КОМЕРСИАЛНАТА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ И МЕЖДУНАРОДНИЯТ ТЕРОРИЗЪМ

0
162

Иван Аладжов – роден през 1967 г. в София. Завършил е международно право в Лайпциг. Следдипломна квалификация във Виена и Хановер. Специализация в областта на търговското право със степен магистър. Защитава докторат по право към Хановерския университет. Издава в Германия две книги в областта на корпоративното право. Автор на поредица от статии в немските списания “Икономика и право в Източна Европа”, “Източно-евпропейско право” и “Годишник на източното право”. Работи като юрист на свободна практика в Хановер.
Eдно от обясненията на феномена “международен тероризъм” е, че той е единствено възможният отговор на бедните народи на асиметричното военно насилие, което се прилага срещу тях от развитите индустриални държави. Потвърждението на това днес може да се наблюдава в Ирак след победата на САЩ. Американските окупационни части биват нападани от иракски невоенни формирования чрез терористични акции.

Опасният хумус, който подхранва международния тероризъм, обхваща 1/3 от населението на Земята с нарастваща тенденция, което живее в условия на абсолютна мизерия, изолация и отчайваща безперспективност.

Една от основните причини за повсеместното обедняване на човечеството е комерсиализирането на процесите на глобализация на международните икономически отношения. То започна да се налага на света от водещите капиталистически държави усилено след 1980 г. Предхождащите 20 години (от 1960 до 1980 ), въпреки студената война, може да се нарекат златни години на световната икономика. Средният икономически растеж на света на глава от населението за целия този 20-годишен период възлиза на 68%. Подемът тогава обхваща особено традиционно изостанали региони като Латинска Америка с прираст от 78%, Черна Африка (Африка, южно от Сахара) с 38%, арабските страни със 180%.

Преломът започва през 1980 г., когато на власт в САЩ идва Р. Рейгън, а в Англия – М. Тачър. По тяхно време водещите индустриални държави започват да налагат нов световен икономически ред за свободно движение на стоки и капитали. Това комерсиализиране на глобализацията води през следващите 20 години до упадък в редица страни и до обедняване на голяма част от човечеството. Прирастът на БВП на глава от населението за света спада от 68% само на 28% – почти 2.5 пъти. За големи региони развитието е на прага на стагнацията, а някъде дори и под него – за Латинска Америка с изключение на Чили прирастът възлиза само на 8%, за арабските страни с изключение на малките островни емирства е само 3%, а за Африка без ЮАР е отрицателен – 14%.

Въпреки пропагандата на апологети на неолиберализма икономическото развитие на човечеството забавя своя ход и не е в състояние да следва дори темпото на развитие на земното население, т.е. да запази нивото на задоволяване на неговите потребности. Липсата или само минималният прираст в капиталистическата пазарна икономика има за последица увеличаване на доходите само на малка прослойка от 1 до 10% от върха на социалната пирамида в такива страни. Успоредно с това то е свързано с обедняването на широки слоеве от обществото. И действително, ако съотношението на доходите на 20% от най-богатите през 1960 г. към тези на най-бедните е било 1:30, към 2000 г. то нараства над 2.5 пъти и достига 1:78. Зад тези числа се крие трагедията на милиарди по земното кълбо.

Неравенството и свързаната с него мизерия до такава степен са се разраснали, че представляват вече опасност, която се осъзнава дори и от ръководителите на международните финансови институции, които като инструментариум на международния капитал обикновено са заинтересовани само от реализирането на печалби.

Така шефът на Международния валутен фонд (МВФ) Хорст Кьолер още през 1999 г., далече преди атентатите от 11 септември 2001 г., предупреждава, че екстремното социално неравенство при разпределянето на доходите ще се превърне в заплаха за политическата стабилност на света. Критиката му обаче спира дотук и той премълчава, че именно представената от него и поддържана от икономически водещите държави институция на МВФ, както и Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО) са от основните причинители за икономическия упадък и за обедняването по света. От 20 години тези организации с подкрепата на индустриалните държави налагат на света нов икономически ред, който обслужва само техните интереси и прави невъзможно обективно протичащият процес на глобализация да се развие в полза на цялото човечество.

