БЕЗТЕГЛОВНА ХЕГЕМОНИЯ

0
157


Новата роля на труда в неолибералния ред

Лявоцентристките правителства, които доминираха в Североатлантическата зона до началото на новото хилядолетие, сега изчезнаха до едно. В рамките на шест месеца след победата на Буш в САЩ, коалицията “Маслинено дърво” се срина пред Форца Италия на Берлускони. Есента на 2002 г. извади от кабинета социалдемократите в Норвегия и Дания. През април 2002 г. ръководеното от лейбъристите правителство на Кок подаде оставка заради доклад, посочващ, че холандски войски са намесени в клането в Сребреница. Следващия месец Жоспен се оказа на унизителното трето място след Ширак и Льо Пен в надпреварата за президентските избори във Франция, а десните триумфираха в парламентарните избори. В Германия коалицията на социалдемократите и зелените спечели със съвсем малко, благодарение на щастлива случайност. Въпреки, че САП (Социалдемократическата партия в Швеция) поддържа историческото си надмощие в страната, днес на нея й липсва абсолютно мнозинство, а Персон получи жесток удар през 2003 г. в кампанията за въвежданeто на еврото. В Гърция, където ПАСОК от 1981 г. насам е била извън властта само за три години, Симитис се промъкна отново през 2000 г. с 43,8 на 42,7 %.

На фона на тази картина Великобритания беше подозрителното изключение. Единствено в Обединеното кралство лявоцентристко правителство остава твърдо на мястото си. Контролът му над властта се засилва, най-малкото с втория му мандат, и продължава да се радва на широко поле от електорално превъзходство. И двете характерни особености – оцеляването на партията на Новите лейбъристи в общия обрат на политическото колело и мащабът на превъзходството им вътре в страната, ги отделиха в рамките на зоната на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие.

На други места, въпреки че администрациите бяха преминали от лявоцентристкото пространство към дясноцентристкото, блоковете, гласуващи партийно, останаха относително стабилни – с отклонение само с един пункт от 50:50 в САЩ, например. Във Великобритания, обратно на този процес, стана много по-драстична промяна. Успешните изборни победи на Блеър през 1997 и 2001 г. доведоха до най-голямото парламентарно мнозинство в следвоенната история, като при втората в него влязоха 413 депутати лейбъристи срещу 166 консерватори и 52 представители на либералните демократи. Дори със затъването на Великобритания в окупацията на Ирак, партията на Новите лейбъристи изглежда е на път да спечели безпрецедентен трети мандат през 2005 г.

Изключението, което прави Блеър, поставя три взаимосвързани въпроса, които трябва да се разглеждат в съпоставителен, международен контекст. Какви са причините за стабилността на режима на Блеър? Каква оценка трябва да се даде на управлението на Новите лейбъристи? Къде трябва да търсим логиката на политическата опозиция?

Безпрецедентното парламентарно мнозинство на Блеър трябва първо да бъде дешифрирано, тъй като скритата картина на изборите изглежда доста различна. В абсолютни стойности народният вот от 10,7 милиона през 2001 г. беше дори доста под 11,5-те милиона, с които Кинък претърпя поражение през 1992 г. По-малко от един на всеки четирима избиратели (24 процента от целия електорат) действително е сложил кръстче за правителството на Блеър, докато броят на гласувалите избиратели падна от рекордно ниските тогава 71 процента през 1997 г. на едва 59 процента през 2001 г.

Без представители в парламента са 2,8 милиона въздържали се от гласуване в бившите основни индустриални райони на Великобритания – метрополите Тайн и Уеър, Манчестър, Мърсисайд, Уест Мидлендс, Клайдсайд и Южен Уелс. Именно твърдите лейбъристи не излязоха да гласуват – белите в старите каменовъглени райони, азиатците в градовете във вътрешността на Ланкшър, особено тези на възраст под 25 години. Гласувалите паднаха под 44 процента в тежките избирателни райони около корабостроителниците на Тайнсайд, необещаващите общински имения на Гласуег и полуизоставени жилищни сгради на Салфорд и централната част на Лийдс; и под 35 % -в разрушените райони около доковете на Ливърпул.

Измерена като лишаване от избирателни права на работническата класа, американизацията на британската политика се засилва драматично при управлението на Новите лейбъристи до нива на въздържалите се от гласуване, характерни за самите Щати. Значи солидното мнозинство на Блеър е продукт не на ентусиазма на избирателите, а на избирателната система на принципа “Победителят взима всички гласове”. Принцип, който представи по доста изкривен начин едно от най-поразяващите явления в съвременната политика на Великобритания – рухването на консерваторите, исторически управляващата партия на страната.

Тъй като ако подкрепата за партията на Новите лейбъристи беше слаба, то вотът за торите рухна: от респектиращите 14 милиона през 1992 г., през 9,6 милиона през 1997 г. до едва 8,3 милиона през 2001 г. Във всички големи градски центрове на новата Средна Англия, която беше мечтата на Тачър – неорганизираните собственици в сектора на услугите, изоставиха нейната партия и гласуваха за лейбъристите, или не излязоха да гласуват. Консерваторите запазиха само две места от 23 в централен Лондон, едно от 25 в Голям Манчестър, нито едно в градските райони на Мърсисайд и Тайн и Уеър. Те бяха буквално пропъдени от периферната келтска част, с едно единствено място в Шотландия и нито едно в Уелс. Настоящите им 166 депутатски места идват преди всичко от основните области на торите – графствата и околностите на градовете. Никъде другаде в Европа управляваща дясна партия не е претърпявала такъв провал. Именно този разгром беше през последните седем години предпоставка за неоспоримо управление на Новите лейбъристи – за тяхната безтегловна хегемония.

Упадъкът и неговите решения

Зад тази смяна на ролите в политическата система стоят социални и икономически промени, ковани по време на две десетилетия стремителна неолиберална реформа. Исторически корените на надмощието на консерваторите могат да се проследят в специфичната конфигурация на английския капитал. Той възниква през 17 и 18 век, когато земевладелската аристоркрация, подкрепена от богатата търговска прослойка, живееща в Лондон, става първата капиталистическа класа в Европа, командваща една разрастваща се презокеанска империя. Индустриалните производители от Севера, получили признание по време на онези десетилетия, когато Англия на собствениците замръзва пред гледката на революцията от другата страна на Ламанша, се стремят не да предизвикват този ръководен от земевладелците блок, а да се включат в редиците му. Държавата на капиталистите-аристократи – в ядрото си суверен на короната в парламента, е била съхранена в основата си до края на 19 век, натрупвайки растяща могъща армия от господстващи институции: Короната и колониите, правителството и парламента, Лондонското сити, съда и армията, университетите и държавните училища. Тя се оказва напълно способна да поеме удара на всеобщото избирателно право. В съответствие с вътрешната логика на този установен ред именно консерваторите със своя твърдо имперски и земевладелски произход (повече от либералите, които са по-тясно свързани с градовете и промишлеността) се явяват единната партия на капитала, от която има нужда новата система след като работническата класа вече е получила своето собствено представителство с раждането на Лейбъристката партия. Господари на държавническото изкуство в страната, консерваторите са през по-голямата част от 20 век естественият политически глас на върхушката.

До 60-те години на 20 век този господстващ блок управлява (с кратки лейбъристки прекъсвания) през почти целия век на упадък след имперския апогей на Великобритания. “Ревизията” на Втората световна война разкрива пропукваща се и изоставаща производствена база, остаряла поради липса на инвестиции; докато Лондонското сити, с помощта на Бенк ъв Ингланд и държавната хазна, търси по-високи печалби в чужбина. Заем поставя Великобритания в положението на длъжница, която зависи от милостта на Вашингтон. В продължение на десетилетие или повече след 1945 г. степента на тази зависимост остава скрита, тъй като бавното възстановяване на разбитите от войната икономики в Европа и Япония позволява на Великобритания да се наслаждава на относително превъзходство. В същото време Чърчил се бори да държи здраво остатъците от империята. Докато навсякъде другаде старият елит е унищожен и се възстановява от пожарите на войната и окупацията на САЩ, тук традиционният ред, подкрепен от победата, продължава да властва. Накрая, през 60-те години на ХХ век, с изчезването на всички колонии и задаващото се ново предизвикателство в лицето на Европейската общност става невъзможно да се пренебрегват симптомите на стагнацията.

През следващите петдесет години следват четири опита за модернизация, обединени от щурм срещу организираната работна сила. Политически ограничено в сравнение с аналозите си в другите европeйски държави, британското профсъюзно движение притежава здрава и културна сплотеност в рамките на твърдо укрепената индустриална класова система в страната, с което си извоюва правото на глас в предприятията. Тезата на Уилсон “Вместо несъгласие”, в която той проповядва намаляване на синдикалните права в замяна на право за участие в “разгорещените” технологични и корпоративни процеси, не получава подкрепата на собствената му партия.

След 1970 г. стратегията на Хийт за влизане в Европейската икономическа общност, съчетана с финансови стимули и удар върху организираната работна сила, се превърна в непримирима опозиция на профсъюзите. Лейбъристкото правителство, което се върна на власт през 1974 г., отново се прицели в профсъюзите като основна причина за безработицата и инфлацията и въведе за първи път в развита държава програмата на Международния валутен фонд за възстановяване. Орязването на разходите в бюджета от страна на Калаган съсипа най-ниско платените работници в държавния сектор и тяхната открита съпротива и враждебна реакция върна торите на власт.

Накрая с идването на Тачър модернизацията беше извършена с пълна сила. Безработицата за над три милиона души беше задържана хладнокръвно в продължение на едно десетилетие. В това време консерваторите прокарваха главоломна програма за социално преобразувание, което смаза съпротивата на профсъюзите, дерегулира финансовите помощи и приватизира обществените услуги и общинските жилища, за да създаде една нова прослойка от дребни инвеститори и наемодатели. С изключение на отбранителната промишленост, където “британските професии” останаха ценени, производството беше оставено на произвола на съдбата. Това беше решението на финансовия капитал.

Маркетизация на властта

Но за да извършиш такива промени, е необходима идеологически яростна атака не само срещу синдикализма и държавните услуги, но и срещу обществените услуги, университети, БиБиСи – в крайна сметка срещу цялостния характер на управление на обществените услуги, срещу уважението към класите и културното разграничение, върху които самата политическа хегемония на консерваторите се беше основавала толкова дълго. Тачър запази традиционните институции на стария режим, но нейният щурм ги лиши от легитимност. Това неизбежно се усети и в рамките на собствената й партия. Предците, които при класово-командната система, държаха в ръцете си стратегическата политика и управленските решения, подкрепяни лоялно от основната средна класа, сега бяха изместени от по-комбинативни, дребнобуржоазни и новобогаташки слоеве, в идеологическо отношение отдалечени от висшите традиции на торите. Консервативната партия падна жертва на собствения си успех.

Ако беше получило глътка въздух в положението си на опозиция след оттеглянето на Тачър, едно прагматично ръководство на консервативната партия в лицето на Кларк, Патен, Хезълтайн, Хърд, може би щеше да постигне общ консенсус относно европейския монетарен и политически съюз. Въпреки че Маастрихтският договор щеше неизбежно да бъде травмиращ момент за Партията на империята. Тогава на лейбъристите щеше да им се наложи да се справят със срива на “Черната сряда” през 1992 г., който беше следствие от задържане на надценената стойност на лирата в системата на валутния курс. Но фиаското на лейбъристите по времето на Кинък през 1992 г. задържа Мейджър на власт. Вътрешната криза на консерватизма изригна по времето, когато партията беше още на власт, когато настроеният скептично към обединяването на Европа кабинет се изправи срещу Мейджър по повод Маастрихтския договор.

Прагматизмът на традиционния консерваторски елит беше силно засенчен от тази нова прослойка след изборното поражение през 1997 г, когато партията се раздели с интересите на финансовия и мултинационален елит. Спиралата надолу получи още едно завъртане през 1998 г. с новия устав на партията, който даде на безгласните досега членове на местните Асоциации на поддръжници (със средна възраст 62 години, повечето провинциални жители) правото да избират лидера на консерваторите. В резултат на това бяха отхвърлени доказани национални политици в полза на Йън Дънкън Смит, наперен циркаджия, неспособен да нанесе и един парламентарен удар на Блеър, независимо от проблемите на правителството във връзка с Ирак. Накрая, през октомври 2003 г., след унизителното поражение в частичните избори в Лондон, апаратчиците от централния офис предприеха преврат и анулираха правото на партийните членове на този “смъртоносен вот”. Това, че днес Майкъл Хауърд трябва да бъде приветстван като спасител на партията, е само по себе си мерило за дълбочината на кризата при консерваторите.

Консолидаторите

Когато влязоха във властта през 1997 г., Новите лейбъристи бяха наследници на социална картина, преобразувана от тачъризма. В Лондонското сити индустриалната архитектура на дерегулираните финансови компании погълна останките от джентълменския капитализъм в малките градове. В южна Англия се разшириха предградията. Силиконовите и фармацевтични фирми, финансирани с японски и американски капитал, изникнаха по протежение на коридор М 4 на югозапад от Лондон и Рединг. Жилищните сгради в старите текстилни градове останаха със заковани прозорци, заводите за желязо и стомана бяха изоставени. Успешна в същината си като прехвърляне на класовото богатство и власт, тачъристката модернизация явно не успя да намери решение на дългосрочните проблеми, свързани с производителността и инвестициите. Много от обществените услуги, които се нуждаеха от пари, потънаха в частни ръце. Състоянето на училищата и болниците продължи да се влошава. Приватизацията на железниците се оказа пълен крах.

От самото начало обаче партията на Новите лейбъристи се беше врекла по-скоро да консолидира парадигмата на тачъризма, отколкото да създаде нов модел. Позицията на хартата й “Революцията на Блеър” показа поразителен респект към нейните постижения. В министерството на финансите Браун щеше да се стреми към това нивата на финансов излишък, който обикновено отива за Третия свят, да бъдат увеличени с няколко евтини мерки срещу бедността. В дневния ред беше “стабилна, постепенна реформа”. Правосъдната система щеше да бъде затегната, с цел да нарасне вероятността за присъди. По въпроса за Европа, “презирайки” неолиберализма на торите, Новите лейбъристи щяха да предвижат напред програмата за свободен пазар на континента. Всякакви стъпки към автономен федерален блок, центриран около Франция и обединена Германия, щяха да бъдат осуетени чрез тромавото разширяване на Европейския съюз и конституционното изискване за междуправителствени механизми. Оста Лондон-Париж-Бон/Берлин би била залог, че военното разширяване в Европа е спряно чрез НАТО и лидерството на САЩ. В своя защита Блеър обеща: “Да, аз ще натисна ядрения бутон”. През 1996 г.кабинетът в сянка беше накаран да излезе с единодушна подкрепа на Клинтън и Мейджър за въздушните атаки над Ирак. Макар че социалдемократите, поддръжници на Новите лейбъристи, не бяха престанали да се надяват, че правителството ще прозре и ще се обърне към политика на социално преразпределение, ръководството никога не им е давало основание за такива илюзии. Програмата за войнствена, силно неолиберална единица, в която щеше да се превърне Великобритания на Блеър, беше ясно представена предварително.

Задържане на растежа

На икономическия фронт Кларк и Мейджър вече бяха дали своя принос за възстановяването от двугодишната рецесия, с която завърши разцветът на Тачър-Лоусън. От 1993 г., когато ниската стойност на лирата стерлинга спомогна за покачване на износа, започна да се забелязва отново ръст в икономическото развитие. До 1995 г. Мейджър можеше да се похвали с най-ниската инфлация и най-високите цифри за ръст на развитие и заетост в Европейския съюз. Финансиовият балон, надут първоначално от увеличенията на лихвения процент на федералния резерв, изпрати лондонския стоков пазар нависоко. В Лондонското сити брокерските такси и комисионни във валутните сделки, застрахователните и финансовите пазари скочиха до небесата. Дерегулацията, ниското заплащане на труда и английският като световен език бяха направили Великобритания най-примамливото пристанище за вкарване на чуждестранен капитал на европейския единен пазар. От 1996 г. лирата започна да се стабилизира, заедно с поскъпващия долар, благодарение на несигурността около задаващато се евро. Цените на вноса паднаха, а цените на имотите започнаха отново да се покачват. Степента на заетост нарастна със силното развитие на сектора на услугите – фризьорски салони, кафенета, градински центрове, пазари за търговия на дребно. Щедри данъчни облекчения за притежаталите на акции примамиха хората с малки спестявания на борсовия пазар. Вътрешният дълг се стопи.

Така партията на Новите лейбъристи получи като подарък консолидирано четиригодишно развитие. Най-голямата хвалба на партията е, че успешно е продължила тези тенденции. Брутният вътрешен продукт отбеляза среден ръст от респектиращите 2,4 процента в периода 1997-2002 г., въпреки че е по-нисък от 3,2-та процента за предишните пет години. Със слаби инвестиции във високите технологии през 90-те години на миналия век, Великобритания преживя по-малък спад от колапса след 2000 г. в сектора, отколкото САЩ. Дните, загубени в стачки, спаднаха от 27 милиона през 1984 г. през 620 000 средно годишно при Мейджър до рекордните ниски средни стойности от 368000 по време на първия мандат на лейбъристите. Разцветът на кредитите беше довел степента на заетост до исторически висоти, макар само 40 % от работната сила в страната да имаше постоянни работни места. От изключително значение за рейтинга на режима сред общественото мнение е фактът, че за периода 1998 -2003 г. процентът на личното потребление се е вдигнал средно с 5,7 – макар и все още базиран на увеличаващ се вътрешен дълг, подкрепян от растящи вътрешни цени.

Според някои наблюдатели сега Великобритания е навлязла в “следупадъчна” ера на икономически разцвет с по-висок икономически растеж и по-ниска безработица от големите страни в Еврозоната. Според това виждане глобализацията заедно с неолибералната политика са трансформирали традиционните финансови и търговски предубеждения на Великобритания в преимущество, превръщайки страната в идеалния презокеански удобен пристан за международния капитал, а деиндустриализацията ще доведе до окончателната смърт на стагниращото производство. Но много от основните контури на британския упадък са все още налице. Ръстът на БВП от 1997 г. насам е до голяма степен по-скоро в резултат на увеличена работна сила, особено в нискоквалифицирания сектор, и на по-дълго работно време, отколкото на увеличено производство за един работен час. В икономиката като цяло нивата на производителност продължават да са под стандартите на Г-7. Инвестициите са изостанали, особено във високите технологии, където оскъдността на финансовите средства допълва ниското ниво на квалификация и намалените разходи за изследователска дейност и развитие. В рамките на Европейския съюз Великобритания се нарежда сред страните с най-ниска степен на печалба на работен час. Междувременно инфраструктурните резерви на страната от миналото не бяха спасени от приватизацията. Железопътната мрежа е поразена от аварии и произшествия като същите рецепти се готвят да докарат подобни резултати за Лондонското метро. Формулата на Блеър-Браун за 30-годишни договори за “частни финансови инициативи” за финансиране на капиталното развитие в транспорта, енергетиката, болниците и училищата вкарва тези сектори в огромни плащания към корпорации за десетилетия напред.

Огромните прехвърляния от бедните към богатите продължиха при управлението на партията на Новите лейбъристи. Косвените данъци, въпреки че леко паднаха след масовите протести срещу цените на горивата през 2003 г., са все още по-високи отколкото по времето на Тачър. Данъчните облекчения за ниско платените родители и пенсионери, събрали много похвали от ляво-либерални анализатори за това, че най-бедните получават допълнително по 15 лири на седмица, бяха изместени от по-големи промени в разпределението на основните доходи. Според един скорошен анализ “цялостният модел на неравенство се е променил малко, оставайки на небивало високи нива”. Минималната работна заплата, при 8 736 лири годишно, е под нивото на трудово-пазарните отношения за по-голямата част от страната. Торите се заричат да я запазят. Различията в заплатите и пропастта при заплащането на труда на мъжете и жените се разшириха по време на втория мандат на лейбъристите, а Джини коефициентът на Великобритания продължи да следва курса нагоре, както е от 1979 г. насам.

Другите социални показатели са също толкова мрачни. Нивото на образованост днес е паднало по-ниско от това в САЩ, да не говорим за ЕС. Съотношението ученици-учители все още изостава значително от нивата в еврозоната. От 1997 г. насам възнаграждението на учителите е паднало с 9 процента за мъжете и с 11 процента за жените според стълбицата на съответното им заплащане. Отговорът на партията на Новите лейбъристи на настъпващия недостиг беше наемането на отново ниско платени, ниско квалифицирани “помощници в клас”. Разходите за здравеопазването ( 8,7 процента от брутния вътрешен продукт) също остават толкова далеч под европейските нива, че дори да бъдат приети предвижданите увеличения, което в момента е под заплаха, ще продължат да бъдат доста под очакваните в Западна Европа средно 10,7 процента. Времето за чакане в отделенията за спешни случаи сега е по-дълго, отколкото преди новите лейбъристи да дойдат на власт. Броят на лекарите на 1000 души от населението в момента е 1 във Великобритания, при 2,7 – в САЩ, 3 – във Франция и 3,4 – в Германия. Целите на Новите лейбъристи за набиране на лекари и медицински сестри, дори и да се осъществят, както са предвидени до 2024 г., ще продължат да бъдат под средните стойности, които ЕС постигна през 1997 г. Програмата на Блеър за частно финансиране на избрани болници на фондации изглежда е предназначена да засили неравенството чрез пазарния принцип, в рамките на всеобщата оскъдица.

Държавническото изкуство на Новите лейбъристи

Конституционните предложения на Новите лейбъристи предизвикаха вълнение сред техните доброжелатели преди 1997 в по-голяма степен отколкото икономическата и социалната им политика. Надеждата беше, че предлаганите скромни мерки, подсилени от европейската интеграция, ще катализират динамика, която може да изправи пред предизвикателство фикцията за парламент на короната, дори в по-смелите представи – самата монархия. Още веднъж “Революцията на Блеър” изпълни своето обещание: постепенни реформи. Правото на местно самоуправление за около 13,5 процента от населението беше станало факт. Правителството на Калаган беше свалено за неизпълнение на обещанието си за местен парламент в Единбург. Още от времето на Джон Смит Новите лейбъристи обещаваха да бъдат по-изкусни. Елемент от пропорционалното представителство беше позволил на Шотландския парламент, основан през 1999 г., да представя малко по-широк спектър от мнения, отколкото в самия Уестминстър, с шепа социалисти и представители на зелените. Но ограничените му правомощия и задушаващият договор между лейбъристи и либералдемократи държи Холирууд като спомагателен мотор за английската политика – една от причините за гласувалите под 50 процента през 2003 г., най-ниската цифра на север от 1852 г. насам. В Уелс, където високата безработица допълва недоволството, че сградата на парламента в Кардиф струва милиони лири, гласувалите избиратели миналата година достигнаха едва 38 процента, с които лейбъристити спечелиха оскъдно мнозинство. В Северна Ирландия Блеър работи усърдно за успеха на мирния процес, иницииран от Америка по времето на Мейджър. Едно истинско, макар и ограничено, постижение беше намаляването на сектантските убийства там.

Но частичната демократизация в периферията на страната беше съпроводена от безпрецедентно затягане на властта в центъра – от далеч по-съществено значение за държавата като цяло. Тачър може да беше лишила управленските институции до голяма степен от тяхното влияние, но се беше погрижиле да ги остави формално незасегнати. За Блеър празните комплименти и покровителственото държане, характерни за стария режим, сведени обаче до имитация, плюс безконтролността на парламента, се оказаха идеалната обвивка за неолиберално държавническо управление. Никога не беше поставен въпросът за избор, или дори назначаване, на Конституционно събрание. Спорният референдум за пропорционална представителност беше изтикан на заден план, веднага щом излязоха изборните резултати през 1997 г. На феодалната горна камара цинично беше дадена нова роля на добре подплатена арена за официални назначения, определяни чрез счетоводна фирма, Прайсуотърхаус Куупърс. Големите роялистки спектакли бяха използвани, или поставяни, като възможност да бъде сниман министър-председателят.

Междувременно правителството на Блеър институционализира авторитарната концентрация на контрол на самия Даунинг стрийт, доста непозната за системата в страната. Правителствата на Тачър винаги включваха значими фигури с независимо мислене – Гилмор, Карингтън, Хезълтайн, Лоусън, Хау, чиито сблъсъци с нея бележеха 80-те години на миналия век. Мейджъристите бяха известни със своите. Истинските дебати в кабинета бяха рязко прекратени при Новите лейбъристи. Още в деня след победата през 1997 г. Браун и Блеър пренебрежително изоставиха най-важното си задължение като висши държавни служители поне да инфоримрат кабинета, че отсега нататък лихвените проценти ще бъдат определяни от Бенк ъв Ингланд. “Те ще се съгласят”, бил казал премиерът, както стана ясно по-късно. Блеър назначи личен персонал много по-голям от този на Мейджър, без да се брои съмнителният новоизлюпен антураж на първата дама. Разследването на Хатън позволи да се види картината на Даунинг стрийт – роякът “специални съветници”, гъвкави охранители и обучени в таблоидите момчета за всичко, суетящи се трескаво да изпълнят волята на своя лидер в каквато и да е мръсна операция. Израз на моралната атмосфера, напомняща на Овалния кабинет на Никсън, беше натрапчивият стремеж на Блеър да изкара на преден план незначителни чиновници, без да експонира себе си: “Тони Блеър каза, че не иска да оказва прекалено силен натиск върху системата.”, пише в дневника на Директора на комуникациите при Блеър, Аластър Кембъл.

Твърди мерки

В Министерство на вътрешните работи Бланкет надмина драконовските си предшественици торите в старанието си да разреши правосъдните и имиграционни проблеми и да прехвърли правомощия от съдебната власт на изпълнителната. Новият Закон за наказателното право не само ограничава правото на процес с жури и отменя правилото, че е невъзможно човек да бъде съден два пъти за едно и също престъпление, но и увеличава препятствията пред достъпа до защитните доказателства. Той също така увеличава правомощията на полицията да спира и претърсва и разширява възможностите за задържане без обвинение. В законите за бежанците и имграцията от 1999 г. и 2002 г. Новите лейбъристи въведоха жестоки мерки ( системата на гарантите, “разпръскването”, тоталната забрана за работа), от които дори Хауърд се отдръпна. Собствените мисли на Блеър по тези “пробни камъни” са разкрити в негови лични бележки, до които “Таймс” се добра през юли 2000 г. Те предоставят възможност да се прозре амбицията, суетата и супернапрежението на юриста от 80-те години, който се крие зад маската (описан дори от политическия му приближен Рой Дженкинс като посредствен). В тези страници, написани на ръка, премиерът разсъждава върху необходимостта да се съчетаят: “… твърди мерки, които са за благото на Великобритания… Необходима ни е задълбочено изработена стратегия за възвръщане на инициативата в тази област… Това трябва да се направи скоро и аз лично трябва да бъда свързан с него. Бежанците и престъпността. Те могат да изглеждат, че не са свързани с патриотизма, но не е така: отчасти защото са трудни проблеми, отчасти защото засягат дълбоко британските чувства. Към престъпността трябва да се обърнем със здрави мерки: задължителни тестове преди пускане под гаранция; доклад на полицейския следствен отдел за конфискация на вещи; повече крадци, прибирани в затвора на принципа “три удара и излизаш”. При бежанците трябва да наблегнем на премествания.”

Партия на войната

В същността си дипломатическата политика на Новите лейбъристи е продължение на стандартната за Великобритания след Суецка позиция: преставайки да бъде сила, Великобритания може все още да бъде фактор на “влияние” върху Вашингтон, като това може да става най-ефективно чрез посредничество на интересите между Европа и САЩ. Но глобалният контекст след края на Студената война добави нов обрат, нов механизъм за издигане на американските искания. При управлението на партията на Новите лейбъристи Лондон обеща както да се бори за неолибералната дерегулация в рамките на Европейския съюз, така и да държи Европа обединена зад гърба на САЩ във военно и дипломатическо отношение, макар и при отминалата съветска заплаха. Органичните връзки между вътрешната и външната политика бяха достатъчно ясни. Ако глобализираният свободен пазар беше, на езика на Лас Вегас, на който говорят теоретиците на Третия път, “единствената игра в града”, то САЩ бяха единственият майстор. Многонационалните интереси и тези на Лондонското сити имаха всички причини да подкрепят една суперсила, която носеше голяма мощ, ако бъде използвана за засилване на извадената от окови свобода на финансовия капитал и маркетизация на държавните активи по целия свят.

Исторически погледнато лейбъристките лидери, по-малко обременени от идеалите на нацията и империята, често са се оказвали по-ревностно сервилни на Вашингтон, отколкото консерваторите. Атли, уведомен от своя посланик, че американците ще “проверят качеството на партньорството ни чрез нашето отношение към идеята за общи сухопътни войски”, нито за миг не се поколеба да разцепи кабинета си и да задели финансови средства за превъоръжаване за Корея. Идън, обратно, се подчини на Белия дом за Суецкия канал. Уилъсън приветства Виетнам (макар че се отдръпна от идеята за общи войски), докато Хийт, единствен от премиерите след войната, никога не отиде във Вашингтон и отхвърли исканията на САЩ за използването на британските бази по време на войната в Йом Кипур. Дори Тачър, с напълно атлантическите си убеждения, изрази гнева си при нападението на Гренада. Мейджър и Хърд бяха открито колебливи относно политиката на САЩ в Югославия в средата на 90-те години. Тогава Париж беше много по-близък до Вашингтон, отколкото Лондон. Така или иначе клетвата на Блеър към Клинтън “Където и да отидеш, аз ще дойда”, придаде на раболепието на лейбъристите нов полет.

При управлението на Клинтън доктрината за националната сигурност вече беше еволюирала до “драматична ескалация на използването на американски военни сили при разрешаването на вътрешни конфликти на други страни”, като средство за преустройство на наследения световен ред. Както каза ясно Олбрайт: “Какъв е смисълът да притежваш най-голямата военна сила, ако не я използваш?” Ирак, вече ефективно разделен, санкциониран, обект на заплашителни нападения на военновъздушните сили на САЩ беше ключовата цел в Близкия изток. Клинтън обяви смяна на режима през 1998 г., предоставяйки на партията на Новите лейбъристи първата възможност да докажат своята лоялност. За периода между началото на операция “Пустинна лисица” през декември 1998 г. и лятото на 2000 г. американските и английските вонновъздушни сили бомбардираха Ирак с около 400 тона снаряди, изстрелвайки повече от 1100 ракети само през първите осем месеца. Великобритания, според военния министър Джеф Хуун, носеше отговорност за около една пета от тях. Бомбардирането на Ирак продължи по време на финалните действия за разкъсване на Югославия.

