ТРЯБВА ЛИ ДЪРЖАВАТА ДА СЕ ГРИЖИ ЗА МОРАЛА И ВЪЗПИТАНИЕТО?

0
192

Проф. Васил Проданов е доктор на философските науки. Работи в областта на философията, социологията, етиката, политическите науки. Автор е на над 200 научни публикации. Специализирал и чел лекции в Англия и САЩ. Издал е 14 книги, между които “Познание и ценности”(1979), “Личност и политика”(1988), “Глобалните проблеми и съдбата на България” (1999), “Насилието в модерната епоха” (2003) и др. Директор е на Института по философски изследвания при БАН.
1. Пренебрегването на ценностите и възпитанието в държавната политика

През последната година България бе шокирана от серия убийства, извършвани от деца спрямо деца, от момичета, които нападнали хора, от фрапантни случаи на детска жестокост и отклонено поведение. За съжаление това остава само временна, шокираща вестникарска сензация и толкова. А всъщност тя е външната и сензационна форма на крайните резултати от един процес, характерен през последните петнадесет години – пълното изоставяне и пренебрегване на социализиращите и възпитателни функции на обществото спрямо младото поколение, оставяне на процесите на самотек.

Напоследък изчетох голямо количество изследвания и документи за нашето образование през последните години. Това, което ме шокира, е, че почти не открих там проблема за възпитанието. На образованието се гледа като на технологии, институции, критерии и пр., но проблемът за ценностите и формирането на личността отсъства. През периода на т. нар. образователни реформи възпитанието просто е изпаднало от дейността на образователната система, която винаги е имала две страни – образование и възпитание. Реформата на образованието през последните петнадесет години се движеше в посока на пренебрегване на ценностите и формиране на тяхна основа на определени качества в процеса на възпитание. Липсва държавна политика и стратегия за възпитанието на децата и младото поколение. Държавата се интересува донякъде от образованието, евентуално от осигуряване на работни места, но почти не обръща внимание на формирането на ценности.

Някои крайни реформатори предлагат форми на пазарен механизъм, според които образованието е стока като всички останали стоки и е предмет на покупко-продажба, и то във време, когато по света правителствата концентрират все повече усилия към образованието. Така традиционната ценностна система на българския учител с неговата благородна мисия бе унищожена. Учителят се превръща просто в проводник на определени знания, а не и човек, който носи със себе си ценности, норми, стандарти и предлага тези ценности, норми, стандарти на младото поколение.

Морално-политическото единство, държащо се на една партия, нейната идеология и всеобхватната държава, се разпаднаха през 80-те години, а с тях и съществуващите морално-политически идентичности. В започналия политически сблъсък се формираха просто нови негативни идентичности чрез противопоставяне и изграждане на образа на враг. Идването на Симеон Кобургготски през 2001 г. с неговото отхвърляне на дотогавашния биполярен модел и прояви на толерантност към различията сложи край на предходните негативни идентичности. При това положение възникна въпросът кои са факторите, които формират личността, откъде идват и кой подкрепя ценностните ориентири на индивида. Пазарната икономика и демокрацията са свързани с инструментална рационалност, но едно общество се държи като цялост благодарение на наличието на обща съвкупност от крайни ценности, формирани от определени социализиращи институции. Такива обаче липсват.

Някога имаше всенародна програма за естетическо възпитание, за хармонична и многостранно развита личност. Хвърляха се пари за тази работа. Последните 15 години изхвърлихме това съдържание като идеологизирано. Но с какво го заместихме? Изхвърлянето на предходното идеологическо съдържание не подобри, а влоши нещата. Пренебрегнато бе всичко, свързано с възпитанието на учениците, с това, че училището не просто предлага знания, а има и културна, и светогледна роля. Стигна се дотам, че един министър на образованието (Веселин Методиев) заяви, че училището няма да възпитава вече, ще възпитава семейството. Пренебрегва се фактът, че то винаги е било свързано с възпитанието. Аз не съм чул например през последните петнадесет години да се говори за нравствено възпитание и нравствена социализация на младото поколение. Има страни, в които религиозната институция играе важна роля в този процес, но у нас за съжаление това не е така.