Разрушителната политика на МВФ, СБ и СТО съдържа три основни елемента и всяка кандидатираща се за заем от МВФ страна, а това са почти всички развиващи се страни, включително и тези от Източна Европа, се вижда конфронтирана с безкомпромисните изисквания на фонда:
– да либерализира капиталовите си пазари и да гарантира трансфера на капитал;
– да отвори вътрешния си пазар за безпрепятствен внос на стоки;
– да приватизира по най-бърз начин максимална част от държавната индустрия и обществено значимите комунални предприятия, дори ако все още няма действащи надзорни и управляващи органи за функционирането на приватизационния процес.

Най-големи опустошения върху икономиките на слаборазвитите и развиващите се страни предизвиква либерализирането на капиталовите им пазари

След отварянето им първата реакция, която се наблюдава според международните финансисти, и то навсякъде по света, е масовото изтичане на национални капитали от тези страни към по-доходоносните и сигурни банки на развитите държави (от България са изтекли за 10 г. над 3 млрд. долара). В резултат на това в икономиките на бедните страни започва да се усеща остър глад за капитали, който може да бъде задоволен само чрез външни заеми, и то от банките на тези държави, които преди това са привлекли националния им капитал. Развиващите се в резултат на тези процеси финансови операции са изцяло в полза на кредиторите от богатите страни: средствата, които те отпускат обикновено, са по-малко от постъпилите в техните банки пари, лихвите (печалбите), които те получават, са значително по-високи от лихвените плащания за внесените в техните банки капитали. И не на последно място даването на заемите се обвързва с ултимативни политически и икономически условия, поставящи задлъжнялата по този начин страна в полуколониална икономическа зависимост и с ограничен държавен суверенитет.

Стига се до абсурда бедните страни да финансират богатите, а те да ги рефинансират с кредити и да печелят от лихвите де факто от собствените капитали на развиващите се страни. Един път попаднали в клопката на задлъжнялостта, за потърпевшите държави е почти невъзможно да се измъкнат от нея. В крайна сметка те се озовават в дяволския кръг от непрестанна нужда от получаване на все нови и нови заеми за погасяване на старите, като при всеки нов цикъл кредитите стават все по-скъпи, а условията на отпускането им все по-неизгодни. Тези циклични лихвени шокове имат фатални последици за пострадалите държави. Вътрешното кредитиране на националната им икономика поскъпва поради липсата на вътрешен капитал, тя се развива все по-трудно и бавно, а с това намалява още повече конкурентноспособността й. И не само това: централните им банки биват принудени да блокират и съхраняват големи валутни резерви (най-често в долари), за да поддържат курса на националната си валута. Тези резерви се инвестират обикновено в държавни облигации най-често в Съединените щати (напоследък и в еврооблигации), финансирайки така изгодно държавните бюджети на емитиращите страни.

По този начин задлъжнелите страни допълнително се лишават от капитали, така необходими за инвестиране в собствените им икономики. Дори тези средства се изсмукват от развитите страни начело със САЩ. Съединените щати са превърнали долара в световна валута, обслужваща международния търговски обмен, а себе си в банка-емитент, която печата и изнася хартийките-долари за целия свят, като внася срещу тях съвсем реални стоки и суровини (търговският дефицит само за 2003 г. възлиза на 450 млрд. д., а циркулиращите в света петродолари отдавна надхвърлят 1000 млрд. д.). За тези огромни парични средства, пуснати да се въртят по света, съществува реално стоково покритие в Страната на безкрайните възможности. Това е перфиден механизъм за присвояване от целия свят и няма нищо чудно, че стандартът на живот в САЩ е учудващо висок и че те могат да си позволят безумно скъпи военни проекти и авантюри (само годишният военен бюджет е 400 млрд. д.). Чисто и просто целият останал свят плаща сметките за тези удоволствия.

За съжаление на попадналите в клопката на задлъжнялостта влагането на задължителния валутен резерв в щатски държавни облигации не предпазва тези страни автоматично от вътрешновалутни кризи и затруднения по обслужването на външния им дълг. Примерите за такива кризи са многобройни: 1994 г. – Мексико; 1997 г. – Тайланд и Индонезия; 1998 г. – Ю. Корея, Бразилия и Русия; 2001 г. – Аржентина; 2002 г. – Турция, и др. Тези кризи се подклаждат и от действията на валутни спекуланти, които залагат на падащи курсове на националните валути на засегнатите страни и по този начин като катализатор ускоряват допълнително процесите. Засегнатите (ограбените) от валутни спекулации са вече над 1 млрд. души.

Нека разгледаме в тази светлина как се разви финансовият крах в Индонезия през 1996/1997 г.

Когато страната се поддаде на давлението на МВФ за отваряне на капиталовия пазар, тя постъпи против всякаква логика за защита на собствените си интереси, тъй като към този момент тя разполагаше с достатъчно вътрешни спестявания на държавата и на гражданите си, с които да се финансира по-нататъшното й икономическо развитие. Няма разумно обяснение за либерализирането на индонезийския капиталов пазар освен това да е извършено под натиска на МВФ като израз на стремежа на инвеститорите от Уолстрийт да участват и печелят от постигнатия дотогава икономически бум в тази държава.

С политиката на захарчето и камшика явно бързо бяха намерени необходимите продажни местни политици, които за собствена изгода безскрупулно продадоха бъдещето на Индонезия и на 200-те милиона свои сънародници. Със смесена политика от търговски обещания и икономически заплахи и с подхвърлянето на пари там, където трябва (всеки човек си има своята цена), американското правителство и помагачите му – инвеститорите и чиновниците на МВФ – спечелиха за своята игра режима на диктатора Сухарто и се заеха най-напред с либерализирането на индонезийския финансов пазар. В началото тази политика предизвика голям прилив на капитали, като краткосрочни кредити в бавно амортизиращи се проекти. Тези тогава евтини долари разклатиха националната финансова система, доведоха до “прегряване” на икономиката и до заемане на десетки милиарди кредити от индонезийските предприятия, които бяха инвестирани в дългосрочни проекти. Голяма част от тези средства не можаха да бъдат усвоени правилно и достатъчно бързо, за да носят очаквания профит за инвеститорите. Те навреме осъзнаха тази опасност и бързо изтеглиха обратно краткосрочните си кредити. Като уплашен заек капиталът напусна страната и индонезийската парична единица – рупията , за кратко време се срина със 70%.

С това приключи първият акт от финансово-икономическата мелодрама за уж ускореното стопанско развитие на заем. Но изтеглянето на чуждестранните инвеститори и свързания с това срив на рупията не беше краят, а само увертюрата на катастрофата. Последва вторият акт от националната трагедия – програма с двоен морал на МВФ за досъсипване на страната. Същите “добронамерени” съветници, които преди това поучаваха държавата да поеме пътя на либерализацията, сега наредиха на Индонезия стриктно да спазва политиката на радикални бюджетни и социални ограничения. Те настояха да се премахнат субсидиите за хранителните продукти и за горивата, което доведе отведнъж до 100% поскъпване на градския транспорт. Препоръчано (продиктувано) беше на страната да въведе високолихвена политика, което е допълнителна отрова за икономическото развитие. Всички тези “препоръки” са точно обратното на това, което развитите индустриални държави предприемат в кризисни ситуации, когато за съживяване на стопанството са жизненонеобходими евтини кредити. Индонезия обаче е принудена да следва “добронамерените” съвети, за да не бъде отрязана от международната търговия и кредитиране.

Резултатът от тази политика на отваряне и обвързване с МВФ е стопанска и социална катастрофа. Страната е върната с 30 години назад в своето развитие, спадът в икономиката е с 15% и милиони индонезийци, причисляващи се доскоро към средната класа, са захвърлени отново в абсолютна бедност. МВФ отпуска кредит от 23 млрд. д., но целево само за трансформирането на частни дългове в държавни, за да се гарантира по този начин тяхното изплащане; защото частните предприятия могат да фалират, но държавата – не. Нищо от отпуснатите средства не е предвидено да се харчи за социални нужди. Относителният дял на държавния дълг спрямо БВП само за пет години (от 1996 до 2001 г.) се покачва пет пъти – от 23 на 110%, а броят на абсолютно бедните за този период почти се удвоява от 16 на 27% от цялото население.

След отпускането на този кредит следва третият акт от катастрофалния сценарий за Индонезия – приватизиране и разпродажба на безценица на индустриалните й предприятия, които са отлично оборудвани и само до преди няколко месеца са били напълно успешно развиващи се и произвеждащи за експорт. По време на този заключителен акт на разграбване на Индонезия в британския, близък до капитала, вестник “Файненшъл таймс” се появява реклама със следния циничен текст: “Това е време за правене на пари в Индонезия.” В същото време по улиците на столицата Джакарта протестират и се бунтуват стотици хиляди хора, загубили работата и спестяванията си.

Причинна връзка между икономическата катастрофа, сполетяла страната, и разпространяващият се ислямски фундаментализъм не може да бъде доказана, но че разграбването на безценица несъмнено е озлобило младежите и ги е направило възприемчиви към идеята на фундаменталистите, това не може да бъде отречено. Цялата омраза от алчността на Запада кулминира в терористичните атентати на о. Бали от октомври 2002 г. срещу невинни западни туристи.

Не по-малко деструктивен елемент на комерсиалната глобализация е въвеждането на т.нар. свободна търговия. Зад това добре звучащо понятие не се крие нищо друго освен едностранна политика на индустриалните държави, преследваща строго егоцентрични техни интереси. МВФ, СБ, САЩ и ЕС оказват масивен натиск върху по-слабо развитите държави да либерализират (отворят) вътрешните си пазари за безпрепятствения внос на техни стоки. Този натиск се мотивира с демагогски лозунги за равнопроставеност и за “равен шанс” на всички участници на световния пазар с изтърканото вече усещане, че само по този начин ще се постигне т.нар. догонващо развитие в изостаналите страни. Неоспорим факт е, че равният шанс при неравностойни конкуренти означава сигурната гибел за по-слабия и че досега в нито една държава на света, която е либерализирала импорта си, не се е реализирало обещанието за стопански напредък. Ефектът от отварянето на пазарите по-скоро е точно обратният – обикновено по-слабите, технологично по-изостаналите и често пъти по-лошо управляваните индустрии на развиващите се страни, без значение дали са частни или държавни, не издържат на конкуренцията на вносните западни стоки и фалират. Конкурентоспособни са и ще оцелеят само водещите няколкостотин концерна на развитите страни плюс няколко руски и бразилски компании за добив на суровини и дузина китайски предприятия за облекло и стоки за бита.

Това е само едната страна на новия икономически световен ред – по отношение на дерегулирането на вноса на стоки в развиващите се страни. Що се касае до техния износ към западните пазари, той е регламентиран по различен, строг начин. За най-важните и често пъти дори единствени експортни продукти на страните от Третия свят – аграрните и текстилните произведения – европейските и американските пазари са или квотирани, или дори практически изцяло затворени. Освен квотните ограничения развитите 24 западни от групата на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) облагат вноса от развиващите се страни средно с 4 пъти по-високите мита, отколкото вноса от търговията помежду си. Но и с това листата на търговските ограничения не се изчерпва. За вноса на преработени продукти влиза в сила дори т.нар. ескалиращо мито – стоки с по-висока степен на преработка автоматически се облагат и с по-високи мита. Т.е. развиващите се страни, богати на суровини, се демотивират в изграждането на преработваща индустрия, тъй като нейната продукция би се оскъпила от тези входни мита на западните пазари дотолкова, че ще бъде неконкурентоспособна. По този начин индустриалните държави от групата на ОИСР създават защитна мрежа от предписания и ограничения, с което предпазват своите икономики дори и от скромната конкуренция на останалите 180 държави от Третия свят.

Всичко това означава, че за свободна търговия в двете посоки изобщо и дума не може да става. Факт е точно обратното. Съществуващите вече системи за протекционизъм се перфекционират с помощта на Световната търговска организация (СТО) чрез въвеждане на допълнителни ограничения с цел защита на патентите. Чрез тях се гарантира защитата на световното “ноу-хау”, което до 90% принадлежи на развитите страни от богатия Север. И когато една развиваща се държава реши да използва тези патентовани знания и технологии, точно международните организации – СТО, СБ и МВФ, подкрепяни от западните правителства, са тези, които безкомпромисно, ако е нужно и по съдебен път, подават искове за изплащане на извънредно скъпи такси за ползване на лиценз.

Един от най-потресаващите примери в това отношение е скандалният иск около лекарствените продукти срещу СПИН, който години наред се повдига от западни фармацевтични концерни. Целта е да се предотврати разпространяването на евтини лекарства срещу тази епидемия в южната част на Африка от произвеждащи ги изгодно други развиващи се страни. Там тази смъртоносна болест вече е засегнала около 1/3 от цялото население, дори цели региони са обезлюдени. И въпреки тази небивала хуманитарна катастрофа западни фармаконцерни години наред по съдебен път блокират производството и разпространението на ефикасни и евтини лекарства, произвеждани най-вече в Индия, защото този вид медикаменти били вече патентовани от тях!? Това е юридическа форма на геноцид срещу част от човечеството (неоказване на помощ на нуждаещи и изпаднали в беда), в случая прилаган по невоенен път.

Но дори и с това не се изчерпва дългият списък на протекционистки мерки, прилагани от развитите държави срещу мнозинството от останалия свят и неговите 5 млрд. жители. Върхът на тази перверзия от защитни механизми представлява действащата система на субвенциониране на аграрния сектор в западните страни. Повече от 50% от бюджета на ЕС (няколко десетки милиарда евро) се харчи като преки финансови помощи за селското стопанство, като обикновено на земеделските производители им се плаща от това бюджетно перо, за да не произвеждат и по този начин да не се подбиват цените чрез свръхпроизводство. (Тук е уместно да се обърне внимание на аграрните производители от кандидат-членките за присъединяване, че за тях такива средства няма да бъдат предоставени. Те ще си останат резервирани само за старите членове – това решение вече е взето). С аргумента за защита на цените ежегодно в ЕС се унищожават и милиони тонове хранителни продукти, докато в същото време десетки милиони хора по света умират всяка година от глад, а около половината (3 млрд.) от земното население живее в условия на постоянно недохранване!

САЩ и ЕС субсидират аграрното си производство с по 1 млрд. д. на ден – това са 365 млрд. д. на година. (Единствено военният бюджет на САЩ поглъща повече средства, за да се поддържа достатъчно голям потенциал, с който по всяко време и във всяка точка на планетата да могат да избиват хора). Взети заедно, тези изразходвани средства надхвърлят 15 пъти всичките отпуснати за една година помощи за слабо развитите страни.

Но и това не е всичко – с тази огромна сума от 365 млрд. д. индустриалните държави унищожават единствените пазарни сектори, в които слабо развитите страни биха имали шанс да постигнат експортни и икономически успехи.

Красноречив пример е субсидията за производството на памук в САЩ. 25 000 памукопроизводители там се подпомагат годишно с близо 4 млрд. д., което надхвърля с 1 млрд. д. стойността на произведения в страната за една година памук (= 3 млрд. д.). С предоставянето на тези помощи за своите селяни САЩ смъкват същевременно международната цена на памука с 25%, тъй като с тези субсидии се стимулира вътрешното производство. Така се постига пренасищане на предлагането на памук на пазара на най-големия световен консуматор на тази суровина. А това занижаване на цената с 1/4 причинява неимоверни загуби за страните производителки на памук от Третия свят. Само за Черна Африка загубите надхвърлят 300 млн. д. годишно, което е огромна сума за и без това обеднелия континент.

От това подбиване на международните цени чрез нелоялна конкуренция са засегнати и редица други селскостопански браншове и десетки страни от Юга. И докато лишените от поминък млади хора в страни като Египет, Алжир, Пакистан, Афганистан, Индонезия, Филипините и др. станаха лесна плячка на радикалния фундаментализъм, може да се констатира, че Черна Африка все още не е гнездо на международния тероризъм. Но в Нигерия, Буркина Фасо и Брегът на слоновата кост радикалните ислямски движения набират все повече привърженици, особено с провежданата от ислямистите социална политика на взаимопомощ, която често е и единствената подкрепа за населението. Погледнати от този аспект симпатиите към радикалните, недържавни организации с тяхната социална ангажираност не са учудващи.

Наложените от МВФ, СБ и СТО правила на новия световен икономически ред за глобално либерализиране на движението на стоки и капитали, за гарантиране на печалбите на инвеститорите, за задължителното обезпечаване на външните дългове, за еднопосочно блокиране на международната търговия и за едностранна нелоялна конкуренция вследствие на политика на дотации в развитите страни съставляват елементите на машината за изсмукване на богатствата от развиващите се страни с неизбежната последица – създаване на потресаваща бедност, мизерия и безперспективност в по-голямата част от света. Ответният резултат на тази абсурдна политика е превръщането на страните от Третия свят в непресъхващ извор на рекрути за тероризма.

Вече е съвсем очевидно, че тяхната задлъжнялост, обединяването на населението им и разпространяването на тероризма са пропорционално зависими явления и че политиката на развитие и живот назаем в никакъв случай не води до благосъстояние за народа. Тъкмо обратното, възниква порочна зависимост от непрестанно външно кредитиране – по-старите дългове изискват нови заеми за тяхното погасяване. Тази спирала на задлъжняване неминуемо ще доведе до пълен стопански колапс, както това стана през 2001/2002 г. в Аржентина и 1994 г. в Мексико.

Това кредитно финансиране на държавата и икономиката има и друго отрицателно измерение, че една значителна част от външните кредити отива за корумпиране на местните елити, или те си присвояват директно част от средствата. Тъкмо това е благодатната почва, върху която най-добре виреят фундаментализмът и тероризмът. Независимо че МВФ, СБ или страните от Г-7 отричат вината си за тази ситуация и обвиняват за нея самите корумпирани правителства в Третия свят, това не ги оправдава, тъй като точно те са превърнали тези страни в непресъхващо благо на корупция.

Този вид явно погрешна и безскрупулна политика не е единствено възможната и в никакъв случай не е безалтернативна. Сред всеобщия упадък в Третия свят съществуват и държави, които със своя автентичен модел на развитие вече са постигнали забележителни успехи.

Положителен пример в това отношение са преди всичко Китай, но и Индия, Малайзия, Чили и Виетнам. Колкото и различни да са техните пътища на развитие, общото в тайната на техния успех е, че те не възприемат “добронамерените” препоръки и не се подчиняват на натиска на МВФ и на СБ за премахване на защитните бариери на националното си стопанство. В резултат на това за последните 20 години, когато светът значително забавя темпото си на развитие, подчинен на новия световен ред, Китай например бележи средногодишен икономически прираст от над 8% и увеличава от 1980 г. насам БВП на глава от населението си с над 400%, което е забележителни 15 пъти повече от съответния показател за целия свят, взет заедно (той възлиза на скромни 28%). Индия, Малайзия и Чили от своя страна отбелязват за този период прираст на БВП на глава от населението от над 100%, което е близо четири пъти над световното ниво. При тези удивителни постижения не бива да се забравя, че в Индия, а и в Китай за последните 20 години населението се е увеличило с неколкостотин милиона и въпреки тази демографска експлозия тези страни бележат недостигнат от другите държави икономически прираст, и то на глава от населението!

Китай не допусна да се извърши тотално приватизиране и мафиотско разграбване на държавата, какъвто беше преходът в страните-членки на СИВ. Държавата не се оттегли от участието си в икономиката. С успешната си стопанска политика КНР ежегодно привлича чуждестранни инвестиции в размер на 50 млрд. д., досега общо над 800 млрд. д., при това в смесени предприятия със силно национално участие, т.нар. джойнт венчър, от които чуждите капитали не могат така лесно, без съгласието на китайските партньори, да бъдат изтеглени. При този стопански механизъм всеки чуж-дестранен инвеститор трайно се обвързва с китайската икономика и ако реши да се откаже от ангажимента си, най-често ще загуби вложените средства в полза на стопанството на Китай. И въпреки рестриктивните мерки, те се приемат с охота от интернационалния капитал само и само той да може да стъпи на този феноменално развиващ се пазар. Понастоящем КНР е най-големият ползвател на мобилни теле-комуникации, изградил втората по дължина автомагистрална мрежа в света, най-динамично растящият автомобилен пазар, а китайският народ е на второ място по всеобща покупателна способност след американския.

Както Китай, така и Индия, и Малайзия са запазили рестриктивен контролен режим върху вноса на стоки, особено в отраслите, в които те са все още неконкурентоспособни. Това не е сляп протекционизъм или пък напълно оттегляне от реалностите на света, преследвано като държавна политика от КНДР (Северна Корея), а бавно, обмислено и разумно отваряне към глобалния световен пазар. Главното в този подход на интеграция е, че не е допуснато той да бъде ръководен от финансовите интереси на външни сили, а от съответната държава според нейните национални, икономически приоритети.

Разбира се, това развитие не е по силите на всяка една страна от Третия свят и ще бъде допълнително затруднено, ако водещите 24 индустриални държави не променят изцяло досегашния си подход към развиващите се страни, да ги третират като полуколониален пазарно-суровинен придатък и като поле за нерегламентираното, стихийно действие на капитала. Индустриалните държави трябва да отворят пазарите си за всякакъв вид стоки, а не само за суровините, от които се нуждаят; да изработят и въведат в практиката ново търговско споразумение за световния стоков обмен, което да е в интерес и на по-слабите. Преследваната досега политика на лобизъм, стремежът на финансовите институти към все по-големи и гарантирани печалби, постигнати с цената на социални сривове на цели народи, трябва да бъдат обуздани. В противен случай социалното пропадане на по-голямата част от населението на планетата, обхващащо все повече хора, и концентрацията на приходите в една незначителна прослойка ще раздели света на островчета на благосъстояние и на огромни територии на невероятна социална мизерия, водеща до постоянни бунтове и размирици. Това неминуемо ще доведе до непреодолима омраза и конфронтация вътре в държавите, а и между тях. Ще зачестяват и терористичните акции с всякакви средства срещу “златния милиард” на човечеството. Налагащият се извод от растящата сегрегация в обществата е, че изворите на световния тероризъм се коренят в настоящия несправедлив световен икономически ред и без неговата промяна борбата срещу тероризма няма да бъде увенчана с успех.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук