СРЕДНОСРОЧНА СТРАТЕГИЯ ЗА ИНВЕСТИЦИОНЕН ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ

0
137

Добромир Гущеров е роден е през 1962 г. в с. Енина, Старозагорско. Завършва ВИИ “Карл Маркс”, специалност “Политикономия”. През 2003 г. завършва семестриално право в Юридическия факултет към УНСС. От 1989 г. е управител и собственик на “Експерт-Гущеров Консулт”, а сега “Орел-Г-холдинг” АД. През 1989 г. създава Българския съюз на частните предприемачи “Възраждане”. От 1993 г. е председател на Съвета на директорите на “Орел-Г-холдинг” АД – финансова група, която включва ЗК “Орел” АД, ЖЗК “Орел-Живот” АД, ЗОК “Закрила”, ПОК “Съгласие” АД, “Орел-Инвест-холдинг” АД.

Настоящата публикация представя философията на подхода в Средносрочна стратегия за инвестиционен икономически растеж, разработена от проф. Стоядин Савов, Добромир Гущеров и колектив. Документът ще бъде предложен на обществено обсъждане в хода на предстоящата кампания за “Парламентарни избори – 2005”.
Задачата на тази разработка е да идентифицира проблемите в българската икономика, да оцени тенденциите в нейното развитие и на базата на това да предложи подходящи управленски технологии за неутрализиране на негативните процеси и стимулиране на благоприятните. Много е важно при това да бъде откроен основният проблем, в който рефлектират останалите.

Неперспективно е обаче да се мисли, че всеки отделен проблем може да бъде решен сам за себе си. Каквито и мерки и ресурси да се използват, появяват се първични и вторични ефекти, някои от които могат да неутрализират първоначално достигнатите положителни резултати. Игнорирането на сложната верига от вторични ефекти е основен недостатък на много от управленските решения в икономиката.

Множеството причинно-следствени връзки са добре изследвани в макроикономическите модели и конкретните им параметри в българската икономика. Но много от предлаганите решения са продукт на едностранното тълкуване на тези връзки само като причина или само като следствие. В действителност, от различни позиции, едни и същи решения могат да се проявяват като следствие, но за други процеси и явления да бъдат причина. Всеки управленски проект трябва да отчита тази обратимост и да третира съответното решение като резултат от настъпили събития, но и като провокиращ появата на множество други характеристики в отделните сфери на икономическия живот.

Всяка икономика решава три взаимосвързани въпроса – какво, как и за кого да произвежда, т.е. прави избор как да използва ограничените ресурси за задоволяване на безграничните си потребности. Това противоречие има глобален характер и начинът, по който се разрешава и отново се възпроизвежда, различава обществата и страните по достигнатата степен на икономическо развитие.

В количеството и качеството на благата се отразява начинът на производство, умението да се извлича най-висок ефект чрез използване на абсолютните и сравнителните предимства на националната икономика. Ето защо количеството и качеството на стоките са основна характеристика на икономиката.

След петнадесетгодишен преходен период България получи признание от европейските институции, че има функциониращо пазарно стопанство. Каква обаче е потребителната стойност на българските стоки? Те са продукт на ниски технологии и свити капацитетни възможности. Не отговарят на потребностите на купувачите и поради това при равни други условия са предпочетени вносни аналози.

Ниското качество на стоките е основен проблем на българската икономика

от решаването на който зависи интегрирането ни в глобалната икономика. Доказателство за това са малкият брой на експортно ориентирани производства, чиито продукти отговарят на европейските и световните стандарти.

Ако схематично изобразим причинно-следствена верига, на входа на която стои качеството като основен проблем на макроикономиката, тя може да приеме следния вид:

Фиг. 1. Ниското качество – основен проблем на българската икономика

Какви са последиците от нерешаването на този проблем?

За пазара: стоките с ниско качество се реализират на ниски цени, които отразяват оценката и възможностите на потребителите. Много от тях не получават пазарна реализация и така се похабяват материални ресурси и труд. Едва ли има по-категорично доказателство за неефективност от непродадените стоки поради ниското им качество. На този фон звучат неубедително прогнозите, че с присъединяването ни към ЕС ценовото равнище на всички български стоки ще се изравни с европейското дори без да има промяна в тяхното качество. С окончателното ни интегриране в единното европейско пространство производителите на нискокачествени стоки ще претърпят чувствителни загуби, а не може и не трябва да се очаква обществото да заплаща високата цена на евентуални защитни механизми.

За фирмите: ниското качество води до ниски приходи. Незадоволителното равнище на възвръщаемост формира ниско равнище на първичните доходи. Ниската норма на натрупване затруднява процеса на обновление на основните активи. Физическата и моралната им амортизация предопределят още по-голямо снижаване на качеството на стоките. При тези условия предприемаческият доход се насочва главно за лично потребление и поддържане на еснафското благополучие. Ниската възвръщаемост не осигурява капитализиране на печалбата, т.е. тя не се превърща в източник на разширено възпроизводство чрез технологично обновяване и продуктови иновации. Решенията са краткосрочни, липсва дългосрочна производствена и маркетингова стратегия.

За домакинствата, чийто доход се формира главно от работна заплата извън бюджетната сфера, ниската възвръщаемост рефлектира в стойности, които осигуряват оцеляване на ръба на жизнения минимум. Тя предопределя ниско равнище на потребление и лошо качество на живот. Изход се търси в неефективното домашно производство, което ни отдалечава от съвременните модели на пазарното стопанство. Естествен резултат от преструктурирането на домакинския бюджет е ниската норма на спестяване. Едва ли е необходимо да се припомня ролята на спестяванията за “захранването” на финансовия сектор.

За социалното осигуряване: при законово регламентирани процентни отчисления за осигурени лица и работодатели могат да се крият различни по абсолютен размер вноски в зависимост от равнището на осигурителния доход. При задължителното пенсионно осигуряване гравитацията към минимума предопределя както настоящия, така и бъдещия ресурс, обрича осигурителната система на функциониране без резерви и я поставя в зависимост от бюджетни трансфери. Като се добави и неизбежният за нея принцип на солидарност, преразпределението на ограничения финансов ресурс възпроизвежда бедност и на старини. А здравноосигурителният фонд покрива минимум от услуги, който е далеч под съвременните стандарти. При тези условия всяко предложение за законово повишаване на процента на осигурителните вноски или за преразпределение на тяхната тежест би било твърде непопулярно. Ниските доходи намаляват и обхвата на частната осигурителна инициатива, а с това се намаляват възможностите и на този сегмент на финансовия сектор за ефективно участие в макроикономическия кръгооборот.

За демографското състояние: емиграцията не е просто загуба на население, а отлив на човешки капитал – млади и високообразовани хора, мениджърски кадри, потенциални създатели на висококачествени блага. Не можем да очакваме, че те ще се трудят и живеят в некачествена производствена и социална среда. Емиграцията има и положителна роля за икономиката – ежегодно трансферите от нея към страната нарастват. Но те се използват предимно за потребление, без да осигуряват реални инвестиции в перспективни сектори.

За образованието: ниското равнище на производствените технологии възпроизвежда потребност от неквалифицирани кадри. Време е да изоставим мита за високото образователно равнище на българина. Данните показват, че в активното население нараства делът на лицата без образование и с ниска образованост. От друга страна, свитите ресурси за образователната система я обричат на изоставане от съвременните стандарти. Възниква парадокс – образователната система обвинява практиката, която не осигурявала необходимите работни места, а много фирми не могат, въпреки голямото предлагане на трудовия пазар, да наемерят работници и служители с нужната им квалификация.

За финансовия сектор и кредитната политика: последиците от ниското качество на стоките получават синтезиран израз в състоянието на финансовия сектор и кредитната политика. Кредитният ресурс се насочва към нискотехнологични инвестиции в остарели активи. За това съдейства незавършеното преструктуриране на собствеността, която за много предприятия след масовата приватизация е с размити субекти, без интереси и стимули за дългосрочна инвестиционна стратегия. А за предприемачи, които имат такива цели, липсват данъчни стимули. Причината е във възприетия модел на данъчна политика, в който акцентът е поставен връху фискалните функции за сметка на регулиращите и стимулиращите. Другояче не може и да бъде, след като бюджетът трябва да прави разходи за компенсиране на ниското качество, ниската ефективност и ниското равнище на доходите.

В сферата на потреблението кредитната активност чувствително се повиши, но отново стои въпросът за какви стоки се разходват тези средства. Потребителските кредити стимулират вноса, защото се предпочитат продукти с по-високо качество, които имат и по-висока цена.

Могат да се опишат и други проекции на последиците от ниското качество. Но и описаната схема дава основание за извода, че ниското качество на стоките е причина за поредица от следствия за функциониране на икономиката: ниско качество на стоките – ниско равнище на доходите – малък размер на инвестициите – ниско потребление – малки спестявания – ниско качество на живота. Така веригата се превръща в порочен цикъл, от който трябва да се намери изход.

Когато се предлагат мерки за решаване на отделен проблем в икономиката, трябва да се търси ефектът от промени преди всичко в първото звено на веригата, който се мултиплицира в останалите елементи на причинно-следствената верига. Възможно е в отделният отрасъл, дейност, сфера или социално-професионална група да се проектират много положителни промени. Но ако решенията не съдействат или влизат в конфликт с решението на основния проблем, те не са перспективни.

В горната схема на входа поставихме ниското качество на продукта, придавайки му статут на причина, която има поредица от следствия. В макроикономическата система обаче то е и следствие, и може да го разположим на изхода. Тогава мястото на входа ще бъде заето от производствените фактори – капитал, труд, земя, предприемачество, равнище на технологиите. Те могат да се намират в различни комбинации и с различен принос за крайния продукт, всеки от които ще детерминира нееднакъв размер на производствените разходи. От качеството и комбинацията на ресурсите зависят производителността на труда, конкурентоспособността, съвкупният доход и дяловете, за които собствениците на ресурсите претендират – работна заплата за труда, печалба за капитала, рента за земята, дивидент за акционерите, лихва за банкерите.

Фиг. 2. Качеството на стоките в ролята на следствие

От особено значение за ефективността на всеки управленски проект е извеждането на основните проблеми при даденото състояние на икономиката, инструментите и механизмите, чрез които те могат да бъдат решавани в даден период от време. В икономическата теория обобщеният израз на причинно-следствените връзки в икономиката се представят посредством макроикономическия кръгооборот.

Фиг. 3. Макроикономически кръгооборот

Следвайки описания подход, в разработката на средносрочната стратегия на икономически растеж най-напред се прави оценка на състоянието и тенденциите в макроикономиката и макроикономическата политика. Основното внимание е съсредоточено върху идентификацията на причините за дадено явление и неговите последици.

Когато са разменени местата на причината и следствието, се атакува следствието и негативната тенденция не може да се прекъсне или обърне. Програмите на Министерството на труда и социалната политика (като “Красива България”, например) са изкуствен начин да се намали безработицата. Те водят до субсидирана заетост, която е нетрайна и некачествена. След като се изчерпи фондът, безработицата отново се покачва. Участниците остават непригодни за пазара на труда, липсва достатъчен контрол от общините – основни работодатели на временно заетите. Ако не се отчита заетостта по тези програми, безработицата би била 15-16%. Малък е резултатът и от прилагане на различни схеми за социални помощи и програми за преквалификации на безработни.
Решението на проблема е в създаване на условия за инвестиционна предприемаческа активност, при наличието на каквато пазарният механизъм ще предложи решение на проблема. Но делова активност може да се генерира посредством държавна политика, насочена към отстраняване на причините. Така трябва да се постъпва и при политиката на доходите – акцентът да се постави върху мерките, които създават условия за производство на повече добавена стойност, а не върху разпределението на съвкупния доход.

Как може да се атакува проблемът “ниски доходи”, които детерминират ниско потребление, вяло пазарно търсене, ниско равнище на спестяванията?

Фигура 4 онагледява концепцията, че прекъсването на възпроизводството на бедността може да бъде осъществено, ако усилията на държавата и предприемаческият сектор бъдат насочени към технологичното обновяване на производството и повишаване на производителността на труда. По този начин ще се създават по-големи доходи, които на свой ред ще осигуряват възможност за по-голямо натрупване и оттам и по-голям дял на инвестициите в крайното потребление на брутния продукт.

В разработката на средносрочната програма се отчита обстоятелството, че националната идентичност на макроикономическата политика е силно оцветена от “зададени правила” – на паричния съвет и МВФ. Такива вече се задават и от ЕС. В същото време никоя външна институция не носи и никога няма да носи отговорност за икономическия растеж в националната икономика. Следователно макроикономическата ни политика и в бъдеще ще се направлява преди всичко целенасочено. От тази гледна точка е много важно в средносрочен период да се дефинира целта.

Изпълнима ли е задачата да постигнем темпове на растеж по-високи от 4.5 – 5 % (някои политици и икономисти ратуват за 8-10 %), за да намалим дистанцията до средноевропейското равнище на доходи? Не е ли по-реалистично вместо високи темпове да гоним подобряване качеството на живот? Както показва опитът през последните пет години, икономиката едва ли е в състояние да поддържа желаните високи темпове. Перспективите да бъдат заложени инвестиционни предпоставки за такъв растеж не са много оптимистични.

Фиг. 5. Реален ръст на БВП по тримесечия 2000 – 2004 г

Повишаване качеството на живота при темпове на растеж около 6% е напълно постижимо. Добрите условия на живот -сигурност на улицата и в дома, чиста околна среда, развити публични услуги (отопление, електроснабдяване, водоснабдяване, административно обслужване без бюрокрация и рекет, добре поддържана транспортна мрежа), подредено образование и здравеопазване трябва да се разглеждат като ограничители на икономическия растеж и обществото да избира между “ускорен икономически растеж” и “брутно национално щастие”, каквото наименование вече има качеството на живот.

От своя страна качеството на живота ще генерира по-висока производителност и конкурентоспособност. Това е и философията на предлаганата стратегия, която не е чужда на традиционното разбиране на целите на икономическия растеж. И така

какъв растеж да предпочетем – на брутния вътрешен продукт или на качеството на живот?

Тези категории са взаимно обусловени, но не са линейно зависими. В официални документи на различни национални и международни институции (например в Лисабонската стратегия на ЕС) е записано, че Европа значително изостава от САЩ в икономическото си развитие поради огромните социални разходи, които прави. Парите, давани за здравеопазване или запазване на работните места, правят европейските стоки по-непродаваеми от американските им аналози. Великобритания поради либералната си икономическа политика била единствената страна, която може да се сравнява с икономическия динамизъм на САЩ. “Европа минус Лондон сериозно изостава от световната икономическа звезда Америка”. Лисабонска стратегия трябвало да направи така, че към 2010 г. Европа да надмине САЩ и да стане най-конкурентоспособен регион.

Оказа се обаче, че според изследването на Световния икономически форум (СИФ) в Давос сред 101 държави четири от първите шест места са заети от Финландия, Норвегтия, Швеция и Дания. След тях се нареждат САЩ и Тайван. Според СИФ челните места на Скандинавските страни се дължат на стабилната макроикономическа политика, добрата правна среда и бързото възприемане на модерните технологии. Макрополитиката им се цени високо заради ”тяхното умение да се подготвят за посрещане на ефекта от застаряващото население”, за разлика от САЩ и останалата част на Европа.

Според друго престижно изследване (A.T. Kearney) на първо място сред най- предпочитаните места за чуждестранни инвестиции са САЩ, а след тях се нареждат Китай и Индия. Великобритания е на четвърто място. САЩ заемат 78-о място от 101 страни по “състояние на бюджетното салдо”. Според същото изследване по качество на бизнессредата и управлението на публичните услуги България е на 59-о място. Страните със силни социални икономики много често се справят по-добре на глобалните пазари в сравнение с техните по-либерални конкуренти.

Данъците може да са високи, но докато вървят в крачка с ползите, които предоставят, те не са непоносими. Данъчното бреме не тежи, ако социалната сигурност е висока, няма корупция, диференциацията на доходите е в допустими граници, за разлика от нейните измерения у нас.

А сега към въпроса – защо след като повече от две десетилетия официални институции алармират, че европейската икономика фатално губи в състезанието с Америка, до този момент нищо фатално не се е случило? Очевидно сравняваняването се прави по традиционни макропоказатели. Има обаче и друг подход, който измерва не само жизненото равнище, но и качеството на живот, “брутното национално благоденствие”. Такова е изследването “Глобално проучване на ценностите” (www. worldvaluessurvey.org) и то като че ли се оказва по-надеждно.

В него се задава въпросът: вместо да измерваме икономическото равнище с нарастването на БВП на глава от населението, не е ли по-добре да сравняваме с благополучието на отделния индивид. В управителното тяло на тази неформална изследователска група участват световноизвестни социолози, а идеите се споделят и от Нобелови лауреати по икономика.

Според проучването на благоденствието на 81 страни по тази методика на първо място е Пуерто Рико, а на последно – Зимбабве. САЩ са на 15-о място. На лидерска позиция – трето място, е Дания. В класацията България е на 73-о място, Румъния – на 76-о, с отрицателни показатели.

В изследването World Values Survey е обхванато 75% от световното население, в над 60 държави с годишен доход на човек до 300 долара, както и в страни с над 100 пъти по-голям, в държави с пълна политическа демокрация, авторитарни режими и абсолютни монархии. И се установява, че над 10 000 долара годишен доход на човек няма строга корелация между “равнище на богатство” и “човешко благоденствие” (брутно щастие).

• Ирландците живеят по-щастливо от германците, макар че последните са два пъти по-богати.
• Тайванците са по-благоденстващи от японците, въпреки че японците са три пъти по-богати.
• След 1990 г. най-ниското равнище на “персонално благоденствие” не е нито в Индия, нито в Нигерия, а сред “постсоциалистическите” държави – по “щастлива случайност” не в България, а в страните от ОНД, макар че в тях доходът е три пъти по-голям, отколкото е в Индия и Нигерия.
• Звучи парадоксално, но и в Естония “персоналното щастие” е по-ниско, отколкото в Индия.
• В Беларус, България и Украйна, според изследването, “личното благоденствие” също е по-ниско от това на индийците.
• И сред богатите страни има пъстри вариации на показателя “брутно национално щастие”. Северните страни например са далеч над Германия и Япония.

Сравнението по показателите “персонално щастие”, “персонално благоденствие”, “брутно национално щастие” в периодичните доклади World Values Survey са довели този авторитетен форум до извода, че икономическият детерминизъм (economic determinism) – количественото измерване на растежа, е по-малко значимо от показателя качество на живот (lifstyle, human hapiness, subjective well-being). Това подсказва, че настъпват фундаментални промени в ценностната система на населението и масовото съзнание.

Към прага на строгата корелация “богатство-щастие” вече се приближават Португалия, Южна Корея и някои други развити страни, а отдавна са я прекосили Англия, САЩ, Швейцария и повече от малките страни с “голяма икономика”. Поколенията от периода непосредствено след Втората световна война и сегашното “Интернет поколение” живеят в различни ценностни системи. Отношението материални/постматериални ценности отдавна не е 1:1.

Фиг. 6. Крива на отношението материални/постматериални ценности

Недоразвитостта на българската икономика е факт, който не се нуждае от доказателства, въпреки че някои политици преекспонират макроикономическата стабилност и растежа от 4.5% (“най-високият в Европа през последните няколко години”). Бившият вицепремиер Лидия Шулева цитира тазгодишния доклад на Световния икономически форум в Давос, според който България е напреднала със седем места спрямо миналата година в индекса за конкурентната способност на бизнеса, но пропуска да добави, че заема 70-о място сред 93 държави, за които е направено проучването на този показател.

• По международните стандарти страна, в която 25% от разходите на домакинствата отиват за храна и напитки, е бедна. В ЕС този показател е под 20%.
• През октомври 2003 г. българите са отделяли за храна 39.5%, което е с 2% по-малко от съответния период на 2002 г.
• Според доклад на Световната банка бедните у нас са около 1 млн. души. Над половината от тях живеят с по-малко от 5 лв. на ден.
• Нормално се чувстват едва 4%, справят се трудно 48%, а 38% от хората едва свързват двата края.
• Всяко десето семейство у нас (общо около един млн. души) е под прага на бедността. А той у нас е едва 66 евро на човек, докато в Западна Европа е 611 евро.

Фокус на предлаганата средносрочна стратегия за инвестиционен икономически растеж е проблемът

как българската икономика да бъде изведена от порочния кръг на недоразвитостта

“нисък доход на човек – ниска норма на натрупване – ниско равнище на инвестиции – ниска производителност на труда”.

Ресурсите, с които България разполага, са оскъдни. Страната е бедна на подземни богатства, водни запаси и човешки капитал. Отсъства развита транспортна инфраструктура. Не достигат паричен капитал и съвременни технологии. Липсват пазарна култура и предприемачески умения.

Въпреки това в посочените направления страната разполага със значителен запас от недоизползвани ресурси и потенциални възможности. Достатъчно е да приведем цифрите за пустеещите обработваеми земи, стотиците хиляди безработни, емигриралите в трудоспособна възраст и десетките хиляди потенциални емигранти, които не са мотивирани да работят ефективно. Никоя държава не би могла да просперира при една трета недоизползвани производствени фактори. Ако не се задвижи механизмът за пълно използване на ресурсите, с които страната разполага, и привлеченият капитал ще се оттегли. Стратегическите инвеститори започнаха да ни заобикалят, а конкуренцията на съседни страни за привличането им нараства.

Задачата е да се излезе от схемата на простото възпроизводство. Нейното решение предполага предефиниране на макроикономическата политика, върху основата на причинно-следствените зависимости в общественото развитие. Изходно начало е

реалистична оценка на икономиката и основните тенденции, които се формираха през последните години

Ако условната схема на бедността представим с цифри, тя ще има следния вид:

• доход на човек от населението – 25% от средното равнище за ЕС по паритетна покупателна способност и около 5 пъти под нивото му в САЩ;
• норма на натрупване – 20% от БВП;
• норма на инвестициите като процент от БВП 13 – 15%;
• производителност на труда – 30% от равнището в ЕС и 20% от нейното измерение в САЩ;
• 73-о място по индекс на персонално благоденствие от стотина изследвани страни.

Четирите звена: равнище на доход – норма на натрупване -норма на инвестиции – производителност на труда, са взаимно обусловени, намират се в причинно-следствена зависимост.

Може да се очертае втора верига, в която да се разположат най-значимите последици на всяко от звената на първичната верига. Ниският доход на домакинствата обуславя свито пазарно търсене. Неслучайно средностатистическото домакинство изразходва 45% от разполагаемия си доход за покупка на хранителни продукти. От своя страна причината за ниското равнище на доход е ниската производителност на труда, а тя е обусловена от ниското технологично равнище на производството. То заема около 30% от съвкупния му обем, а делът на високотехнологичното е символичен – около 2%. Технологичното състояние на производството се предопределя от инвестициите, а те от своя страна зависят от равнището на лихвения процент, предприемаческия доход, тяхната възвръщаемост, очакванията на предприемачите и много други фактори.

Ако разложим причинно-следствените връзки на звената от втория кръг, ще се получи трета верига, а след нея – четвърта, пета и т.н. Съвкупността от взаимно обусловените връзки в икономиката са в сложна комбинация с множество неикономически и външни (екзогенни) фактори на растежа.

В едър план и по други критерии факторите на икономическия растеж се разделят на пазарни и непазарни. Едните се подчиняват на търсенето и предлагането, а другите се задават от социалната и икономическата политика на държавата.

Още след Освобождението е позната неистовата неприязън към държавата, която обаче не противоречи на стопанската й привлекателност. Мърморенето срещу нейното вмешателство и преразпределителна функция никога не е заглушавало воплите за помощ на частния сектор, включително и от уж автономните институции. Връх на зависимостта е всичко да се оправдава с държавата и политиците. Сега неприязънта срещу държавата се излива в оглушителна медийна канонада срещу корупцията. Но обратно на разпространения мит корупцията в нашата история по-често е съпътствала растежа, а не упадъка на икономиката. Не по-малко отблъскваща е еуфоричната надпревара да се хвали “борбата” с нея. За поддържане на тази безплодна и манипулативна антикорупционна говорилня се изразходва огромна енергия. Манипулираната кастовост е причина за толкова мъчителните и неуспяващи реформи в здравеопазването, образованието и съдебната система. Историята учи, че корупцията има своите възходящи фази през периоди на силна външна зависимост на националната икономика и политика. А те сега отново навлизат в такъв цикъл. Категорично доказателство за това е подвластието на икономическата ни политика на “Вашингтонския косенсус”, тоталното приватизиране на банковата система от чуждестранен капитал, силно оцветен от държавно участие. По този път вървят телекомуникацията и енергетиката.

През десетилетието се появиха нови пазари, но много от тях страдат от двете проклятия за българския пазар – че покупателната му способност е малка и не е достатъчно конкурентоспособен. Конкурентоспособният капитал е анонимен (в акционерна форма), а капиталовата анонимност в България е дефицитна. Новият български капитализъм става поименен и адресен, експлицитно персонализиран, защото капиталовият пазар не е развит. Автентичният пазар е анонимният, а не адресният. Емблематично е, че нито преди 1944 г., нито сега капитализмът у нас не създаде фондова борса, първичната пазарна ценност. Ние още нямаме голям бизнес, който да не е зависим по някакъв начин от държавата или от чуждестранния капитал.

Изход от проблемите на икономическото развитие трябва да се търси не в държавата, а в повече пазари. Задача на държавата не е да прави пазар, а да създаде силна независима институция с голяма власт и строги правила, която да се грижи за лоялната конкуренция – бисерът на пазарната икономика. Такъв орган имаме – Комисията за конкуренцията, но тя по-скоро създава условия за корупция, тъй като обслужва партийни интереси и лобира за различни “кръгове”. Политици и държавници спорят по какъв начин да се похарчи бюджетният излишък, а не как да се капитализира. Отново се демонстрира познатата от миналото неспособност на образовалите се на Запад българи да приложат знанията и придобития социален опит в българското общество. Убедителен тест на това е сегашното правителство.

България ще влезе в ЕС, водена за ръка и наблюдавана отвън. Значимостта на външната зависимост и условност на собствените начинания включва могъща международна финансова мрежа и (практически) право на вето върху националното законодателство от кредитори (МВФ) и потенциални инвеститори. Паричният съвет е най-тежката (и скъпа) гаранция срещу инфлацията, а фискалният резерв е данък, който би наложил всеки кредитор след дълговата криза, която изживя страната.

Проявлението на българската идентичност става все по-трудно. Брюксел замести културните различия с метафори и словесни клишета, като постоянно спряганото “функционираща пазарна икономика”. В медийното пространство и ефира натрапчиво звучат клишетата “истински европеец”, “какво ще кажат Европа и САЩ”. За да бъдат възприети оценки и компетентни предложения на български професионалисти, се налага те да получат “европейска глазура”. Повсеместно се употребяват заклинанията “навсякъде по света” или “никъде по света не е както у нас” или еди-къде (само в Африка) е “както у нас”. Във връзка с необходимостта и старанието да се интегрираме и “глобализираме” копирането придобива колосални размери, формата и показността стават по-важни от съдържанието и резултата в политиката.

Българските институции, а още по-малко обществото, като цяло нямат яснота за бъдещата ни политика в Европейския съюз. А в него се оформят най-малко две общности – Европа на малките страни с голяма икономика и Европа на Юга. Готови ли сме да противостоим на двойните стандарти? Догонващият модел, чиято завършена форма е европейското ни присъединяване, е зареден с разочарование. Ние постоянно пребиваваме в миналото на тези, които догонваме. България е постоянно потискана от проблемите и голямата дистанция в икономиката. Досега разширяванията на ЕС са били към равноправни и близки култури. Сегашното разширяване на Изток е патерналистично. Страните от Източна Европа биват наблюдавани и “патернализирани”. Нараства наставническото догонване и се формира комплекс на малоценност. Европа излъчва сигнали за липса на динамика. А за една малка малка страна няма нищо по-лошо от това да поема ударите от преразпределянето на влияние. Илюзорна е изгодата от лавирането между големите. От историята с дълговата криза в световната икономика изводът е, че от малкия и слабия се взима максимумът от възможното за вземане.

България се присъединява към Европа в момент на надигащ се евроскептицизъм,за който отчасти причина е и стремежът на голям брой недоразвити страни да влязат в ЕС. Много от поводите на недоволството идват и от брюкселския истеблишмент и от опасенията производството от стара Европа да не се измести на Изток, а в обратна посока да потече неуправляем емигрантски поток.

Нужно е да оразмеряваме собствените се възможности. Не бива да живеем с илюзията, че България може да се превърне в икономическо чудо. Да не очакваме, че ще постигнем скоро и лесно водещите стандарти, а да преработваме продуктивно това, с което разполагаме. Да приемем, че европейските ценности не могат да бъдат присадени едно към едно, но и че би било пагубно да се превърнем в регионално оцветена периферия на общото европейско пространство. Нужна е информираност за бъдещето, към което се стреми страната.

Такива са оценките за състоянието и тенденциите в макроикономиката като система. На тази основа вниманието в разработката е пренесено върху видовете политики, с помощта на които държавата направлява и управлява нейното функциониране. Структурната политика се осъществява посредством останалите, а инвестиционната е подчинена на вижданията за секторната и отрасловата структура на икономиката, но е в непосредствена връзка със структурата на бюджетните приходи и разходи. С този подход при разработване на стратегията подсказваме, че и “правенето” на политиките трябва да отчита причинно-следствената им зависимост.

Освен чисто икономическите фактори върху икономическия растеж оказват влияние и множество неикономически и външни фактори. Те също са предмет на внимание в разработката, в нейната трета част “Екзогенни фактори на растежа”. Систематизирани са в няколко групи: демографски, циклични, инерционни, политически, демографски, външноикономически (екзогенни спрямо националните), очаквани от стопанските агенти и отчитани в техните решения.

Последната част на разработката играе роля на

управленска схема

Тя е подчинена на концептуалното правило, че в рационално устроената пазарна икономика се прави релефно разграничение на процесите и политиките, които се подчиняват на дискреция (целенасочване), и други, които са подвластни на управление чрез фиксирани правила. Например в “правенето” на паричната политика доминират фиксираните правила, докато фискалната политика се формира целесъобразно (дискреционно). В аграрната, външно-икономическата, инвестиционната, структурната и индустриалната политика в различна и много динамична пропорция съжителстват и двата вида.

Това е философията на подхода, заложен в “Средносрочната стратегия за инвестиционен икономически растеж” с нейните четири части: Макроикономика, Макроикономическа политика, Екзогенни фактори на растежа и Дискреция и фиксирани правила.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук