КЪМ ХУДОЖЕСТВЕНО-ТВОРЧЕСКИЯ ПОРТРЕТ НА РОМИТЕ

0
343

Бойко Мизов (1953 -1993 г.). Доцент, д-р. Завършил философия с профил социология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил в областта на етиката, етнологията, демографията и социологията. Автор и съавтор на пет монографии и книги, както и на повече от 60 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждал е секция "Историческа и етническа демография" в Института на демография към БАН.

Всеки сериозен изследовател в сферата на циганоложката проблематика неизбежно се докосва до един парадокс в отношенията на "другите" към ромите, когато ваят техния етнопортрет. Успоредно с масовото и трайното негативистично оценяване на циганите изобщо, макар и невинаги външно манифестирано, функционира и позитивно признание на художествено-творческите заложби и дарования у тях – особено в сферата на музиката, песните и танците. И наистина, историята на циганите и самобитността на културата им са вградили в тяхната душевност трайно улегнали и утвърдили се като стереотипи някои колоритни черти със специфична етнокултурна обагреност и маниер на изява. Дори само когато се наблюдава веселбата на ромите, начина им на музициране, пеене и танцуване, специфичния характер на техното художествено-творческо поведение и пр. веднага правят впечатление поне две особености, заслужаващи по-специално внимание.

Първата особеност засяга рязката смяна на тоналността на ромските музикални изяви, песни и танци, които нескрито и ярко показват етно-емоционалната нагласа на циганите, тяхното специфично отношение към света. При ромите като че ли няма преход, умереност и постепенен път от бурното, жизнеутвърждаващото и вихреното темпо, изразяващо веселието, радостта и щастието, към мъката и болката, към безвъзвратно загубеното в дадения момент от живота, към целия драматизъм на ромския живот и произтичащите от него отчайващи нотки на мисъл и дейност. Циганската душевност като че ли е устроена по особен и трайно динамичен начин, във връзка с който нейните емоционални изблици преливат бързо и неудържимо от полюс в полюс, от върховата точка на радост и щастие към най-дълбоките пластове на душевната скръб и потрес.

Тази специфична емоционално-психична (а по същество и морално-психична) нагласа на ромите е дълбокия извор, от който изтича една от най-интересните предпоставки за очарователността на техните песни и танци. Това е така, понеже тъкмо тя най-вече обуславя неочаквания, изненадващ и в същото време дълбоко впечатляващ внезапен порив от една душевна настройка към коренно различна от нея, от едно към друго, рязко контрастиращо му (поне за страничния наблюдател) състояние на душевния свят. В действителност, което на пръв поглед изглежда почти невероятно и дори недопустимо от логиката на всекидневното мислене и възприемане на душевния свят на "другите", именно това съчетаване на едната противоположност с другата придава хармоничността, цялостността, богатството и неповторимостта на циганската художествено-творческа култура, взета откъм нейния специфичен етнически облик и реализация.

И още нещо, което е много важно за етническите (психологическите, етическите и др.) измерения на циганските специфики. Типично "циганското" притежава завидното умение да се вплита в културния подтекст на различни народностни, национални и други култури, с които ромите влизат в системен, траен и дълбок контакт. В същото време то умее да взаимства от "чуждото", от неромското, но не елементарно, механично, а креативно. В това вплитане на "циганското" в "чуждото" и в умението да се взаимства креативно от последното се заражда и функционира възможността творците на циганското музикално, песенно и танцово изкуство да създават такива продукти, които да впечатляват силно, и със своята фееричност и богатство да остават дълбоки следи в съзнанието и настроението на всички, които имат възможността да ги видят, слушат и да им се наслаждават.

Като доказателство за казаното току-що ще припомним "бума" на интерес към българската циганска музика, песни и танци, който се прояви на и около Четвъртия световен конгрес на Международния цигански съюз "Романо юнион", състоял се от 4 до 12 април 1990 г. във Варшава. С музикалните си прояви 12-те представители на българското ромство спечелиха много нови приятели и почитатели на България по много страни и региони на Европа. Те провокираха неочаквано голям интерес към художествено-творческата култура на нашите роми и сред някои западноевропейски телевизионни и кино-компании. Последните изявиха желание за заснемане на музикални филми, за направа на видео касети и организиране на конкурси за циганския музикален фолклор изобщо и конкретно за нашата страна. Всичко това е едно съвременно и безспорно доказателство, че в България, където в сравнение с редица други страни е имало и има по-добри условия и възможности за живот и културни изяви на ромите, те създават високо художествени творби, разкриващи в завидна широта и пълнота техните потенциални и актуални художествено-творчески заложби и дарования.

В сензационното представяне на българските солисти на споменатия конгрес във Варшава има още един отраден, момент, който също не бива да се отминава с мълчание при изследванията на художествено-творческата култура на нашите роми. Става дума за особеното присъствие на елементи от традиционната българска народна музика в българската циганска музика. От онази музика, която със своите неравноделни тактове, с богатството на мотивите си, с разнообразието си на теми и импулси, вдъхнови и покори света с прочутите "Български гласове", с мистерията на родния ни фолклор.

Немалко музиканти, певци, инструменталисти и танцьори из средите на българските цигани са участвали и участват активно в творческите изяви на редица световно известни български художествени ансамбли, фолклорни групи, инструментални състави и и пр. Естествено, това участие е помагало и помага на ромите ни да оформят естетическия си вкус, да доразвият вродените в тях наклонности, заложби и дарования, да изявят по-цялостно своя художествено-творчески талант. В резултат, българските цигани успяват да вплетат в единно цяло онова, което е типично тяхно и характерно за тяхната изконна душевност, с редица страни и моменти на българското, на традиционното за нашия народ. В този смисъл може и трябва да се формулира и защитава тезата, че българските роми създават нови, съвременни художествени творби, чието звучение, смисъл и значение заемат не само полето на циганския хоризонт, но имат и своеобразно общонационално значение и отражение, които не бива да се дамгосват с печата на "чуждото" , небългарското, да се оценяват по един негативен маниер и т.н.

Изключителната способност на циганските творци да съчетават най-различни, но ярки по съдържанието, духа, формата и стилистиката си културни образци, също им позволява не само да обогатяват своите възгледи и култура, но и да утвърждават по особено колоритен и впечатляващ начин онзи преход от една крайност в друга, онази внезапна смяна на ритъм и тоналност, при която еуфорията от радостта и щастието се заменя за миг с чувствата и настроенията, които извират от лабиринтите на смазващата тъга, на отчайващите мигове в живота.

Друг е въпросът за начина по който това става в изпълнението на нашите роми. Този втори въпрос вече засяга друга тяхна художествено-творческа черта, която също живо интересува и впечатлява всеки, който общува дълго с тях и който се стреми да ги опознае без предварително изработени и възприети щампи на оценяване. Тоест, не по тяхната външна и обвита в суеверия и предразсъдъци, а в тяхната действително автономна и иманентна художествено-творческа (и друга) природа. По-конкретно, става дума за онази художествено-творческа черта на нашите цигани, която се съдържа в техния специфичен, понякога ексцентричен и дори стигащ на моменти до своеобразна виртуозна или шутовска реализация, начин на изтъкване на ромските умения, качества и възможности в различните сфери на художествено-творческа култура.

За циганолозите не е тайна, че ромите притежават подчертана способност да овладяват различни дейности, да се нагаждат и да имитират други стилове и маниери на постъпване, да пародират по великолепен начин себе си и "другите". В съвремената циганология ,обаче, поне в познатите ми трудове, няма достатъчно яснота и аналитична дълбочина за подтика да се формират, развиват и упражняват подобен род способности. Не се осветлява все още достатъчно как при ромите съвършенството при осъществяването на някаква художествено-творческа дейност достига в определен момент до шеговито "играене" с последната, до своеобразен и малко очакван изказ на възможностите на циганина да надмине самия себе си с едновременното "надминаване" на изтъкнати творци в съответната художествено-творческа област. При това с такъв маниер на държане като че ли това "надминаване" изобщо не е проблем за него, изобщо не го затруднява, като че ли това е нещо разбиращо се от само себе си, естествено присъщо на неговата художествено-творческа природа. Импровизацията сякаш се превръща в най-съществена част.
В случая е налице и един особен подход при следване на "високоразредните" образци, който ромите прилагат в своето музициране, пеене, танцуване, спортни и други прояви. По-конкретно, циганите винаги искат (и то е напълно обяснимо от гледна точка на техния живот, съдба и стремежи) да се равняват не просто с който и да е "друг", а най-вече с национално и световно известни майстори в ония сфери на художествено-творческата култура, в които те имат определени традиции и достижения, или поне с най-добрите между тях, с онези, чийто имена са или легендарни или най-нашумели сега.

Ромите обаче не се стремят към сляпо подражателство, към елементарна и долнопробна имитация – както може да се допуска от незапознатите с тяхната иманентна природа и реализация. Ромската интерпретативност и импровизация притежават особен характер, разкриващ циганите повече като дръзки творци, като неповторими съавтори, отколкото като обикновени, пунктуално репродуциращи интерпретатори. Друг е въпросът, че понякога те преиграват с интерпретаторските и импровизаторските си възможности и умения, с което пораждат съмнение, че не са нищо повече от обикновени имитатори, че просто копират, без да могат да внесат нещо свое, творческо, типично и чисто ромско, или че автентично циганското, типично ромското като че ли е тъкмо в тази смесица, тази бриколажност на духовно-културните продукти, които пласират и сътворяват ромите. Който познава отблизо циганите на него е добре известно, че в тях винаги пулсира едно силно желание, един стремеж за изяви, които да "смаят другите", да ги изненадат и опиянят при досег с техните художествено-творчески умения, заложби и дарования.Като пример в това отношение могат да се посочат първите концерти на ансамбъл "Рома" след 10 ноември 1989 г., които се състояха в столицата на 16 и 25 май 1990 г.
Наистина, принудителният застой в собствено културния живот на ромите в периода до 10 ноември 1989 г. се бе отразил в някаква форма и степен на равнището и качеството на тези концерти. И като цяло, и като отделни изпълнения личеше известна неравноделност, недостатъчна изпипаност, нужда от стиковка и шлифовка в едно или друго отношение, необходимост от допълнителна режисьорска, сценографска и изпълнителска работа. Това е и напълно разбираемо като се има предвид, че в съвременния състав на "Рома" бяха включени набързо съвсем млади момичета, че в хореографско отношение трябва да мине известно време не само за да се постигне нужното пасване помежду им, но и за да се избистри по-прецизно цялостният облик на ансамбъла и посланието на неговата програма към публиката, дълго жадувала среща с него.

Успоредно с това, обаче, в ансамбъла участваха и дейци, чиято творческа изява не бе секнала през миналите десетилетия.Става дума за музикалния съпровод, осъществен от ансамбъла на Траян Илиев. Мнозина от присъстващите на тези концерти вероятно задълго ще помнят изпълненията на цигуларя Александър Михайлов (Аличко Алиев). Неговите виртуозни изпълнения съчетаваха в себе си едно крайно интересно предизвикателство откъм държане и владеене на инструмента, което истински очарова зрителите и слушателите. Аличко свири, държейки цигулката на главата си, притискайки лъка между коленете си и движейки го само със зъбите си. Това беше нещо ново и невиждано при цигулари от друг етнически произход. Но Аличко го направи така изкусно и свободно от всякакви усилия като че ли искаше да убеди всички присъстващи, че то е нещо обичайно, утвърдено и дори стандартно за един даровит ром, за един циганин творец. Казано късо, произведенията на Аличко сякаш манифестираха, че ромът може да направи нещо по невъзможен начин, с маниер, неподражаем и недостъпен за хора както от друг етнос, така и за повече измежду своите събратя.
Струва ми се, че именно в опитите да се превърне невъзможното във възможно следва да се търси онзи стремеж у ромите, който разкрива по-пълно, правдиво и дълбоко техните творчески нагласи и претенции, маниера и стила на реализацията им.

В такъв план следва да се разглеждат и оценяват и впечатляващите изпълнения на солиста Георги Сергиев, както на танцьорките Зина, Запа и Вирджиния. Всички те дадоха възможност на онези българи, които дотогава не бяха присъствали на художествено-творчески изяви на наши цигани и нямаха знания за ромската музикална и танцова култура, да открият за себе си нещо наистина ново и правдиво. Особено за това, колко силно и неотстъпчиво е желанието на ромите у нас да се равняват с "върховете", с големите майстори, с можещите всичко в тази сфера.

В този ракурс на оценяване може да се посочи още един впечатляващ пример – изпълненията на сина на Траян Илиев – Васко. Макар и още момче, което тепърва ще развива в себе си онова, което да разкрие напълно заложбите и дарбите му, което да изяви в пълнота таланта му, още сега, в тази си ранна възраст, той излезе на подиума не като Васко Илиев, а като Васко Джексън – тоест, като равен според надеждите на конферансието на Майкъл Джексън. Наистина Васко имитираше добре и в облекото, и в движенията си истинския Джексън. В същото време той още по-добре пееше цигански песни със своята ромска душевност и с подчертан патос.

Без да подценявам творческите и изпълнителските възможности на нашите роми в другите сфери на художествено-творческата култура, все пак, поне засега, те се открояват най-ярко и мащабно като творци и изпълнители предимно в сферата на музиката, танца и песента. Този факт ме задължава да се спра по-детайлно именно на музикалните и песенните измерения и реализация на циганската душевност. Не съм музиколог и нямам претенции да се спирам върху циганската музика и песен в техните тесно професионални същности и реализации. Онова, което ме интересува в тях и по-точно в изявите на ромите в тях, е свързано с анализа на специфичното в бита и душевността на циганите. Заинтригуван съм не толкова от онова, което "другите" мислят за музикалните и песенните изяви и способности на ромите, а какво самите те мислят за себе си като творци и изпълнители.
Прави силно впечатление фактът, че ромите се интересуват от циганската музика изобщо и по-специално от българската ромска музика с подчертано внимание. Те не скриват радостта и гордостта си, че ромският музикален дух е сложил в една или друга степен и форма свой отпечатък в музикалния живот на много страни и народи из почти всички краища на нашата планета. Изтъкнатият представител на нашите роми Кирил Ламбов (потомък на стар музикантски род и преподавател в Българската консерватория) сочи, че когато се проследи исторически отражението на ромската музика върху музикалната съкровищница на различните страни и народи в света, с които циганите са имали контакт, че подобно отражение липсва само сред няколко народа. По-конкретно, той счита, че само в персийския (иранския) и арменския народи не е допуснато никакво влияние на ромския музикален дух и патос. К.Ламбов разглежда този факт като странен и трудно обясним. Още повече, че минавайки през Персия и древна Армения циганите са имали възможност да представят и там своето музикално изкуство и да вложат част от неговия дух и патос в персийската (иранската) и арменската музикална традиции, като разбира се и сами възприемат нещо от тези две своеобразни музикални практики и съкровищници.

При разговор с някои роми, запознати добре с историческите и актуалните тънкости на циганската музика, те много убедено и страстно защитават тезата, че нямат никакви основания твърденията на някои музиколози за ромската музикална традиция като силно повлияна по дух, тоналност, строеж, ритмика и т.н. от "чуждата" (не-ромската) и по-специално ориенталската като цяло и арабската и особено на турската музикална традиция. За отбелязване е, че въпросните роми търсят и лансират друг начин на интерпретиране на взаимовлиянието между ромската, от една страна, и ориенталската (и арабската) музика, от друга страна. Според тях, това взаимовлияние е включено в циганския термин "таксъм", с който се обозначават особеностите на ромската импровизация. Паралелно с това те говорят за специфични техники на музициране, кристализиращи в своеобразието на "макама", "пащрафа" и други особености на импровизация и инструментално майсторство. За някои от тези "специалисти" и "познавачи" този термин (таксъма) се употребява в смисъл на ромски влог във формирането на нещо по-ново, характерно и нетипично ориенталско като мелодия, дух, импровизация и пр. в музиката. За отбелязване е, че ромите не използват този термин, когато говорят и обсъждат проблема за класическия руски романс в своето музикално творчество и изява. Един факт, който вероятно трябва да се обясни най-вече с особеностите на ромската музика на Балканския полуостров за разлика от другите цигански музикални техники и практики в Европа.
Нашите роми държат особено много на още две неща.

Първо, да се създават все по-благоприятни условия за "реванш" на циганската музика, за да не помръкне тя на небосклона на музикалния живот в нашата родина.

Второ, да се допускат ромите все повече в съвместни изяви, в процеса на чиято реализация техните автентични, характерни и самобитни музикални достижения и традиции да се преплитат трайно и непреодолимо с българските такива.

Нашите цигани са убедени, че именно такива съвместни прояви и техният продукт ще осигурят двустранна изгода, тъй като ще допринесат за обогатяване както на техната етнична (ромската), така и на нашата (българската) национална музикална култура, от която са част. Те са петимни за ярка и атрактивна, активна музикална изява в съвместни музикални прояви и събития, по време на които могат най-добре да покажат на всички автентичността и богатството на ромската музика изобщо и в частност тези на българската ромска музика. В случая те имат предвид цялото онова многообразие на циганската музикална традиция, около което все още се дискутира не само в музикалните среди у нас, но и сред самите роми (музиканти, инструменталисти и композитори, аранжьори и вокалисти).

В света и специално в Европа общо взето има три версии за циганската музика, радващи се на широка известност. По-точно, лансира се тезата, че музиката на ромите изобщо се реализира в три самостоятелни основни форми: вирбонкош (тоест, трансилванско-унгарска музика), фламенко (испанска ромска музика) и руски романси (включващи в себи си руските цигански напеви). В случая се абстрахирам от въпроса за истинността на тази теза. Специалистите-музиколози са тези, които следва да се произнесат дали само тези три форми на музициране могат да се квалифицират като иманентно ромски или пък като своеобразно (синкретично) ромско доукрасяване, дообогатяване, взаимстване и вплитане в съответните народни (унгарска, испанска и руска) музики.

Наистина, редица световноизвестни композитори са били повлияни в различна степен от музикалните традиции на ромите, от ритмиката и духа на една или друга от тези форми на "циганската" музикална съкровищница. Достатъчно е да се споменат имената на Лист, Глинка и Енеско (а те могат да се допълнят и с още много такива), за да се илюстрира голямото и трайното присъствие на редица моменти от "циганската " музика в световната култура.

Нашите роми се интересуват и вълнуват много от връзката на тяхната музикална традиция с романсовата такава. За тях опитите да се дава приоритет на романсовата традиция в ромския музикален живот, да се формулира и лансира тезата, че ромската музика едва ли не се изчерпва изцяло с романсовата форма на музикалната традиция, е нещо явно неправилно и несъответстващо на същинската история на ромската музика – изобщо и особено по нашите земи. Дори циганското всекидневие сякаш противоречи на подобна версия, доколкото се ангажира и преферира с различни (регионално и локално специфизирани) маниери на музициране, дистанцирани от чисто романсовите трафарети и акцентиращи на друг тип музициране, в което ориенталски, сръбски, турски, румънски и други музикални мотиви се оказват по-чест спътник и доминиращ фактор.

Ромите обаче оценяват по достойнство романсовите музикални творби и традиции. Но те държат да се покаже и другото – онова, което е повече от тези традиции, което излиза извън техните предели. Според тях именно това "друго" е типично за музикалната култура на нашите цигани, и тъкмо то предполага най-добрата възможност за правдива оценка на техните заложби и дарования. За тях премълчаването и особено пък отрицанието на това "друго" отвеждат към механичен пренос на оценката на една циганска музикална традиция (има се предвид най-вече руската) на друга в нейното своеобразие – в случая на българската ромска музикална традиция.

Акцентирам на това, понеже то се защищава върху основата на завидно познание на историята, развитието и характера на руския романс от страна на циганската музикална интелигенция у нас. Нашите роми – специалисти в областта на музикалното дело могат надълго и нашироко да говорят за възникването и канализираната форма на развитие и разпространение на романса в Русия през ХVIII в., а и по-късно. И то при отчитане (на което те държат много) на типичното в този романс, което се извежда от стила на живот на руските цигани по онези времена. По-точно, на тяхната съдба, на метежния им дух и на страстите, които разкъсват живота им и неговите изпитания. Българските роми доста добре аргументират тезата си, че както появата през 1774 г. на знаменития хор на крепостните цигани и артистичната династия Соколови, свързан с името на граф А.Г.Орлов-Честменский, така и последвалата я вълна от хорове, поставят основата на световно известната романсова традиция на циганското музициране – и като композиция, и като изпълнение. Традиция, която не изчерпва всичко в циганската музика изобщо в света и конкретно в нашата страна. Нашите роми добре знаят как по онези времена в Москва, Санкт Петербург и другаде са се разразили стихията и модата на циганското нашествие, как по трактири и салони руските цигани са изпълнявали всичко модно и желано от тогавашната музикална публика.

Естествено е да се допуска, че процесът на това нашествие във всичко модно и желано от руската публика по онова време се е отразил върху циганската музика – и интонационно, и смислово-съдържателно. За това отражение са допринесли немалко и масово издаваните по онова време сборници с цигански напеви като "Цигански нощи", "Цигански табор" и много други. Но тъкмо тези сборници, внимателно анализирани от съответно специализирани музиковеди и фолклористи, показват, че руската романсова музика съвсем не се покрива с изконното, самобитно циганското в ромската музика. Нещо повече, в някои от сборниците, както сочат техни изследователи, няма нито една песен или музикална пиеса, която да е чисто циганска.1 Това означава, че циганските романси и циганските народни песни (и танци) са по-различни по обхват, съдържание и същност от руския романс. При това именно вторите (циганските народни песни) съдържат и разкриват в себе си автентичното, самобитното, свързаното с понятието и явлението "циганско". Друг е въпросът, че в редица случаи с течение на времето "циганското" се е сплело с най-популярната форма на музикален изказ в Русия – романса.

Взето в етнопсихологически план отражението от "модната вълна", свързана през ХVIII и ХIХ в. с циганския романс, е много важно. Това е така, защото то се чувства силно и в наши дни при някои особености в мотивацията и стила на музикалните изяви на циганите. Функциониращата атмосфера в прочутите средища на музикалния живот, където са се появявали, гастролирали и постоянно изявявали ромите, им е налагала те да се адаптират към господстващия музикален вкус, към различни маниери на музикално-изпълнителска (певческа и инструментална) дейност. С течение на десетилетията тази адаптация се е наслагвала трайно в ромите, ставала е "втора природа" на тяхната собствена творческа изява и реализация. Така, макар и външно неусетно, се е формирал, утвърдил и развил един специфичен "цигански" стил, съчетаващ в системата си различни по характер и природа и разнообразни музикални подходи и стилове. Това обаче съвсем не означава, че този стил трябва да се квалифицира като кичов, семпъл и вулгарно-плагиатстващ в музикалния живот на ромите, а оттам и в музикалния живот на човечеството, към каквато квалификация отвеждат разсъжденията и оценките на някои музикални (и други) дейци от извънромски среди, а даже и сред ромските музикални дейци, инструменталисти, певци и творци.

В действителност, специфичният "цигански" стил, без да се отрича присъствието на елементи на симбиозност, на взаимстване и др.т. в него, е нещо далеч по-различно от кичовото явление в системата на което и да е изкуство. Циганският стил се характеризира с изключително богатство, макар и в него да прозират различни и външно дори противоположни нюанси По-конкретно, този стил съдържа доста обилно и автономно редица авторови страни и моменти, които в своята съвкупност и единство предлагат на музиката нещо действително ново, самобитно, вплетено в цялостното музикално творчество на ромите. Това ново в ромскато музикално творчество е израз и отражение не само на възприемчивостта и пластичността, на гъвкавостта и адаптивността на ромите към други музикални култури, но и на оная особена тяхна способност да търсят "пролука" за да "разливат" типично своето, изконно ромското при изпълнението на свои и "чужди" музикални творби.
Между впрочем, когато се разглежда по-конкретно песенното творчество на циганите веднага се долавя, че то не е нещо хомогенно, че то не притежава еднообразна качествена определеност откъм своя вътрешен строеж и структура. По своите характеристики, качества и обективно предназначение ромското песенно изкуство включва в себе си преди всичко две големи групи песни – лирични и танцувални.
Във връзка с това ще се спра на някои особености на руските цигански песни, за които все пак има солидни изследвания (за разлика от българските ромски песни, за които е направено крайно недостатъчно, за да не кажа почти нищо). Анализът на руските цигански песни подсказва, че по произход и художествена функционална насоченост и предназначеност, ромските лирични песни се подразделят на два вида: а/песни, изразяващи таборната музикална традиция на ромите, и б/песни, свързани с концертно-забавната изява на ромите. Разбира се, това деление е възможно най-общо и то може да се специфизира на още няколко по-ниски йерархически стъпала.

Така например, бавните таборни песни на ромите се делят на обредни (свързани главно със сватбените потребности и тяхната естетико-музикална форма на удовлетворяване) и собствено лирични. В същото време, както обредните, така и собствено лиричните бавни таборни песни дават израз на спецификата, която характеризира духа и настроението на ромите, тяхното емоционално състояние и преживяване, свързани със съответно отразяваните аспекти и моменти от живота на ромите.2 И не само това. Прави силно впечатление, че в много цигански песни има подчертана речетативност и то поднесена в явно декламационна форма, която хармонира тясно с една специфична, широко и мощно разлята разпевност. Това е особено характерно за мелодиката на лиричните цигански песни.

При изпълнението на ромските песни и техния инструментален съпровод прави силно впечатление и изключително богатата и прецизно обработената музикална орнаментика. Орнаментика, която, както е известно на специалистите, е типична за изостреността и акцентирането на ритмичния рисунък, за неограничения размах на свободата при темпа на изпълението на музикалните творби.

Друг характерен момент, разкриващ също богатството на ромската музика и песен, е двугласността, наличието на хоров припев-захват, който се среща не само в руските цигански песни, но твърде често и в музикалната и песенната изява на ромите у нас.

Ако се вземат под внимание и танцувалните песни на ромите в тях също пулсира циганската душевност. В тези песни специалистите виждат да се разкриват изключително нюансирано и богато етноспецифичните характеристики на ромската душа, на ромския дух, на ромския стремеж към лекота и волност, към такова прехласване, по време на което се забравят всички скърби и неволи, всички изпитания и трудности, които изпълват живота на рома и неговата етническа общност.

Между впрочем, както при циганите в Русия, така и при циганите от други славянски страни, схемата на ромските танцувални песни общо взето е следната: започва се някак леко, небрежно и отпуснато, но с доловим вътрешен импулс и постоянно надигаща се страст. Спокойният ритъм постепенно набира скорост, динамизира се и, отивайки към своя апогей, към своята кулминация, все повече се засилва, реализира се на все по-големи обороти. Във финалната фаза вече господстват импулсивност, мощност, и стихийност, достигащи някакво трудно обяснимо неистовство. Но именно това неистовство най-добре отразява и изразява огнения темперамент на ромите, който от векове наред впечатлява останалите хора, особено в пределите на европейския континент.3

За изследователя на циганския бит и душевност, на художествено-творческия потенциал на ромите в различните сфери на тяхната реализация е особено любопитен характерният стремеж на циганите да докажат своите потенциални и актуални качества и заложби във всички, и особено пълно, ярко и манифестиращо в музикалните и песенните си изяви. С тези си изяви те сякаш искат да убедят всички хора, с които контактуват и с които живеят, че живеят в и чрез музиката и песните, че музикалната и песенната среда (друг е въпросът каква е тя по мотивация, същност, реализация и т.н.) е тяхната естествена и всекидневна среда и потребност, че музиката и песните пулсират в кръвта и душевността им, без оглед на пол и възраст, на професионална заетост и териториална дислокация.
Особеното в случая е , че този стремеж у ромите се изявява и реализира в типично ромски стил и същност. Циганите винаги искат да се самоизяват, да разкрият в широта и дълбочина целия арсенал на своите (особено пък музикални и танцувални) качества и способности. Те държат, навярно по силата на някакъв (особен, подсъзнателен) подтик на личната си, на персонифицираната си изява,но достигаща възможната най-върхова форма на реализация. За тях склонността към импровизация, към "циганско" изпълнение (но не в смисъл на кич, а на творческа импровизация по тяхному) е вътрешна потребност и необходимост. Циганите винаги се гордеят с тази потребност и необходимост и изобщо не допускат каквото и да е желание да ги подлагат на някаква преоценка – още по-малко пък на елиминиране на тези им черти от техния социален живот и изява.

Разбира се, творческо-импровизационната склонност на ромите им създава и някои трудности, а понякога и незаслужени квалификации. Това е така, защото когато свирят например класическа музика и се поддават на "зова" на своето сърце и циганска душа, те могат да видоизменят онова, което трябва и са длъжни да изпълнят точно и прецизно. Ако изпълняват фолклорни музикални творби, то те, с присъщото си умение да комбинират, наслагват и преплитат "своето" и "чуждото", могат да създават нови, ромски версии на съответните творби, а с това и да провокират впечатлението, че те не уважават "чуждия" фолклор, че се стремят съзнателно към неговото изопачаване и подменянето му с нещо свое – дори и когато то е създадено под напора на моментно и импулсивно творческо вдъхновение, без всякаква задна мисъл или подобен опит.

Взет в етнопсихологически и етнокултурен план, импулсът на ромите да разкриват импровизационните си възможности във форма и същност, че те да създават нещо ново и свое, е труден обект-предмет за изследване. И все пак за него сега могат да се отбележат поне две съществени неща.
Първо, импулсът за импровизационна творческа изява е свързан със специфичната нагласа на рома, с неговата потребност от "разтоварване" в музиката и песните, и то до такава степен, че да "потъне" в тяхното лоно и да забрави временно своя изпълнен с трагични перипетии личен, фамилен, родов и племенен живот.

Второ, страстта на циганите да се изявяват "върхово", на предела на възможностите си, с нескритата цел да впечатлят околните с качествата и уменията си, е продукт и на особения исторически път на съществуване и развитие на ромите. Тази страст съдържа и изразява мъката на ромите, формирана и поддържана през вековете от недоброжелателното и особено пък презрителното отношение към тях. В нея е вложен и стремежът на циганите да разкрият неоснователността на това отношение, а следователно и да търсят , макар и с вековно закъснение, правдива оценка и признание за тяхната човешка природа, за творческите им дарби и умения. Понеже, наистина много изкривена е представата, имаща разпространение в редица страни на света, в т.ч. и у нас, че циганите "просто си свиркат", че макар и да са музикални, не създават истинско, високо-художествено и културно-стойностно творчество. В действителност, особено пък при музикалните им изяви, циганите винаги се стремят да достигнат "върховете", да се сравняват със известни творци и изпълнители – особено пък, когато те са от цигански произход. Ще си позволя да дам само няколко примера.

Нашите цигани, особено от средите на музикално-творческата им интелигенция, се гордеят с това, че още преди няколко века циганинът Лютмиз е бил първият придворен музикант на един от френските крале. Те се изпълват с радост и когато слушат или сами говорят за Джанго Райнхард, който според тях е белгийски циганин и един от първите джазмени и световно известен китарист. В момента, когато по телевизията у нас се предават изяви на испанската ВИГ "Джипси кингс" ("Цигански крале") те също не скриват възхищението си, че техни събратя от други региони на света разнасят славата на ромската даровитост след милиони зрители и слушатели, сред огромни аудитории в различни континенти, общества и култури.

Подобни примери за изтъкнати ромски творци и изпълнители могат да се открият в изобилие. Така стои въпросът и с отношението на ромите към видните им събратя в нашата страна. Те си спомнят с умиление, когато става дума за първите записи от песенното творчество на Гюргя Пинджурова, правени през 30-те години на ХХ век в Лондон в съпровод от изтъкнатия български ром Рамадан Лолов. Нашите цигани говорят с възхищение за творческите изяви на своите събратя Пейо Будаков (Бабака), Ради Ангелов, Иванка Георгиева, Ибро Лолов, Борис Карлов, Иво Барев и др., някои от които все още радват любителите на музиката у нас. Цели фамилии са обвеяни с легендарна слава и с приписвани им заслужено почти митични музикални таланти и дарования. Това не са измислени същества, а реално съществували или днес присъстващи активно и осезаемо в музикалния и културния ни живот инструменталисти, певци и композитори.В различни региони на родината ни все още не е заглъхнала славата или и днес я дообогатяват фамилии като тези на прочутите Айвазови, Будакови, Гюрови, Кадриеви, Караколеви, Каролеви, Ламбови, Лолови, Малакови, Маликови, Мудови, Парушеви, Синапови, Такеви, Чинчири и др. Бащи и синове от тези прочути родове и музикални фамилии притежават огромен принос в пренасянето през времето на българския фолклор. Сред тях са, например Карло Алиев и сина му Борис Карлов, Рамадан и Ибро Лолови, Венци Такев и братята му, Младен Малаков и роднините му музиканти, Яшар и Анжело Маликови, Трайчо Синапов, Нешко Нешев, Хасан Чинчири и сина му, нашумелият и всеизвестен днес Иво Папазов (Ибрям Хапаз) и неговия дядо и много такива фамилии.

Българските роми бяха много въодушевени и когато се заговори за циганския произход на Стен Гец – един великолепен (а според нашите роми и най.добрия) саксофонист в света по наше време.

Прави впечатление, че циганите носят в себе си преклонение пред всички онези свои представители събратя, които са достигнали, покорили и неповторимо (според тях) задминали "върховете" в дадени професионални сфери – особено в тези на музикалните жанрове. Това преклонение подсказва още един нюанс на по-общата нагласа и социопсихична, а даже и етнокултурна настройка на ромите – този, който изразява техният неутолим стремеж да търсят "родови", "племенни" връзки с известни имена и личности, да съзират в тях цигански произход и дух на изява. Това им е потребно, за да манифестират и дискретно да протестират по този начин срещу неоснователността на негативното отношение, на исторически уталожените предразсъдъци и културните предубеждения към тях като цяло и особено пък към творческите им възможности. В потвърждение на това са стабилно разпространените сред ромската интелигенция представи и убеждения за циганския произход на Пейо Яворов (по бащина линия) и на Захари Стоянов. Нашите цигани не скриват недоволството си от премълчаването на ромския генезис на гениалния Чарли Чаплин. Както припомня Г.Колев, в третото издание на "Моята биография", на с. 12, сам Ч.Чаплин признава "моята баба беше наполовина циганка. Това беше нашата семейна тайна. Независимо от това баба се хвалеше, че нейното семейство винаги е плащало поземлен данък. Моминското й име било Смит. Спомням си я като жива, дребна старица, която винаги ме посрещаше любвеобилно и ми говореше на бабешки език. Тя умря, преди да навърша 6 години. С дядо бяха разведени по някакви причини, за които и двамата не искаха да говорят. Но според леля Кейт имало семеен триъгълник и дядо заловил баба с любовника й" .

Не споря доколко тези и подобни на тях твърдения са подкрепени с необорими доказателства и притежават истинност и достоверност. Културните дейци и изследователи са тези, които могат и трябва да разкрият истината в този контекст, за да няма съмнения и инсинуации, които да се експлоатират за нечисти (особено пък за антибългарски) цели. Интересува ме най-вече психологическата натовареност на стремежа да се търси брод към известни (в национален, континентален и планетарен план) личности, свързани пряко или косвено с ромска генеалогия и етнокултурна идентичност. Занимава ме пиететът на циганите да ровят в пепелта на историческата забрава, за да откриват в нея все още незагаснали въгленчета, от които да раздухват искри и пламък, които да дават желаната от тях светлина за иманентната им природа и същност. Любопитен ми е този етнически монолитен и седиментирал, упорит и неотстъпен стремеж на ромите да подражават на своите (реални или виртуални и митологизирани) кумири, независимо от това, дали те са родени в тяхната етническа среда или са били доста извън нея.

От гледна точка на функционирането на етностереотипите и диалектиката на дилемата "ние – те" (респективно "нашите -техните"), това е съвсем резонно и дори ползотворно за социализирането на ромската личност. Естествено, при спазването на две съществени условия. Първо, ако то се извършва в рамки, които са нормални, ценностно обогатяващи и способни да регулират изграждането и реализацията на индивидуално-личностните качества и възможности. И, второ, ако то стимулира заложбите и дарованията към действена изява, от която имат полза в културен план и мащаб не само отделните личности, но и обществото (съответната етническа общност) като цяло, ако води до усъвършенстване и облагородяване.

В условията на започналото демократизиране в цялостния живот, настойчивият стремеж на ромите да им се предоставят възможности за по-пълна изява (особено в сферата на художествено-творческата култура) има и по-нов подтекст, по-нови претенции и очаквания. Циганите са петимни за по-бързо преодоляване на сегрегацията към тях, за премахване на формираното и широко разпространеното отрицателно отношение към тях като хора и като творчески потенции и реалност. Те искат по-скоро да се отпрати в историята времето, когато техните танци, песни и мелодии бяха ограничавани и забранявани по различни начини, а ромските ансамблови изяви се селектираха до "отчетна рекламност" , когато активното практикуване и популяризиране на ромската музикална изпълнителска и композиторска дейност фактически бяха поставени под забранителните текстове на закона или табуирани в обществено-политическата действителност и социокултурната атмосфера.

Веянията и промените в наше време настойчиво изискват да се направят относително бързи и коренни промени в обществения (в случая културния) ни живот на социума и неговите етноси. Развитието и обогатяването на националната ни културна съкровищница има реалната нужда от съхранение и развитие на фолклора (музикален, песенен, танцов и пр.) на всички етнически и етнокултурни общности, които исторически и актуално са свързани трайно с територията и съдбата на България. Вече е време да се сложи край на наличните в миналото намерения и действия, които пречеха на съществуването и особено на обогатяването на етническото разнообразие в общия бит и култура на народа ни. Става дума за поредица от намерения и действия, когато по обществена и по държавна линия се създаваха нежелани, конфузни и драматични ситуации, свързани с ограничаване на изконните права и свободи на етническите, етнокултурните и етнорелигиозните групи в страната, което възпрепятстваше доста и твърде често автономната изява на техния специфичен бит и култура.

Могат да се приведат немалко примери в това отношение, но ще се задоволя само с два такива. Първият пример засяга често случваща се конфузна ситуация на нашите цигани, които в гастроли зад граница при изпълнение на типично своя (ромска) музика предизвикват известно объркване в европейските аудитории. С качествата си на инструменталисти и изпълнители те покоряват не само своите събратя зад граница, но и доста меломани с изтънчен вкус. Музикалните качества и достойнства на българските роми не се нуждаят от изтъкване. Те отдавна са получили заслужени и супериорни оценки. Въпросът, обаче, е че нашите цигани не се възприемат като изпълнители на своя (циганска) музика, а почти единствено като изпълнители на българска народна музика. Когато те покажат нещо свое, автентично, самобитно, то предизвиква учудване и раздвоение в оценките. Най-често то се възприема като естествено вплетено в общонародната музикална традиция по нашите земи, макар и да е сътворено от нашите (българските) роми. Нещо повече, понякога то не само се извежда от неговата система, но дори се съпоставя с американски или африкански традиции, стилове и направления, от които искат да намерят отглас в него. Нерядко роденият и сътворен в България цигански фолклор, "експортиран" легално или нелегално зад граница, в близките ни балкански държави и култури, много бързо се превръща като иманентна част на тяхната музикална съкровищница и загубва своя истински генезис и пространствено-културна дислоцираност и функционален ангажимент.

Втори пример, показващ опитите да се прикрие и отрича наличието на автентична ромска музика у нас, за която обилна информация може да даде известният ромски диригент Сашо Михайлов – един от малкото наши роми получил заслужено официалното признание и възнаграден с почетното звание "Заслужил деятел на културата". В една среща с цигани-интелектуалци, при по-задушевна обстановка и доверително общуване, Сашо Михайлов сподели този симптоматичен случай. У нас гостувал видният австрийски музикален деец и диригент на Виенската опера г-н Хардмайер. Той изявил желание да се запознае не само с българската народна музика, но и с някои музикални традиции на отделни етнически общности в страната и специално на циганите. С.Михайлов се принудил да създаде специална ситуация в един варненски хотел. Завел чуждестранния гост в ресторанта на хотела, но преди започване на работното време. Извикал един ром-виртуоз да изсвири нещо типично циганско. Ромът започнал да свири на любимия си инструмент тихо и на ухото на чуждестранния гост. В същото време той постоянно се обръщал и поглеждал към вратата на ресторанта, където С.Михайлов изпратил "в отцепление" друг колега на свирещия, за да съобщи за евентуално идване на нежелан за изкуствено създадения случай на "запознанство с фолклора" посетител. Това е станало преди години, когато явно и грубо се администрираше музикалния живот в страната, особено откъм неговото "очистване" от "чужди" примеси, в системата на които без никакви основания се поставяха и музикалните традиции на етническите, етнокултурните и етнорелигиозните групи сред населението на България. Но тъкмо то най-добре показва целия драматизъм в живота и изявата на творците и изпълнителите на ромската музика (песни и танци) в нашата родина по онова време.

Колкото и парадоксално да звучи, тъкмо в условията на този драматизъм циганите намериха сили и смелост да съхранят и дори да развият още повече своите художествено-творчески заложби и дарования. Бързо нарастващ брой роми навлизат в поддържаните от държавата и обществото български фолклорни (музикални, танцови, песенни) състави, участието в които им помага да съхраняват и даже да усъвършенстват своите дарби и таланти. Едновременно с това те съхраняват и развиват и художествено-творческата традиция на българския народ, на неговата фолклорна музика, песни и танци.

При подобна констелация, не бива да се учудваме, когато някои цигани гордо и дръзко заявяват: "Ако ни няма нас, ще секне българската народна традиция!" "Само ние крепим българския фолклор!". И не само това. Според твърденията на Кирил Ламбов, свързването на нашите роми с българската народна музика им е позволило да развият по специфичен начин и своята собствена (етноопределена и етноосъществена) музика. В резултат у нас и в ромската музикална традиция се е формирал, функционира и развива типичен българо-цигански лад, който няма аналог и трябва да заеме своето достойно и популярно място в ромската музика изобщо.

Един от най-дискутираните сред цигани и нероми въпрос е този за основния дух в ромската музика, за това дали в нея доминира миньорният или мажорният тон, за патоса на нейните послания. Привържениците на мажорната версия в ромската музика традиционно се аргументират с обстоятелството, че циганите винаги са били (и ще си останат) заклети и непоправими оптимисти, волни души , жизнерадостният поглед върху живота на които винаги ще ги импулсира да пазят мажорния тон в техните музикални творби. Обратно, противниците на тезата за мажорната доминация отстояват убежденията си върху основата на социалния срез на миналата и съвременната история на циганския живот. За тях ромите винаги са били несправедливо подтискани, безмерно унижавани и незаслужено оклеветявани. Затуй и в музикалната им традиция винаги са властвали (и властват) тъжният тон, мрачният дух, разкъсващото сърцето и разбиващото душата печално настроение, отразяващо нерадостното всекидневие, житейските несгоди и непознатата за други етноси историческа орис, присъща на циганите.

Всъщност едва ли са прави и едните, и другите. Едно по-комплексно изследване и оценяване на циганската музика вероятно ще долови едновременното съществуване и на мажорния, и на миньорния тон и дух в нея. И то в такова съчетание, което ги слива в една неразкъсваема единна музикална сплав и инвенция. Мажорно-миньорната или миньорно-мажорната определеност на ромската музика изразява и отразява противоречивата изява и душевна нагласа на циганите. Приел нерадостната си съдба и "потънал" с векове в нея, ромът никога не е отпадал напълно, никога не е губил вяра във възможностите си да оцелее. Той не е изоставял упованията си в изумителните и превратни възможности на Случая. Житейските неволи и страдания не са успели да сломят духа му, да го превърнат в роб по собствена съвест и избор. Напротив, те са мотивирали в него траен стремеж към всевъзможни начинания и постъпки с вяра в техния успешен изход – макар точното време за тяхното историческо и персонално-биографично случване никой да не познава.
Тъкмо затова в своите песни, приказки и легенди, в притчите и преданията си, циганите разкриват не само "фона" на своя живот, но и разтърсващите духа, ума и сърцето им житейски проблеми и дилеми, които е трябвало да осмислят и преодоляват, за да съхранят себе си и следващите поколения. За циганите не е имало друг изход, освен всекидневната и често моментална реактивност. Те е трябвало да се задоволяват повече с това, което може да се постигне на момента, а не с това, какво и колко може да се получи евентуално в бъдещето. Тъй че успоредно с тъгата и мъката, съпътстващи цялостния им живот, в него широка изява имат и радостта и щастието от моментното, от даренията на случая, от всекидневното оцеляване и благополучие (макар и в техния пределно битовизиран вариант).

Ето защо, когато се извайва профилът на ромите, когато се рисува техният уникален етнопортрет те не бива да бъдат оцветявани и изобразявани само в тъмни или само в светли тонове. Въпросът за приоритетността на мажорното или миньорното, на оптимистичното или песимистичното в циганската (в случая музикална) култура трябва да се постави на друга база: не кое е приоритетно, а как те съжителстват заедно, как и защо оптимизмът прелива в песимизъм и обратно, как и защо ромската душа е гостоприемна и за двете?

По моему тези въпроси и правдивите им отговори могат да се открият в колизиите и катаклизмите, в т.ч. и временните сривове, в ромската душевност и битийност. В същото време, пак те могат да очертаят и особената неповторимост на въздигането на жизнените импулси и ритмиката на тази своеобразна и своенравна душевност.

Естествено, тези въпроси и полагащите им се отговори тепърва ще са обект-предмет на вниманието на циганолозите изобщо и по-конкретно на профилираните специалисти в областта на етнопсихологията, етнографията, фолклористиката, музикознанието и т.н. Безспорно е, обаче, че без формулирането и поставянето "на светло" на тези въпроси, без намирането на техните наложителни и правдиви, научно коректни и задълбочени отговори, няма да е възможно да се нарисува етнопортрета на циганина в неговия истинен и многобагрен духовно-културен, душевен и битиен вид, патос и статус, както в исторически ретроспективен, тъй и в актуален, а защо не и в стохастично-перспективен, план на гражданска изява.

Р.S. Настоящата разработка е самостоятелен параграф от част втора на Том първи от подготвения за печат четиритомен монографичен труд от Бойко Мизов и Максим Мизов "Българските роми (бит, душевност, култура)". Първите два тома са написани от Б.Мизов: Т. I в 2 части: "По друмищата на историята" и "Ромският етнопортрет" и Т. II също в 2 части: "Етнодемографски проблеми" и "Ромските организации". Следващите томове са написани от М.Мизов: Т.3: "Ромите в социалното пространство", който е излязъл от печат на изд-во "Парадигма, 2003 г., и Т.4 "Циганите и комуникацията /вербални и невербални аспекти/".

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук