Животът ми някак неусетно и за мен протече под строгия му поглед. В БТА, където прекарах единадесет години, портретът му висеше на стената до директорския кабинет – Хербст и до днес е най-уважаваният директор на информационната ни агенция. После, в редакцията на “Еврейски вести”, чийто главен редактор бях в продължение на седем години, от стената ме гледаше пак той, от плаката в негова чест на неотдавна починалия художник и мой бивш колега Преслав Кър-шовски. А и днес, колчем вляза в Съюза на българските журна-листи, срещу себе си виждам пак него, Йосиф Хербст, нарисуван срещу входа от художника Венелин Вълканов.
Корените на този най-изтъкнат български журналист са далеч от България, в чешкия град Бърно. След революцията от 1848 г. баща му Яков Хербст напуска цветущата Австро-Унгарска империя и търси спокойствие в Одрин, където оглавява строителството на Хършовата железница. Там, недалеч от столицата Истанбул, на 8 ноември 1875 г. се ражда Йосиф. Той е с десет години по-малък от по-големия си брат Карл, но след него следват сестрите му Регина и Йоана.
Когато след освобождението на България започва строежът на железопътния участък София – Пловдив, цялото семейство се преселва в младата столица на Княжество България.
Подвигът на българската армия през Сръбско-българската война още повече засилва желанието на малкия Йосиф Хербст да стане офицер. Той е един от тримата евреи, завършили военното училище. Единият от тях, роденият в София през 1873 г. Йосеф Таджер, баща на героя-антифашист Леон Таджер (Бен Давид), достига до високо звание в българската армия и е един от посрещачите, заедно с Карл Хербст, на Теодор Херцел при посещението му в България. Но под влияние на процеса “Драйфус” във Франция българските власти тихомълком затварят вратите на военното училище за други евреи.
Карл съветва брат си да се отдаде на търговията, но той предпочита журналистиката. Помагат му отличното владеене на всички основни европейски езици и връзките на семейството му с Европа. Йосиф става кореспондент на най-прочутите европейски вестници.
От онова време датира и приятелството му с най-изтъкнатите представители на българската литература и интелигенция. В дома на Стоян Михайловски, където за пръв път го завежда съученикът му Кирил Христов, младият журналист се сприятелява с Пенчо Славейков, с редактора на списание “Мисъл” д-р Кръстю Кръстев, с литератора Пеню Даскалов. А близостта му с групата около хумористичния вестник “Българан” го прави приятел с Елин Пелин, с художника Александър Божинов, с актьора Сава Огнянов, с главния редактор на в. “Вечерна поща” Симеон Радев.
След кратки опити да следва право, Йосиф заминава за Русе, където е поканен в местния “Вестник”. Там перото му се изостря от социалните проблеми на българския народ, от въстанията в Дуранкулак и Шабла. Но скоро става ясно, че провинцията е тясна за таланта му. По настояване на брат му Карл, който се е посветил изцяло на ционистката идея, Йосиф се връща в София, където през 1903 г. оглавява вестник “Дневник”. Именно тук в статия за ролята на публицистиката през 1905 г. Хербст отбелязва, че печатът е “обществена сила”, “представител на общественото мнение” и че който се нахвърля срещу печата, той всъщност се опълчва срещу обществото с всички свързани с това рискове.
Началото на ХХ век е белязано с остри политически борби. Хербст обективно пише в България и в европейския печат за освиркването на Фердинанд от студентите при откриването на Народния театър, за закриването за цяла година на Софийския университет, за възхода на земеделския съюз, ръководен от Александър Стамболийски.
Мечтата му за офицерска кариера се възражда с Балканската война. Вместо да потърси тихо местенце в тила или в цензурата, Хербст заминава на фронта и смело се сражава за националния идеал – освобождаването на Македония. По-късно е ранен и няколко дни лежи сред труповете, докато е открит от своите. Но в същото време осъзнава предателството и алчността на Фердинанд, довели до пагубната Междусъюзническа война, разочарованието на войниците, страданията на семействата им в тила.
От това време е и семейната драма на Хербст. Съпругата му Елвира, дъщеря на виенския банкер Енгел, храбро напуска уюта на дома си, за да последва любимия си в София, но вместо да се впише в живота на софийския елит, се затваря в себе си и в манията си за чистота около двете си дечица: Курт и Елза. Скоро манията й прераства в дълбоко психическо заболяване, което в крайна сметка я отвежда в гроба.
В същото това време Хербст е на върха на кариерата си. Авторитетът му сред основните европейски вестници и патриотичните му тежнения не остават незабелязани от цар Фердинанд, който специално за него създава поста Директор на печата с ранг на министър, в чието подчинение е и Българската телеграфна агенция.
Но Първата световна война, в която царят въвлича България на страната на Германия и Австро-Унгария, постепенно прераства в национална катастрофа. По решение на Хербст БТА най-обективно и бързо отразява и болшевишката революция в Русия – това става една от причините за неговото уволнение на 18 януари 1918 г. (Друга от причините, неведнъж подчертавана в парламента, е еврейският му произход.)
Изпратен през март в щаба на IV армия като помощник на генерал Савов, Хербст става свидетел на пълното разложение в средите на военните, на огромната корупция, на разочарованието на войниците, които са принудени да се сражават боси, без дрехи и муниции, докато в същото време семействата им в тила гладуват. В изготвен от Хербст доклад до върховното командване, подписан от генерала, се настоява “никой български гражданин да не може да се обогатява чрез армията” и пророчески се подчертават рисковете от революционизиране на войниците – една “бомба със закъснител”, която може да помете правителството.
Неочаквано за самия генерал писмото е оценено високо от властите и в новия кабинет той е назначен за министър на войната, а Хербст е издигнат до ранга “офицер за специални поръчки” към министерството. Но писмото явно е закъсняло. След пробива при Добро поле войниците напускат фронта и се насочват към София. Войната завършва с поредната национална катастрофа за България.
Смъртта на ционисткия водач Карл Хербст сякаш отрезвява брат му. Той зарязва журналистиката и се захваща с процъфтяващ и перспективен бизнес – предимно с внос на филми и на кинотехника. Често пътува в чужбина, акционер и прокурист е на фирмите “Модерен театър”, “Нафта”, “Български Лойд”.
Година след угасването на жена му Елвира в психиатричната болница, Йосиф най-сетне урежда и сантименталния си живот – оженва се за Виола Каравелова, дъщеря на бившия премиер Петко Каравелов и на влиятелната приятелка на двореца Екатерина Каравелова, която открай време е ценяла журналистическия талант и гражданската позиция на Йосиф. Той отново е щастлив, но му липсва активната журналистика, макар че не й изневерява напълно – продължава да сътрудничи на виенския “Ное Фрайе Прессе”, на берлинския “Фосише Цайтунг”, на лондонския “Дейли мейл” и на букурещкия “Адевърул”. Освен това по настояване на Виола събира най-добрите си публикации и ги издава в книга.
Поуките от военния разгром го тласкат и в друга насока: изучаването на социалните проблеми, а оттук и на марксизма. Йосиф все така е елегантен бонвиван, с неизменната бяла жилетка и папийонка и със скъпите си хавански пури, но е твърде далеч от националистическите си илюзии по време на войните.
Хербст посреща с негодувание преврата на 9 юни 1923 г. и терора след него, както и смазването на Септемврийското въстание. Отговорът му е връщането към журналистиката. Издава вестник след вестник, списвани почти изцяло от него и неизменно затваряни от цензурата, но заменяни от нови и нови издания, все по-смели и остри. Смяната на заглавията – “Вик”, “Ек”, “АБВ”, “Днес” – е само за цензурата, защото читателите неизменно разпознават талантливото му перо.
Полицията отдавна е включила името му в списъка на най-отявлените врагове на царството. Търси се само повод, за да бъде запушена завинаги устата му. И такъв повод не закъснява. На 16 април адската машина в църквата “Свети крал” (днешната “Света Неделя”) отваря “кутията на Пандора”. Обесени са Марко Фридман и още двама предполагаеми съучастници, а нощем по улиците сноват черни камионетки, които отнасят към мазетата на полицията цвета на българската интелигенция. Идва ред и на Йосиф Хербст. За да не уплаши Виола, той поема по сетния си път все тъй елегантен и невъзмутим. За да не се върне никога.
С нищо не помагат връзките с двореца на полусляпата вече Екатерина Каравелова. Няма отговор и на многобройните запитвания до полицията. И само обикалянията по ресторанти и клубове на обезумялата от мъка Виола, разпитваща за любимия си съпруг, не спират да напомнят на посетителите за мрачната му съдба.
По стъпките на баща си поема Курт, синът на Йосиф Хербст от първата му жена, Елвира. Преди местните избори през 1931 г., когато властите налагат на компартията да гласува със сребристобяла бюлетина с надеждата да провалят участието й, именно Курт успява да уреди доставката й от Виена и така прави възможна победата й на изборите. А през 1936 г. нелегалният “Работнически вестник” помества некролог по повод ранната смърт на партийния функционер Курт Хербст, който загива като алпинист на Витоша, без дори да достигне възрастта на баща си. Никой не знае къде свършва земния си път Елза, дъщерята на Йосиф и Елвира, която след смъртта на майка си не успява да приеме втория брак на баща си, става монахиня и заминава като мисионерка в Африка.