Тук новите лейбъристи отново се оказаха по-агресивни от предшествениците си консерватори и показаха далеч по-силно незачитане на международното право. Бомбардировките на НАТО над Югославия, които продължиха 78 дни, бяха ярко нарушение на доктрината за национален суверенитет и храднокръвно прекрачиха Съвета за сигурност на ООН. Сега Блеър се показа като по-голям ястреб от Белия дом, настоявайки за сухопътни войски, както и за въздушни атаки. Най-големите таланти във връзките с обществеността на Даунинг стрийт бяха изпратени в щаб квартирата на НАТО в Брюксел, където Кембъл и Хуун се надпреварваха с Бернар Кушне в издигнето на “геноцида” в “холокост”. Специфичното преимущество на Блеър над другите посредствени световни лидери според съветниците му беше неговата способност да вдъхва увереност на американците в благородството на тяхната имперска мисия. Речта му пред банкерите в Чикаго по повод на 50 годишнината на НАТО, оправдаваща инициативата за военни удари и дългосрочна окупация от военни сили, начело със САЩ, увери аудиторията, че при тази новоподправена “доктрина за международната общност” такива действия могат да бъдат водени от “по-неуловима смесица от взаимен интерес и морални цели.”

Преходът от Клинтън към Буш може би наложи някакво психологическо приспособяване на Даунинг стрийт, където през октомври 2000 г. сътрудниците се хвалеха, че екипът на Гор им показва как да спечелят следващите избори, но не наложи никаква промяна в политиката на дипломацията. Стратегическата обосновка на Лондон продължаваше да бъде тази на влияние заедно с Белия дом. След 11 септември Блеър още веднъж извади тежката артилерия на риториката за войната против тероризма. Великобритания беше най-близкият адютант на Америка, когато започна операция “Трайна свобода” в Афганистан. До пролетта на 2002 г. Браун беше заделил вече военни средства, възлизащи на 3 млрд. лири, за подготовката на 40 000 мощни британски сили за инвазия и завладяване на Ирак.

Постановката на оръжейното разузнаване беше започнала дори по-рано, когато Великобритания още веднъж зае първа позиция в разпространението на “доказателствата” за оръжия за масово поразяване. Фалшивите факсове, за които се твърди, че са от висши представители на правителството на Нигерия, в които се дават подробности за продажбата на уран на Ирак, бяха според специалистите “ужасно лоши”.

През септември 2002 г., лансирайки сведенията си за “Иракските оръжия за масово поразяване”, Блеър обяви пред парламента: “Програмата за оръжия за масово поразяване е налице и се развива – (Саддам Хюсеин) разполага с реални и действени военни планове за използването на химически и биологични оръжия, които могат да бъдат задействани за 45 минути.” Второ сведение на Великобритания, предадено в ООН от Колин Пауъл през февруари 2003 г.: “Бих обърнал вниманието на моите колеги към прецизния доклад, който Великобритания разпространи вчера и в който са описани в съвършени подробности измамните действия на Ирак”, съдържаше материал, свален от интернет мрежата, който повтаряше доказателства от преди 12 години без никакво съотнасяне към дати.

В случай, че инвазията в Ирак не беше срещнала по-силен отклик на враждебна пасивност, скалъпеният казус за война и фалшивите данни за наличието на оръжия за масово поразяване на Блеър несъмнено щяха да бъдат забравени. Но от май 2003 г. насам силната местна съпротива на окупацията започна да предизвиква размисъл във Великобритания, макар и типично изместен от политическите реалности. Беше наложен известен натиск от страна на медиите за отговорността на правителството на Блеър за безбройните иракчани, убити и ранени по време на тежките предварителни бомбардировки и инвазия по суша; както и за тези, разстреляни по барикадите, на демонстрациите или в домовете им; за хилядите затворници, задържани без съд, на които се слагаха качулки и белезници по израелски маниер; за магазините и къщите, разчистени с булдозер при наказателни акции, както беше в Джанин; за ада на социалния срив и унищожение на материалната инфраструктура, които съпътстват англо-американската окупация.

Вместо това вниманието на Великобритания беше съсредоточено почти изцяло върху очевидното самоубийство на британски специалист по токсични оръжия от УНСКОМ, изцяло прикривано от ЦРУ и Ми6. Разследването на Хътън макар и разобличаващо, също послужи, за да задържи вниманието на хиляди върху местни удари под кръста, така че сметките да могат да се уредят, без да се повдига въпросът за продължаващата неоимпериалистка окупация на Месопотамия и ролята на Великобритания там. Такива въпроси се решават от Вашингтон.

Диспути в Европа

Част от първоначалния призив на новите лейбъристи за либерално отношение почиваше на обещанието им “да вкарат Великобритания в сърцето на Европа”, в разрез с ксенофобията и шовинизма на торите в преследване на по-положително обвързване със Стария континент. Това е онзи елемент в групата на първоначалните обещания, който беше напълно изоставен. За удовлетворение на Мърдок и големи групи в Лондонското сити Великобритания остава извън еврозоната. Никакъв референдум за единната валута не се задава. Шенгенските правила не се прилагат. Браун води трудна битка за неограничените възможности на свободния пазар в икономическите клаузи на проекта за европейска конституция; антифедералните изисквания на Великобритания вече са вписани в управленческия процес.

Разширяването на ЕС на изток, силно подкрепяно от Вашингтон, винаги е обещавало неприятната невъзможност за каквото и да било обединено отстояване на мощта на Европа. Като раздели Нова Европа от Старата по въпроса за Ирак, САЩ успя да разбие тотално подобен проект за обединена сила с помощта на Лондон. Пред очите на Блеър и Браун, Великобритания се скара с Франция и Германия по-горчиво от всеки друг път след Втората световна война.

Но както бяхме предсказали на нашите страници, сега, когато Ирак за момента е прикован, Лондон бърза да поправи оградата си с Париж и Берлин, а те с Белия дом. Ширак и Шрьодер не пропускат случай да заявят колко техните стабилни военни сили подпомагат операциите на НАТО на Балканите и в Афганистан. Блеър си позволи колкото можа да застане в подкрепа на едни убедителни Европейски отбранителни сили. Сърцебиенето, за което беше за кратко в болница през октомври 2003 г., се появи веднага след като Вашингтон удари по масата в защита на необходимостта НАТО да ръководи каквито и да било такива сили.

Култът към Блеър и неговите последователи

Характерът и степента на хегемонията на Тачър беше предмет на горещи дебати през 80-те години, но винаги беше ясно, че болшинството от интелигенцията – писатели, академици, артистични кръгове, телевизионни водещи на Канал 4 и БиБиСи2 бяха безкомпромисно враждебни към нейното правителство. Въпреки че имаше мощна подкрепа от страна на Мърдок, Блек и медийните конгломерати на “Мейл”, управлението на консерваторите винаги беше изправено пред опозицията на “Гардиън”, “Обзървър” и “Мирър”, а от “Файненшъл таймс” срещаше само одобрение с уговорки. “Индипендънт” и “Лондон ривю ъв букс”, и двете стартирали през 80-те години, бяха антагонистично настроени.

Въпреки това нямаше естествен полюс, който да привлече политически тези либерални и леко социалдемократически прослойки. “Индипендънс”(независимост – б.пр.), дори и да означаваше уединение, беше заявление за достойнство.

Блеър, обратно, се радва буквално на подкрепата на цялото медийно лоби. Благословията на империята на Мърдок, силно ухажвана от новите лейбъристи с телевизионни изборни обещания, както и на финансовата преса са достатъчни. “Икономист” обясни с особена яснота защо Блеър е “най-добрият премиер консерватор”, за който са могли да си мечтаят.

Хвалебствията, които той получи от бившите антитачъристи, докато прилагаше вътрешнополитическа програма, буквално идентична с тази, която те наневиждаха при нейния режим, както и външнополитическа, далеч по-кървава, е още едно приковаващо вниманието явление. На един претъпкан пазар, критични заглавия на първа страница винаги ще продават повече вестници. Но отвътре, отряд от лявоцентристки анализатори се мъчат усърдно да покажат отчетливо благоразумието на Блеър през последните седем години, като се въртят, понякога в един и същи коментар, от благопристойна помпозност до задълбочено разбиране, в опитите си да балансират нормалните очаквания на ляволибералното съзнание с един политически дневен ред, който системно ги пренебрегва; в същото време насищат политическата семиосфера с мъгла от апологетика.

Нито един премиер след войната не е бил обсипван с похвалите, с които беше приветстван Блеър след изборите през май 1997 г. Неговите “принципи и цели, смесица от твърд идеализъм, заслужават доверието, което страната му даде с такова мнозинство”, заяви Хуго Йънг пред читателите на “Гардиън”; Блеър имаше “най-индивудалния облик, воден от всеотдайна смелост, който е показвал някой съвременен политически лидер.” Поли Тойнби в “Индипендънт” описа гражданство “слисано” от речите на Блеър по телевизията: “жени и мъже заявиха, че са се разплакали. Те вярват в неговата смиреност, в неговите чувства, в неговата страст на радикал.” За Юън Фъргюсън в “Обзървър” Блеър “спечели поразителна, апокалиптична победа”; той беше “единственият човек, който имаше смелостта, предвидливостта и решимостта да донесе края на най-продажното и лъжливо правителство на този век… Той самият не е циничен опортюнист, не е любител на изразите заради самите тях. Нова Великобритания? Справедливост, а не пристрастия. Това са собствените думи на Блеър, собствените му убеждения.”

Култът към Блеър, наситен с приказки за “зряла политика” и “Великобритания, която е намерила мир със себе си”, беше нова линия за либералната интелигенция в Лондон, която традиционно се слави с известна сухост и дистанцираност. От самото начало безпокойствата за корупция, за която министрите на Мейджър бяха приковани на позорния стълб, бяха отхвърлени настрани. Безпокойството в момента, когато ралито за Формула 1 беше освободено от забрана за реклама на цигари, след дарение за новите лейбъристи в размер на 1 милион лири от президента на ралито Бърни Екълстоун, за което и Браун и Блеър излъгаха пресата, беше уталожено в мига, в който Блеър заяви по телевизията, че е “достатъчно честен човек”.

Шестцифреният заем на Питър Мендълсон от офшорната сметка на мъжа, който предстоеше да бъде назначен за началник отдел плащания в Министерство на финансите/зам.-министър, предизвика следния коментар на Хуго Йънг: “Ако моралното съвършенство е стандартът, скоро няма да останат никакви политически лидери.”

Франсис Уийн откри, че е “трудно да се разбере какво изключително долно престъпление е извършил Мендълсон”, като се е намесил в Министерство на вътрешните работи за по-бързото издаване на британски паспорт за Шриханд Хиндуджа, който бяга от обвинения в престъпна корупция при сделка с оръжия в Индия, но така или иначе дарител на 3 милиона лири на Millenium Dome’s Faith Zone.

Поли Тойнби беше принудена да попита: “Кой живее без често да спестява истината?”, когато Чери Блеър погази министерските правила за инвестиции, използва бланките на Даунинг стрийт, за да подсигури сделка с имущество и оказа натиск върху Минестерство на вътрешните работи при депортирането на любовника на личния й гуру.

Очарование

Култът към Блеър се разпали още по-силно със защитаваната кауза на войната. В Косово “Британските христитяни бяха тези, на които албанските мюсюлмани благодариха за тяхното спасение”, проповядваше Андрю Ронсли на старниците на “Обзървър”. Докато в Афганистан: “Последните няколко седмици бяха възможност да се даде израз на най-добрите му качества като човек и политически лидер. Няма почти никакво съмнение, че той се справи с предизвикателството направо великолепно.” “Икономист” е на същото мнение: “Той е внушителен, но не надут. Често се вълнува искрено. Тази емоционална непринуденост е чудесен дар в политиката, особено във време на война.” “Неотклонната преданост на Блеър към Вашингтон е оправдана”, писа Йънг, когато снопове бомби и смъртоносни снаряди се изсипваха над афганистанските села. За Дейвид Маркуанд, неговото поведение беше “безпогрешно”, показващо “как един британски премиер, притежаващ точната смесица от смелост, благородство и правно умение, може да играе важна, видима роля в международната геополитика.” Нито разширяването на американските бази в Централна Азия, нито небрежното пренебрегване на Великобритания повдигнаха съмнения в този случай. При присъединяването към нападението над Кабул “Гардиън” увери своите читатели, че Блеър “извърши нещо голямо и правилно.”

Едва когато наближи мащабната англо-американска инвазия в Ирак, либералните последователи на Блеър започнаха да се плашат. Мнозина преоткриха подкрепата си на режима на санкции и бомбардировки на операцията “Пустинна лисица”, когато започнаха последните приготовления за войната и мирни демонстрации изпълниха улиците на Европа и САЩ. Въпреки това, макар че се оплакваше от съюза му с неподходящия Буш, Тойнби от “Гардиън” можа да обяви представянето на измислените данни за оръжия за масово унищожение пред парламента през септември 2002 г. като “блестящо изпълнение, завладяващо със своята спокойна сериозност при разглеждане на аргументите един по един.” Като цяло колкото повече по-неубедените либерални коментатори се изказваха по случая Блеър, толкова по-ласкателни ставаха. “Една безпристрастна и впечатляваща реч, която може да подскаже на бъдещите поколения как, в момента когато толкова много представители на собствената му партия се противопоставят на неговата политика, Тони Блеър въпреки това успява да запази уважението и подкрепата им”, беше редакторският коментар на “Гардиън” на 19 март 2003 г., а на 14 април към него беше прибавено: “по начини, по които Буш никога не можа, той придаде принципен тон на стремежа към война.”

Критиците на политиката му към Ирак в “Лондон Ривю ъв букс” все пак смятаха Блеър за “най-успешния политик на своето поколение”, “неимоверно и искрено отдаден на международното право”, “демоктратичен държавник парекселанс”, надарен с “много привлекателна” сърдечност, който извърши “правилното нещо” в Югославия и показа “истинска страст” относно Ирак, “демонстрирайки добро изпълнение за “благовидна”, макар и в крайна сметка неразбрана кауза: “добра в основата си”. Дори “Индипендънт” досега най-критичен към прокламациите относно Ирак, се извъртя в навечерието на войната: “През последните няколко дни Блеър показа, че е едновременно най-големият политик в страната и верният национален лидер в тези твърде несигурни времена.” На смъртното си легло Хуго Йънг след горчиво обвинение към лидера, когото обичаше, заради допусната грешка в Ирак ( “Време е да стори път на Браун”), продължи да вижда вторият преговарящ в Басра обвит в булото на величие: “Тони Блеър имаше такъв голям потенциал. Той беше силен лидер, мечтател по свой начин; фигура, превъзхождаща всички около него. Риторичната му сила беше ненадмината, както и готовността на хората да го слушат. Той имаше доверието им. Той върна отново правдоподобността в изкуството на политиката.”

Перспективи

Сега Блеър е изправен пред няколко препятствия, но ще е необходимо изключително погрешна преценка от негова страна, или по-сериозни здравословни проблеми, за да не успее да ги превъзмогне. Въпреки че ръководната роля при вземане на решенията, които доведоха до смъртта на Кели е съвсем ясна, той беше грижливо прикрит от кръстосан разпит при разследването на Хътън от председателя на съда, който той сам беше избрал. Докладът на Хътън, който трябваше да излезе през януари 2004 г изглежда няма да нанесе на Блеър някакво крайно поражение, макар че може да се окаже приятен момент за лагера на Браун. Британските съдии не са известни с това, че разклащат политическата лодка. Нито пък, по всяка вероятност, Блеър сериозно е застрашен от негодуванието на депутатите лейбъристи по повод на последния реверанс на правителството към пазара – въвеждането на диференциални такси за обучението в университетите. Партия, която е неспособна да спре лидера си от въвличане на страната във война, би изглеждала донкихотовска, ако го свали от постта му заради това, че е направил един университет по-скъп от друг. След преглъщането на толкова по-големи и горчиви хапове, защо е необходимо лейбъристките депутати да се гнусят от този? Във всеки случай евентуалното оттегляне на Блеър не трябва да вещае края на Новите лейбъристи. Браун, неговият очевиден наследник, в определена степен е обучен по-солидно в американската идеология от Блеър и е в по-голяма степен признат привърженик на атлантическата идея. Ако ръцете му са по-малко натопени в кръв, то е само защото са били твърде заети с калта. По-нататъшно вземане на властта под неговото ново ръководство е твърде възможно.

Североатлантически сравнения

Как тогава трябва да се погледне на Новите лейбъристи в сравнителен план? Достатъчно ясно е, че неолейбъризмът е вариант на неолиберализма. Но през последните двадесет години неолибералната революция пое два различни политически пътя. Главният път, следван от пионерите, отдадени на всеобщата класова война срещу организираната работна сила, беше олицетворяван (в хронологичен ред) от Пиночет, Тачър и Рейгън. В СССР и Източна Европа крахът на комунизма позволи местен вариант на този път, в който социалната демократизация беше такава, че налице беше малка съпротива за нейното смекчаване. Обратно, второстепенният път, поет може би от мнозинството капиталистически демокрации, беше да се установи маркетизация, почти тихомълком, като сблъсъците с работната сила се поддържат ограничени, секторни и деидеологизирани доколкото е възможно, но леко се консолидира масов социален слой с ясни интереси в разширяване правата на частната собственост и намаляване на механизмите за социална защита. Това беше пътят, приет от по-голямата част на Западна Европа, в по-големите страни в Латинска Америка – Аржентина при управлението на Менем и Бразилия при Кардосо, както и Индия.

С времето се появиха и сливания на двата пътя. Франция предлага примери за това: Жупе, опитвайки се да предприеме главния път през 90-те години на миналия век и победен от твърдата обществена съпротива; Жоспен, поемайки втория път, с една непривличаща внимание, но солидно напредваща програма на приватизация; после Рафарен, откривайки, че вече съществува по-голяма социална база, която да подкрепи пенсионното дело и други промени в отпор на опозицията на синдикатите. Последици от този род, които стават все по-често срещани, показват общо преобразуване на политическата картина след края на Студената война. През последното десетилетие продължителни припокривания между политиките на консерватори и либерали, на християндемократи и социалдемократи, винаги в съответствие с остри идеологически и политически различия помежду им, показаха тенденция да се сливат в една качествено по-хомогенна програма. Традиционните контрасти започнаха да стават все по-маловажни, а стечението на обстоятелствата, или принудата, ставаха от все по-голямо значение при определяне на това коя двойка може да предвижи напред стандартите на неолиберализма.

Разбира се, продължава да е в сила фактът, че двата широки фронта поддържат различни културни палитри, насочени към вниманието на определено важни избирателни райони, както и към привличане на непринадлежащи към никоя партия обществени слоеве. Балансът на силите между тях ще бъде типично определен от точката, до която въпросното общество е достигнало в спектъра на неолиберализма. Погледната в такава светлина, партията на Новите лейбъристи заема особена позиция, която обяснява нейния успех. В Северна Европа – Скандинавия, Германия, Австрия, страните от Бенелюкса – профсъюзните движения не бяха победени във фронтални сблъсъци и оцеляват като важни институции, макар и все по-пасивни. Донякъде в резултат на това голяма част от системата от обезпечени социални грижи, развита в тези страни в десетилетията последвали войната, беше все пак сериозно разрушена. Нито социалдемократическите партии, нито техните противници християндемократите или либералите, успяха да направят нещо повече от това да позагладят нещата, въпреки че посоката на промяната е безпогрешна. Тук холандците напреднаха по втория път повече от който и да е от техните съседи.

Германия, където социалдемократическата партия повежда решителна атака срещу традиционните за страната социална защита на пазара на труда и пенсионирането, показва, че може би регионът навлиза в нов етап. Но въпреки че работодателите приветстваха програмата на Шрьодер 2010, и топлите му отношения с лейбъристките лидери могат да му дадат краткотрайно предимство в прокарване на промените, капиталът няма специално предпочитания към социалдемократическите партии, нито в Германия, нито в рамките на Северозападна Европа. Техните профсъюзни основи остават явно по-неубедителни отколкото парламентарното им лидерство. Нито пък, въпреки най-добрите намерения на техния елит, тези партии бяха трансформирани идеологически в категорично прокапиталистически формации, по примера на англосаксонците. Те все още не могат да се предложат като най-надеждните инструменти за неолибералния успех. Дясноцентристките алтернативи, за които най-действащ пример е настоящото управление в Дания, често остават горчива възможност. В самата Германия проучванията на общественото мнение сочат, че християндемократите, на които през 2002 г. им се изплъзна изборната победа, имат преимущество.

В САЩ преобладава обратната ситуация. Там организираната работна сила е толкова слаба, движенията на чернокожите и други движения на подтиснатите – толкова кооптирани или смазани, бедните толкова беззащитни, че идеологическият терен, поделен от демократи и републиканци, е много по-вдясно от картината в Европа. По международните стандарти администрацията на Клинтън направи услуга на лирата стерлинга с лансирането на неолибералната кауза чрез атаката върху социалните придобивки и дерегулацията на финансовите пазари, за което десните правителства на Стария свят можеха само да завиждат; да не говорим за огромните нововъдения в неоимперската политика извън страната. Но във вътрешнополитически план Клинтън просто разчисти пътя за “състрадателния консерватизъм” на Буш. След като Демократическата партия и организираната работна сила беше още повече прочистена от остатъците на Новия обществен договор, нямаше никаква причина американският капитал да се съгласява с Трети пътища. Резултатът е управление на републиканците, отдадено на изпълнението на програма за корпорациите и богатите, невиждано от времето на Маккинли.

Британският синтез

Великобритания, от друга страна, имаше силно, макар и отбранително профсъюзно движение с относително единна култура на работническата класа. С разрушаването на неговата съпротива срещу засилващия се неолиберализъм в Северноатлантическата зона, Тачър направи възможно орязването на социалните разходи и преобразуването на трудовия и финансовия пазар, невиждани в Европа. Но нейната нарастваща враждебност към Европейския съюз, задълбочаващите се разделения в редовете на торите при управлението на нейния наследник, както и доказаната непримиримост на електората след близо две десетилетия на едно и също управление, постепенно намали привлекателните страни на управлението на консерваторите за лондонското сити и за британския многонационален капитал като цяло.

В тези условия, след като Блеър беше извършил институционалното преобразуване на партията, започнато от Кинък, подчинявайки избирателните райони и профсъюзите на ръководството, и беше обърнал идеологията й, Новите лейбъристи можеха да станат по-добрата възможност. Партията със сигурност щеше да гарантира освежителна сила, некомпрометирана от скандалите по времето на Мейджър, която да продължи напред с програмата за дерегулация и приватизация, както преди всичко в здравеопазването /където бумът на печалбите в САЩ показва какви успехи могат да се пожънат/ така и във висшето образование. В същото време тя може да прокара всичко това и пред гласоподавателите от работническата класа и въобще сред електората, като най-ангажираната социално система на управление, смекчаваща суровостта на тачъризма. За разлика от консерваторите новите лейбъристи също обещаха опитомяване, не просто подтискане на профсъюзното движение, което в цифрово изражение беше все още сравнително голямо. Така беше, защото Блеър беше осигурил политико-институционалната основа за тази формула, според която успя да се договори с Мърдок преди избирането му, а Новите лейбъристи сключиха договор с едрия бизнес, който е в сила и досега. Предпоставка за превъзходството на партията на Новите лейбъристи беше разрушителната работа, свършена от тачъризма, която също така й предостави, при необходимост, удобен контраст, с който да държи своите избиратели и членове в правия път. Това се подсилваше и от вредата, която нанесоха пионерите на тачъризма на самата Консервативна партия.

От структурна гледна точка характерният хибриден характер на блеъризма е резултат на средното положение между американския и северноевропейския модел. От близо погледнато страните от Организацията за икономическо и търговско развитие не изглежда да се движат към политическа ресинхронизация, каквато характеризираше 80-те и 90 те години на миналия век. Войната срещу тероризма вдъхва малко доверие сред масите извън САЩ. Изглежда, че е много малък шансът настоящият диапазон от пъстри и конкуриращи се идеологии в Атлантическата зона внезапно да се подреди в права линия или зад един неоконсервативен модел или пък във връщане на лявоцентризма. Но би ли могла партията на новите лейбъристи – особено ако й се предоставят още няколко мандата – до посочи пътя към трета възможност: нова хегемонна формула, която да бъде симбиоза от двете?

През декември 2002 г. Роуън Уилиямс, новият архиепископ на Кентърбъри при Блеър, изложи силен политически дневен ред. Процесите на глобализация, невъзможни да бъдат спрени, наложиха нов, в същината си консуматорски политически модел: пазарна държава, както е описана от Филип Бобит в “Щитът на Ахилес”. “Сега правителството се моли да бъде оценено за това, че предоставя покупателна способност и максимален избор”, обясни архиепископът. Но ако пазарната държава е основното, то какво да кажем за нейната легитимност? Какво се случва с нещата, които са истински значими, “със социалното съзнание, натрупването на опит, израстването и познанието в едно маркетизирано общество? Протестите срещу покачването на горивата във Великобритания през 2000 г. бяха породени като предупреждение: заетостта, взаимоотношенията, училищата, семейството, общественият живот “имат малко значение ”в контекста на една социална среда без корени. Уилиямс заключава: “Без перспективите на религията, цялата ни политика изглежда е в сериозна опасност.”

Тук неолибералният дневен ред се повтаря многократно с мек и загрижен тон: обезпокоени за бъдещето си, за нашата околна среда, за дългосрочната ни изолация; чувствителни към жестокостите на социалната нищета, към нуждата от “споделен свят на ценности”; с любов към гейовете (до определен момент); настоятелно молени да говорим с Бог, докато си проправяме пътя през пазара. Уилиямс също призова за активното участие на организираната религия в издържано от държавата образование и социални услуги. Препечатвайки откъса, заедно с интервю на Блеър за маркетизацията на обществения сектор (“Текстове близнаци за съвремието”), “Гардиън” коментира редакторски: “Прочетете интервюто. Прочетете лекцията. Всяко от тях е могъщо доказателство. Трябва да бъдем впечатлени, че имаме премиер и прелат, които са в допир с реалния свят, в който всички ние трябва да живеем.”

Реалният свят, за който синтезът на новия лейбъризъм трябва да се бори, разбира се включва англо-американската окупация на Ирак. Солидарността на Блеър с Буш продължава да предизвиква изненада сред почитателите му, макар че тя следва логично от формулата на Новите лейбъристи. В крайна сметка именно лявоцентристите бяха тези, които в края на 90-те години първи излязоха с идеята за онова, което можеше най-точно да се нарече неолиберален милитаризъм, като ясно нарушиха всички предишни дипломатически конвенции, за да установят правото на Запада да напада всяка държава, която го засегне, на хуманитарна основа, по свое лично усмотрение – фронтално предизвикателство към основните предписания на следвоенния ред. Това Рейгън и Буш старши никога не си го позволиха.

Днешната администрация на републиканците разшири причините за превантивна агресия и след 11 септември ги обви в много по-войнствен милитаризъм. Но настоящата политика на САЩ в Близкия изток, с приказките за разширяване на демокрацията и правата за жените, намирисва точно като Третия път и като Проекта за новия американски век. Управлението на Буш и Блеър не е по никакъв начин идентично. Но техният съюз е естествен – не само заради традициите на Лондон за външна преданост на Вашингтон, но и заради вътрешните позиции на всеки един, който е в неолибералния спектър днес. По същата причина Новите лейбъристи не могат никога да демонстрират пренебрежително отношение към ЕС, както предшествениците им. Междинното им положение между американския и европейския модел потвърждава, в доста различен от любимата мисъл на Блеър смисъл, че тяхната партия ще продължи да бъде “мост” между тях.

Заключение

Какви политически изводи следват от тази картина? Голяма част от хората с лява политическа ориентация във Великобритания, макар и сега да се отричат от Блеър, продължават да се придържат към идеята, че каквото и да е състоянието й, партията на Новите лейбъристи остава по-малкото зло, което трябва в крайна сметка да бъде защитено при гласуването на изборите. Има два стандартни аргумента за това, всеки със своите достойнства. В интелектуалните среди, където остатъчното заслепение по Блеър беше продължило, до голяма степен както се случи с Кенеди в САЩ, дълго след като маската на героя падна, действа културна идентификация. Налице е чувството, че някак си, въпреки доказателствата, Новите лейбъристи представляват по-добрата, по-либералната визия за Англия, отколкото тази на Новия консерватизъм. “Помислете за всички начини, по които торите накараха Великобритания да изглежда подла, агресивно материалистична, еснафска, корумпирана и ксенофобска”, призова своите читатели сътрудник на “Лондон ривю ъв букс”. “Да изглежда” е ключовият израз. При Новите лейбъристи помощите за самотните родители могат да бъдат орязани; сградите на училищата – продадени на частни компании; местата в кабинета – подарени в замяна на вътрешни заеми; милиони – взети за гражданство или лобистка дейност; бежанците, търсещи подслон, затворени в лагери за задържане по произход; но може би и заради всичко това като цяло партията стои много по-добре. Всякакви останали съмнения могат да бъдат подтиснати като се извика призрака на Тачър.

Алтернативната защита е свързана по-скоро с класата, отколкото с културата, и е по-известна след лейбъристките и профсъюзни деятели. Тук убеждението е, че душата на Истинския лейбъризъм се е притаила дълбоко в крехката черупка на партията на Новите лейбъристи. Преживяната реалност на политиката на Блеър подтиква трудещите се от държавния сектор, както и други, изложени на ударите на неолиберализма, да преоткрият класовите си интереси и да пристъпят към по-войнствени позиции. Натискът от страна на обикновените хора ще принуди профсъюзните лидери да се изправят пред правителството с искане за по-благосклонна трудова политика или поне за това да бъдат чути нуждите на трудещите се. Левите сили не трябва да изоставят партията, която профсъюзните деятели продължават да твърдят, че представляват. Активистите трябва да се държат за Новите лейбъристи и да отправят критики вътре в партията, докато дават рамо на колелото на избирателите.

Но машината на партията на Новите лейбъристи беше определено изолирана от левите сили от Кинък преди две десетилетия. Демократичната й привлекателност е немислима днес. Още повече, че има оскъдни доказателства за нов радикален синдикализъм, който да настъпва във Великобритания. Въпреки че пазарът на труда е затегнат, дните, изгубени в профсъюзни действия, остават на рекордно ниски равнища. След двадесет години на неолиберализъм самата британска работническа класа се преобразува – преди всичко чрез деиндустриализацията на нейните централни части. Възможностите й за колективни действия видимо спаднаха. Наказателните отпори на Новите лейбъристи стават все по-малобройни и отбранителни, макар и много оспорвани, както в случая с пожарникарите. Други сектори станаха по-автономни, по-финансово обезпечени – като собствениците на жилища и бъдещите пенсионери, и съответно по-отдалечени. Техният потенциал за съгласувани социални действия все още пред

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук