НОВОТО ЛИЦЕ НА АНТИВОЕННИЯ ПРОТЕСТ В САЩ

0
119


Един неделен следобед през февруари млад мъж направи изявление в стая, пълна с 400 антивоенни активисти, събрали се в Сейнт Луис, за да изготвят стратегия за това как да се сложи край на войната в Ирак. “Аз вероятно съм най-опитният активист в моята организация, а съм активист от една година, заяви 25-годишният Майкъл Хофман, ето защо имаме нужда от вашата помощ с логистиката.” В замяна той обеща, че неговата група ще служи като щит. “Когато има масови протести, ние ще бъдем отпред. Ние ще кажем, че вие правите всичко по силите си да подкрепите войниците, като искате тази война да приключи, и то да приключи сега, за да могат войниците да се върнат по домовете си и някой да се погрижи за тях, когато се завърнат.”

Речта му е кратка, но една от малкото, предизвикали възклицания, аплодисменти и овации и вдигнали на крака тълпата от делегати на “Обединени за мир и справедливост” – национална коалиция, включваща над 1000 антивоенни групи. Когато слиза от подиума и започва да си проправя път през тълпата, той изглежда изненадан от реакциите на хората – изненадан, че се е озовал в ролята на противник на войната.

До лятото на 2003 г. Майкъл Хофман е американски морски пехотинец от Десети полк. Хофман, който казва, че още от началото е вярвал, че тази война е за петрол, е критикуван, че е напуснал армията, преди неговата част да пристигне в Кувейт през февруари 2003 г. Два дни преди срока на напускане на Хофман, неговият сержант го вика, за да го уведоми, че министърът на военноморските сили е обявил “край на жертвите”, което означавало, че онези войници, които се считат необходими за военните действия, не могат да напуснат служба по времето, когато им е било обещано. Хофман трябвало да замине за Ирак вместо вкъщи в Алентън, Пенсилвания. Това, което Хофман вижда, когато неговата част влиза в Ирак на 20 март, засилва още повече съпротивата му срещу войната. “Виждайки цивилните жертви и ужасните неща, които бяха сторени, както и разрушението, до което сме довели тази страна, за мене изглеждаше съвсем ясно, че ние никога не сме имали предвид интересите на Ирак”, казва той.

Днес Хофман е съосновател на новосъздадената организация “Иракски ветерани срещу войната” и е в центъра на създаваната стратегия на движението за мир. Антивоенните активисти са решени да направят военните главен стълб на движението както чрез насочването им към едно от слабите места на военните усилия – нерешителната военна кампания за набиране на нови войници, така и чрез включване на антивоенни групи. Призоваването на бившите, но мощни гласове на виетнамските ветерани в протестите, като например младия енергичен лейтенант Джон Кери, красноречиво разказващ за това, което е видял във Виетнам, цели да бъде по-стратегическо относно ролята на войската.

Това е един многообещаващ съюз. Част от предизвикателството на това движение за мир е убеждаването на американците, че критиката към войната и критиката към войниците не са едно и също нещо. Ерата на виетнамската митология, когато антивоенни активисти плюеха по войниците, още е жива (без значение колко пъти нейната достоверност е поставяна под въпрос). Извеждането на ветерани на предната линия на движението за мир разрушава тази представа. В същото време тази тактика има своите недостатъци – рискува да засили представата, че гражданската опозиция към войната е някак си по-малко легитимна.

Насърчавани от новинарски материали за разногласия между офицерските чинове, антивоенните лидери са убедени, че войниците печелят ценни съюзници. “Те звучат правдоподобно в този разговор, който им позволява да достигнат до повече хора и да се заемат с някои от аргументите на консерваторите по по-убедителен начин”, заявява Чарли Ричардсън, един от съоснователите на “Членове на военни семейства говорят открито” (MFSO) и баща на войник, служил в Ирак. Ричардсън и съпругата му Нанси Лесин наблюдават как MFSO се разраства от 200 семейства през 2003 г. до 2000 семейства днес.“Повече войници и съпруги говорят открито днес”, заявява Лесин, която вярва, че изпитва още по-силни антивоенни чувства. Нищо че в организацията се наблюдава промяна в членството – то беше предимно от родители на войниците; сега се присъединяват повече съпруги на войници – окуражена е Лесин. “Това е забележително, защото се случва там, където кодексът на мълчанието е най-голям, във военните бази, и там, където нарушаването на кодекса е по-трудно.”

Голям брой? Не. Но символичното присъствие може да бъде мощно, позволявайки на другите, които се чувстват по подобен начин, да знаят, че могат да се изкажат. А поставянето на семействата на войниците начело може да промени общественото мнение, казват организаторите.

“Част от проблема е, че никой, от съседите до политиците в Конгреса, не иска да бъде разглеждан като човек, който не подкрепя войските”, казва Лесин. “Нашата роля е да променим тази конструкция, да кажем, че реалната подкрепа на войските точно сега, когато те са изпратени да се бият и умират в една война, основана на лъжата, е да се борим срещу война, която никога не е трябвало да се случва. Ние казваме: “Ние се нуждаем от вас, за да подкрепим войските по този начин.” Затова включването на ветерани и членове на войнишки семейства е решаващо. Тази група от хора ни разрешава да се изказваме открито срещу войната.”

За развитието на това усилие помагат някои последни, съвсем очевидни индикации на недоволни войници. Един от тях е експертът Томас Уилсън, войникът, който по време на една среща в Кувейт е бил подложен на огромен натиск за това, че е посмял да запита министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд, защо войниците са били заставяни да “копаят местните сметища за старо желязо”, за да потърсят и снабдят с броня превозните им средства, вместо да получат по-подходяща екипировка от армията. Тогава там присъстват 23-ма членове на 343-а Интендантска рота в Ирак, които се разбунтували и отказали да карат камионите си поради това, което те ясно определят като самоубийствена мисия. Освен това мирните активисти са окуражени от изобилието добре рекламирани съдебни процеси, инициирани както от рекрутирани войници, така и от офицери.

Процесите обръщат внимание на това, което Джон Кери нарича “задкулисен проект”. В него на десетки хиляди ветерани, които са напуснали службата, войници на действаща служба, които вярват, че са завършили своя срок на служене в Ирак и офицери, които са поставени в изолация или пенсионирани, им е казано да си помислят пак. (Един 56- годишен калифорниец, изслужил три мисии във Виетнам, преди да прекрати службата си преди десетилетия, е измежду тези, на които наскоро им е заповядано да се явят на служба). Докато Пентагонът напомня на обществото, че сме във война, адвокатите на някои, нежелаещи да се върнат на служба войници, твърдят друго. През последните няколко месеца те се опитват да докажат, че САЩ са ангажирани в “изграждане на нацията” и в “потушаване на иракското въстание” – две дейности, не попадащи в декларацията на президента Буш за “извънредно положение” от 14 септември 2001. Те твърдят, че тъй като Конгресът формално не е обявявал война срещу Ирак, Буш няма властта да пренебрегва договорните споразумения, подписани от войниците при рекрутирането им. (И наистина Буш увери нацията на 2 май 2003 г. от палубата на самолетоносача “Ейбрахам Линкълн”, че войната в Ирак е свършила и е спечелена от американските сили: ”Главните бойни операции в Ирак приключиха.”).

В допълнение към битките в съдилищата опонентите на войната се опитват да изградят “мостове” към прогресивно мислещите хора от военната общност. “Ние потвърждаваме, че да защитаваш страната си и да подкрепяш войниците си, не означава да потъпкваш своята съвест”, съобщава ”Гражданският войнишки форум” в предстояща за пускане реклама за военни публикации. Форумът, национална организация от описващи себе си като “прогресивни хора, които са също и патриоти”, се състои от военни анализатори, войници на активна служба, цивилни граждани и ветерани.

Прогресистите работят също за включване на войници на равнището на обикновените хора. Например във Фейетвил, Северна Каролина, седалище на един от най-големите армейски постове (Форт Браг), както и в базата на Военновъздушните сили (Поп AFB), квакерите се присъединяват към “Иракски ветерани срещу войната”, “Членове на военни семейства говорят открито”(MFSO), “Ветерани за мир”, “Семейства на златни звезди за мир” и “Семейства на загинали на 11 септември за мирни утрешни дни” в организирането на голяма антивоенна демонстрация на 19 март. Те очакват от 4000 до 10 000 протестиращи.

Междувременно във Върмонт активистите поемат различна посока. Тук, в един щат, в който няма активно действащи военни бази, а група войници от Националната гвардия, петдесет града приемат резолюция на 1 март да се спре войната. “ Тази война се води от наше име с нашите долари, които плащаме за данъци”, казва Шери Придъл, майка на войник от Националната гвардия, разположена в Ирак. Говорейки по комерсиалното радио в щата, тя подтиква върмонтци да считат войната за местен проблем. Въпреки че организаторите признават, че нейните резолюции няма да сложат край на войната, те гледат на това като на забележителен възпитателен опит. “Основната цел на цялото занимание е да се инициира разговор във Върмонт”, казва Бен Скоч, един от тези, които оглавяват кампанията. “Ние искаме да изнесем дискусията извън движението за мир, за да ангажираме засегнатите хора в пожарните команди и училищата, както и ветераните от чуждестранни военни групи – цялата общественост.”

Опитът съответства на останалите контрарекрутиращи усилия на движенията за мир, които са отскоро фокусирани върху Националната гвардия. “Това е само част от по-голямата битка да се лиши правителството от войските, от които то се нуждае, за да води войната”, обяснява членът на “Членове на военни семейства говорят открито” (MFSO) Ричардсън. Обвързвайки се с известната квакерска организация “Американски комитет за приятелска помощ“, “Виетнамски ветерани срещу войната”, “Ветерани за мир” и “Обединени за мир и справедливост”, организацията “Членове на военни семейства говорят открито” възнамерява да накара хората да разберат какво означава войната, показвайки прякото й влияние върху войници, семейства, общности и щати чрез фокусиране върху Националната гвардия. Тъй като поне 50 процента от някои щатски войски на Националната гвардия са на разположение по всяко време, местните жители са оставени без щатски групи за спешно реагиране, от които евентуално биха имали нужда. “Това е проблем, с който щатската законодателна власт може и трябва да се заеме”, настоява Ричардсън. Антивоенните активисти наистина не само се надяват да покажат тази уязвимост и да задвижат повече щати да приемат подобна на върмонтската резюлюция. Те в крайна сметка се опитват да направят невъзможното възможно. Ако обикновените активисти могат да убедят градския съвет да подкрепи тяхната кауза, а след това щатския законодател и евентуално членовете на Конгреса може да почувстват, че имат база за подкрепа за вземане на становище. Затова активистите за мир обвързват разходите за войната с местните проблеми. Библиотеки и училища не са достатъчно финансирани, продължават аргументите, защото парите вместо при тях отиват за финансиране на военни авантюри. “Ние трябва да кажем, че бюджетите на Буш са аморални, а ние търсим морални пътища за използване на нашите пари”, каза Медея Бенджамин, съосновател на “Розов кодекс” – организация на жените за мир.

Междувременно студенти от колежите протестират срещу присъствието на рекрутиращи военни в техните университети, а родители на млади хора се изказват открито срещу лова на гимназисти от страна на военните. Синди Шихан, жителка на Калифорния, чийто 24-годишен син, Кейси, е убит две седмици, след като пристига в Ирак през април 2004 г., казва, че е побесняла, когато рекрутиращите войници са позвънили вкъщи, искайки да говорят с трите й по-малки деца. “Те взеха списъка от училище, казва тя, позовавайки се на малко известна клауза от “Нито едно дете, оставено извън закона”, която изисква обществените училища да снабдяват рекрутиращите с имена, адреси и телефонни номера на ученици; в противен случай ще загубят федерално финансиране. “Аз казах на рекрутиращите, че пожертването на моя най-голям син за една лъжа вече е твърде много и те няма да вземат нито едно от останалите ми деца!”

Шихан е пример за начина, по който настояванията на активистите за мир са част от едно тихо мнозинство. Тя се противопоставя на войната, но не е склонна да говори открито. “Аз бях изумена и потресена, когато САЩ нападнаха Ирак”, заявява Шихан. Не бях съгласна с това. Не мислех, че това е правилно, но не съм протестирала, докато Кейси не беше убит. И много съжалявам, че не го направих.” Вземайки присърце стария синдикален лозунг “Не тъгувайте, организирайте се”, Шихан е дълбоко впечатлена. Заедно с дузина други семейства, които са загубили войници във войната, тя формира нова организация (“Семейства на войници на златни звезди срещу войната”). “В момента правя всичко, което мога, за да съкратя тази война и да спестя на другите семейства мъката, която ние изпитваме,” казва тя.

Нейният глас и гласовете на другите военни семейства са добре дошли в движението за мир. И все повече войници бавно се появяват пред обществеността. Но привличането на многобройни войници може би е далечен изстрел. Има страшен натиск във военната общност – министерството на отбраната го нарича “обвързване” и го смята за крайъгълен камък на военното обучение. А войниците, които гласно обявяват своята опозиция срещу войната, се изправят пред значителни пречки. Не само техните връстници може да ги отбягват, но и армията може да тръгне след тях.

“Гражданският войнишки форум” ръководи рекламите в различни военни публикации. Една предстояща публикация в The Stars and Stripes повдига провокативния въпрос: “Кой казва, че тези, които защитават демокрацията, не могат да я практикуват?” Красноречиво поставен, въпросът е не само риторичен. Има толкова много правила, управляващи политическия живот на войниците, че повечето от тях, изглежда, са резервирани по отношение на всякаква активност от страх да не нарушат някое от тях (Правилата дори прецизират размера на стикерите, които им се позволява да лепят на броните на колите си.). Официално членовете на въоръжените сили могат да участват в протести, стига да не носят униформа, да не издават военни тайни и да не говорят от името на армията. “Неофициално твоите надзираващи офицери могат да ти предоставят всеки ужасяващ детайл, който могат да намерят,” казва Хофман, иракски ветеран, който говори на антивоенното събитие в Сейнт Луис. “В Ирак могат да те изпратят на всяка опасна мисия, за която са нужни хора.”

Лу Плъмър, ветеран от армията, чийто син, Дрю, е в отпуск от Военноморските сили в деня, в който войната в Ирак започва, казва, че синът му е заплатил висока цена за изразяване на мнението си. Този ден Лу заедно с Дрю е на мирно бдение във Файетвил. Когато репортер от АП се обръща към Дрю с въпрос какво мисли, младият мъж му отговоря, че според него войната е за петрол.“Той не говори с други репортери. Той не е активист, а просто отговори на въпроса така, както му диктуваше сърцето,” уточнява Лу. Дни, след като коментарите на Дрю излизат в пресата, при явяването му в американската база “Дуайт Д. Айзенхауер”, той е обвинен по член 134 от Военния кодекс в нелоялност. Баща му обяснява, че когато Дрю е изправен пред началниците си, бил попитан дали симпатизира на врага, а той отговорил с “не”, бил попитан, дали е планирал да навреди на кораба си и той отговорил “не”. Бил попитан, дали съжалява за думите си пред репортера и отговорът бил “не”. Резултатът бил обвинение в нелоялност и понижение.

Хофман твърди, че този случай не е изолиран. “Много момчета, които говорят открито, след това биват подвеждани под отговорност по член 15, защото им е предложен избор между този член и военен съд”, казва Хофман. Според член 15 войниците се отказват от юридически представител и съдебно дело, съгласявайки се вместо това командирът им да ги препрати към по-малко формално административно слушане. “И фактически ти си виновен до доказване на невинността си,” заявява Хофман.

Макар военното движение да включва войници, които се борят с тази враждебност, за да изразят своите опасения по повод войната, гласовете сред военните невинаги споделят всички цели и приоритети на движението за мир. Затова тези съюзи имат потенциала да дават неочаквани резултати. Например коментарът на Уилсън като специалист към Ръмсфелд за недостига на бронирани автомобили е оплакване, чуто в целия свят. Но ако той бъде използван за оправдание на увеличените военни харчове, положителните впечатления от него могат да избледнеят. Или ако жалбите на семейства на военни, които се оплакват от сегашния оперативен темп, водещ до това, че техните съпрузи са прекалено дълго на фронта, а не при семействата си, подтикне към увеличаване на армията, те биха могли да са в противоречие с цялото мирно движение.

Прогресивните сили може да оставят военните извън фронта, който са отворили, по същите причини, поради които демократите са решени да не отварят фронт на религията – и двата “проекта” повдигат едни и същи сериозни въпроси. Това по-скоро капитулация пред политическия климат ли е, отколкото оспорване на самата предпоставка, че страхът от бога стои в основата на поведението на най-добрите лидери, или облечените в маскировъчни дрехи войници са най-истинските патриоти? И когато някои от тези “истински патриоти” са извършители на престъпления като тези, извършени в Абу Гариб, промилитаристичната позиция на движението за мир ще възпрепятства ли здравата критика?

Съществува опасност гледната точка на войниците, толкова решаваща за мирното движение сега, да се окаже проблем за по-голямото прогресивно движение, което активистите се надяват, че ще се увеличава. За много войници това е принцип, който превръща техните непосредствени предимства в дългосрочни недъзи. “Толкова много от другите активисти на конвенцията, организирана от организацията “Обединени за мир и справедливост”, са били отписани от американците като луди розови комунисти левичари”, казва ми Хофман насаме, след като е направил обръщение към по-голямата асамблея на активистите за мир в конгресната зала на Сейнт Луис. “Но ние сме ветераните, които бяха там и се биха и, изглежда, е трудно да бъдем прогонени. Ние бяхме в Ирак. Ние го видяхме. Ние знаем, че това е неправилно. Ние трябва да му сложим край.” Той свива рамене и вдига ръце с дланите нагоре, като че ли държи спретнато пакетче. “Много е просто. Няма много други проблеми, за които говорим.”

Nation, 28 март 2005 г.
Превод Христо Проданов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук