ЛЕВИЦА ЛИ КАЗАХТЕ? (ДИСКУСИЯ)

0
142

Из “Декларация на първия секретар на Френската социалистическа партия Ф. Оланд по повод на победата на левицата в регионалните и кантонални избори на Франция”
Проектът на левицата трябва да даде на всеки неговия шанс, неговите права и достойнство

Чрез своето масово участие в тези регионални и кантонални избори французойките и французите отправиха ясно послание към всички отговорни политически фактори. По един справедлив начин те произнесоха преди всичко тежка присъда над цялото правителство на Жан Пиер Рафарен. Те отхвърлиха политика, която в продължение на две години задълбочи неравенствата, изостри социалното напрежение и пренебрегна най-слабите.

След това те порицаха сериозно Президента на Републиката, който дори по причина на начина на своето избиране, беше длъжен да се грижи за спазването на социалния и републикански договор. Президентът се дистанцира от тях.

От този момент нататък отговорите могат да бъдат намерени не просто в правителствена промяна, колкото и дълбока да е тя, а в една решителна промяна на политическата ориентация. И единствено държавният глава е изправен пред тази отговорност. Днес десницата трябва да се откаже от всяко поставяне под въпрос на социалните придобивки, на завоеванията в областта на социалната сигурност, правото на труд и публичните услуги.

Мнозинството от нашите съграждани повериха на левицата управлението на по-голямата част от регионите в метрополията и отвъдморските територии и на много департаменти. Те пожелаха да направят избор в полза на образованието, заетостта и опазването на околната среда. Те дадоха на левицата и преди всичко на социалистите капацитет за действие, който последните трябва да използват по най-добрия начин в рамките на компетенциите, предвидени от законите за децентрализация.

Социалистическата партия трябва да ускори ритъма и е длъжна да отвори широки дебати върху своята програма. Тя трябва да подтикне в нейното изработване да участват всички жизнени сили на нацията. Става дума за проект, който трябва да даде на всеки неговия шанс, неговите права и неговото достойнство.
28 март 2004 г

Дискусия във в. “Монд”

“Левица” ли казахте?

На 28 март т.г. левицата извоюва съкрушителна победа на регионалните избори във Франция. Коалицията “Социалистическа партия – Комунистическа партия – Радикална партия на левицата – Зелени” спечели 50,35% срещу 36,88% за десницата и 12,38% за крайната десница. За десницата, чиито представители са президентът Ширак и министър-председателят Рафарен, това е най-слабият резултат на регионални избори от 1981 година насам.

По повод на победата първият секретар на Френската социалистическа партия Франсоа Оланд заяви: “Левицата, която успя да се обедини днес, успя да се изправи. Сега тя е длъжна да подготви очакваните от нея въпроси. Един важен етап е преодолян. Неговият смисъл се състои в това да възстанови надеждата. От сега нататък това е нашата задача, тази вечер това е нашето предизвикателство”

Преодоленият етап, за който говори Оланд, е периодът на една от най-тежките кризи, преживявани някога от френската левица. Негово начало постави катастрофалната загуба на президентските избори през април 2002 г., когато социалистът Лионел Жоспен се класира на трето място.

Любопитно е да се присъства на дебати между различни представители на френското ляво семейство малко преди тази криза да отиде в историята. Такава възможност ни даде в. “Льо Монд”, който покани на 9 февруари в театър “Рон-Поен” шестима лидери, като ги предизвика да формулират разногласията си по въпроса за политическата алтернатива.

*****

Водещ на дебатите е главният редактор на авторитетния ежедневник Едви Пленел.

Водещият Едви Пленел: На 21 април левицата не успя да участвува във втория тур на президентските избори. Народните слоеве отказаха да гласуват за нея, гласуваха за друг или се въздържаха. Левицата бе разделена. Крайната левица постигна изключителен резултат.Това бе направо земетресение.

По този повод, някои казват: това е злополука, случайно произшествие по пътя : левицата следва да поеме волана, да стигне до успешен резултат в някоя област, след това в друга, да се представи добре на регионалните избори, да накара отново да я чуят. В крайна сметка, една нормална игра, левица в опозиция срещу десница на власт – играта на редуване във властта ще се възобнови. Има обаче и други, които казват: не, това не е случайна несполука, а истинска травма. Именно тези ще чуем тази вечер. Обединява ги една обща гледна точка – критика спрямо доминиращата партия на левицата .

Това ще бъдат първите трима поканени: Оливие Безансено – Революционна комунистическа лига (LCR), един от водещите, заедно с Арлет Лагийе (LО – Работническа лига – б.пр), в общата им листа LО -LCR при регионалните и европейските избори . След това идва Арно Монтбур, за Новата социалистическа партия (NPS), депутат от Сот-е-Лоар и основоположник на Конвенцията за четвъртата република. Следва го Патрик Брауезек, кмет на преградието Сен-Дьони , депутат, домакин на проведения през миналата есен Европейски социален форум, опитващ се да обнови собствената си формация, Френската комунистическа партия (PCF).

Първо ще отправя към тях няколко въпроса и след намесата на нашия партньор, Екол нормал супериор, ще ги противопоставим на останалите трима : от Зелените – Орели Филипети, от Асоциативната левица – Филип Манжо, бивш президент на Акт-ъп и накрая на Социалистическата партия в лицето на Анри Вебер, един от нейните сенатори и член на националното й ръководство .

Първият ми въпрос се отнася до миналото. Три събития за левицата, три дати, които вие представлявате тук по един или друг начин. 1905 – първият конгрес на обединените социалистически организации. 1920 – конгресът в град Тур, Комунистическата партия, разцеплението. 1938 – основаването на Четвъртия интернационал.

Оливие Бeзансено, върху коя дата се спирате вие?

Оливие Безансено: Първо се определям като революционер, защото влязох в политиката тогава, когато това общо взето не се правеше, т.е. в началото на 1990 г. Направих го чисто и просто защото мислех, че все още бе възможно светът да бъде променен. И това политическо наследство го поемам ефективно от едно течение, което за мен е радикално антисталини-стко. Според моето мнение, революционните опити трябва да бъдат проучени и да се опитаме да разберем и положителното и отри-цателното в тях. Защо революциите са завър-швали с трагедии, с кървава карикатура? Мислейки за сталинизма, мислим и за Камбоджа, където се стиг-на до истински връх на унищожаването на едно общество. И се опитвам да разбера защо революциите , въпреки това, продължа-ват да бъдат извор на надежда. Когато се опит-ваме да извлечем равносметката на всички тези революции, на историята, добре е да не поставяме обезателно на същата подсъдима скамейка палачите и жертвите. Не искам да се хвана за този опит с оглед да защитя една или друга равносметка, а по скоро да разбера какъв вид надежда може да бъде извлечена от всичко това, за да бъде открит, формулиран, нов проект.

Патрик Брауезек: Привързан съм към думата “комунизъм”, защото мисля, че в своята основа идеята да се обобщи разпределението си остава една от ценностите на социалното преобразуване. Въпросите, които възникват във връзка с отклоненията, заблужденията, драмите – синоними на тази дума – са да узнаем какво е отношението ни към властта, към демократичния път, към отношението между индивида, индивидуалните свободи и общия споделен проект.
Ако искаме да отбележим истинските разриви, а не просто да бъдем в социалното или социал-демократическото управление на тази пазарна икономика; и ако не искаме също така просто и само да протестираме и оспорваме, на практика без резултат; тогава следва да потърсим необходимите разриви било в икономиката, било в социалното, които наистина биха отбелязали напредък по отношение на целта , която си поставяме , а именно – да преодолеем капитализма.

Арно Монтбур: Синтезът между демокрация и социализъм, т.е. търсенето на средство за извоюване на властта чрез убеждението, чрез респекта към институциите, като в същото време тази власт бъде преобразена – ето дебатите, които винаги са възниквали в левицата в моменти на разкол. Езикът е еволюирал , но “социализмът” е дума, която не е срамна, която не е победена. Днес възниква въпросът да разберем как, при наличието на новия безграничен и вече глобализиран капитализъм, да създадем и наложим на икономическата система, пораждаща несравнимо насилие, нови политически компромиси.

Едви Пленел: Както го подчертаха обширните коментарии след 21 април, 15-те милиона работници и служащи вече не гласуват за левицата или въобще не гласуват. Как да ги върнем отново?

Патрик Брауезек: Как разочарованите, и то от доста време хора, да бъдат отново спечелени? Ето защо в същност шокът от 21 април 2002 г. наистина не бе случайна злополука. Той се корени в двадесет, тридесет годишното разочарование от тази левица, поела известен брой отговорности. През 1981 г. се роди една голяма илюзия, една голяма надежда, последвана от поредица разочарования. И като с червена нишка е пронизан фактът, че левицата не съумя да съвмести правителствената отговорност и социалното движение. Т.е. на хората бе речено, че щастието им ще бъде осигурено без тях. И от началото до края, от 1981 г. до днес , неравенствата са все по- осезаеми и то когато доста време бяхме на власт – петнадесет от последните двадесет години.

Новата победа може да мине само през непосредствен контакт с тези, които са заинтересовани от промяната. Днес в работническата класа не са малко хората /и не става дума само за имигрантите/, които не разполагат с право на гласуване. В по-голямата си част тези, които работят в производството днес, са лишени от това право, и наложително въпросът трябва да бъде включен в дневния ред. На лице е такъв отказ от представителната демокрация, че се налага да включим в самата сърцевина на нашия размисъл начина, по който трябва да правим политика. Начина, по който да бъдат асоциирани тези, които участвуват в политиката по друг начин – които се включват в живота на града, на предградието, в борбите на синдикати и социални движения; така както и тези, които ежедневно действуват, за да подобрят положението, но не от състрадание, а от съпричастност, поради воля да променят нещата. В тяхното ежедневие съществуват други алтернативи. Именно над тази реалност трябва да работим.

Едви Пленел: Оливие Безансено, Вие публикувахте две книги по въпроса за социалното вкореняване. Едната от тях – “Всичко ни принадлежи. Нищо не е тяхно!” Всичко, което те притежават, те са го откраднали, и т.н. Не е ли това твърде грубо спрямо сложната действителност, за която говорим сега?

Оливие Безансено: Това бе песента на безработните от 1995 г насам. Песента на вечното мобилизиране, дори по време на многопартийните леви правителства. Тогава безработните нямаха право на социалния минимум, бяха нападани от СRS (Полицейски корпуси за сигурност – б.пр); тогава те превземаха различни предприятия, заводи (АNРЕ и Аssedic). Това беше нова, радикална, но и обединена мобилизация. Именно тук се крие надеждата, която е способна да отговори на многовалентността.

Интересува ме не новото спечелване на властта. Първо, защото не съм управлявал двадесет години. Мога да ви кажа, че именно през тези двадесет години видях как политиката се дискредитираше и то с огромна скорост. Когато навлязох в политиката, бях все едно марсианец, извънземен, защото самата идея да се включиш в политиката бе напълно невероятна, неправдоподобна, независимо от лагера, който избираш. За мен това обаче означаваше да реабилитираш политиката, т.е. да се опреш върху надеждата на това ново мобилизиране, вкл. и на новото поколение, което не е само просто ново алтер-глобалистко поколение.

Има две поведения. От една страна либерал – социално ориентиране: хора олицетворени от Шрьодер, Блеър, Строс-Кан, Фабиус, ръководството на Социа-листическата партия. Те в същност мислят, че сме осъдени със цената на компромиси да съпровож-даме големите индуст-риални промени, които са в ход. Но съществува и друго ориентиране, а именно антикапиталистическото ориентиране, което далеч не представлявам само аз. То е малко разпръснато, но се опитва да съживи тази именно надежда. За мен основният въпрос, това е въпросът за разпределението на богатствата. От там идва и “Всичко ни принадлежи”.Защото тихата музика, и аз ще приключа с това, музиката, с която ме приспиваха в детските ми години, бе че парите не стигат за всички в това общество. Добре, имахме леви и десни правителства, които ни обясниха, че 85% от населението, които получават средномесечно по 2000 евро са осъдени в края на краищата да споделят по между си мизерията.

Арно Монтбур: В ретроспективната равносметка на петнадесетгодишното управление на левицата има много неща за критикуване. Има много неща, които оправдават разочарованието на нашите съграждани или на нейни привърженици, каквито бяхме. Либералната революция, наистина една същинска революция, е един много силен ход, насочен към разрушаването на политическите инструменти за съпротива срещу мощта на пазара, било по отношение на правото на труд, било по отношение на независимостта на централните банки, и по отношение на цялата икономическа и социална материя. Ретроспективно, могат ли петнадесетте години власт на левицата да се смятат толкова пагубни, колкото въздействието на политиката на г-жа Тачър във Великобритания или днес на г-н Рафарен и неговите приятели във Франция? Никой не може да го каже. Неточно е, и дори нечестно, да се твърди че десница и левица, това е едно и също. Това не е едно и също и много от нашите съграждани го усещат конкретно днес.

Можем да критикуваме равносметката на годините “Жоспен”. Днес обаче има неща, които нашите съграждани усещат жестоко. Има граждани, които страдат! Повече при десницата отколкото при левицата. Нека се замислим над това. Максимализмът съдържа в себе си неудобства, които явно могат да ни изправят един срещу друг и в края на краищата да осигуряват власт на десницата. В този случай съществува все пак известно чувство на предателство спрямо гражданите от левицата, които мобилизират всичките си сили, вкл. и най-радикалните, носещи винаги в себе си традицията на обединяване и осъждане на противниковия лагер. Това сякаш липсва тук – в това противопоставяне между политици.

Днес държавата-нация е разоръжена политически пред икономиката. Националната европейска държава все още не е създадена. Царува отслабена демокрация в държавите-нации и една все още неизградена демокрация в европейски мащаб. Какви са последствията – това е нарастващата политическа тревога у нашите съграждани, които се укриват днес в най- опасните обятия – в ксенофобията, в затварянето в себе си и дори в самото политическо насилие! Тук се крие смисълът на провала на част от обещанията от 1981 година, която си остава за нас една от отправните точки в нашия политически пробег. Можехме да отидем и по-далеч и да се сдобием с инструменти , които биха ни позволили да разсъждаваме сега другояче и да вземаме други решения. Ясно виждам важните опити на Лионел Жоспен. Трябва да му отдадем дължимото. Той се опита да намери друг начин на действие, но бе смачкан от съществуващата система. Какво могат да направят няколко души, дори искрени и с добра воля, при наличието на толкова опасна политическа система, която днес показва неприличното си лице и така използвана ежедневно от всемогъщия UMP (“Съюз на народното движение”, създаден от Ширак след победата му през 2002 г.- б.пр.)?

Оливие Безансено: Въпросът, пред който сме изправени, е да узнаем дали имаме или не воля да се противопоставим, поне мъничко, на прекалената власт, която притежават днес няколко акционери в областта на заетостта, в областта на обществените услуги, дори в областта на жилищата, защото според закона празните жилища трябва да бъдат заети. Нито едно правителство обаче не се оказа способно да приложи закона.

Патрик Брауезек: В нито един момент ти не предвиждаш обща работа за преобразуването на това общество.
На драго сърце бих допуснал /в град Сен-Дьони има привърженици на Революционната комунистическа лига (LCR) с запретнати ръкави, като не бих казал същото за вашия изборен съюзник/ да защитаваме заедно някои идеали за справедливост и равенство. Упрекваме ви обаче в това, че на институционално ниво вие не искате да поемете отговорности, не искате да ги поемете в рамките на възможното, предвид наличните противоречия на това общество, знаейки – защото никой вече не вярва в голямата революционна вечер – че нищо няма да се промени от днес за утре, че това общество ще се промени с последователни крачки.

Едви Пленел: Ще предоставя думата на трима наши поканени лица: Анри Вебер, сенатор, от Социалистическата партия. Той е едновременно един от основател на организацията, чийто говорител днес е Оливие Безансено. Орели Филипети, преподавателка, избрана за общинска съветничка в Париж от страна на Зелените. Филип Манжо, също преподавател. Дълги години той бе и председател на асоциацията Акт-ъп, която доста разбуни движението Асоциативна левица. Вдъхновител е и на едно добро списание “Vacarme”.

Орели Филипети: Що се отнася до откъсването на народните маси от левицата, или част от левицата, смятам, че това се дължи главно на проблема, който съществува между левицата и интелигенцията. В равносметката, която следва да бъде направена за последните двадесет години, и по специално за годините на Митеран, трябва да се впише разривът с интелигенцията. Днес много се говори за това, че трябва да се ходи по места, на терена, както се казва. Интересното е, че за това говори и десницата, като ни заявява, че те са хората на терена. Но има изследователи, социолози, икономисти които отиват там, на място, проучват, създават теоретични дискусии, формират интелигентност, знания. От тези хора ние, от левицата, колективно се откъснахме. Възстановяването на левицата или на левиците минава през наново установяване на алианс с тези интелектуални класи, и най-вече с представителите на социалните науки. Левицата прекалено избяг-ваше социалните науки в полза на тези, които се на-ричат експерти, обявавани от медийното пространство за поливалентни.

Филип Манжо: Ти казваш, че много често за отправна точка служеха експертите, обаче имам чувството, че за някои политици, валидни бяха единствено сондажите. Именно сондажите на общественото мнение често изграждат мнението на политиците.

Вероятно съм единственият сред вас, който избра да се занимава с политика без да се записва в партия. Опитвам се да мисля каква трябва да бъде политиката, която да е независима както от институционалния хоризонт, така и от вземането на властта. Такъв е моят избор. Мисля, че съществуват две концепции за властта, които днес следва отново да бъдат артикулирани. От една страна, въпросът за вземането на властта и, от друга, за повторното нейно спечелване. Да се занимаваш с политика в движенията, означава да направиш така, че всеки /и това се нарича мобилизиране/ да превземе отново колективно властта по месторабота, при своя лекар, в самия си дом , например и т.н. Очевидно е, че партиите би трябвало да проявяват интерес към това, но също и да спрат да се мислят за “отпушвачи” на социалното течение. Оливие Бeзансено каза, че това мобилизиране се нуждае от политическо отпушване. Но мобилизирането не е запушено. То се нуждае от щафети, особено в партиите.

Орели Филипети: Наистина имаме нужда да възстановим един проект, защото след падането на Берлинската стена колективно сме сираци – лишени от идеологическо тяло. А тези, които днес ни карат да вярваме, че идеалът в политиката днес – това било липса на идеология, самите правят идеология. Аз се намирам сред зелените, защото смятам, че политическата екология може да олицетвори нов полет, нов проект, освободен, надминаващ това което бе.

Едви Пленел: На 9 март издателство “Seuil” ще публикува “Препоръчано писмо до раздавача”. Автор е Анри Вебер. Вие фигурирате там, Бeзансeно. Това е “Скъпи Оливие”. Едно истинско писмо: ”Не те познавам лично (тази вечер това е сторено). Казах обаче една сутрин в ранно телевизионно студио, че ти си един прероден гаврош на двадесет и първия век, бакалавър по история, но независимо от това винаги бунтар, хитро надсмиващ се, волтерианец”. Последвалото не е така нежно. Или по-ясно казано, той ви обвинява, че грешите по отношение на противниците.

Анри Вебер: Имате нахалството да обсъждате вече час и 45 минути левицата, новата левица, обновяването й, възраждането й, а думата утопия не я произнасяте. Позволете да изкажа с огорчение учудването си. Защото именно поради това загиваме. Дребните караници, малките изходи, малките вратички. Левицата може да се възроди само ако е способна да вдигне на крака вярата.

Знам, че френската левица десетилетия наред бе доминирана от комунистическото движение, най-сталинисткото в Европа. Което направо унищожи самата идея за утопия. Защото УТОПИЯТА , това е една утопия на съвършеното общество, без класи, без държава, без оскъдица, без войни, без пазар. Тази именно утопия я намирате днес само в някои текстове на книгата на Оливие Безансено. Не напразно неговата организация се нарича Революци-онна комунисти-ческа лига. Нито един от термините не е узурпиран. И наис-тина това е един абсолютно комунистически проект, който обезателно ще се въоръжи с революционни методи. Това е носителят на марксизма-ленинизма от 20-те и 30-те години. Безансено и неговата организация са антисталинисти т.е. те са за връщането към чистотата на марксизма от времето на Ленин. Те са ленинисти и троцкисти. Считат, че сталинизмът трябва да бъде премахнат. Но връщането към ленинизма и марксизма-ленинизма не е най добрата критика на сталинизма. Такава беше утопията на съвършеното общество, за което знаем, че бе смъртоносна и празна утопия. Защото целите, които тя си поставяше бяха абсолютно недостижими. Но след като се отказваме от химерната утопия на съвършеното общество, ние не трябва да се отказваме от всяка утопия и да затъваме в плоското управленчество.

Когато, драги Оливие, говориш за социалдемокрацията и казваш, че тя се занимава с плоско управленчество, това означава дълбоко непознаване както на историята на последния век, така и на практиката на социалдемокрацията. Социалдемокрацията направи два фундаментални облога. Първият да счита, че между социалния прогрес и демокрацията съществува неразривно единство. И че би трябвало да се откажем от мита за революцията, дълбоко вкоренения във Франция: мит за извоюване на властта чрез силата на оръжията. Това е първият развод на “социалдемокрацията” в рамките на левицата като цяло. Развод, който тръгва от Жорес. Той е израз на привързаността към демокрацията, към развитието на демокрацията, към завършената демокрация като идеал.

Но има и друг развод от 30-те години, който дължим на скандинавските демократи. Те станаха свидетели на една индустриализация, характиризирана едновременно с гигантски крачки и с масови убийства. Идеята, които те имаха смелостта да осъществят е, че, при известни условия, и най-вече при мощното организиране на трудещите се в синдикатите, силите на пазара и съзидателната способност на предприятията можеха да бъдат поставени в услуга не само на икономическия напредък, но и на социалния, културния и демократическия напредък. Те измислиха шведския модел. Това не бе управленческа идея. Това бе преобразуваща идея: ако трудещите се са масово организирани в синдикатите и ако те представляват значителна политическа сила, те могат да поставят съзидателната способност на предприятията в служба на политическото, икономическото и културното развитие.

Едви Пленел: Според Патрик Брауезек това означава, че с малко троцкизъм, малко марксизъм, с малко от духа от 68-та година, и с малко социалдемокрация можем да се измъкнем от неразборията, да намерим нова утопия и да изработим нов алтернативен проект.

Оливие Безансено: Единственият шведски модел, който познавам, е либерализацията на пощата и мога да ви кажа какво се получава. При това гласувано от всички! 25% намаляване на персонала и 75% увеличаване на таксата. Прекрасна страна не съществува. Дори в нито една идеология. А обществото, за което се боря, не съществува в нито една страна. Ето защо съм се включил. Утопия, неутопия, реализъм, нереализъм, не зная. Идеята ми е да създам проект за общество. Да или не, господин Вебер, съществува ли друго възможно общество освен капитализма?

Анри Вебер:Бих искал да реагирам на току що реченото от Оливие Безансено. Той засегна въпроса за реалистичната утопия.
Да се унищожи безработицата е една абсолютно реалистична утопия. Убеден съм, че именно тук се крие бъдещето социално завоевание. Системата на социалното осигуряване, социалното обезпечение, здравеопазване бяха извоювани, изградени и установени. Това стана през 1945 г. И ето, както изградихме ние, левицата, социалното осигуряване в цяла Европа, така трябва занапред да изградим професионално социално осигуряване, социално осигуряване на труда, което изкоренява безработицата. Един платен трудещ се чрез система от финансови институции, ще бъде било на работа в своето предприятие, било в входа на подготовка, било в родителска отпуска, било в гражданска отпуска, било за своя сметка в рамките на пчеларство, но никога няма да бъде без доходи или статут. Това не е теория. Ще стигнем до това както стигнахме до социалното осигуряване, което ще успеем да запазим.

Превод от френски Вера Маринова

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук