(1939 г.)
В началото на 1938 г. група почитатели на Николай Райнов решават да организират през ноември тържествено честване на неговия “Четвърт век литературна дейност”. Създаден е юбилеен комитет и настоятелство с председател Стоян Омарчевски. Срещу Николай Райнов обаче се надига могъщата за онова време консервативна вълна на църквата, която го е отлъчила и на идеолозите на фашизма от Съюза на запасните офицери. Юбилеят през ноември не се състои.
Комитетът насрочва честването за 12 март 1939 г. Избраното място е Военният клуб. Атаката срещу Н. Райнов се засилва.
На 10 март “Църковен вестник” публикува статия на Г.Ст. Пашев: “…За голямо съжаление, не всякога хората изобщо, а също тия, които са надарени с дара да творят в областта на словото, имат поне малко изразено чувство или съзнание за отговорност…негов голям грях към най-сюблимното на народната душа, на Христовата вяра, на възвишения идеал и образ на чистота, неговият престъпен роман “Между пустинята и живота”, ще може ли да му се прости?…опомнете се вие, които злоупотребявате със своя дар, които сеете зло и разложение, използувайки словото, и престанете да тровите народната душа!…”
На 12 март Дирекцията на полицията издава “забранителна заповед” за честването на юбилея. Тротоарът пред Военния клуб е ограден от стражари. Конна полиция снове по булеварда и отклонява гражданите в други посоки.
За честването на Николай Райнов е издаден Юбилеен лист, част от съдържанието на който публикуваме.
Христо Д. Бръзицов
ЕДИН ЧАС ПРИ … НИКОЛАЙ РАЙНОВ
Как да ви кажа, то всъщност не беше един час: може би три, четири часа – след полунощ часовете не се броят.
А туй, което ще ви разкажа за и от Райнов, ще ви се стори, че съм го събрал за четвърт час.
Лесно е за вас да критикувате, но я опитайте да познаете Райнов в един час, един ден и един месец. За часа ще получите минута, за деня – час, а за месеца – ден.
“На час по лъжичка.” Толкова скъперник е Николай Райнов в разкриването си пред хората. Но и толкова богато е малкото, което дава.
За да намерят един бисер, търсачите натрупват камари миди.
За да съберат троха мед, пчелите обикалят дълго.
***
Говорим за политика.
Райнов и политика?
Да, ето едно особено интервю. С литератора, естета, художника ще говоря за всичко друго, но не и за изкуство. И той не ще, и за мен е трудно. Трябва да зная индийски, а той да разбира от журналистика. Трябва да си направим много взаимни отстъпки. Не си струва труда толкова компромиси и толкова напрежение, когато човек почива при чаша.
***
И заговаря той за политика.
“Шовинистическата политика завинаги умря. Умрял кон не рита. В евангелието съм чел човек да възкръсва, но не и кон.”
“Достатъчни са две партии и една трета – коректор.”
“Войните имаха тая добра страна, че опознахме племето си.”
***
Мистичен, безподобен по вид и израз, седи край масата, с малко наведена напред глава, сякаш е глътнал кокал. За да те погледне, повдига вежди. И устремява поглед в теб. И ти казва: Не можеш да ме излъжеш, нищо не знаеш, върви си по пътя.
И след туй, за да те успокои, казва – тоя път с глас:
Налей да ти видя ръката.
***
Наливам. Часът е 2 сутринта. Когато отваря уста да ти каже още нещо – вече бие 3. Само новите стакани отбелязват, като голямата стрелка, отминаването на часа.
Това е днес или беше вчера – или в нощта, за която говоря. Не е винаги. И когато работи – работи, когато почива – почива…
Александър Филипов
ВЕСТИТЕЛ НА НОВОТО
Към 1912 година, със смъртта на Пенчо Славейков, се приключи един период от развитието на българската литература – (и понеже условностите на класификациите са винаги необходими и приети в историческите схеми и ние не можем да не си послужим с тях) – нека го назовем период на новоромантизма. Той се свързва с името на Пенчо Славейков, на Яворов и Петко Тодоров, на Кунева и дори на първия Траянов. Тая голяма група беше сякаш завършила своето дело, беше дала най-зрелите си творения. Славейковото творчество бе приключено с “На острова на блажените” и с “Кървава песен”. Яворов беше дал, нека кажем така, равносметката на своята поезия с “Подир сенките на облаците” и минаваше вече към драмата. И Петко Тодоров беше дал най-хубавите си идилии и драми, за да завършат – и Яворов, и Тодоров – скоро след Славейков, земния си път.
И ето, около това време, зрее вече новото, което се бе родило под сянката на нашите големи романтици и което беше следващия етап в развитието на българската поезия. Трябваше да се отиде напред. Имаше да се осъществяват известни загатвания и предчувствия в литературата на Славейковото време. Раждаше се, нека и тука употребим тоя условен термин, символизмът в поезията ни. Ранният Траянов мина в това ново време. Тогава укрепна и Лилиев. Прозвучаха в литературата ни гласовете на Дебелянов, на Христо Ясенов и на всички ония, които образуват групата на символистите у нас. А заедно с тях дойде и един, чието име се свързва с възторзите и диренията на младите, но чийто глас зазвуча могъщо и странно всред общия хор.
Наистина Николай Райнов исторически е свързан с онова време в българската литература. У тоя голям творец могат да се намерят черти, които го правят син на времето, брат на другите наши поети. Но освен тия общи елементи, освен тия съзвучия Райнов донесе със себе си и нещо оригинално, изненадващо, ново, което никой друг дотогава не беше носил в делото си . Още първата му книга “Богомилски легенди” бе посрещната с учудване и възхищение. Никой не беше говорил дотогава така, никой не беше посягал така дълбоко в тайните на българската история. Никой с такава грижа и знание не беше използвал богатството, отсенките на българския език. Николай Райнов с право бе приет като вестител на новото, като пророк, като откривател на нови земи. Това начало на откривателството е един от основните белези на творчеството на Райнов.
Тоя голям откривател разшири кръгозорите на българската поезия, обогати нейните сюжетни възможности, разкърши ритмите на българския език, откри нова методика в него. Ето първото и най-важното начало: Райнов раздвижи, обогати и разнообрази, повече от мнозина други български творци, нашия език, събуди неговия гений, откри за езика на поезията – така, както Пенчо Славейков правеше това преди него – богатството на българското слово, използва широко силата и внушенията на архаизма, използва и неподозираните богатства на народната реч. Райнов намери и нови строежни форми на израза, постигна нов стил, който поразява с монументалната си постройка. Някога българският изследовател ще намери навярно една от основните заслуги на Райнов тъкмо в това така пълно и така цялостно използване на речника и духа на нашия език. В това отношение Райнов овладя нови области, които ние имаме вече като свое достояние.
По-силно от мнозина Райнов подчерта и другото начало, което звучи в поезията на българския символизъм – нейния тон и съдържание на приказка, балада, легенда. Тоя тон, тая поетична материя образуват същината на поезията на Траянов, Лилиев; но по-ярко, отчетливо изразено е това у Райнов. Легендарното в нашия исторически бит, широкото използване и пресъздаване на българските и чуждите народни приказки, баладният характер на Райновата поезия – подчертават това, което у другите е дадено в по-меки, по-тънки форми. Но в тия общи черти той дава и своя голям принос. Никой преди него не се беше опитвал да слезе така дълбоко в тайната на нашето минало, не толкова за да открие формите на един външен историчен живот, колкото да проникне в тайните на българския дух. Райнов бива пленен не само от образите на бранници, но и от образите на великите герои на духа, от културните фигури на българската история. Но дори и в душите на смели воини Райнов намира интимни глъбини, нечакани светкавици, които носят нови разрешения. Нашият исторически живот не е за Райнов един прост патриотичен мотив, както беше у Вазов, например, а една сложна културна проблематика, откроена на фона на миналото. Един устрем да се разгадае съдбата на българина през вековете, не само да се филмира даден исторически факт. Тук Райнов, който стои на линията и традициите на историцизма в литературата ни от Паисий насам, преодолява етапа на Вазов и изяснява загатванията и подсещанията на Пенчо Славейков. Райнов създаде школата на новия художествен историцизъм у нас, като ги насити не само с военно-политическо съдържание, а разкри и духовните съкровища в миналото на българина. Така делото на Райнов носи ясно белезите на един възвишен механизъм, защото ни връща, заедно с гордостта от едно велико минало, и вярата в бъдещето, вдъхновява устремите на нашите творчески сили.
Това търсене на глъбини отведе Райнов също така и до вечните теми в литературата, които той разработи в поезията си. Отведе го и до дивната фантастика на приказката, която Райнов разработва така творчески. Навсякъде търси едно – магичното начало на човешката душа. И не напразно това магично начало бележи и цялото творчество на Райнов. В Райновите страници ние се надвесваме над тайни, чиито бездни се губят в мрака. И чувство на величие ни овладява от тия творения: впечатление от могъща постройка. Архитектониката на Райновите творения личи със своите едри линии. Райновата мисъл сякаш бяга от лекия нюанс, за да стигне до едрите масиви, които създават грандиозна картина. Има нещо Рьориховско във виденията на Райнов. Нещо от могъщата и дива сила на камъка, на планината.
И ето стихията, символният знак на Райновото творчество – камъка. Като камък студена е тая поезия, тежка и внушителна като камък. Но то не е груба, безформена маса. От него творецът е изтръгнал очарованията на едно голямо изкуство. И тъкмо силите на магиката организират художествената материя у Райнов в дивни, кристални форми. Кристали са творенията на Райнов: със строгата си правилна постройка, със своя ослепяващ блясък, със своята студена хубост. И когато през тях се пречупват лъчи, дивна феерия огрява Райновото слово. Това е феерията на камъка, който блести с най-строгите и най-чисти си форми. След пламналата, разкалена поетическа материя на Яворов, след тънките отсенки на нашите символисти, Райнов донесе в българската литература студенината, но и бистротата, съвършената хубост на кристала. Той откри една страница в развитието на поезията ни, за да запише там своето име с делото си, което се налага еднакво и с количеството, както и с включената в него художествена значимост.
Жорж Нурижан
ПРИ ПРОФЕСОР НИКОЛАЙ РАЙНОВ
Николай Райнов е със среден ръст. Неговият поглед е втренчен, изразителен и изпитателен. В него съзираме една проникновеност, която се углъбява с чувство на неутолима жар към възвисени истини.Малки очи, с диамантен блясък.Остро издаден нос – белег на несломима воля и упоритост. Тънки, изпънати като струни, устни. Високо, напрегнато чело, по средата на което е очертана изпъкнала жила, очертаваща изключителните дарования на големия български писател.
В личността на Райнов са споени в едно неразривно цяло спокойната и обективна мисъл на философа и топлото сърце на човека.
На изявеното от мене желание да го посетя, той се отзова веднага. Неговата реч е плавна и отсечена. Той много рядко се усмихва и тогава се представя повече благ и смирен, отколкото изглежда.
Райнов ни показа една по една всички книги, които е издал досега, наредени една до друга в един дълъг ред. С една дълбока въздишка след това той ми каза:
– Въпреки всичко, аз ще продължавам да пиша книги. Всеки един от нас, иска не иска, продължава да упражнява своя занаят. Впрочем, има ли от това нещо повече меланхолично? Естествено няма. Както не съществува нищо друго, което да е по-малко меланхолично. Обаче да си работил постоянно и да продължаваш да работиш, това съставя единствената наша утеха: всичко друго е суетност…
– Кажете нещо за своето детство!
– Помня детинството си ясно, сякаш го виждам на кинематографически екран, ала би било дълго да се разправя за него, па и за мнозина би било и отегчително. Баща ми беше чиновник по постройката на железопътните линии. През лятото семейството ни прекарваше там, дето работеше баща ми: Владая, Своге, Искрец, Перник, Батановци, Радомир или другаде. Най-много ми допадаше животът сред природата. Обичах да се лутам по гората или край реката, да ловя насекоми, да бера цветя. Баба ми, самоковка, ме научи кои билки са полезни и кои вредни, кои гъби са отровни и кои се ядат. Струваше ми се, че всичко в гората е живо – и растения, и камъни, и скали. Надвечер тоя свят ставаше особено тайнствен. Силуетите на скали, бърда, канари и храсталак добиваха облици на чудовища, исполини или вкаменени животни. Тогава природата ми се струваше най-хубава. Хубаво беше за мене онова, което е поразително, изразително и величаво. Често ми се струваше, че чувам някакви особени гласове, макар да нямаше наоколо никой. Това ме караше да мисля, че приказките никога не лъжат. За тия “гласове”, разбира се, не говорех никому, за да не ми се смеят. Но и днес, като се вдълбоча в спомени, сякаш отново чувам тия “гласове” от детството. Гласове, може би, на моето въображение.
– Кога и как почнахте да пишете?
– Началото е смешно. Когато бях на девет години, прочетох “Актея”, повест от римската история през време на християнството (не помня от кой автор). Случките, що се разказваха, ми запалиха въображението:всичко ми се представи извънредно живо, както се представя на всяко дете. Но най-много ми допадна благородният образ на Сенека – епизодична фигура в тоя разказ. Денонощно мислех за него. И най-сетне реших да напиша драма – “Смъртта на Сенека”. Намерих в бараката захвърлен тефтер с нечии сметки – подвързан, но мухлясъл. Обърсах го и се заех да напиша на празните места “драмата”. Криех се, защото знаех,че ще бъда мъмрен; би трябвало да си гледам уроците, а не да се залавям за работа, която е за възрастни. Па и от нашия род изобщо писател не е имало. Когато “драмата” беше готова, опитах да я “поставя” на особена”сцена”. Махленчетата се събираха на едно празно място, дето имаше полуразрушена барака. Там се даваха”представления”. Реквизитът беше краден от къщите: всеки донасяше скришом от своите домашни по нещо – черга, дрехи, звънец, шапка и друго, каквото трябва. Актьорите се заеха да учат ролите, но не излезе нищо: всеки съчиняваше по своему, а някои вършеха действия съвсем непредвидени в текста (биеха се, играеха на ашици, прескачаха се, плезеха се, за да разсмиват зрителите). “Драмата” се превърна във фарс. Авторското ми честолюбие биде наранено – и аз реших, че по-добре ще бъде, ако “драмата” се върне в бараката, откъдето беше излязла. Тази е , може би, причината за това , че и от мене изобщо не излезе драматург. Сетне, в Духовната семинария, когато бях вече на четиринадесет години, почнах да пиша стихове, за които е по-добре да не се говори, макар че някои бяха поместени в сравнително добри списания. Към белетристика преминах по-късно, вече деветнадесетгодишен.
– Кои български писатели четяхте тогава?
– През периода на стихотворството ми Вазов ни се виждаше вече остарял. Четяхме Яворов, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, но предпочитахме руските автори: Достоевски, Толстой, Максим Горки, Леонид Андреев и др. Отпосле дойде ред на Ибсен, Хауптман, Пшибишевски,Оля Хансова, Якобсен, Хамсун, Джек Лондон и др. Лично на мене допадаха нашите народни песни и приказки, както и апокрифните книги, старите легенди, житията на светците и източната книжнина. Обичам ги и днес.
– На какви чужди езици са превеждани ваши творения?
– На руски, френски, немски, английски, италиански,унгарски, полски, чешки,сръбски, румънски, турски и есперанто.
– Кажете нещо за българската литература!
– Много неща бих казал, но се боя, че някои биха ми възразили с пословицата:”Памукчия от бяло куче хас не струва.”Но общо може да се каже, че нашата книжнина стои високо, по-високо от книжнината на съседите ни. Радост ми е, че пиша на български – един от най-изразителните и най-дълбоките езици, на които е писано, когато и да било.
Проф. Спиридон Казанджиев:
“Вечното в изкуството” от Николай Райнов.Това съчинение на големия наш писател има всички качества да бъде лекодостъпна система на естетиката. Николай Райнов е в жива връзка с изкуството, и то многостранно – като писател, като художник и като историк на изкуството. Родена при тия условия, неговата книга добива особена цена. Книгата на Райнов е едва ли не пръв значителен оригинален опит у нас да се завоюва автономията на изкуството и да се обоснове неговата чисто естетическа цена. Основна черта на “Вечното в изкуството” е интимната и свежа непосредност в изложението. Книгата на Райнов има особеностите на една естетика, излъчена от самото изкуство… В нея има нещо от духовната радост на живота с изкуството, от патоса на онова идеалистическо умонастроение, в което отзвучава всяко художествено и естетическо преживяване. Това прави чувството в тая книга благородно, мисълта – мъдра, и езика – съкровен. Райнов запазва навсякъде своята самостоятелност. Не липсват в книгата и оригинални идеи: красота, истина, морал и религия се сливат в едно единно откровение, което укрепява духа и го въззема в други светове. Заради това откровение ние ценим високо книгата на Райнова. В тия дни на обезверяване и обезценяване, които светът преживява и които у нас водят бързо към огрубяване и духовна пустота, тя е една истинска рядкост. Ние я препоръчваме горещо на интелигентния и искрен читател.
Проф. Боян Пенев:
Съвсем отделно място в нашата литература заема Николай Райнов, който е едновременно повествователен, лирически поет, живописец и художествен критик. Една несъмнена богата дарба, съчетана с широка култура. Неговите книги възкресяват далечното минало, тъй както не е в състояние да го направи никакво обективно историческо изследване. Тоя наш писател никога не остава в рамките на ограничен историцизъм, винаги има предвид духа и душата на историческата епоха. Той прониква в тая душа както чрез своята култура, тъй и чрез своята историческа интуиция. Не само българското е предмет на неговите изображения. Увлича го също религиозната мистика, поезията на безкрайната пустиня, легендите на Арабия и Юдея. Върху това екзотично дъно, върху една колкото действителна, толкова и фантастична обстановка, той създава образи, стилизирани по най-художествен начин, разрешава загадките на смъртта, на живота и на любовта.
Йордан Бадев:
Името на Николай Райнов се понесе с бързината на интрига и с очарованието на легенда. Днес в нашата литература неговото име означава някаква магия: едни от всяка негова притча правят програма; други градят естетически вкус на основа на неговата творба; трети усърдно се упражняват в неговия език, мисъл и стил. Райнов предпочита старината, далечния Изток. През мъглата на вековете образите изглеждат призрачно-прекрасни, животът им – любопитна и мамеща приказка. Целият този свят от чудесно, приказно, мистично – притежава някаква непобедима сила, която запленява духа и го възйема над делничната видимост. Вън от своето богатство и чистота езикът на Райнов показва необикновена грация и гъвкавост – непрекъснато се чупи и извива в багри и линии. Чрез него Райнов постига магията на колорита и емоционалността. По-могъщо, може би от езика като стилно средство, у Райнов е ритъмът на речта. Той люлее сякаш и замайва духа като далечна музика.
Гeорги Константинов
ИЗ “БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ”
Николай Райнов е един извънредно талантлив, продуктивен и крайно оригинален творец, който стои някак “идейно” изолиран всред другите наши белетристи и поети.
На Николай Райнов ще се устройва юбилейно тържество, та заслужава и ние да му отделим малко повече внимание. Той го заслужава не само по задължение на любезността, защото е юбиляр, но и обективно, поради безспорно големите качества, които има като писател и като изпъкваща културна личност.
През първите дни и години след приключване на войната Николай Райнов беше най-популярният наш писател: книгите, които издаваше една след друга, се четяха жадно от младия свят и будеха странни, неизясними вълнения със своя нов език, със своите загадъчни образи и внушения. Той се явяваше застъпник на една нова естетика, дошла като закъснял отглас на индивидуализма и на предвоенния естетизъм, свързан с много своеволия на чувствата, враждебен на логичното мислене и на обществения дълг. Райнов е преди всичко артист и знае да увлича със своя лиричен, напоен с особен старинен лъх език и със своите романтични образи. Неговата проза рязко се отличава от всичко, което е писано на български, със своята отчужденост от видимата предметност на нещата, със своята интонация и с пластичната си изразност. В нея има нещо старозаветно, мамещо със своята недоизказаност и със своята странност.
Но Николай Райнов е между тия представители на предвоенното поколение, които макар да изглеждаха отчуждени от живота, рано усетиха туптежа на времето и зова на своята будна съвест, която им сочеше преки обществени и национални задължения. На 19 януари 1924 година в брой първи на в. “Южно небе” (Пловдив) той публикува една статия, която не бива да се забравя в никое проучване на нашата най-нова литература. В тая статия Николай Райнов сякаш полемизираше със себе си и с цялото свое поколение: “Модната сухо-естетична формула “изкуството за изкуството”, която беше завещал на книжнина и пластични изкуства довчерашният импресионизъм, се вече не чува. Явно е, че изкуството не може и не бива да стои като откъснат факт, отчужден от другите прояви на общокултурния живот. Към чисто естетичното значение на изкуството трябва да се прибави и неговото етично значение, каквото то не може да няма… Художникът е толкова отговорен пред бъдната история, колкото и политикът, общественикът или създателят на философска система.” Шест години по-късно в разговор с един от редакторите на в. “Съвременник” (бр. 12,1930), Райнов доизяснява тая своя мисъл: “Писателят и художникът се намират винаги в известно отношение към строя. За мнозина днес е ясно, че е потребен друг строй. Художникът обаче не може да постъпи като социолога, който знае ритъма на историята, знае как се развиват идеите и променят отношенията. Социалната правда се изнася от социолога и статистика научно. Тая работа е чисто теоретична. За художника е по-важна художествената правда… Ако неговата творба е наистина художествена, тя не ще остане без етично въздействие върху четците, но за самия писател това не е важно. Истински хубавото има тая особеност, че облагородява, сиреч, действа етично; следователно няма защо писателят да се стреми да поучава, да “изобличава”, “да проповядва”: неговите херои ще вършат това, ако са построени като живи фигури – ще го вършат неусетно, без жестове на поука, изобличение и проповед, ще го вършат просто с факта, че съществуват”…
Статията на Николай Райнов във в. “Южно небе” е ценна като изповед и като предсказание за онова, което идеше.
Но не само Николай Райнов, а и всички, които имаха еднакви с неговите естетични разбирания, отстъпиха пред повиците на новия живот… Така постепенно една от основните максими на изкуството отпреди войната – “изкуството само за себе си” – бе преодоляна и отречена. Следвоенният живот дойде с много по-тежки и насъщни грижи и измести всички отвлечени, лишени от конкретна обществена значимост мечти. Изкуството се прости със своя горд аристократизъм, за да стане не само двигател и вдъхновител, но и ратай на живота. “Рицарите на светия дух”, в които чувството за свобода е вродено, не можеха да стоят равнодушни пред страшните неправди на социалното и националното битие на своя народ. Ако един Хайне, у нас известен повече като автор на любовни стихове, е можал да каже: “Никога не съм отдавал голямо значение на това какво мислят за мене като поет. Дали ще хвалят или укоряват песните ми – това малко ме интересува. Но вие сложете на моя погребален ковчег един меч, защото аз бях достоен войник в битката за независимост на човека”, то какво би трябвало да кажат поетите на нашата съвременност, когато тая битка е тъй ожесточена и всеобща?
За подобна войнствена роля на изкуството възвестиха преди едно десетилетие Николай Райнов, Гео Милев, Людмил Стоянов… като всеки по своему тръгна да служи на живота. Райнов остана на тая позиция повече теоретично, и то не за дълго време. Както и да е, но отклоненията, които отбелязва той през 1924 година, бяха между първите указания за нов възродителен подем на нашата литература. Тоя подем се извършва и ще се извършва с необходимите възторзи и с пламенна искреност от младите поколения.
Стоян Атанасов:
Има дейци, които дигат шум около дейността си, натрапват се, тъй да се каже, насила на общественото внимание и обичат да се говори и пише постоянно за делата им; те копнеят за почести, сноват из обществените места и гледат да заемат все първите редове на събрания и др. Такива дейци изразходват повече енергия в стремеж да изтъкват личността си, отколкото в творене на дела, които сами да говорят за тях.
Но има и други дейци – тихи и мълчаливи. Те не се показват, не се мяркат почти никак в обществото – дори хората не знаят още техния лик… Те са тъй скромни, че едва ли не предпочитат да не се говори, да не се шуми за тях. Повечето време те прекарват над работната маса и там градят и творят. Те не изпросват хорското внимание, не се натрапват на околните с глъч и шум, не изнудват хорската почит с жестове и самохвалства. Човекът би казал дори, че те не мечтаят за слава, защото са уверени, че и да останат неоценени от съвременниците си, делата им ще говорят в бъдеще за тях и че идните поколения ще ги ценят и тачат.
Именно към групата на последните принадлежи професор Николай Райнов. Колцина от нас го познават лично или поне знаят лицето му? А делото на Николай Райнов е голямо – то ще бъде и ще пребъде. Този скромен деец има вече зад себе си 25-годишна литературна дейност – дейност удивително плодотворна, с големи трудове, които затвърждват окончателно името му на голям учен, дълбок мислител, рядък естет, отличен разказвач и първостепенен стилист.
Прелистете само “Богомиски легенди” или “Видения из древна България”, или “Книга за царете”, или “Корабът на безсмъртните”, или “Между пустинята и живота”, или коя и да е друга от оригиналните му творби, и вие ще останете поразени от дълбочината на неговото творчество и от магическата сила на неговото перо. Името на Николай Райнов е отдавна известно в чужбина. Негова биография, както и похвални преценки за неговото творчество, се намират в големите енциклопедии, каквито са “Larousse du XX siecle” (“Париж”), “Globus” (Чикаго), “International Who’s Who (Лондон) и “Brockhaus Realenzyklopadie” (Лайпциг). Негови отделни творби са преведени и обнародвани на френски, руски, немски, италиански, чехски, полски, есперанто и др. езици.
Особен дял от творчеството на Николай Райнов представляват и 30-те тома преразказани приказки, които съставят цял необятен и многобагрен свят от умотворения на разни народи – свят, в който младите души се захласват и унасят, пленени не само от хубостите на легендите, но и от майсторското слово на разказвача.
А венец на Н. Райновото творчество е несъмнено грамадният му труд “История на изкуството”. Такъв труд не е известен в чуждите литератури, защото той не е шаблонна история на изкуството, натъкмена по чисто хронологически ред, каквито са обикновено всеобщите истории на изкуството. “Вечното в изкуството”, “Творчество на първобитните народи”, “От сфинкса до дракона”, “Мраморни богове”, “Църкви и дворци”, “Светът на Мохамеда”, “Векът на великаните”, “Царството на колорита”, “При извора на красотата” са заглавията на излезлите до днес отделни томове от тази крупна История на изкуството. Големите западноевропейски народи биха се гордели с трудове от рода на Н. Райновата “История на изкуството”.
Пенчо Пенчев
НИКОЛАЙ РАЙНОВ В ПРИКАЗКИТЕ
Николай Райнов снабди българската литература с художествени приказки от всички времена и народи, преразказани майсторски, с чувство на голям художник – писател. А това е неизмеримо богатство за българската литература, защото първите ценители на едно такова дело – децата – се пленяват веднага от чудния език и художествената мощ на приказките.
А който е следил ревниво творчеството на Райнов, той сигурно е забелязал, че приказният елемент у него заема съществено място. Приказното, стремежът към незнайното, оня тайнствен копнеж у човека, който постоянно го нуди към творчески постижения, към духовни завоевания и към величави действия, е основен творчески мотив в целия живот и цялата дейност на Райнов. И нищо чудно в това, че Николай Райнов е събрал повече от тридесет тома приказки и ги е преразказал на оня дивен български език, който той владее в такова цветисто съвършенство. И мен ми се струва, че дори само това да беше извършил той, пак би бил голям и пак би имал изключително значение в българската литература. Защото той е дал на децата, на българските деца, такава духовна храна и по такъв начин! Писателят разказва така просто, естествено, така спокойно и топло. И най-важното, Николай Райнов знае много добре тайната на народната приказка, нейната сила и власт и я запазва напълно, без да накърнява в преразказа самобитността на народния разказ, ако и да го подлага на една художествена преработка.
Трябва да добавим, че Николай Райнов не само преразказва приказки, но е и автор на редица такива. От тях с едно величествено построение и поразяващи образи се откроява приказката “Княз и чума”. Това е една приказка, която еднакво може да се чете от деца и възрастни, защото Николай Райнов приковава всеки читател с богатството на своето въображение, което умело и майсторски строи всевъзможни интересни положения, които извеждат героя през многобройни изпитания и лутания до щастливия край. Тази приказка, която е един шедьовър на разказното изкуство у нас, е илюстрирана богато с картини от самия автор. А това стократно увеличава нейната стойност и прави произведението още по-мощно и завладяващо.
Приказките на Николай Райнов го утвърждават като голям писател, съвършен стилист и епик и същевременно го правят най-голям приятел на децата, най-близък техен довереник. И славата на Николай Райнов ще се разнася дотогава, докато е жив българският език, и докато тупка българското детско сърце. Защото приказките на Николай Райнов са най-голямото богатство на българската литература.
Николай Лилиев
НИКОЛАЙ РАЙНОВ
Той иде от далечни земи и носи със себе си звездния лъх на вечното.
Там той е срещнал вдъхновения лик на Заратустра – “велико огнено око, проляло кръв за нас” – и е замислил “Богомилски легенди”.
Там той е доловил трептенията на едно безумно сърце, което не знае що е грях – и е замислил своите”Слънчеви приказки”.
Там той е намерил забравени книги, що никой не е чел – книги може би никога ненаписани – и е замислил своите “Видения из древна България”. Там той е чул – сред знойните пясъци на пустинята – отчаян зов: – “Аллах, Аллах, защо създаде жената?” – и е замислил своите “Сънни балади”.
Там той е прозрял тайни, разгадани от малцина преди него – и е замислил своята поема “Градът”.
Там той е познал Ариела и Каина – и е дошъл на нашата скръбна земя, да сложи пред жертвеника на българската поезия бисерите на своята “звездна душа”, в която се оглежда измамната усмивка на Сатана.
И той минава край нас – безстрастен и далечен – унесен в спомена на ония незнайни земи, които е оставил и които носи в себе си.
Чужденец за всички – за него почти никой не говори.
Самин, заключен в своята tour d’ ivoire – до него не стига вълната на безплодни глуми, що се разлива при затворена врата.
Той върши своето огромно дело на пръв стилист в тая малка страна и сред”ливадите на своето съзерцание” изпитва звуците на забравени думи, възвръща тяхното някогашно значение.
Неговият звук е остър. Той пронизва като писък безлюдните степи на нощта. – Но не е ли Райнов оня, който написа “Сватбата на царския син” – най-нежната поема, изляна някога на нашия роден език?
Неговите образи са зловещи и безплътни, неговите слънца не топлят. – Но не е ли той оня, който написа “Очите на Арабия”, – най-човешката повест, изплакана някога на нашия роден език?
Неговите херои са смели и престъпни, техните думи раняват като острие. – Не е ли той оня, който написа “Князът”, най-морната балада, която е нашъпнал някога нашият роден език?
Неговите царици са тъмни, студени хищни. У тях не трепти сърцето на жена, която люби. – Но не ли той оня, който написа “Песен на девата” – най-светлата песен, която е отронил някога нашият роден език?
Неговите жени са разголени, порочни, безразсъдни. Тяхната настръхнала плът не знае насита. – Но не е ли той оня, който написа “Сонора” – най-чистата жена, която е създал някога нашият роден език?
Неговите мисли са светкавици, неговите думи са откровение, неговите отмерени речи блестят като сияние.
Напразно той загъва своите блянове в рухото на древен цар. Напразно той се тули зад маската на странни образи от миналото, което му служи само за украса. Сърцето на един голям поет се разискря в тия нови книги – и бележи опасните пътища, по които е минала смелата мечта на безпокоен дух.
Защото Николай Райнов е преди всичко поет.
И в часа, когато отзвучат тръбите на много тъмни слави – сред мрака на нашето скръбно небе ще засияе новородена звезда.
Защото Николай Райнов носи на челото си звезда.
Петър Петков
Мистиката на Николай Райнов
Имат право всички ония, които и днес, след толкова творби на Николай Райнов, смятат, че неговото творчество стои още неоценено. То е тъй многостранно и дълбоко, че трябва човек най-напред да проникне до глъбините на душата на Райнов, за да разбере преди всичко самия него. Но лесно ли е да се надникне в душата на такъв творец? Там има такива глъбини и шемети, до които едва ли може някой да достигне! Та и самият Райнов още не е обходил всичките й кътчета, за да изнесе оттам натрупаните съкровища. Изворите, от които идват вдъхновението и силата му, не ще могат да се достигнат лесно. Ето затова той ще остане задълго непроучен напълно и изправен пред нас като маг или видение от някакъв друг и далечен свят.
По своите изразни средства и принадлежност Николай Райнов може да се причисли към някаква школа на романтиците или символистите, може и самият той да смята, че мястото му е при новоромантиците, а може и да е тъй самобитен, че да стои вън от всякаква школа. Преди всичко обаче той си остава един истински и дълбок мистик. И нещо повече: за нас той самият е школа, към която бързо се втурнаха следовници, та се създаде Райновският език и стил. Прочее, създадоха се само изразни подражания. Никой не достигна до дълбочината на неговото творчество, не можа да отгатне скритото и да тръгне по тайната пътека, за да надникне в ония светове, откъдето дойде Райнов и ни разказа толкова много неща.
Не разбраха, защото Н. Райнов заговори на нов език, езика на символите и на малцината, които умеят да скриват зад тях онова, що не е за всички. Защото символите още от древността са забулвали загадките и пътищата на духа, достъпни само за ония, които са могли да прозрат по-далече от другите.
А у Райнов всичко е символика. Като започнем от “Богомилски легенди”, “Имало едно време …”, “Между Пустинята и Живота”, минем през “Морската царкиня”, “Княз и чума” и другите му приказки, та свършим с която и да е от останалите му творби – навсякъде ще съзрем само дълбока мистика, скрита зад здрава стена, изградена само от символи. И не само всеки ред, но едва ли не и всяка дума там е символ, зад който е забулена частица от пътя, що разкрива тайните на битието и на духа.
Затова в творбите на Райнов няма дума не на място или повече, или по-малко казана: всяка значи нещо и подсказва нещо. Едно е написано или изобразено, а друго се чете и разбира от ония, които знаят да разчитат символа.
Така са написани много от старинните ръкописи, такива са всички древни предания и всички народни приказки, с които днес залъгват само децата, без възрастните да разбират какви съкровища са скрити там. Такова е творчеството на Николай Райнов, едничкият днешен наш писател мистик. Но неговият символизъм не е украса на речта и външно изразно средство. Затова не бива да го нареждаме между другите символисти, за които “морето се смее”, “звездите пеят” и пр. През неговите символи действително минават тесните и скрити пътеки на духа. Затова у него гората и принцовете, облеклото и всяка скъпоценност от накита, водата и птиците, които прелитат високо над нея, багрите и всяка вещ, която се споменава, – винаги са символи, зад които са скрити всички прояви на личността и интуицията, борбата на тялото и духа, изпитанията и поуките, паденията и издиганията, между които се подема все по-нагоре духът, за да достигне Небето – неговата истинска родина.
Ето това е трудно да бъде прозряно в творчеството на Райнов, това възпира мнозина и ги оставя в почуда. Та нали преди години не можаха да се начудят, защо в “Имало едно време…” инокът черноризец с кръста, именно, изважда очите на Владимир? Тъкмо затова, защото и там всичко е символ, всичко е мистика. Кръстът е символ за всеотдайната саможертва, която ослепява човека за външния свят и го прави годен за истинско вътрешно вглъбяване, без което не може да има духовен напредък.
А и други неща в творбите на Николай Райнов учудват мнозина. Там също е скрита дълбока мистика, защото и животът му е мистика на всяка стъпка.
Истински богомил в днешно време, той е изучил малко достъпни книги, които са му дали големи знания за много загадки и са му посочили непознати пътища. Там са изворите, от които Райнов черпи своето вдъхновение, там живее той непрестанно и затова ни говори само на тамошния език. Затова, когато четем нещо от Райнов, то ни унася като нежна музика, която дочуваме от някакъв друг, далечен и приказен свят, към който нещо смътно ни влече. И ни се иска да не спира тая музика, и да не свършва тоя унес. Защото Райнов нашепва тайни неща на духа и му открива търсения път. А това е най-голямата заслуга на този писател-мистик.
БЕЛЕЖКИ ЗА АВТОРИТЕ В РАЙНОВИЯ ЛИСТ
ЖОРЖ НУРИЖАН (1892 – неизв.) – италиански публицист. Роден в гр. Ливорно (Италия), завършил гимназия в Стара Загора и право в Рим. Представител на печата при Италианската легация в София (1919-1928), лектор по италиански език в Софийския свободен университет (1926-1932), представител на България на Италианския международен институт (от 1928). Редовен дописник на в. Gаzzeta del Popolo, Nuovo Stato, Piccolo и др. Автор на итало-български речник (1921), българо-италиански речник (1928), “Създателите на италианската държава” (1930), Dieci anni di vita bulgaria (1931), “Македонската трагедия, гледана от Рим” (1933), “Творци на италианския дух” (1934), “Лестница от безсмъртни” (1938) и др
***
НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ (псевдоним на Н. Михайлов Попиванов) (1885-1950), поет, академик, заслужил театрален деятел. Роден в Стара Загора. Завършва Свищовската гимназия (1903), Следва литература в Лозана (Швейцария) – 1905-1906. От 1924 г. до края на живота си с прекъсване от 5 години е драматург на Народния театър в София. Автор на стихосбирките: Птици в нощта (1919), Лунни петна (1922), Стихотворения (1932). Превежда У. Шекспир, П. Корней, В. Юго и др.
***
ХРИСТО БРЪЗИЦОВ (1891 – 1980) – публицист,мемоарист, документалист. Роден в Цариград. Следва дипломация в Свободния университет в София. Сътрудничи на Развигор, Литературни новини, Българан, Литературен глас, Барабан, Маскарад, Щурец, Заря, Камбана, Зора, Мир и др. Редактори сп. “Родна лира” (1915-1916), “Смях и сълзи” (1917). Заедно с Хр. Смирненски и Н. Граблашев, Кръгосвет (1913) и др. Автор на хумористични книги с нравствена и възпитателна тенденция.
***
АЛЕКСАНДЪР ФИЛИПОВ (1895-1940) – литературен критик. Роден в София. Завършва филология в Софийския университет през 1916 г. Работи като пазител в Народната библиотека в София. Бил е учител и директор на училище. Пръв редактор на в. “Просветно единство”.
***
ПЕТЪР ПЕТКОВ (1890-1972) – биолог, белетрист. Роден в Русе. Завършва естествени науки в Софийския университет през 1914 г. Специализира в Пастьоровия институт в Париж (1923). Професор от 1930 г. в Софийския университет, Пловдивския университет и СА. Един от основателите на Агрономическия факултет в Софийския университет (1921) и на Медицинския факултет на Пловдивския университет (1945). Пръв популяризира учението на И. П. Павлов в България.
***
ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ (1902-1970) – литературен историк и критик. Роден в Кюстендил. Завършва славянска филология в Софийския университет “Кл. Охридски” (1926). Редактира в. “Радикал” в продължение на 12 години (1923-1934), литературния седмичник “Съвременник” (1930-1932), антологията “България в песни” (1935). Редовен сътрудник на сп. “Българска мисъл”, “Златорог” и др. Константинов е един от сериозните познавачи на българската литература. Автор е на над 30 книги, на учебници по литература, издава ценни справочници, редактира над 80 произведения от български автори. Превежда над 20 романа и повести от руски език.
***
СПИРИДОН КАЗАНДЖИЕВ (1882-1951) – психолог и флософ идеалист, академик (1941). Роден в Севлиево. Завършва славянска филология и философия в Софийския университет “Кл. Охридски” (1907). Специализира философия и педагогика в Лайпциг (1907-1909) и Цюрих (1909-1911), където защитава докторска дисертация. През 1924-1948 г. е професор в Софийския университет. Научен секретар на БАН (1942-1949). Един от редакторите на сп. “Златорог”. Автор на “Психология на възприятието” (1925), “Теория на познанието” (1926), “Антон Страшимиров като народопсихолог” (1932), “Правилникът на българската книга” (1937), “Срещи и разговори с Й. Йовков” (1960) и др.
***
ЙОРДАН БАДЕВ (1888-1944) – литературен критик и журналист. Роден в Битоля. Една година следва славянска. филология в Софийския университет “Кл. Охридски”, продължава образованието си в Лозана (Швейцария – 1907-1908). От 1931 г. е редактор във в. “Зора”. Редактира “Народност”, “Мироглед” и “Македония”. Сътрудничи на сп. “Златорог”, “Наши дни”, “Слово”, “Македония” и др.
***
БОЯН ПЕНЕВ (1882-1927) – литературен историк, критик, учен. Роден в Шумен. завършва славянска филология в Софийския университет “Кл. Охридски” (1907). Чете лекции по история на българската литература в университета в Краков, Варшава и Лвов (1923-1924). Дописен член на БАН от 1918 г. Редовен професор и титуляр на Катедрата по българска и славянска литература от 1925 г. Печатал в списанията: “Мисъл”, “Периодическо списание”, “Свободно мнение”, “Златорог” и др. По-важни трудове: “Паисий Хилендарски” (1916), “Г. С. Раковски” (1919), монументалната “История на новата българска литература” и др.
***
СТОЯН АТАНАСОВ (1880-1964) – книгоиздател. Роден в Пазарджик. завързва право във Висшето училище (по-късно СУ “Св. Кл. Охридски”). Племенник на К. Величков. През 1901 г. основава печатница в София, в която печата “Работнически вестник” (1901-1902), издава и редактира (съвместно с В. Т. Велчев) в. “Ден” (1903-1912; 1921-1923). От 1910 г. се занимава само с книгоиздаване. Издава “Библиотека за самообразование”, от която излизат над 300 книги с произведения на Е. Ротердамски, Джек Лондон, Е. Розен, Кн. Хамеун и др. Издава и съчиненията на Николай Райнов (от 1918 г. насам), чийто най-голям труд е “История на изкуството” в 12 тома. Първи български издател на музикални произведения. До края на 1934 г. Ст. Атанасов издал и над 600 книги по всички науки и художествена литература.
