БЪЛГАРСКИЯТ И АРМЕНСКИЯТ ВЪПРОС В “ЗАПИСКИТЕ” НА ГРАФ ИГНАТИЕВ

0
199

Румяна Йоргова Комсалова е завършила Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специалност история и философия. Сега е доктор по история и преподавател в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Ръководител на магистърски програми към катедра “История”. Чете лекции по проблеми на българската, балканската и руската история. Автор е на научни публикации в областта на историята.
Българи и арменци имат сходна съдба през вековете. В края на ХIV век българската държава е унищожена и българите попадат под властта на османските турци. След поредица от драматични събития и войни между Персия и Османската империя през ХVII век Армения е разделена между двете империи. В началото на ХIХ век, и по-специално след Руско-персийската война от 1826-1828 г., Източна Армения е освободена и присъединена към Русия. Западна Армения, както и България, остава владение на Османската империя. И двата народа – българският и арменският, свързват отхвърлянето на османския гнет с руската политика.

Началото на поредната руско-турска война през 1853 г. вдъхва нови надежди у българи и арменци, които смятат, че е дошъл часът на тяхното освобождение. Обаче злополучният за Русия завършек на Кримската война и решенията на Парижкия мир от 30 март 1856 г. отново отлагат за по-добри времена решаването на българския и арменския въпрос. От втората половина на ХIХ век основна цел на руската политика е да се отменят клаузите на този договор, които я лишават от позициите й на велика сила и в голяма степен ограничават опитите й за намеса по Източния въпрос.

При такава обстановка през 1864 г. за руски посланик в Константинопол е назначен граф Н.П.Игнатиев, който остава на този пост до началото на Руско-турската война от 1877-1878 г. Впечатленията от дългогодишната си дипломатическа дейност в Константинопол граф Н. П. Игнатиев отразява в своите “Записки”. В тях очертава една панорамна картина на острата дипломатическа борба, на интригите и личните пристрастия, които нерядко оказват силно влияние върху хода на събитията.

Целта на руската политика по Източния въпрос, според граф Игнатиев, е да се засилва могъществото на държавата, като се сплотят родствените славяни под егидата на руския самодържец и така да се прегради пътят на Западна Европа към Балканите. Арменците и гърците се разглеждат като надеждни съюзници на славянската идея и дори султанът също може да бъде привлечен за целите на руската кауза. Затова Игнатиев препоръчва час по-скоро Русия да пристъпи към едностранно и радикално решаване на Източния въпрос по насилствен път, като изолира западните държави.

През лятото на 1875 г. започва въстанието в Босна и Херцеговина, което поставя началото на Източната криза. По повод проектираната международна конференция по този въпрос Игнатиев формулира програмата минимум, която Русия да представи пред Великите сили и Турция. По българския въпрос се предвижда създаването на автономна област начело с княз или губернатор от православното вероизповедание, а в най-лошия случай да се проведат реформи, които да доведат до прилагане на Органическия устав на о. Крит. По отношение на арменците Игнатиев настоява за провеждане на реформи, които да доведат до изравняване правата на християните с тези на мюсюлманите.

Провалът на Цариградската конференция и повторният отказ на турското правителство от 9 април 1877 г. да приложи проекта на Великите сили за реформи не остава друг вариант пред Русия и на 12 април император Александър II обявява война на Турция. Още в Докладната записка на началника на Генералния щаб генерал-лейтенант Н.Н.Обручев от октомври 1876 г. се посочва като основна цел на войната “да се изтръгне от властта на турците тази християнска страна България, в която те извършиха толкова много зверства”. Ген.Обручев предлагал освен това войната да започне незабавно, преди Турция с подкрепата на Англия да се окопити и подготви във военно отношение. Тази позиция се споделя изцяло и от граф Н.П.Игнатиев, който смята, че Русия е трябвало още през ноември 1876 г. да започне военни действия срещу Портата, като военното настъпление на Балканите се съчетае с едно общо надигане на населението в България, Епир, Тесалия и Кандия, а в това време руската армия да навлезе в Кавказ и да вдигне арменците и кюрдите. Освен това граф Игнатиев поддържа мнението, че в интерес на Русия е Кавказкият фронт да бъде основният, тъй като там още с обявяване на войната се навлиза в османските владения и така стратегическата инициатива ще е изцяло в руски ръце. На практика обаче кавказката армия под командването на великия княз Михаил е с по-малка численост от Дунавската, начело с великия княз Николай Николаевич.

В средата на ноември 1877 г. генерал Игнатиев е повикан в Главната квартира, разположена в село Пордим, близо до Плевен. Тук получава задачата да разработи проекта за примирие. Според генерал Игнатиев главнокомандващите на двата фронта – Дунавския и Кавказкия, трябва да започнат паралелно преговори за сключване на две отделни примирия, които да включват искането за създаване на самоуправляващо се българско княжество, в граници не по-малки от очертаните в Цариградския проект и провеждането на реформи, които да доведат до автономно управление с достатъчно гаранции за него, в Босна и Херцеговина и в другите християнски области на Турция, като в това число се включват и арменските територии. За постигане на тези цели и съответно приемането им от Великите сили и Турция граф Игнатиев предлага да се възобнови посланическата конференция в Цариград. Това предложение отново не е прието, тъй като противоречи на вижданията на княз А.Горчаков.

Примирието е подписано в Одрин на 19 януари 1878 г., а след едно драматично и пълно с опасности пътуване през цяла България, на 26 януари, граф Игнатиев пристига в Харманли. По волята на случая на гара Търново Сеймен (сега Марица, Симеоновград) той се среща с принц Александър Батенберг (бъдещия български княз), който идва от Одрин на път за Пловдив и взаимните им впечатления не са блестящи. Едва на 27 януари Игнатиев пристига в Одрин и се заема със сложната задача за сключване на мирен договор с Турция. Започват дълги и мъчителни преговори с турските представители, като Савфет паша декларира, че създаването на българско княжество е несъвместимо със съществуването на Османската империя, или в най-добрия случай, границите му да бъдат до Стара планина. С много енергия, неотстъпчивост и гъвкав похват руският дипломат в крайна сметка налага на Турция да признае княжеството в границите, очертани от Цариградския проект от декември 1876 г.

Не по-малко сложни се оказват и преговорите, засягащи статута на арменското население в османските територии. Междувременно при Игнатиев в Одрин, още в края на януари 1878 г., пристигат представители на арменската общност. По този повод той пише в отчета си до канцлера А. Горчаков от 3 февруари, че е “много трудно да се вразумят арменците, които ме обсаждат с молбите си и често ме поставят в затруднено положение”.

В отговор на арменските искания канцлерът А. Горчаков телеграфира, че идеята на великия княз Михаил, командващ Кавказкия фронт, е пряко присъединяване на част от Западна Армения към Русия, което се разминава с молбата на Константинополския арменски патриарх за самоуправление на арменското население, подобно на това, което се предвижда за о. Крит, Босна и Херцеговина. В този дух продължават и преговорите със Савфет паша. Както отбелязва Игнатиев, “при пълната невъзможност да се удовлетворят техните (на арменците) мечти за автономия на арменското население в Азия”, се предлага в бъдещия мирен договор да се запише, че Портата ще се споразумее с Русия, в източните области Сивас, Ерзерум, Ван и Муш, където мнозинството от християнското население признава върховенството на ечмиадзинския католикос, да направи промени в местната власт, които ще гарантират обществена безопасност и достатъчно административно самоуправление. Но това предложение среща упорития отказ на турския преговарящ. Тази позиция граф Игнатиев свързва с водената от Запада и подкрепяна от Портата политика да се отделят арменците-григориани, живеещи в Турция, от върховенството на ечмиадзинския католикос. Ето защо граф Игнатиев иска да прокара в мирния договор клауза за върховенството на ечмиадзинския католикос и признаването му от страна на Портата, за да може чрез него Русия действително да покровителства арменците в Турция.

Проблемът се усложнява и от факта, че в “Основанията за мира” от 19 януари 1878 г. арменският проблем не е засегнат. След серия от нови преговори руските дипломати, и преди всичко Игнатиев, успяват да уговорят турските пълномощници да подпишат клаузите, макар и в леко изменен вид – така на практика Портата за пръв път се задължава да проведе реформи в арменските територии и да защити арменците от своеволията на кюрди и черкези. Опитите на руския дипломат да включи и клаузата за ролята на ечмиадзинския католикос, като върховен духовен глава на всички арменци, независимо от държавата, в която живеят, завършват без успех, но това не променя значимостта на постигнатото по арменския въпрос. Коментирайки значението на член 16 от договора в Сан Стефано, засягащ арменския въпрос, граф Игнатиев изтъква, че може би е в интерес на Русия, че не се регламентира положението на католикоса, защото това “би могло да подкрепи въжделенията и стремежите на арменците, които не отговарят на руските интереси”. Що се отнася до териториите, присъединени към Русия – Карс, Батуми и Баязид, това дава възможност за контрол над чергарските кюрдски племена и Русия получава открит достъп към долините на Муш и Ван, главните огнища на арменския народ.

Интересен факт е, че на прегорите с турските представители участва и Саркис бей, етнически арменец и висш турски чиновник, изпълняващ длъжността секретар на Савфет паша и директор на канцеларията на Министерството на външните работи. Той присъства на един от най-драматичните моменти в преговорите, когато (16 февруари) след грубата намеса на турския главнокомандващ Мехмед Али руските пълмомощници – Игнатиев и Нелидов, временно прекратяват преговорите.

Нататък историята е известна – Санстефанският договор става факт на 19 февруари, но руското правителство, опасявайки се от война с Англия и повторение на Кримския вариант от 1856 г., отклонява предложението на Игнатиев, той да бъде окончателен, и остава на позицията за прелиминарния характер на договора.

Съгласието на Русия за ревизия на Санстефанския договор изолира Игнатиев от активна дипломатическа кариера. Въпреки надеждите му, че ще се върне като посланик на Русия в турската столица, това не става. През април 1878 г. получава нареждане от канцлера Горчаков да представи своето виждане за евентуалните отстъпки на Русия от клаузите на договора в Сан Стефано. В специално писмо Игнатиев декларира, че “тъй като съм подписал Санстефанския договор, аз съм призван по-скоро да защитавам неговите разпоредби, но не смятам за прилично да се занимавам с посочването на средствата, с които да бъде разпокъсан на парчета”. Въпреки това Игнатиев, предполагайки, че ще участва в Берлинския конгрес, набелязва възможните отстъпки, като подчертава, че ако не е възможно да се предотврати разделянето на България на две части, то упорито да се отстоява единството на институциите, правата и особено духовното управление на екзарха. По арменския въпрос пък да се поиска от Портата да посочи реформите, които ще въведе в Азия за защита на арменското население от своеволията на черкези, кюрди и пр. и за осигуряване на личната безопасност на християнското население. Тези записки, които предава на канцлера А.Горчаков към средата на април 1878 г., са последната услуга, която прави на Министерството на външните работи.

По време на Берлинския конгрес Игнатиев е в Киев при семейството си и там получава информация чрез изпратените му от Н. К. Гирс и А. И. Нелидов писма за хода на преговорите и злополучния изход от тях. Както обобщава граф Игнатиев, изходът от Берлинския договор доведе до орязване на границите на българското княжество в интерес на Австро-Унгария и Англия, а новият, 61 член по арменския въпрос даде възможност на Англия да се разпорежда в областите с арменско население. По повод на този договор граф Игнатиев ще напише в своите спомени: “Почти нищо не остана от моя договор. Целият смисъл и вкус е променен, защото Санстефанският договор беше направен с руски сос, а Берлинският – с австро-унгарски.” Не по-различна е и оценката на канцлера Горчаков и императора Александър II. “Берлинският трактат, писал канцлерът до императора, е най-черната страница в моята служебна кариера”, на което Александър II отговорил: “И в моята също!”

Руско-турската война решава в общи линии българския политически въпрос. Безспорен принос в това отношение има руският посланик в Константинопол граф Н. П. Игнатиев. Но тя има и друга важна последица, а именно, че поставя на дневен ред арменския въпрос. Включеният в Сан-стефанския договор член 16 е определен от френския историк Дрио като “международна манифестация в полза на арменците”. Това положение среща недоволството на Англия, която успява още в преговорите с граф П.Шувалов да наложи международен контрол от страна на всички Велики сили върху предвидените реформи. Така новата редакция, съдържаща се вече в член 61 на Берлинския договор, по-късно дава възможност на султан Абдул Хамид II не само да не проведе реформи, но и да пристъпи към кардинално решение на арменския въпрос чрез физическото унищожаване на арменската общност в рамките на империята. Бездействието на Великите сили позволило на Портата да пристъпи към осъществяване на плановете си за арменския геноцид. И така, както английският политик Уйлям Гладстон ще напише брошурата по повод на турските ексцесии над българите при потушаване на Априлското въстание със знаковото заглавие “Българските ужаси”, така пак той по повод на погромите над арменците в империята през 90-те години на ХIХ век ще назове Абдул Хамид II “султан-убиец”.

В заключение може да се направи изводът, че от 1878 г., с активното съдействие на граф Игнатиев, арменският въпрос получава международен характер и движението става по-радикално. Радикализацията на арменското национално движение, от друга страна, е силно повлияна от “българския модел”, т.е. чрез революционната борба да се предизвика на намесата на Европа. Така някои автори обясняват насочването на арменските революционери по пътя на терористичните акции. Но за разлика от българския въпрос арменският и до ден днешен не е намерил своето справедливо разрешение. И тук също има много общо с българската национална идея. Санстефанска България завинаги ще си остане един блян, една утопия, която намесата на “берлинските екзекутори” умъртвиха безвъзвратно!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук