СТИЛОЗНАНИЕТО

0
171

“Да се проведе решително настъпление срещу враждебните на марксизма-ленинизма теории и възгледи във всички области на науката, изкуството и културата …против упадъчните реакционни влияния на империалистическия запад…за пълно господство на творческата и боева марксистко-ленинска идеология”
Из резолюция на Петия конгрес на БКП /18-25.XII 1948 г./

“Николай Райнов, въпреки, че владее материала по история на изкуството откъм фактическата му страна, стои на позициите на идеалистическо-мистическата и формалистическа естетика, а неговият двутомник “История на изкуството”, рецензиран и намерен за погрешен от нарочна комисия, все още служи като единствено учебно помагало на студентите по този важен идеологически предмет”
Из заключението на Комисия за обследване на реподавателите на Художествената Академия.

Комисията, създадена в отговор на решенията на Петия конгрес на БКП, представя заключението за обсъждане на нарочно съвещание на Академичния съвет, провело се през март 1950 г. На 18 април 1950 г. е публикувано Решение на ЦК на БКП – “За състоянието и най-близките задачи на Държавната художествена академия”.Във връзка с Решението Николай Райнов произнася пред Академичния съвет слово, посветено на проблемите на стилознанието, дисциплина, която той преподава и която е подложена на идеологическа атака.
Като шеф на катедрата, към която спада науката стилознание, интересува ме въпросът как трябва да се произвеждат изпитите по този предмет и как да се води преподаването независимо от това кой ще бъде преподавателят. Въпросът е принципен, методологически. Допреди да се назначи хоноруван доцент по стилознание, в продължение на 20 години аз водих преподаването теоретически (защото и дисциплината е теоретическа); правех анализ на най-забележителните творби и добавях потребните обяснения за произхода и развоя на стиловете. Изпитите ставаха също теоретически. Но когато преди известно време биде произведен конкурс за редовен доцент, Академичният съвет взе решение да бъде препоръчан на КНИК за назначение един кандидат, който смята, че трябвало преподаването да става практически, и то по отдавна отживял времето си метод.

Ако трябва тъй да се преподава, тъй ще бъде редно и да се изпитва. Хоноруваният доцент, който продължава работа си, преподава като мене. Обаче излиза, че според решението на Академичния съвет, ние сме на крив път. Съветът желае да се върнем към остарелия, негоден педагогически метод на преподаване и изпитване. От развилите се в съвета дебати пролича, че почти всички членове не знаят що е стилознание: те смесват тая дисциплина с формознание, стилизуване или орнаментика. Не са си дали труда да прочетат книгата на Богомил Райнов за стила в изобразителните изкуства. Въпреки това те се не вслушаха в думите на компетентните си колеги и дадоха криво тълкуване на дисциплината. Те забравиха, че като членове на съвета са приели програмата по стилознание, по която се води преподаването и днес още и са одобрили метода на преподаване, който е едничкият препоръчителен, защото отговоря на педагогичните изисквания. Тоя метод е в пълно съгласие и с наредба N 4 от КНИК, която ни задължава да провеждаме не такова зубренето по записки и коли, колкото “завладяването на съответната наука по първоизточници”. Студентите от нашата академия не владеят чужди езици, за да четат специални изследвания върху отделни майстори или върху цели епохи от художествения развой. У нас няма и големи музеи, дето творбите може да се видят в оригинал и професорът да ги анализира пред гледащите ги студенти. Единствено възможен и напълно целесъобразен метод е да се прави подробен анализ на произведенията чрез проекции с епидиаскоп.

Но като взеха в заем от ООН американската машинка за гласуване, която лесно осигурява механично болшинство, ректорът и неговият заместник чрез подобно гласуване провъзгласиха за редовен доцент по стилознание един кандидат, който бе обещал да преподава предмета по допотопен метод, изхвърлен от всички висши училища в културните страни като антипедагогичен. Той ще им чертае архитектурни съставки и орнаменти в римски и гръцки стил и ще ги кара да ги копират. В Италия ли живеем, и то па времето на Мусолини, за да преподаваме само гръцките и римските стилове?

И в нашата академия съществуваше тоя метод, но аз го премахнах като пакостен. Някои колеги обаче и днес въздишат по него. Те казват, че ако знаят нещо по стилознание, знаели го благодарение на тоя метод. Но накарайте ги да ви нарисуват наизуст една римска арка, една част от български иконостас, една брава за врата в стил възраждане и ще видите, че няма да нарисуват нищо сносно. По тоя метод студентът, разполагайки с около 50 часа годишно (по 2 часа седмично), за 2 години (толкова трае курсът по предмета) ще копира стотина орнаменти от старовековни стилове, ще назубри папагагалски рисунките и като маймуна ще ги прерисува на изпит. Той не ще има време да узнае нищо за египетския стил, асировавилонския,китайския, персийския, византийския, възраждането, тракийския, старобългарския и т.н. Нищо не ще узнае за балканските стилове, за славянските, за руския и за съветския – най-напредничавия и най-обещаващия. Па и това, което е уж научил, ще бъде механично знание: то ще трае, докле се свърши изпитът. Вместо по тоя метод – лесен за преподава-теля (защото не изисква култура), но вреден за студента, обучението трябва да върви по друг, дето взема участие разумът, а не елементарната зрителна памет. На учащия се трябва да бъде обяснено с примери по що се различават стиловете един от друг, какви промени в производствените условия и отношения ги карат да се менят, какво е участието на народната маса в създаване на стиловете, кои обществени слоеве обслужва тоя или оня стил, защо един загива, друг се възражда, трети се преобразява, четвърти се развива, каква е свръзката между стила и владеещата през това време идеология, как един стил се изявява в архитектурата, живописта, скулптурата, приложните изкуства, народната орнаментика и т.н., как стиловете си влияят взаимно, какви елементи минават от един у друг и каква промяна претърпяват, как растежът на общественото съзнание и появата на нови идеи се отразяват върху стиловия развой и т.н.

Това е то всъщност стилознанието, но то не може да се начертае на дъската и да се копира. За вдълбочаване в материята и за по-тънко разбиране биха били много полезни семинарните упражнения. Аз повдигнах въпроса още през 1928 г. в един Академичен съвет и поисках да се продължи курсът с една година, през която да се водят семинарни упражнения. Не ми дадоха часове. Отпосле по собствен почин водих факултативни семинарни упражнения, но те не дадоха голям резултат, защото в работата участваха само неколцина от всички студенти. Щом не е задължително, смятат го като престараване от страна на желаещите да участват активно в работата с цел да получат по-добри бележки на изпит. И през тоя семестър повдигнах между другото въпроса в един съвет. Заместник-ректорът каза: “Часове ще се намерят”. Но само каза – и толкова. Преподавателите по практически предмети у нас не искат да намалят своите часове, за да се освободи време за семинарни упражнения. Някои просто мразят теоретичните предмети и се стараят да ги премахнат от програмата.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук