ЧОВЕКЪТ Е МУЗЕЙ … ИЛИ РАЗКАЗ ЗА САЛВАДОР ДАЛИ

0
294

И МЪРТВОТО Е ЖИВО, АНГЕЛЪТ НЕ Е СЪЩЕСТВУВАЛ, САЛВАДОР ДАЛИ СТАНА САЛВАДОР ДАЛИ, КОГАТО ПРИЗРАЦИТЕ РИСУВАТ, ВРАГ НА ФРАНКО, АТОМНА МЕЛАНХОЛИЯ, ВЕХТОРИИ В ДУШАТА, МАЕСТРО В КАРТИНАТА И ЕДНА БУТИЛКА РОЗОВО ШАМПАНСКО…
Дяволска работа е това да приказваш с художник. Не знаеш какъв кюляф ще ти извърти, когато най не очакваш, нищо че целта ти е благородна, любов към картината, все едно, гласът ти се губи и се изгубва. Но по-добре слушай… Остава гласът на художника (даже и безмълвен да е той, толкова си чел от него, за него), остават лицето му, очите му, четката, която се движи в слънчева мазка по зеблото, остава в ушите ти: “Е, както сега мога да рисувам, да имам поне още двеста години” (копнеят някои), остава благородната радост от докосването до демиурга и магьосника, който те прави подвластен и само с една картина.

Есеистка, поетеса, журналистка. Завършила е българска филология и история в СУ “Св. Климент Охридски”. Работила е в различни централни издания. Издала е 4 художествени книги, между които стихосбирката “Странни знаци” и есеистично-документалната “Поздравете всички от мен” (книга за Ламар), спечелила конкурса “Сто книги” на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра книга за 1997 г. (изд. “Анубис”, 1997 г.) Авторка на стотици есета, пътеписи, статии. Член на СБП и СБЖ.

Всеки човек е един жив и подвижен музей. Кой ще отрече, че паметта не върши музейната си работа още от люлката, та до гроба. Тя е, която обогатява или оскъднява този музей. Услужлива или не, умна или не, тя върши работата си чрез своето сито, като прецизно пресява всеки миг, всяко действие, мисъл, вещ и всичко, до което се докосваш, с което живееш. И ако имаш въображение, непременно ще си представиш този музей като един кораб, който животът ти натоварва със “стока” от различни пристанища, корабът, обаче, колкото и як корпус да има, все пак се напълва, трудно побира вече товара, тогава идва моментът на услужливата преценка на паметта, на нейното невидимо сито, което “определя” какво от “стоката” да остане и какво да се изхвърли, ако искаш да не самопотопиш себе си – кораб. И благодарение на това собственият ти музеен кораб оцелява и при бури, и при тихо време. Някой още сега може да се опита да възрази, че поначало музейните работи са мъртво нещо, нищо подобно, я попитай паметта и ще разбереш, че това не е така. Нещата стават мъртви, ако са мъртвородени. Понякога това се разбира късно, но няма значение, важното е, че все пак се разбира. Истината е, че живото нещо никога не умира. То, ако не беше така, щеше ли да има хора и живот изобщо. А и само живото се стреми към живот, не и мъртвото, защото мъртвото няма памет. Друг е въпросът, че човекът поначало е сглупил, дето мисли само себе си за жив и действителен. И си носи последствията от това. И ще ги носи, докато не поправи грешката си. Според човека един камък е мъртво нещо, един кон не е мъртво нещо, ама пиши го мъртво, че не мислел с човешкия акъл, един облак в небето, един остарял и с още по-остарели чаркове часовник също били мъртви, а да не говорим за картината, за нея и дума да не става, че е жива, само “извиквала чувства, мисли”, но и тя е мъртва работа. Виж какво, човече божий, време е да захвърлиш вехтите си формули и граматики в един друг музей, самият ти трябва да останеш завинаги в този музей, където само ти ще бъдеш мъртвият, а жив ще бъде в това време облакът в небето, кобилата, която ражда жребчето си върху горския шумак, старият разбрицан часовник, чието тиктакане е спряло, за да тиктака сърцето ти. Ти не заслужаваш тиктакането на сърцето си, докато не разбереш, че няма смърт. Ти ме гледаш, съгласяваш се с мен, но излезеш ли от моя музей, пак я караш по старому, пак почваш да делиш нещата на живи и мъртви. Добре, ще каже някой, че главата ти е корава в такъв случай, а аз ще кажа, че е мека. Затова ще нарисувам една размекната глава, един разбрицан часовник, чиито изхабени чаркове застигат света, смилат го между зъбите си, ще нарисувам един град подобно на жена с чекмеджета, твоята жена, твоето обиталище и живелище, драги, защото, съвременнико мой, ти си свикнал всяко нещо, мисъл или вещ си свикнал в специално чекмедже да слагаш и самият ти на чекмедже си станал. Ужасяваш се от мен. Ужасявай се, глупако, аз ще ти нарисувам друга картина, с която ще искам да ти кажа и други работи. Един портрет на Волтер например. Знаеш, че не друг, а самият френски мислител е казал, че ако нямаш бог, трябва да си го измислиш, ама бог трябва да си имаш, иначе си мъртво нещо. Впрочем сам влязох в капана, дължа ти уточняване, и мъртвото нещо е живо, не е прав, защото да имаш бог, па и най-добрият да е той, значи да си зависим, да си роб на някого или на нещо. Затова ще го нарисувам чрез няколко развлечени и уж живи фигури, които “твърдят”, че си имат бог, една от тях ще държи птичка в клетка срещу светлината, може Волтер да им е богът, тяхна си работа. Ще ти нарисувам нещо по Песните на Малдорор от Лотреамон, а после и по Тавромахията на Пикасо… Не забравяй, че и аз като всички живи хора си правя музей, че моята световна длъжност е да рисувам картини, които да тревожат мисълта ти, да обръщат с краката нагоре (така сигурно те ще бъдат по-вярно стъпили на земята), и не бързай да твърдиш, че човек трябва да мисли, както ходи по земята, тоест с крака, защото по този начин той не стига по-далеч от ноктите си (гледа там, а знайно е какво има там). Какво започваш да крещиш в лицето ми неистово и от слабост започваш да ме оскърбяваш. Само че това, с което ме оскърбяваш, е най-великата похвала, която ми даваш, най-положителната рецензия, която съм чувал в живота си. Искаш ли да ти повторя тази рецензия на глас, та да я чуеш. Само че ти нямаш способността, съвременнико, оценката към другите (за теб тя е винаги отрицателна) да я приемеш за оценяване на твоите стойности. Паметта ти непрекъснато се брани от подобни неща, пази се като дявола от тамяна. Да, но сега те моля първо да ме изслушаш внимателно и да ми отговориш на нещо, преди да ти повторя оценката за мен. Твоят далечен предшественик е бил по-хитър от тебе, по-умен (той е и мой предшественик, да, аз твърдя това, че аз съм истинският някой наследник), той е измислил ангела и дявола, ангела за тебе, дявола за него, само че разкри подлостта му и като него захвърли ангела, защото никой жив не живее с ангели, а с дяволи. Дяволът разрешава всичко, а ангелът нищо (и ако все пак има нещо мъртво в тоя свят, то е ангелът, ангелът, който никога не е и съществувал, а и няма да съществува, докато свят светува). Човекът с дявола живее, както човекът с човека и вече не можеш жив човек да видиш. Ти няма да признаеш, че това е така, но в душата си отлично знаеш истината. А аз я признавам тази истина, както признавам и оценката ти за мене, която е хулна истина. В Мадридската ми изложба за четиристотинте графики (офорти, ксилографии, литографии) казваш, че са натрапчиви мисли с литературна матрица, с ограничени теми, четири или пет, каменни пейзажи, меки часовници, бедрени кости, призми и пиана, сънища, довлечени пред зрителя от пътищата на делириума на въображението, пържолата върху рамото на Гала (жена ми), прасецът на Вилхелм Тел в чашата, монотонност ала Сахара, бягащи линии от центъра на рисунката, ненамерено златно сечение, а останалото – пълнеж от невидимите избухвания на предмети върху цялото пространство, в Атомната Леда, Мадоната на Порт Лигат, коне и конници от кръгове (сякаш рисувани от слабо надарен юноша по думите на Лорка, който се сили да стане художник), идва ред на срещата на чадъра и шевната машина върху масата за дисекции, срещата на две пържени яйца в морето на Порт Лигат, чудноватата среща на Исус с дванадесетстенните фигури… Да, да, казваш, необичайното почва да се повтаря и предизвиква втръсване (това и от мед се получава). Салвадор Дали постигна да е Салвадор Дали, формулата две плюс две равно на четири е открита, после качественият скок да се събират портокали с ябълки, с орехи, моркови, столове и птици, бедрени кости и меки часовници, ето и мастиленото петно, което се превръща в женско тяло, каращо зрителя да се задъхва, сега ще излезе най-сетне нещо, уви, пак запъртък. Дали не можа да нарисува нито една-единствена линия като Пикасо, а само разруши прекрасното в неговата Тавромахия и се спасява само с причудливите си надписи като “Изкачва стълбата сякаш слиза по нея”. Дали ти мечтаеш да бъдеш Раймундо Лулио, макар да твърдиш, че искаш да бъдеш собствения си умрял брат Салвадор, а истината е, че искаш да бъдеш Салвадор Дали. Спокойно, Дали, ти вече си станал Дали… И така нататък.

Съгласен съм, че всичко това е така (по твоя метър мериш), истина е, че искам да бъда Лулио, че искам да бъда някога живия ми брат Салвадор. Сянката им ме преследва. Италианският теолог ми е причудлив с това, че има нужда да го обърна с краката нагоре, за да тръгне правилно по земята, как, това аз го показвам в картините си, а колкото до брат ми, на когото съм кръстен, след като съм се родил девет месеца преди да умре. Бил е на две години, той е моят призрак. Мама казваше непрекъснато: “Същият, същият, жив, милият ми Салвадор”. Още чувам майчицата си и за да видя призрака на брат си, поглеждам се в огледалото. Аз много дължа на този призрак, съветвам всички да си намерят призрака и да го помолят да ги преследва, никога да не ги оставя самотни, защото самотата (да се живее без призрак) е страшно нещо, наистина смърт, нищо, един призрак води друг призрак, другият – следващия, и така нататък. Какво богатство от призраци и видения, които ще ти помогнат да видиш призрачния свят, а не живия пред теб, който няма да ти избяга. Но какво лошо, призрачният също е истински, даже по-истински, паметта на живия. Не ви харесва. Е, затова и мнението ви за мен, колкото и искрено и вярно за самите вас, не почива на никаква истина. Защото нямате собствен призрак. Разбирам ви, човекът има странната способност да гони призраците от себе си, вместо да ги кани. Ще кажете, че това е лудост, въпрос на мнение и памет.

А за Гойя и Пикасо.

Неуслужливата памет забравя, че Гойя е бил собственик на най-много призраци до Пикасо и благодарение на това е разрушил лъжите на своя свят, в резултат на което малко сме поумнели. Същото е и при Пикасо в наше време, даже в още по-голяма мяра, той доунищожи напълно света на неуслужливата памет, създаде нова памет на човечеството и аз я благославям тази памет, която ще будува поне още четиристотин години на поста си, докато се появи следващият Пик асо. Пикасо е демиург, не гений. Аз съм само гений.

Сега с помощта на призраците си ще нарисувам поредната си картина, а някой ще рече, че правя това с помощта на единия си мустак, който превръщам на четка. Да, има ли значение от какво е четката ти, мустакът също е четина и добре служи за живописване. Подскачате от възмущение. Припомняте ми, че разсмивам обитателите на шестнадесети парижки район и новобогаташите в Сен Назер, механизмът на гримасите и маските ми произвеждат палячовщина, зловеща клоунада и велика демагогия. Дори Бретон се опита да ме уязви, че съм отишъл в Ню Йорк, за да се кланям да долара. Престанал съм да се боря срещу него, но той забравя, че за американеца доларът е божество, ядец мосю Бретон (Ето как се ражда мълвата, а мълвата – славата). Жари не можел да измисли по-алчен Юбю от мен, защото съм забавлявал отегчени милиардери и съм подхранвал с любопитна и сензационна храна жълтия печат, докато в това време имало по-сериозни неща, например като Испанската гражданска война, като мъчението на баските във франкистките затвори и така нататък. О, не бива да се забравя, паметта трябва да има съвест, иначе не би била памет… Наскоро го казах и пред един руски журналист, че никога не съм бил привърженик на Франко, а негов враг. Комунист не съм, комунист е Пикасо. И двамата избягахме от Франко. Че той е комунист, това не пречеше на нашата дружба, нито еднакво да мразим насилието и да рисуваме картини, които да разобличават това насилие. Но за разлика от Пикасо, който съзнателно си създаваше легенда Пикасо, без да има нужда от нея, аз не я създавам, при всичко прилича на създаване на легенда за личността ми. В това е и заблудата, а може би и неразбирането на личността и творчеството ми. Моята екстравагантност е самата ми природа. Тя ми помогна много, за да привлека вниманието върху себе си и не бързайте да ме упреквате за това. Не ме съдете, тежко е да се чака, екстравагантността помага обаче само на дарбата, но не и на бездарието. После всичко си тръгна нормално. Предизвиквах преди всичко с картините си, но кажете ми как да се отърва от екстравагантната си природа. А и защо, не е ли тя, която мами виденията да не ме оставят на мира. И ако за много мои събратя скучаещите милиардери са просто скучаещи милиардери, старият часовник с разбрицана машинария е стар часовник с разбрицана машинария и така нататък, то за мене това не е така. Не мога да мисля в класически смисъл за нищо на този свят даже и да ме заплашат с разстрел, непрекъснато виждам разединени части от човешкото тяло и лице, хипертрофирани устни, уши, нос, меки часовници, хора и природа, които са разнищени и само нарисувани върху платното могат да се обединят от една мисъл и идея. Ще кажете – луд. Кому е нужно. Ако човекът днес не иска да види какъв е, ако не иска да признае какъв е, че е античовек, аз не съм виновен. Трябва да му помогна, както са правили това преди мен големите художници още от времето на Веласкес и Верлери де Ленка до Пикасо. Съчетах реализма, импресионизма и абстракционизма в симбиоза, за да получа моя сюрреализъм, който отдавна забрави теоритизациите на Бретон и Парижката школа. Това е моят маниер. С него изявявам стила си. Стилът е моята мисъл, а мисълта съм аз самият. Съвременната раздвоеност и самота на човека са жива реалност, която трябва да се види. И понеже има хора, които не виждат тази реалност, обвиняват ме в налудничавост, в нелоялност, лъжа, фалшификация и какво ли още не. В такъв случай картините ми наистина не са понятни на всеки. Аз не съм опростител, нито фотографин. Може би невинаги реакцията от моите картини да е положителна, важното е , че тя извиква реакция у зрителя. А когато той реагира отрицателно, обикновено е видял истината, която не иска да признае, с една дума: дяволува, вместо да я признае. Не ще да признае критичното си положение, заплахата от унищожителен ядрен конфликт. И как не се страхува от една такава съдба съвременникът ни, защо мене ще обвинява в лудост, когато лудостта тропа на вратата на сърцето ни и иска да я пуснем, за да се самовзривим. Ето тези мисли ме вълнуваха, когато рисувах “Атомна меланхолия”, “Апотеоз на долара”, “Портрет на Пол Елюар” и много други. А съвсем не искам да съм пророк нито в обществения свят, нито в света на изкуството, аз само изразявам най-искрено и скромно скромните си мисли. Затова и хапливо започнах разказа си и не се отказвам от нищо, което съм казал. Човекът днес има нужда от истината за вчера, за днес, за да не се излъже утре. За това “утре” живея и създавам себе си, музея си. Той може да ви се стори странен с причудливите си вехтории, но аз не мога да не ги оставя в него и да ги завещая на бъдещия човек. Нека се види че не са събирани от любов към вехториите, събирани са така, както всеки човек събира неусетно и почти несъзнателно необходимите му за душата и тялото неща. Разбира се, преди всичко в този мой музей са картините. Но повярвайте ми, те първо бяха събрани в душата ми и когато тя си отиде с тялото, ще останат те по-живи от самия мен днес. Пак моята самоувереност и екстравагантност. Но преди да ме оспорите, заповядайте, вход свободен вчера, днес, утре, винаги. И сравнете музея ми с вашия, този в душата ви. Нали ви казах – човекът е жив музей.

Послепис. И понеже аз не съм виждала музея на Дали, а само негови картини и графики от предишните гостуващи изложби на Съвременна испанска живопис (1985 г.), гостуващата през 1990 г. изложба на Дали чрез Музея на националната писменост в Прага, както и последната изложба на фондацията за култура и изкуство “Стратън” с генералното спонсорство на “Трон” ООД, ще се задоволя с това, което зная за този музей. Той се намира в старинното, потънало в зеленина градче Фигерес, на стотина километра от Барселона, почти на границата с Франция. Отсядаме в Салона на охлюва, една мъничка квадратна стая, а върху масата от маслиново дърво в средата има грамаден охлюв. Самият охлюв е истински и изпълнява ролята на часовник и лампа. В следващата стая има модел на грамадно пшеничено зърно, а стаята на жена му (рускинята Гала), починала неотдавна, прилича на яйце.В следващите стаи ще видите какви ли не архитектурни форми и ребуси от дърво и тухла, от желязо и всичко, което може да служи за художествено оформление на този причудлив дом, направен от непрекъснато закупувани рибарски хижи, съединявани с по-рано закупените. Един чудноват бял лабиринт. Ето го и ателието му, където маестрото работи много и почти непрекъснато. Ето и последната картина: шахматната дъска, по вътрешността на която се различават бледите контури на одалиска и натюрморт. Любезният маестро ни подава поред няколко вида очила, за да я видим, и наистина пред нас се получава едно чудо. Струва ни се, че той е вътре в самата картина, получава се една релефност благодарение на стереоскопичния способ. Иначе картината напомня Мондриан, ако не употребим съответните очила. И ако му кажеш мисълта си, той непременно ще се разсърди, защото смята, че такъв художник няма. Другата картина, която може да се види в ателието, е една селянка, инспирирана от картината на Миле “Молитвата”. Това е вариант. Има още четири картини със същия сюжет, рисувани в различно време на деня, при различно осветление. Следва музеят-театър. Едно невероятно сюрреалистично произведение, ексцентричност, характерна за Дали, това е един музей-символ по неговите думи. Някога помещението на този музей е било общинският театър на Фигера, то изгаря по време на Гражданската война, а после се възстановява и служи за пазар на риба, затова Дали го нарича музей-театър. Тук се вижда допотопният му кадилак, първият автомобил с автоматична скоростна кутия. Такъв са имали Рузвелт, Ал Капоне. Колата е пълна с охлюви и манекени, които, ако пуснете пет пезети на съответното място, ще почнат да се обливат с бавноструйна вода. Тази кола странно напомня за онази – “дъждовно такси”, с което той се появява на изложбата на сюрреалистите през тридесет и осма година в Париж. В музея може да се види академичната тога на Дали зад витрина, стаята, наподобяваща овала на лицето на Мей Уест, канапе във форма на устни и камина, представляваща нос. В приземния етаж – холограма, която представя “Придворните дами” на Веласкес, седнали на една маса с хора, пиещи елзаска бира. Освен много още експонати, които излъчват причудливост, тук се намират и много от картините на художника, представящи халюцинациите на авторовото подсъзнание, разкриващи буржоазната реалност: идиоти с огромни глави и деформирани лица, лунни пейзажи и така нататък. При учудване от всичко това, той мръдва извитият си мустак нервно, насочва го като мембрана към тебе и с вдигнат високо гледец казва сериозно: Аз съм прочут още по-рано, преди да стана Дали, когато леля ми ме завела в магазина да ми купи лукчета. Показах се истински тиранин към домашните си за това, че магазинът бе затворен и аз нямаше да получа бонбони. Баща ми смръщи вежди – този ще ни дойде дохаки. Това ме направи прочут в целия род.

Дали, облечен в бяла копринена туника и със знаменитата си шапчица с пискюлче, накрая сяда в едно от причудливите си кресла (дървена котка с краката нагоре, ноктите й стърчат извити, на тях са закачени разни бележници, листи и всякакви дрънкулки), секретарят му Антони Пичот носи първата бутилка розово шампанско (испанско).

Из готовата за печат книга “Златното сечение”

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук