Проф. д.фз.н. Александър Борисов Благоев е роден в София през 1943 год. Завършва Физическия факултет при Софийския университет през 1968 год. След това работи като преподавател, а от 2001 г. като професор в катедра “Оптика и спектроскопия” на Физическия факултет при СУ. От 2003 год. е ръководител на същата катедра. През 1998 г. защитава дисертация за научната степен “доктор на физическите науки” в областта на физиката на плазмата. В тази област е публикувал десетки статии със значителен отзвук в литературата.
I. Анализ на съществуващото положение. Основни проблеми
България е страна, силно застрашена от образователна и културна деградация. Системата на висшето образование (ВО) е пряко засегната от неблагоприятните процеси, протичащи в обществото през последното десетилетие. От друга страна именно ВО може да се превърне в катализатор на възстановяването. Всъщност системата на ВО е уникална с това, че тя осигурява материала (завършващи студенти) за първия контур на системите за управление на държавата и стопанството (т.н. хомеостазис на системите) и едновременно с това материала и принципите за втория контур (разширеното възпроизводство, развитието) . За съжаление обаче, всички системи, в това число и ВО са отворени и натискът отвън в момента ни съсипва. Тази ситуация налага едно внимателно разглеждане на статуквото с оглед търсене на подходящи решения при различни варианти.
Негативните фактори, действащи на входа на ВО, в самата система, както и на нейния изход са:
• Влошено качество на средното образование1
• Застаряващ преподавателски корпус
• Емиграция както на млади, така и на напълно изградени специалисти със значителен творчески потенциал 2
• Задушаващо финансиране на висшето образование и науката
• Амортизирана материална база
• Епидемично разрастване на едно псевдообразование в псевдовузове
• Пазар на труда, който не търси качествени специалисти 3
Всички тези фактори действат еднопосочно. Не е трудно да се прогнозира отпадане на някои специалности и бързо снижаване на качеството на обучение в редица други такива до ниво, характерно за страна с обслужваща икономика от колониален тип. В Стратегията на МОН за развитие на образованито и науката са посочени целите “повишаване на качеството на образованието”, “осигуряване на достъпността му” и “следдипломна преквалификация и т.н.” Не е ясно, обаче, как при наличието на гореизброените фактори може да се говори за повишаване на качеството.
II. Обществото е длъжно да си поставя реалистични цели
А. В краткосрочна перeспектива (4 – 5 години) целите могат да бъдат:
• Съхраняване и развитие на потенциала на висшите училища и научните организации за реализация на основните им задачи и като фактори на бъдещия икономическия ръст
• Запазване на качеството на образованието
• Запазване на достъпността му
• Хармонизация на системата на ВО с изискванията на Европейския Съюз
Средствата за пречупване на съществуващите негативни тенденция са финансови, законодателни и организационни.
По наше мнение проблем номер едно е кадровият проблем, във всичките му аспекти. Много нагледен е примерът с възрастовия състав на Физическия факултет на СУ (виж приложението). Номограмата показва един застаряващ преподавателски състав, който все още е в състояние да подготви младото си попълнение, но не и в условията, в които работи сега. Примерът с Физическия факултет е избран, тъй като това е един от най-големите факултети в страната, с много квалифицирани преподаватели и с огромна научна продукция. За изминалия половин век в него е осъществена значителна концентрация на интелектуален капитал, което е абсолютно необходимо условие за бъдещо развитие. Как обаче това звено ще поддържа нивото на учебната и научната си дейност след 5 – 6 години? От фигурата се вижда, че при запазване на сегашните условия, т. е. при сегашното заплащане на труда и сегашното финансиране на учебната и научна работа, персоналът тогава ще намалее няколко пъти, а нивото вероятно ще се върне на това от 1950 г.
Физиката е една от основните науки за материалния свят. Голяма част от научните открития, които са основата на технологичния напредък, се осъществяват именно във физическите лаборатории. Лесно можем да си представим какво означава въпросната фигура (и аналогичните на нея за всички останали природни и технически специалности !!) за съдбата на нацията.
За да се задържат млади хора с необходимите за един преподавател качества, за да се мотивират сега действуващите хабилитирани и нехабилитирани преподаватели и за да се създадат условия за реално масово партньорство с Европейските университети и институти е необходимо значително да се увеличат средствата за субсидията на висшите училища (ВУ), така че за 4 – 5 години от 0.6% те да стигнат до 1.2 % от БВП. Сегашното увеличение с някоя и друга стотна от процента годишно е крайно недостатъчно.То продължава вегетирането на системата на ВУ, която при тези условия все по-трудно изпълнява функциите си и със сигурност няма да бъде генератор на икономически ръст в следващите десетилетия4.
2. Проблемът с влошеното качество на кандидат студентите, вследствие на пропуските в средното училище може да се решава, като се въведат гъвкави учебни планове5. По този начин, след отсяване на случайните хора, можем да запазим тези, които искат да учат, но не са на нивото на учениците от елитните гимназии и заедно с това да дадем възможност на най-добрите по-бързо да завършват или да набират повече кредити за същото време.
3. Относно изхода на висшето образование: във връзка с въвеждането на тристепенната структура системата беше подложена на драстични реорганизации, ефектът от които не е положителен. Знанията на завършващите бакалаври по инженерните специалности и тези от природните науки са по-ниски от знанията, които имаха техните колеги в четвърти курс преди промените. Не е ясно дали магистърската степен ще успее да компенсира недостига. В тази връзка е целесъобразно университетите отново да структурират определени програми като непрекъснати 5 годишни магистърски курсове на обучение, извън сегашния крайно ограничен брой т.н. наблюдавани програми (Теза 8 от документа Европейско пространство за ВО). За пазара – той търси бърза реализация, самият той бързо се мени и не е ясно след 5 години какво ще е нужно. Извод: системата на ВО трябва да поддържа много широка номенклатура на подготвяните специалности.
4. По достъпността на образованието. Европейската традиция, като правило включва безплатното образование във ВУ, а американската предлага това в неявна форма за добрите и отличните студенти, чиито стипендии на практика се плащат от по-слабите студенти. Ректорите на държавните университети у нас искат допускането и на платена форма, защото ВУ се задъхват. Ние подкрепяме разширяването на приема по държавната поръчка6.
5. По законодателната дейност. Основният нормативен акт, по който се извършва приемът и подготовката на специалисти с висше образование, е Законът за висшето образование (ЗВО). В законопроекта на МОН за допълнение и изменение на сега действащия закон има много спорни моменти и неясноти. Най-важното е, че не е фиксиран минималният брой преподаватели на основен трудов договор, образуващи една катедра, департамент и, съот ветно, един факултет. Можем ли да си преставим катедра от един човек? Друг основен документ, свързан с квалификацията и научното израстване на преподавателския състав, а оттам и с мотивацията им при упражняване на професията, е Законът за научните степени и научните звания (ЗНСНЗ). Използването на ЗНСНЗ от 1972 г. с многото му поправки и допълнения понастоящем е пълен анахронизъм. Бъдещият закон трябва да отчете нуждата от децентрализация на системата за присъждане на степени и звания и едновременно с това изискванията за запазване на високи и единни за цялата страна стандарти при израстването на кадрите7. За създаване на подходящи условия за развитие на ВУ са нужни изменения в Закона за спонсорството, в Търговския закон и в Закона за обществените поръчки. Нужни са промени в подзаконови актове, правилници, но се тръгва от законите .
6. По научната работа на преподавателите. Синтезът между науката и преподаването е визиран във всички закони и подзаконови актове, отнасящи се до висшето образование. Освен израстването на преподавателя, научната работа във ВУ е много съществен фактор за привличането и създаването на трайни интереси у студентите. На практика обаче, от преподавателите се искат само часове и толкова. Научната им работа е едва ли не лично дело на всеки един. Тя не се отчита в натоварването8, практически не се финансира, само, когато стане дума за годишни отчети преподавателският състав е форсиран да предава информацията за брой статии, договори и т.н. Досегашният многогодишен опит показва, че атестациите, предвидени в правилниците, не са ефективни и едва ли в бъдеще може да се очаква някаква радикална промяна в това отношение. Ефективен механизъм за стимулиране на изследователската работа би била една силна диференциация на заплащането по степени и звания, но това изисква значително финансиране на ВУ .
7. По финансирането на науката. Предлагаме възстановяване на НФНИ и Технологичния фонд на самостоятелна бюджетна издръжка с ресурс примерно 100 млн. лв. годишно. Освен това ВУ да се опитат да заемат мястото на несъществуващата вече ведомствена наука. Това са възможности за допълнителни приходи, които техническите ВУ ще имат.
8. Организационни средства. За съжаление понастоящем не се наблюдава особена компетентност в органите, определящи политиката (МОН) в областта на ВО. Този извод може да се направи, ако внимателно се прочете Междинният Доклад на Световната Банка по наблюдението на проекта “Модернизация на образованието”. Тук трябва да се предложат адекватни промени. Нужно е да се следва принципа – дискусии в академичната общност на всяка съществена стъпка, преди приемането на адмистративното решение и прозрачност на действията. Сега парите отиват за обучение и преобучение на едни и същи чиновници, за командировки, за скъпо платени консултанти, за КСОУВО, за фирми, гравитиращи около МОН и т.н.
Предложение: да бъде създаден силен и уважаван от цялата академическа колегия Съвет по висше образование към МОН, който да работи в тясна координация със Съвета на Ректорите.
Б. За възможните цели в една дългосрочна перпектива (до 2020) г.
1. Достигане на количеството на лицата с ВО като процент от населението на нивото на ЕС от 1992 г. (от порядъка на 10.3 %). Без това не можем да си представим една модерна икономика и да бъдем бъдещият равноправен член на ЕС. Основен проблем тук е да осигурим и нужното качество на обучение на тези хора.
2. Стабилизиране и окрупняване на ВУ. Това ще позволи съкращаване на административните разходи, по-добро обучение по неосновните дисциплини, по-добри връзки между специалностите и по-интензивни междудисциплинарни изследвания.
3. Достигане на пълна конвертируемост на студенти, преподаватели и учени със страните от Обединена Европа. България не е непозната в света, благодарение и на студентите от третия свят, завършили у нас. При развитие и укрепване на системата на висшето образование, при наличие на технологични паркове и др. водещи лаборатории, то може да бъде атрактивно за студентите и преподавателите от Обединена Европа. Това ще бъде допълнителен съществен фактор за духовен и икономически просперитет. Такъв резултат може да се очаква, ако се подкрепят жизнеспособните звена. Ако следваме принципа “на калпак”, доникъде няма да стигнем.
Бележки:
1 Средното образование е не само с влошено качество, но и е немотивирано или (което е по-лошо !) е мотивирано отвън. Преориентирано е към привидно хуманитарно направление чрез раздуване на такива предмети като закон божи, европеистика, сексуално възпитание и т.н., за сметка на точните науки (математика, химия, биология и най-вече физика).
2 Освен генетичното обезкървяване, емиграцията поради масовия си характер е опасност и от демографска гледна точка, а защо не и етническа: емигрирали са и емигрират хората във възрастови граници от 18 до 40 год. заедно с децата си или потенциални бъдещи родители, главно от български произход (има градове където циганите или етническите турци от 30% са станали над 50 %), което води до експоненциално нарастваща качествена деградация на населението. Така “изпомпването” на способни млади хора понижава образователното ниво и едновременно с това намалява раждаемостта на основната етническа група, която е носител на културния и образователен статус на нацията. При наличие на добре функционираща и развита система на ВО младежите от малцинствата могат да бъдат приобщени културно. Тази теза е важна, но не може повече да се развива тук.
3 Вузовете все по-малко подготвят специалисти, отдавайки се на подготовката на неспециалисти с широко общо-теоретично-хуманитарно образование. А основен белег на едно съвременно образова- ние е способността на възпитаниците самостоятелно да решават практически, теоретични и технологични проблеми ! Това изискване, обаче, налага същностна промяна в концепцията, която трябва да намери своето отражение в промени на учебните планове с увеличаване на частта на самостоятелната работа на студентите под контрола на преподавателите.
4 Очевидно е, че ако сега не се осигурят достойно заплащане и качествени условия за развитие на способните младите хора във ВУ, то след 15 – 20 години професорският състав ще се състои от средните или (още по-лошо!) от посредствените помежду сегашните студенти. Интервалът от време, с които разполагаме, за да не се налага след време да се започва отново формиране на колективи по техническите и природонаучните специалности от нулата, е не повече от 5 – 6 години. В противен случай възстановяването ще отнеме интервала от време на две или повече поколения, защото то ще протича при неблагоприятние условия на вътрешната и външната среда.
5 Освен обучението по два или повече учебни плана, в зависимост от нивото на подготовка на студентите в I курс, това може да стане и чрез възраждане на вечерните специализирани училища при съответните факултети на ВУ, а за провинцията и чрез Интернет класове (нещо като чат-румове, водени от преподаватели), за което трябва да се обмисли формата за стимулиране. Увеличаването на хорариума на ВУЗ при гъвкавите учебни планове ще се компенсира многократно с тази по-индивидуализирана форма на обучение, която ще позволи да се занимаваме на съответното ниво както със студентите с по-малки възможности, така и с изявените младежи. Нали трябва да подготвим тези, които ще вземат стратегическите решения след 15 години!
6 Да се преосмисли начинът за кредитиране на образованието: ако студентът е бил подготвен по държавна поръчка и е бил поканен за работа от държавната институция или от частна организация, но се е отказал или не е работил известен минимален срок и е емигрирал, той трябва да възстанови стойността на своето обучение по нормативи за чуждестранни студенти (около $3000/семестър). На студентите, следвали срещу заплащане и останали на работа в страната, разходите да се възстановяват. Тази теза може да бъде развита по-обстойно и е изключително важна за страната. Може да се помисли за преминаване от платено обучение в държавна поръчка и обратно в зависимост от успеха, примерно един път годишно.
7 Ситуацията в страната е доста сложна – наред с утвърдените ВУ и научни институти, съществуват редица звена с малки или почти никакви традиции, с малък брой хабилитирани преподаватели, които работят на основен трудов към тях. При децентрализираната система за присъждане на звания и степени именно тези преподаватели ще са постоянната част във Факултетните научни съвети. Следователно, въпросът е доколко представителни и доколко специализирани ще бъдат тези съвети. Законът трябва да бъде адекватен на тези условия, като включва всички случаи, а заедно с това да гарантира безпристрастност и качество. По наше мнение в законопроекта на проф. П. Ганчев и С. Кушлев, внесен на 23. 05.2003 в комисията по образование на НС, е намерен нужният баланс. Този законопроект трябва да бъде подкрепен и неговото приемане не трябва да бъде отлагано повече. Паралелният законопроект на проф. Дурмишев и проф. О. Герджиков ще доведе до значителна девалвация на научните степени и звания. Съществуват опасения, че с последния законопроект и със законопроекта за допълнение и изменение на ЗВО на МОН се отваря вратичка за законодателно закрепване на статуквото в периферните висши училища, техните филиали и центрове за един много дълъг период от време. И това ще има крайно негативни последици за цялата система на висшето образование.
8 Фиксираното в редица документи задължително натоварване (по същество 360 ч.) е високо. Именно това принуждава хабилитираните лица да предлагат много курсове и курсчета, само и само да достигнат своя норматив. Как при изпълнен норматив с няколко съществено различаващи се курса ще се върши научна работа? За да съобщава нови факти на студентите си, преподавателят трябва да има време за реални изследвания. Не мисля, че е от полза за когото и да е било професорите да водят упражнения, лишавайки от хляб асистентите, но и дотам се е стигнало с това високо натоварване !! Друг, крайно негативен ефект от този висок хорариум, е фактът, че ако преподавателите са достатъчно взискателни към студентите, то ще отпаднат повече студенти, студентските групи спадат под определения минимум и тогава занятията, макар и реално проведени, се зачитат с един много малък коефициент. При това положение преподавателите стават много снизходителни. Иначе заплатите им намаляват и въобще бъдещето им става несигурно. Следователно тук се явява още един фактор, снижаващ качеството на обучение. Освен това, за да се възобнови научната работа във ВУ е необходимо възстановяването на помощния персонал от квалифицирани лаборанти, техници и инженери поне до ниво, в което той е сега в Институтите на БАН (отношение 1:1). Без този персонал е немислимо лабораториите и катедрите да бъдат равностойни партньори на кореспондиращите звена в ЕС. Абсурдно е доценти да ремонтират апарати, нужни за учебната и научната работа, абсурдно е, но това е реалността!
