Докато насилието в Ирак продължава, броят на хората, травматизирани от конфликта, нараства. Въпреки това достъпът им до психиатрично лечение е малък или никакъв. А където го има, може да е ужасяващо грубо.
Хафид ал Куадхи е едно от най-опасните места в нов Багдад. Гангстери, бордеи и купища боклук изпълват неговия мрак, неосветени улици, където деца играят около езера от мръсни канализационни води. От десетки години е известен като квартала на лудите не само заради ексцентричността на своите обитатели, но и заради това, че от края на 50-те години е дом на най-известните психиатри.
Един от тях има клиника тук, в порутена двуетажна сграда. Стълбището, което води до неговата клиника, е тъмно и зловещо място. С фенерчета в ръка, посетителите се препъват, внимавайки по стълбите, а мазилката пада на големи парчета по раменете им, докато се изкачват към горния етаж. Буквите на табелката на доктора са изчезнали много отдавна. В тясната чакалня са струпани заедно жени и мъже около малка маса, където млада жена се мъчи да намери в тъмнината картона на пациента в три големи тома с имена и данни. Стар телевизор стои в ъгъла, а парче плат отделя чакалнята от малка, смърдяща тоалетна, осветена от свещ.
Под дипломата на доктора, окачена на стената, Фатима Азис, слаба, висока жена, около четиридесетте, седи със своята сестра на два фотьойла с изтънчена дърворезба. Черният шал пада от главата й, сестра й държи здраво ръката й, а очите й са втренчени в пода. Докторът, шейсетгодишен мъж – приятен, благ и насърчителен, седи зад голяма дървена маса. Единствената светлина в стаята идва от големия прозорец зад него, като придава блясък на бялата му коса и озарение. Той поглежда към подадения от сестрата картон и промълвява “ECT”.
Днес иракчаните, изглежда, обичат да се връщат назад и да си разказват истории за добрите стари времена, когато всички са били щастливи и хората не са се хващали гърло за гърло по всеки повод. Ясно е, че спомените са розови, но няма съмнение, че депресиите и психичните заболявания нарастват в днешен Ирак. Влошаващата се обстановка на сигурност е довела все повече хора до сериозни психически заболявания, макар че оттеглянето на ООН и международните агенции за помощ предполагат, че проблемът не е наболял. Международният Червен кръст и “Лекари без граници” съобщават, че нямат данни за психологическия ефект от войната и нейните последствия за населението в Ирак. (Доклад от 1999 г. на организацията “Лекари без граница” за психологическите поражения в Сиера Леоне след период на ожесточено насилие, разкрива, че 99% от потърпевшите имат нива на разстройство, равни на жесток пост-травматичен стрес в Европа).
При ограничен достъп до лекарства и терапии някои лекари все повече разчитат на електроконвулсивната терапия, т.е. ECT, за да лекуват душевно болните. Тя включва прокарване на електрически ток през мозъка, за да се предизвика припадък. Във Великобритания се прилага с обща упойка и само за лекуване на тежка депресия и психически заболявания, при това след като всяко друго лечение е претърпяло провал. Иронията е в това, че в иракските градове и с тяхното непостоянно електроснабдяване дори и тази терапия е невинаги достъпна.
– Е, Фатима, кажи ми какво не е наред? – пита докторът миловидно.
Сестра й отговаря вместо нея:
– Не спи добре. Говори грубо с всеки. Спомня си стари разправии и започва скандали с всеки. Фатима гледа надолу.
– Дъще – пита докторът, – мислиш ли, че хората говорят за теб? Когато си лягаш, чуваш ли някой да шепне в ухото ти?
– Да – казва сестра й, – тя не желае да яде каквото и да било, сготвено вкъщи, твърди, че се опитваме да я отровим. Фатима продължава да гледа надолу.
Докторът записва нещо в тефтера си и казва:
– Тя страда от остра депресия. И отново поглежда Фатима.
– Фатима, дъще, казваш ли си, че може би ако умра, нещата ще станат по-добри?
Продължавайки да гледа в пода, тя за първи път продумва:
– Да, но тогава поглеждам децата и си казвам “не”.
– Докторе, всеки път, щом се чукне на вратата, тя започва да крещи и да се бие – добавя сестра й.
– Защо го правиш, миличка? – пита докторът с мекия си глас.
– Заради всичко това наоколо – казва Фатима. – Американците, замаскираните бомби. Никаква сигурност, не мога да кажа на децата да си играят навън, защото има коли-бомби и престрелки. Тя за първи път вдига глава, поглежда доктора и му казва:
– Докторе, ти си учен човек. Защо не можеш да спреш тези коли – бомби и експлозии?
Докторът се подсмихва и поглежда нагоре, разпервайки длани.
– Но как бих могъл? Аз съм като теб, жертва на всичко това.
Ибн ал Рушуд е иракска психиатрична болница, построена в края на 70-те години с пари от бума с петрол. Болницата, бяла бетонна структура в модернистичен стил, с надълго разцепени прозорци, е свита в задънена улица с презветерианска църква.
Д-р Хашим Заини, директорът на болницата, е плешив, с очила, ексцентричен и очевидно малко отчаян. “Разполагаме със 74 легла и двама доктори, казва той. – Приемаме от 250 до 300 пациенти на ден и от нас се очаква да обслужваме нация от 25 милиона души.” Следват го половин дузина хора, докато минава на визитация през отделенията – пациенти, които се надяват на повече успокоителни, контрагент, който е дошъл, за да поправи генератора на болницата, служители, които подават молба за напускане. Следват го в кабинета, докато той продължава да подписва документи и да пише лекарски предписания, докато колеги го притискат отвсякъде.
В едно консервативно общество със строги морални правила да ходиш при психиатър или на психиатрични консултации е проклятие. Да имаш умствено разстроен човек в дома си може да бележи цяла фамилия като дамгосана, когато клюката се разпростре из цялата мрежа на фамилията. На хората с психически заболявания, като депресия или остра невроза, често им се казва да прочетат Корана или да се молят повече. Или биват лекувани от съпруг, баща или членове на семейството. “Психиатричната консултация е толкова заклеймена тук, че само когато семейството вече не може да помогне на пациента, той бива довеждан в болницата, казва Заини. – Затова ще мине много време, докато разберем действителния ефект от насилието и войната върху хората.”
Но според Заини и други експерти децата са тези, които най-остро преживяват въздействието на насилието, разпростряло се в Ирак. Свидетели сме на постепенна промяна на психиката на децата – те живеят в състояние на постоянен страх. Когато учителят идва и през няколко дни казва на децата: “Утре не идвайте на училище, има терористична заплаха”, какво мислите, че се случва с тези деца? Затова в града най-добрият бизнес е пазарът за играчки-оръжия.” Иска му се да разполага с повече време, за да изслушва пациентите си и да постави съответната диагноза, вместо да ги насочва към електротерапия след петминутна консултация. “Но за нас, иракчаните, уморени и с изчерпано търпение, и особено за семействата, които искат да видят внезапен резултат, не можем да спрем да използваме ЕCT. За тях това е един ефективен начин да успокоиш пациента, а е и бързо справяне с проблема.”
И така, обратно към тъмния кабинет в Хафид ал Куадхи. Докторът казва на сестрата да приготви всичко за ECT. Сестрата излиза, а след няколко минути от балкона се дочува приглушеното бучене на генератор. Лек електрически ток, достатъчен само за няколко крушки, примигва и оживява. Сестрата се връща обратно и отваря врата, която води към малка стая, която мирише на горена пластмаса.
– Докторе, не искам повече да минавам през това – казва очевидно възбудената Фатима.
– Но искаш да се оправиш, нали? – казва той, отвеждайки я към другата стая, докато сестра й я държи здраво.
Полагат я на тапицирана с кожа кушетка и взимат метални наушници, които преди това са стояли потопени в алуминиева вана, пълна с вода. Две жици водят от наушниците към кафява дървена кутия. Докторът включва щепсел към дървената кутия. Очите й се затварят плътно, когато припада, треперейки и тресейки се. Сестра й я държи за краката, а сестрата слага палеца си под езика й, за да не го прехапе.
Обратно в кабинета и зад бюрото си, докато Фатима лежи в безсъзнание в съседната стая, докторът разглежда картона на следващия пациент. Условията наоколо, страхът, ужасите от войната и насилието, както и влошаващата се обстановка на сигурност – всичко действа като потискащ фактор, който разбива човешката устойчивост.
Той отваря вратата, за да влезе следващият пациент. Разбира се, някои хора са вече невротици и имат много нисък праг на поносимост. Това са хора като Фатима, които рухват по-бързо от други.
“Гардиън”, 2 март 2005
Превод Елена Данаилова
