят се и не показват особено желание да се разделят.
Хората от спирката са се качили, Марин дава ляв мигач, потегля бавно и включва радиоуредбата. В рейса се разнася тиха музика,колкото да разсъни шофьорската кабина.
По нагорнището асфалтът се е изчистил, дъждът е спрял, колата набира скорост, а щом излезе на равния път лети като маршрутка. И все пак знаците трябва да се спазват, зер преди време една катаджийка го спря и вдигна слънчогледа.
-Старшина Мила Василева – рече тя – Моля, документите
– Защо? Какво е станало?
– Нищо. Проверка.
– Да няма някаква кражба?
-Не. Но вие сте много любопитен. Просто проверка на документите. Полицията трябва да знае кой кара превозното средство, къде отива и защо с такава скорост.
Марин я гледа от високото, взира се в сините й очи и не може да разбере какво иска от него, той си кара съвсем по правилата.
– Скоростта е нормална…
– Не спорете-прекъсва го Мила Василева и се вглежда в шофьорската му книжка – Значи вие сте Марин Славов?
– Да
– На колко сте години?
– Това има ли отношение към скоростта?
– Моля, отговаряйте точно на въпросите!
– На двадесет и девет.
– И къде отивате?
– Не виждате ли маршрута -” Младост-3”
– Хм! – рече неопределено старшина Мила Василева и му
подаде документите – Много сте самонадеян. А такива най-честоправят произшествия. Ще ви проверя пак. Желая ви приятен път.
Марин пъхна книжката си в жабката и потегли.
Това беше през първия ден. А на втория тя отново го засече.
-Сега пък какво?- подаде той глава през прозореца.
– Защо не включвате габаритите? Има мъгла.
– Мъгла ли! – огледа се Марин- Времето е слънчево.
– Не спорете, драги! Включете габаритите!
На следващия ден…Ех, че ужасни дни се заредиха! Този път старшина Мила Василева само му махна с ръка, качи се в автобуса и реши да го контролира как взема завоите. В интерес на истината трябва да кажем,че той ги вземаше доста косо, особено след като до него седна контролният орган. Но някакви санкции в резултат на тази проверка не последваха. Въпреки това Марин се опита да избегне следващите срещи с русата контрольорка и взе да обикаля с автобуса по околни улици. Пътниците се развикаха, казаха му че има задължителни спирки и той бе принуден да се върне отново на магистралата.
По всичко личеше, че спасение няма. Точно на осмата проверка, Марин много добре помнеше този ден- беше неделя, старшина Мила Василева и професионалният шофьор Марин Славов се ожениха. Сега автобус 3516 летеше безпрепятствено по своя маршрут, тъй като контролният орган Мила Василева скоро бе преместена в друг район.
Марин си отдъхна, почти се успокои, после някаква скрита мисъл взе да изпълва съзнанието му, изглежда че скритите мисли винаги идват, когато човек се успокои.. Малко по-късно той разбра че това е ревност, усети го, когато един ден тръгна с празния автобус към Красно село и го паркира до бакалницата на стотина метра от кръстопътя на който дежуреше жена му. По това време тя разговаряше с някакъв човек, изглежда му проверяваше документите, защото наблизо бе спряла колата му. Марин нищо не чуваше, но му се стори, че го пита на колко години е и защо в това мъгливо време не си е пуснал габаритите. Времето беше ясно, един слънчев лъч се провря през предното стъкло на автобуса и замрежи очите му. Марин не издържа , натисна газта и профуча на червено пред старшина Мила Василева. Не разбра дали тя го видя, не знаеше защо направи това и на следващите дни не си даваше сметка защо все край Красноселската бакалница паркира автобуса. Постепенно тази криеница го измори, каза си- да става каквото ще, пък то нищо не ставаше и това още повече го ядосваше.
Автобус 3516 вече отминава Окръжната болница, светофарът остава далече зад него, вижда се завоят. Някакъв мъж с тъмен каскет и изплашено лице се надвесва над Марин.
– Моля ви, господине, може ли да спрете! Изпуснах спирката.
– Не може – отсича Марин- Забранено е да спираме по пътя.
– Знам, но ви моля…Разбирате ли, най-човешки ви моля..Ако
закъснея, може и да ме уволнят…
Марин издува бузи, изпуща отегчен въздуха и спира вдясно.
– Хайде, по-бързо!
– Какво хайде! – мотае се онзи.
– Слизайте! Нали искахте…
– Че тук спирането е забранено.
Марин го гледа учуден.
– А защо ме карате да спра! Казахте-Най-човешки ви моля…
Мъжът се взира в лицето му, сега той е съвсем друг, няма го страха, няма я молбата. Вади някаква карта.
-Слушай, колега, ако така спираш на всяка молба, знаеш ли какво ще стане. Пълен хаос.
-А вие кой сте? – стиска зъби Марин.
– Методиев от контролата.
– Подлец!
Методиев не го чува. Пише нещо.
-За сега само предупреждение и глоба. При втори случай, ще си търсиш книжката в управлението.
Колата се тресе и придърпва, люлее се като зашеметена.
Асфалтът се е огънал, засукал се е почти на възел, няма изход.
-Защо спряхме?- викат пътниците – Пак ли авария?
Инспекторът е успял да слезе. Още една пряка и краят се вижда.
Ето го последния завой, има пет минути за една цигара, колкото да може човек да събере обърканите си мисли.- Господи, нима може да съществува такава подлост! Та той ме молеше, най-човешки ме молеше, можех ли да не спра…Усеща се че мисли на глас…
Някаква старица го гледа през стъклото. После почуква.
-Какво има?- вика Марин – нямам билети , не чукай! Омръзнахте ми всички. Хайде, остави ме, трябва малко да почина, път ме чака.
-Аз имам билети- казва жената – Ето,десет билета имам.
– Тогава какво!
Старицата открехва вратата.
-Виждам че нямате настроение. Случило ли се е нещо?
Той дърпа издълбоко дима от цигарата.
-Все едно, вас какво ви интересува.
Тя го гледа изпод очилата.
-Не аз…просто така. Живея отсреща. Ако искате може да пием по едно кафе…
Марин се задавя от острия дим.
-Кафе! Че вие от къде ме познавате?
Старата жена се усмихва.
-Толкова години пътуваме заедно, познавам ви. Вие единствен сте толкова внимателен с пътниците. С вас е хубаво да се пътува. Е, довиждане. Желая ви хубав ден!
Тя бавно слиза, прегъната от тежестта на багажа си. Марин я изпраща с поглед, хвърля цигарата и изчаква новите пътници да се качат.- Колко е добре някой да ти пожелае хубав ден – мисли си.
Ей така, да ти го пожелае от сърце.
Рейсът потегли по пътя.
