БЛАГОДАТНОТО ДВУЕЗИЧИЕ

0
190

Агоп Мелконян повече от три десетилетия се занимава с популяризиране на науката и техниката, автор е на повече от 10 000 статии и осем научнопопулярни филма. Един от известните ни писатели на фантастика, автор на осем книги. Превеждан е на девет езика. Пръв носител на националната литературна награда “Гравитон”. Автор на четири пиеси, играни на професионални сцени. Издал е три книги с преводи на арменска поезия, пръв преподавател по история на арменската литература в СУ. Управител на Издателска къща “Ерато”, популярна с поредицата си “Малка библиотека поетична класика”.
Звучи като куриоз, но е факт: през половината от своята история българският народ е живял в границите на една и съща държава с арменския, тоест в границите на Византийската и Отоманската империя. Духовните контакти започват с появата на арменската павликянска ерес тук, която намира благодатна почва и от която покълват следовниците на поп Богомил. Това е времето на ренесанса на арменската литература, когато са факт такива титани на поетичния слог като Крикор Нарекаци и Нерсес Шънорхали, Ованес Ерзънкаци и Крикор Тъха. Това, според мен, е съществен фактор за липсата на устойчиви литературни връзки: голямото разминаване в епохите на литературен възход и разцвет. Изпреварването от много векове не позволява стиковката на двата литературни процеса, не подхранва взаимния интерес и не стимулира стремежа за досег. Своята дума си казват и догматичните предразсъдъци; фактът, че Арменската апостолическа църква не е в кръга на Цариградската патриаршия, създава много предубеждения и бариери.

Основаният от братя Бакурян през 1084 г. Бачковски манастир, за съжаление, не става допирна точка между арменската и българската книжовност. Лично великият поет Нерсес Шънорхали в качеството си на духовен глава на арменската църква (католикос) благославя през 1184 г. създаването на грегорианска църква в Пловдив. През 1469 г. големият арменски лечител Амирдовлат Амасиаци написва пак в Пловдив своя труд “Ненужно за невежия” и това е първата арменска книга, написана на българска земя. Нека прочетем: “И съчиних това писание аз, нищожният слуга Божи, лечителят Амирдовлат Амасиаци, в столицата на Румелия Филипопол в годината 915 по арменското летоброене (1466), на 25 декември, който е празник на Спасителя според календара на другите народи.” Интересно би било, разбира се, това мъдро и поучително съчинение да бъде преведено на български.

За същински контакти обаче можем да говорим едва в по-късно време. Те възникват, естествено, в Цариград, където типографският занаят е в ръцете на арменци. Трудно би могло да се оцени например делото на Татеос Дивитчиян, чиято печатница през 30-те години на XIX век става родилният кувьоз на българската периодика и книгоиздаване. Като се започне от “Цариградски вестник” на Богоров, през две поредни издания на “Рибния буквар” на Берон и се стигне до “Гайда” и “Македония” на стария Славейков – всички те минават през тази печатница плюс още десетки книги. Не ми се иска да изброявам дългия списък на арменски печатари, от ръцете на които излиза почти цялата българска периодика до Освобождението, както и повече от 200 книги. Само още един факт: когато през 1885 г. в София се открива Държавната печатница, поради липса на кадри от Цариград е поканен Харутюн Манукян. Този принос на арменски печатари в българската книжовност може би заслужава специално изследване.

За литературни контакти можем да говорим едва от стотина години насам. Ще кажа само един факт – в периода от Освобождението до Втората световна война в България излизат повече от 75 арменски вестника! Вярно е, животът на повечето от тях не е продължителен, но такива издания като “Шаржум”, “Хаястан”, “Балканян мамул”, “Занк”, “Аракс”, “Азад хоск” и други не само информират, но и формират литературна култура у арменските преселници. През периода 1926-1938 г. излизат армено-български алманаси с историческа, образователна и културна тематика.

Първата арменска печатница на Ерванд Палакашян заработва в София преди почти 110 години. По-късно Хагоп Пюскюлджян и Вахан Беделян отварят букволеярни, което открива пътя към активно арменско книгопечатане. Освен пет в София и две в Пловдив арменски печатници има в Шумен, Русе и Варна. До 1940 г. у нас са издадени повече от 200 книги на арменски език, повечето от които са преводи от западноевропейски автори.

Първото и второто поколение бежанци в България нямат основания да бъдат недоволни от състоянието на печата. Нека само изброя например хумористичните вестници, излизали през различни периоди: “Хайели”, “Гадак”, “Маймун”, “Аптак”, “Игнат ага”, “Лърапер”, “Измир ага”, “Мегу”, “Пароси дзидзах”. Чрез толкова много хумористични издания арменците тук очевидно са търсили отдушник от кошмара на преживените наскоро събития.

До Втората световна война в България са излизали и редица чисто литературни издания на арменски език. Искам специално да отбележа някои от тях. “Вебатерт” (вестник-роман) излиза във Варна под редакцията на Оник Парсехян. “Карун” е синтез между научнопопулярно и литературно издание – също излиза във Варна под редакцията на Дикран Мардиросян. “Масис” е илюстрован литературен алманах, издаван в София от Хованес Деведжян.

Специално изследване заслужават живеещите тогава в страната ни арменски писатели. Макар и далеч от родната си среда, те продължават да творят литература на своя език и да издават книги. Зарех Бълбул, Армен Шиданян, Хрант Храхан, Баруйр Асадур, Оник Чармуни, Гаро Хазаросян, Хованес Деведжян, Нерсес Касапян, Саркис Пачаджян, Крикор Дарпин, Гаро Джингозян и много други в рамките на своите таланти и възможности пишат поезия и проза. За жалост днес те са напълно забравени.

Напълно забравени са и редицата научни трудове, главно исторически, издавани тогава. Още през 1910 г., тоест доста преди масовото преселение на бежанци след геноцида, Аршак Алпояджян от Варна издава книгата “История на българите”, предназначена за онези, които все още не знаят български, но искат да научат за битието на своите домакини. Пак напълно забравени са и цялата поредица от краеведски проучвания, издавани тук, за бита и нравите на арменци от различни региони: Пловдив, Адрианополис, Малгара, Родосто, Муш и т.н.

Събитията след Втората световна война коренно промениха състоянието на нещата. През всичките повече от 40 години “народна власт” излиза само един седмичен вестник, нито едно списание и нито една книга. Закриването на арменските училища в средата на 60-те години е онзи последен посичащ удар, който окончателно скъса езиковата и културно-етническа връзка между поколенията. Вече две поколения български арменци не могат да напишат дори имената си на майчин език, да не говорим за литература и публицистика. Те не са възпитани в духа и традициите на арменщината, не носят в себе си арменското начало, не се вълнуват от миналото и културата на народа, от който са покълнали. Трагично, но е факт.

За литературните връзки между два народа, разбира се, особено важна роля имат преводите. И тук веднага ще отбележа един парадокс: докато преди няколко десетилетия работеха преводачи с великолепен арменски и слаб български, по-късните преводачи са с великолепен български и слаб арменски. Въпреки това не може да не се отчете, че през тези няколко десетилетия така или иначе се появиха отделни книги на Хачадур Аповян, Раффи, Бердж Брошян, Рафаел Патканян, Хованес Туманян, Крикор Зохраб, Наири Зарян, Степан Зорян, Карекин Севунц, Серо Ханзадян, Егише Чаренц, Нахабет Кучак, Хованес Шираз и неколцина други. И веднага с ръка на сърцето ще трябва да признаем: това е малко, твърде малко за една литература с 15-вековна история! Още по-печално е, че преводите са правени или директно от руски, или по подстрочници. Изброените автори са значими, но не най-значимото е преведено от тях. Къде са такива върхове на поетичния слог като Нарегаци, Шънорхали, Саят-Нова? Разказвачи като Мурацан, Ширванзаде, Нар Дос, Хагоп Хагопян? Къде са такива блестящи поети като Сиаманто, Таниел Варужан, Рупен Севак, Мисак Медзаренц, Матеос Зарифян? Къде е най-доброто от Туманян и Исахагян?

Уви, няма го и едва ли ще го има. На пръстите на едната ръка се броят преводачите от арменски и броят им намалява по биологични причини. Доколкото знам, още по-малко са пък онези, които превеждат българска литература на арменски, затова представянето на българската литература в Армения е още по-убого. Няколкото превода на “Арменци” от Яворов са по-скоро израз на преклонението пред големия майстор на стиха и куриоз в световната литература, отколкото белег за традиция.

Дори във века на тоталните комуникации два народа със сходна историческа съдба остават разделени от бариерата на езика. За жалост такава е участта на малките народи – те са принудени да поглъщат дори стърготините на великите, но не могат да покажат своите перли. Подготовката на арменисти у нас бе една малка надежда. Уви, изглежда, и тя угасва. Завършилите арменска филология не намират работа, повечето започват отчаяна битка за прехраната си – кому тогава би му се приискало да превежда проза и поезия?

Наскоро по телевизията младо момиче каза, че “разните там филологии са пълна глупост, защото скоро човечеството ще говори само един език”. Слава Богу, че няма да доживея това време.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук