В духовната дейност за съжаление, както в природата, високите върхове се оказват най-трудно достъпни. И често всичко, което е струвало на твореца житейските и творчески рани на един живот, заменяме с нещо по-удобно и по-достъпно – заобикалянето на стръмнините.
Всеки, който поне малко знае за какво става дума, разбира, че е трудно да се постигне, дори като обща информация, респектиращата всеобхватност, дълбочината и странната неповторимост на твор¬ческото и човешко присъствие на една от най-високо издигнатите духовно личности на нацията – Николай Райнов.
Оказа се обаче, че е не по-малко трудно и да се заобиколи неговото място в развитието на българската култура – принудени са да го признаят както тези, които забраниха някога неговия юбилей, така също и тези, които с лека ръка по-късно отричаха и оспорваха едно дело, което в най-добрия случай не познаваха, или по-точно – бяха извън неговите човешки и творчески прозрения.
Поет, беле¬трист, график, декоратор, философ и моралист, учен и изследовател, преводач и майстор на българската реч – всъщност все повече е ясно, че дори и тези, които са били близко до Николай Райнов, които са общували с човека и мислителя, които са следвали неговите делнични стъпки заедно с уроците на Учителя, търсейки в сложния свят на духовното смисъла и обяснението на “необяснимото” , дори и за тези, които лично са го познавали и могат да го нарекат “бай Николай” – с онази фамилиарност и близост, която Големият българин им беше предоставил така, както огромният на ръст се навежда, за да могат неговите спътници да разговарят с него като равни с равен, дори и за тях Николай Райнов е от онези изненади, за които се оказваме еднакво неподготвени – и в частните й прояви, и в цялостното й значение.
Пътят, който е изминал Николай Райнов, докато стигне до завършената поетика на своя красив декоративен стил, е колкото индивидуален, толкова и поучителен. Природата той рисува и изследва като творец, който не само знае и познава структурата на нейните форми, но ги схваща и тълкува като израз на една цялост, при която тревите, пеперудите, хълмовете и дърветата, цъфналите полски цветя – всичко е еднакво достойно за внимание и същевре¬менно всичко съдържа в себе си смисъла и значението на една Вселена. Пред лицето на природата авторът се прекланя с онази любов и пиетет, които притежават само тези, които могат да усетят нейния вътрешен смисъл и живот.
Чувствуващ дълбоко природата и света, по-точно – носещ ги в себе си като прозрение, опит и познание, Николай Райнов създава своя приказно-декоративен стил не просто на базата на една изящна декоративна стилистика и владеенето на нейните принципи или на основата на едно странно въображение, а на нещо по-съще¬ствено – усета си за богатството и красотата на природата като материализиран израз на една висша духовност, при която разбира¬нето за вътрешната структура на света е органично съчетана с приказно фантастичната красота на неговите конкретни форми. Или както сам авторът казва: “В природата и цветята, и звездите, и човекът, и снежинките, и ароматът – всичко обладава невидим скелет, облечен във видими форми. В него се крепят именно тия “форми”.
Николай Райнов – този самороден български аристократ и хуманист, човекът, който виждаше повече от видимото, можеше с търпението на знаещия и възторга на детето да стои пред простите билки и цветя, съчетавайки любовта си към точната истина с въображението на поета, аналитичната мисъл – с прозрението на сърцето. Един разцъфнал цвят, едно изразително в своята неповто¬рима приказност дърво или странната красота на една златна птица – това е обикновената природа, но погледната с онзи поглед, за който зрението не е просто и само начин за информация, а проникване в сърцевината на природните форми, в онези взаимоотношения и естетически връзки, при които прекрасното се разкрива в неговия най-чист приказно-фантастичен вид – в едно колкото декоративно, толкова и емоционално смислово пространство, при което основното и второстепенното, реалното и иреалното са органично вплетени като скъпоценни камъни в един свят на слънце и красота, на изтънченост и чистота, на нега и блян по непостижимото. Странни червени, виолетови, сложно-зелени и златисто-жълти тонове са превърнали дърветата, водата, небето и земята в приказна Вселена, родена и създадена като слънчев път за Човека в една мрачна и подтискаща действителност.
И ако днес, оцеляло от времето като послание на светлината и чистотата, това дело продължава да ни вълнува, то ни най-малко не е защото е близко до един възглед, който като че ли отново е на мода, а защото неговата опора е в света на природните форми и техния смисъл, в истините и възможностите на пластическите стой¬ности и преди всичко в неповторимата духовност на твореца, роди¬ла словото “Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен. Хубав е, когато се възправя”.
В една от своите книги, мисля, че беше “Човекът и образът му”, по повод делото на Еужен Кариер, Николай Райнов пише: “Едни се блазнят от физиономичното, други – предимно от душевното. Трети интересува духовното”.
Едва ли има друг наш автор, при когото до такава завършена степен духовното в неговата най-съдържателна същност да приляга на цялото му колосално дело. Духовното – разбрано в неговата цялост на творческо, човешко и гражданско поведение. Духовното като стремеж и път, духовно като върховна мярка, като смисъл и оправдание на Човека и него¬вото действие.
Във всички области на човешкото знание, изкуство и морал, до които се е докоснала всепроникващата мисъл на този Човек-легенда, а всъщност обикновен зидар, духовното е оная сърцевина, която придава особеното и неповторимото и води човешката мисъл и въображение със скорости, които не познават исторически и стилови прегради, онази истина, която разкрива реалното в отвъдното – за да се върне отново при нас в приказните видения на художника, в прозренията на “Сиромах Лазар”, в “Богомилски легенди” и “Слънчеви приказки”, или в онзи средновековен българ¬ски княз на надеждата, наречен от народа Боян Магът. А може би във всичко и всички, поели пътя на изпитанието и стремежа към онези върхове на Вярата и началото, от които светът става не само по-голям, но и по-красив и по-добър.
В този смисъл Николай Райнов си остава не само един голям пример, но и един от онези учители за всички – за тези, които бяха негови ученици и приятели, за тези, които “закъсняха” да станат такива, за всички, които могат да заслужат правото да се нарекат негови ученици. Николай Райнов и днес, и утре е онзи голям изпит, при който самоусъвършенстването е закон, съмне¬нието – критерий, надеждата – отговорност, ежедневието – труд. Онзи голям изпит на който оценките се слагат по ИСТИНА.
