Освен читателския и професионален интерес, новата книга на Драгомир Шопов ме привлече и с едно особено чувство. Познавам почти всички двайсетина книги, издадени от поета през годините. Развитието на твореца поддържаше жив интереса ми към него, а и заради това, че преди няколко десетилетия написах предговора на първата книга със стихове “В една капка дъждовна” на Драгомир Шопов. Подобен предговор е не само и не толкова оценка и приветствие за първата стъпка в поезията на младия автор. Тя е надежда за неговите по-нататъшни крачки по неравностите и стръмнините на литературния път.
Драго ми е, че онези мои надежди се оправдаха. В оная дъждовна поетична капка се оглеждат и ветровете, които нямат възраст, и трева и сняг, и една отключена врата, и едно ранено време, и въздух за песен, и една сричка от небесно слово. Всъщност аз споменавам в лек преразказ някои от заглавията на издадените от Драгомир Шопов стихотворни сборници, с които той зае свое място в съвременната ни поезия и се утвърди със свое име на литературен творец и общественик. В последните години неговото име се появява и под свежи, ярки публицистични текстове, доказателство за което са книгите му “Да не лъжем живота”, “Стъпки във времето”, както и наскоро излязлата “Вечните букви на живота”. В нея, той поднася на читателите свои есета, спомени и размисли, като по-голямата част от страниците са посветени на наши писатели, с повечето от които е поддържал близки връзки.
Те са били както полезни за натрупванията на автора, така и днес са приятна изненада за читателя. Още повече, че някои от тези писатели тънат в забрава, толкова характерна за нашите нрави и толкова незаслужена.
Похвални са усилията, при това успешни, на Драгомир Шопов да снеме пепелта на забравата от такива писатели като Васил Павурджиев и Георги Караиванов. Като Атанас Смирнов, прикованият от инвалидния си недъг поет от Дряново, дал добра дума и добра надежда на толкова млади автори и дейци.
Съдържателните и както личи по-малко случайни и повече целенасочени връзки и общувания на Драгомир Шопов с характерни наши писатели, не са останали в книгата му само набор от интересни факти и събития. Най-интересното е, че той проникновено осмисля тези връзки и това общуване. Казва понякога нова, но винаги своя дума. Прибавя свой щрих към образите, делото и творчеството и на Емилиян Станев, и Никола Вапцаров, на когото са посветени специално размишления върху двете му последни предсмъртни стихотворения. И на Усин Керим… И на Смирненски, това слънчево дете на българската поезия. Изброяването може да продължи с имената на Марий Ягодов, Димитър Светлин, Цанко Церковски и Сергей Румянцев, Андрей Германов, Иван Спасов, Дамян Дамянов и да пропусна някого, това няма да бъде в ущърб на картината, която сътворява писателят Драгомир Шопов във “Вечните букви на живота”.
Към тази картина се прибавят и някои публицистични статии, посветени на животрептящи въпроси на нашия обществен и културен живот – Драгомир Шопов е политически деец, депутат в два състава на Народното събрание след “нежната революция” и девизът на това българско народно събрание е възрожденското “Съединението прави силата”. За съединението на българите и на техните сили в изпитанията, донесли ни последните години, ратува общественикът Драгомир Шопов с поетичния език и поетичната развълнувана тревога на поета Драгомир Шопов. Това са думи и вълнения, посветени на земеделското движение у нас и на неговия трибун и драматичен и трагичен министър-председател на България, в едно трагично време Александър Стамболийски. Това е вопъл и ласка за българския книжовен и народен език, върху когото връхлитат чуждоземни суховеища и нашенски лешояди, а платени и подплатени професори от свои европейски катедри се опитват да прокълват кирилицата ни, на която хилядолетия пишем нашето писмо и четмо. А с такива вълнения и слова Драгомир Шопов по свой начин влиза в голямата демократична традиция на българското поетично слово, на българската демократична литература – била винаги плът от кръвта и дух от духа на своя народ.