Някога функционирането на медиите бе подчинено на съответни идеологически и възпитателни стандарти. Тяхното отхвърляне доведе обаче до противоположна крайност. Съвсем новата среда на медиите, в които централен е проблемът за привличане на читатели и зрители, т.е. за продажбата на съответна продукция, не действа в никакъв случай позитивно социализиращо на младите поколения. Там има безконтролно шествие на насилието, сензацията, порнографията, крайната хедонизация на човешкото поведение като висша ценност. Това допълнително допринася за срив на ценностната система на обществото.

В културата, в идеологията, в телевизионните предавания и кинообразите от епохата на държавния социализъм насилието заема относително второстепенно място. Системата на функциониране на медиите и културата има непазарен характер и като ключова нейна характеристика се разглежда наличието на определена възпитателна, формираща, идеологическа функция, което предполага и съответен подбор на информацията, при който насилието не играе съществена роля.

Съвсем противоположен тип социално конструиране на реалността чрез образи ни демонстрира българският преход. С възхода на пазарната идеология информационната и културната сфера са подчинени изцяло на принципа на пазара, като колкото по-малък е този пазар, както е в страни като нашата, толкова по-голяма е съответно конкуренцията. А това, което се продава на информационния и културния пазар, е въздействащото в най-висока степен на първични потребности, на базисни инстинкти, в най-висока степен влияещото върху човешката психика – съответно удоволствието и страданието в най-първичните им форми на секс, смърт, катастрофи, бяла и черна магия, порнография, сензационна псевдонаука, престъпления. Предходните позитивни образци на социализация липсват, а в културната и медийната среда на детето, юношата, младия човек шестват образци като фолкпевеца Азис, безброй мутри с екзотични имена на животни или взаимно обругаващи се и обвиняващи се във всички смъртни врагове политици. Това са образите, които задават стандарти на поведение, формират представи за успеха и перспективите на човека.

Така се конструира реалност от по-особен вид. Страхът и жестокостта и примитивизацията на вкуса се превръщат в ключов пазарен продукт, правещ насилието водещ елемент в културно-идеологическата реалност. Така се появява възможността конструираната от медиите и културата втора реалност, чрез която съвременният човек възприема света край себе си, да бъде реалност, освободена от ценности и пренебрегваща въпроса за формиране на морално отговорни и социално зрели граждани на обществото.

Вярно е, че телевизионното насилие не може да се разглежда като единствена и еднозначна причина за реалното насилие, защото тя взаимодейства с множество други фактори, които формират човека и от които зависи неговото поведение. Медиите не създават директно насилието, но те го усилват, превръщайки се в подсистема на обществото, която играе ролята на позитивна обратна връзка по отношение на реалните събития. Взаимодействайки с други фактори, те усилват тяхната роля и в крайна сметка корелацията между реалното насилие и това в културно-информационната сфера е силно позитивна.1 Защото сферата на знаците, символите, езика, текстовете конструира социална реалност, в която и чрез която човек възприема и реагира на света край себе си, участва в света край себе си. Човек живее сред насилието на реалния свят чрез символното насилие на културния свят край себе си, което стои в основата на когнитивните му структури и оценъчни ориентации, формира нагласи, емоционални предпоставки за възприемането на света.2 Символното насилие може да тласка човека към едно или друго поведение много по-мощно от реалното насилие, да се възприема като по-истинско от това, което на практика се случва. Знаците за реалното са това, чрез което съществува реалното в главите на хората. Затова и образите на реалността са по-силни от самата реалност.

Налице е безсилие на основните институции и механизми за пълноценна социализация но човека. Масовото обедняване, шоковата маргинализация, лумпенизация, радикална промяна на социалния статус на голям брой български граждани, грижата за физическото оцеляване води до общ срив на ценностната система на обществото, а оттук и деградация на всички механизми на възпитание на човека.

2. Традициите на организации за социализация в българското общество

Всяко общество има организация на социализация на младото поколение. В традиционното общество тази роля се изпълнява преди всичко от семейството, църквата, непосредствената общност на селището или съседската организация. Модернизацията на обществата с развитието на капитализма ерозира постепенно тези социализиращи системи, поради което се създават постепенно нови такива. Държавите навсякъде, особено ако тяхното развитие става ускорено, създават централизирани системи на образование и възпитание на младото поколение. Задължителната военна служба, големите спортни организации, задължителното образование на различни равнища, специализирани организации за деца и младежи, патриотични, националистични, идеологически организации създават нови нормативни основи на откъснатите от традиционната среда индивиди.

Този процес протича и в България, където с модернизацията се създават организации, които да компенсират разрушаващите се традиционни ценностно-нормативни структури и системи на възпитание и социализация. С ускоряването на този процес и увеличаването на младите хора в градовете през 30-те години на ХХ век държавата започва да създава най-различни организации, свързани с младите хора.

В началото на 40-те години на ХХ век броят и участниците дори само на младежките спортни организации впечатлява, като се има предвид, че България е едно все още преобладаващо селско общество, в което традицията на самоорганизация не е голяма. Тук се включват: Съюзът на българските гимнастически дружества “Юнак”, основан през 1898 г. (общото число на организираните му членове е около 40 хиляди души, от които около 22 хиляди са ученици), Българското туристическо дружество, основано през 1899 г. (с около 4 хиляди души с капитал от 15 туристически хижи), Съюзът на българските колоездачни дружества, основан през 1902 г. (общото число на организираните му членове е около 4500 души), Юношеският туристически съюз, основан през 1908 г. (с около 11 900 членове), Българският народен морски сговор, основан през 1920 г. (с численост 4100 души), Организацията на българските младежи-разузнавачи (boy-scouts), основана през 1923 г. (броят на организираните й членове е 2000 души, от които 1850 учащи се), работническата организация “Борец”. Възникват организации като “Бранник”, Съюзът на ратниците. Още през 1930 г. група симпатизиращи на фашизма млади хора, членове на организацията “Родна защита”, обединена около основания от тях вестник “Прелом”, създават Съюз на младежките национални легиони с цел налагане на корпоративна национална държава по италиански и германски образец. По-късно е преименуван в Съюз на българските национални легиони, активно създаващ свои организации в средните училища, изграждан по военизиран, авторитарно-йерархически образец. През януари 1940 г. правителството на Богдан Филов публикува Закон за организиране на българската младеж, в който са регламентирани въпросите за създаване, функциониране, компетенциите на младежката организация “Бранник”, която е поставена под върховното ръководство на министър-председателя. За нейните членове се ушиват специални униформи, като стремежът е да се обхванат всички ученици от прогимназиите и гимназиите.

Този пробем е в сила и в периода между 50-те и 80-те години в една различна идеологическа и политическа обстановка, но свързана с факта на взривна индустриализация и урбанизация, преместваща милиони хора от селата с традиционния им начин на живот в градовете, където са необходими нови социализиращи механизми. Социализиращите структури и етическата литература са насочени към подпомагане на трансформацията на човека на една патриархално-селска действителност към ситуацията на градско и индустриализирано общество. Поведението на този индивид, независимо от липсата на елементарни материални стимули, би трябвало да съответства на градската трудова етика, на особеностите на промишлената дисциплина и труд. Рязко се усложнява разделението на труда и необходимостта от сложна координация на големи промишлени предприятия и цели отрасли. Урбанизацията води до прехвърляне на големи маси от населението в градовете, където социалният контрол върху индивидуалното поведение е много по-усложнен, а границите на допустимо от морална гледна точка поведение се разширяват.

В литературата, киното и другите форми на културата, в творчеството на цялата хуманитарна интелигенция намират израз нови еталони на поведение, нови драми и дилеми, които ще открием в творчеството на най-изявени писатели като Николай Хайтов и Йордан Радичков, Ивайло Петров и Георги Мишев, в множество произведения на българското кино, което в своя върхов етап през 80-те години бълва годишно около тридесет филма. Модернизиращото се общество, в което традиционните механизми за морална социализация са разрушени, а в същото време както в личната и публичната, така и в трудовата сфера, се нуждае от активно използване на морала, има нарастваща потребност от научно изследване, обясняващо тези процеси и социални технологии за тяхното оптимизиране. Затова и етиците ще станат важни фигури в обществото.

Разрушаващият традиционната нормативна система на обществото процес на модернизация, раждащ различни аномии, и то в условия, при които предходните форми на политическа принуда отслабват, изисква нови механизми за социализация и контрол, нови морални норми и умножаваща се литература, свързана с тяхната етическа рефлексия. В тази ситуация се създава серия от детско-юношески и младежки организации – от чавдарче и пионерче до комсомол, включващи всички деца и млади хора, макар и под флага на определена идеология, играещи социализираща роля, водеща до една ниска престъпност и отклонено поведение сред младото поколение. Те бяха разтурени като идеологически, а на тяхно място няма нищо и резултатът е взрив на детско-юношеската престъпност, деца убиващи деца, две ученички удушили трета, десетки хиляди алкохолици и наркомани сред децата и юношите.

Eто ви изводите от Годишния доклад за младежта (2003 г.) на Министерството на младежта и спорта във връзка с моралните ценности на младото поколение днес:

“В младежка възраст навлизат поколения, които не са минали през организирани форми на общуване и в момента индивидуално градят своята собствена ценностна система, в която отпечатък имат грубата меркантилност и егоцентризмът, граничещ с краен индивидуализъм. Ценностите, които са приети в нашето общество, като свобода, отговорност, справедливост, солидарност, морал, са все по – често липсващи.”

3. Четири дилеми във връзка с общите ценности

Възникват няколко кардинални въпроса. Първият е за общата система от ценности, която е в основата на функциониране на обществото и образователната система. Трябва ли държавата да се грижи за нея или тя трябва да бъде либерално-неутрална, каквато нагласа се създаде напоследък, оставяйки нещата на самоорганизация на гражданското общество. Вторият е за механизмите на възпитание на младото поколение, за социалните технологии на налагане на ценностите, това е по същество проблемът за възпитанието. Третият е за това дали културните и религиозните различия трябва да се вземат предвид в процеса на възпитание. И четвъртият е за равенството в шансовете и съобразяването с личните способности в процеса на образование.

Всичко това е свързано с по-общия въпрос за ценностните основи на националното съгласие – проблемът за ценностите, обединяващи хората в едно общество, е всъщност проблемът за тяхната идентичност. Говори се за европейски ценности, български ценности, национални ценности, но кои са те? Какво е онова, което ни обединява? Дали е просто толерантността към другия и нищо повече? Говори се за европейски ценности, а какво става с националните ценности в едно общество, в което младите знаят повече за участниците в Биг Брадър, отколкото за Васил Левски? Изобщо този въпрос, който се опита да започне СЕМ за ценностите, за съжаление влезе в графата интереси на различните телевизионни канали, конкуренция за рейтинги и рекламодатели. Но всъщност въпросът е много по-сложен.

Той е обект на няколко огромни дискусии в развитите страни през последните години, сред които ще изведа три основни.

Първата е между либерали и комунитаристи.

Втората е за мултикултурализма и универсализма и за границите на мултикултурализма, за степента, в която трябва да уважаваме отделните култури, че това да не доведе до разпад на общностите като цяло, т.е. те да се превърнат в сума от отделни култури без цялостност, като цялостността се свежда до общи институции, но не и до общи ценности.

Третата дискусия се води активно във Франция, но отеква силно и в ислямския свят, и в САЩ – тя е за светското и религиозното в училищата, за степента, в която училищата трябва да унифицират или да диференцират религиозно децата. Изводът на Франция е класически универсалистки, но има натиск и за религиозна фрагментизация на образованието.

3.1. Обществото сума от индивиди ли е, или някаква цялостност, с която трябва да се съобразяват и към която имат отговорности индивидите?

Центърът на тези дискусии в много отношения е свързан с противопоставяне на либерали и комунитаристи, а от него се имплицират и другите два проблема. Общо за комунитаристите е противопоставянето на либералните представи за обществото като сума от индивиди, всеки от които се стреми да постигне собствените си интереси и се интересува от другите само в степента, в която това съответства на интересите му, преследва свои цели. Това е едно отчуждено и фрагментизирано общество, на което липсват общи цели, обединяващи хората. Идеалът на комунитаристите е общност, която не обезличава своите членове, а им осигурява защитеност на основни права и свободи, служи като посредник между отделните индивиди и обществото като цяло, позволява реализация на човешкия капитал, формира определени добродетели. Освен това отделните общности са по-гъвкави и динамични образувания от бюрократичните структури и по-бързо реагират на нови потребности на индивидите и групите, осигуряват възможност за проява на техните интереси и способстват за обновлението на обществото, за адаптацията му към промените.3 И комунитаристите насочват своите усилия за възраждане на “духа на общността”.

3.2. Мултикултурно или монокултурно образование и възпитание?

Втората голяма дискусия е за мултикултурализма в образованието. Тя е свързана с факта, че съвременните общества стават все по-нехомогенни и мултикултурни, и това е тенденция, пред която се изправя и България. В същото време обаче, за да могат да продължат да съществуват като общества, т.е. като някакви цялостности, е необходимо да има нещо, което ги обединява – чрез определени процедури и съответни ценности.

Акцентът върху значението на различните общности и култури, върху схващането на човешката идентичност чрез общностите неизбежно поражда огромно количество различия между хората и културите. Тогава се появява въпросът как трябва да се отнасяме към отделните индивиди и култури в едно плуралистично общество, в което хората принадлежат към различни общности и култури, притежават различна идентичност. Трябва ли да приемем и утвърждаваме това различие или да не се интересуваме от него, както правят либералите?

В своята студия “Политиката на признаване” Чарлс Тейлър изтъква, че ако трябва да признаем съществуването на различия в идентичностите и тези различия се коренят в различията на общностите и културите, то неизбежно възниква потребността от това, което той нарича “политика на признаване”. Там, където една идентичност е подчинена на друга, пренебрегната, потисната, възникват предпоставки за отхвърляне същностните характеристики на съответните индивиди. Отказът от признаване може да бъде форма на потисничество. Затова ключов проблем на съвременните общества е политиката на признаване, която от своя страна се опира на идеята за уважение към различието. Идентичността на отделните индивиди, култури, общности е неотделима от оригиналността, автентичността, самореализацията на тези индивиди, култури, общности. В същото време обаче стои и въпросът, че в много отношения различията между отделните индивиди са социално обусловени, социално конструирани, социално зависими. Идентичностите на индивидите не са наготово дадени, а са резултат на определено социално развитие, те не са нещо естествено, а в голяма част са изкуствено създадени. При това не по-малко дискусионен е въпросът дали всяка идентичност има равно право на признание. Същественото е обаче, че общностите с техните механизми – образователни, възпитателни, социализиращи – са средата на функциониране на идентичностите. Тези общности би следвало да поставят и определени граници на индивидуалното поведение, което не би могло да бъде без каквито и да е ограничения.

За тази цел ключово значение би следвало да имат две базисни либерални ценности, каквито са либерализмът и рационализмът. Уважението едновременно и към свободата, и към специфични ценности и култури изисква от своя страна съгласие по съвкупността от принципи, които ръководят взаимодействието между различните общности, но са нещо повече от всяка от тях поотделно. В едно либерално общество мултикултурализмът е възможен, ако прокараме много ясни граници между това, което е собствено публична сфера, ръководена от съответни конституционни и правни правила, движещи цялото общество, и това, което е частно, свързано с индивида и ангажиментите му към специфична общност. За тази цел той търси специфичните процедурни механизми, чрез които различните индивиди и общности да достигнат до консенсус за съответните граждански права и свободи.

3.3. Религията и нейните ценности или светската държава с нейните ценности?

Третата голяма дискусия е свързана с религията и нейната роля за идентичността и механизмите на възпитание. Тя се води у нас остро във връзка със Закона за вероизповеданията, който запази идеята за православието като традиционна религия, оспорвана и критикувана от либералнонеутралистки позиции, според които държавата трябва да бъде само арбитър и да остави религиите да се конкурират в гражданското общество, както се конкурират компаниите. Във Франция имаме обратната тенденция, в САЩ също – опитът на гражданското общество да вкара религията в публичните институции и да им оказва натиск. В Русия се предлага въвеждането на предмет православна култура.
Може ли у нас православната църква да играе ролята на социализиращ фактор? Засега много по-успешно го изпълняват други религиозни организации, особено ислямски и протестантски секти. Колкото и еретично да звучи, мисля, че специално сред циганското население трябва да се стимулира проникването на протестантските църкви, тъй като те имат мощен социализиращ потенциал, въздействат върху начина на живот и могат да бъдат противодействие на проникване на ислямския фундаментализъм сред това маргинализирано население. Като се има предвид огромният опит на протестантските организации в мисионерската дейност и че протестантската етика на предприемачество, умереност, аскетизъм е много важна за ускорено развитие на капитализма и изобщо може да има важни социални функции, смятам, че проблемът със социализацията на това население може да се реши най-успешно чрез стратегия на проникване на протестантските църкви сред тях. Православната църква остава съвсем пасивна, абсолютно неадаптивна и това, което можем да се опитаме да направим, е поне да я съхраним такава, каквато е.

3.4. Равенство в шансовете или съобразяване със способностите и възможностите?

В условия на възход на пазарната идеология във всички сфери на социален живот, когато тя намира проявления и в системата на образование, а в същото време нараства потребността на обществата от образование, в един свят, “основан на знанието”, с нова сила се проявяват традиционни проблеми за това кои са ценностите, върху които ще се гради системата на образование:

а) държавно осигурени и наложени шансове за всички или пазарен подход, при който негодното, немотивираното, недостатъчно конкурентното отпада за сметка на проявление на индивидуалните качества;

б) еднотипност на програмите за образование или възможност за избор (чрез кредитна система или чрез шансовете да се запишеш да учиш в зависимост от желанията си в различни училища).

В социалните държави и в бившите социалистически държави ценността, поставяна в центъра, бе равенството във възможностите за образование, което предполагаше не само осигуряването на средства за образование за всички, но и стремеж за изравняване на условията им на развитие. Дори в САЩ бе създадена системата на публичните училища, където се правеше опит по-бедните деца или децата на расовите малцинства да получат шансове за образование.

В съвременния свят има тенденция на отказ от предходното изравняване по посока на развитие на различни училища с различно качество и възможности да се обучаваш в тях в зависимост от материалните средства, с които разполагаш, за да платиш. В ситуация на засилваща се мултикултурност различията в обществата вървят и по линия на отделните етнически и социални групи. Факт е например, че в САЩ днес 34 на сто от белите и само 18 на сто от черните младежи, които наближават 30 години, са завършили колеж.4

Това създава предпоставки за развитие на нови класови деления и в страни като България, където хиляди деца, особено от ромски и турски произход, отпадат всяка година от училище или не ходят на училище поради липса на средства или на стимули за това. Тези предпоставки днес са много по-значими, защото и образованието е много по-значим фактор за социален растеж и за попадане в една или друга социална група в сравнение с всички предходни епохи.

В периода след 1989 г. обаче в страната протече много бърза диференциация в образователните шансове в три основни посоки -регионална, материална и културна.

Първо, нараснаха регионалните различия в качеството на образованието и дете от провинцията има по-големи шансове да получи образование с по-ниско качество от дете, учещо се в елитно столично училище.

Второ, рязко нарасна значението на материалния фактор – хиляди деца не могат да посещават училище поради липса на средства на техните родители.

Трето, немаловажен е и културният фактор – децата в семейства със съответно равнище на култура и образование, които полагат целенасочени усилия за развитие на своите деца от ранна възраст, имат повече шансове за развитие от шансовете на едно дете, израснало в нискообразована и слабокултурна среда.

В същото време образованието е ключов класообразуващ фактор и в степента, в която едно общество успява да осигури максимално равенство във възможностите за образование, то е способно да смекчи и евентуални класови неравновесия. Социалното равенство или неравенство в най-висока степен е свързано днес с това доколко едно общество успява да постави системата на образование изцяло на основата на ефективно съчетание на равенството в шансовете и стимулирането същевременно на личните способности и достижения.

Това обаче се оказва основна разделителна линия в ценностно отношение между различните политически сили и идеологии. Ляво ориентираните идеологии акцентират на осигуряването на равенство в шансовете, възможностите, ресурсите на развитие в образователната система за всички деца, докато дясно ориентираните идеологии и политици наблягат на индивидуалните постижения и на пазарния подход, склонни са да подценяват ролята на публичните училища, на държавната система за образование за сметка на частното и платеното образование.

4. Необходимостта от ценностен минимум за обединение на българското общество

Дали либералното образование, което пренебрегва ценностите, може да създаде достатъчно интегрирано общество? Либералният релативизъм в България през последните години показва, че това не е възможно. Той доведе до пълно занемаряване на проблема за ценностите. Има го под някаква форма в едни или други закони, но само формално, без каквито и да е следствия.

Дали можем да се съгласим с Макинтайър, който твърди: “Либералът се стреми да осигури максимална свобода за всеки индивид в обществата, в които почти или съвсем отсъства съгласие за ценностите или техните йерархии. Действително, повечето либерали разглеждат перспективата за такова съгласие като заплаха за свободата и са уверени в това, че тези общности, които аз току-що описах, са угнетяващи и задушаващи. Така че едва ли може да се намери обща основа между либерализма и моята собствена гледна точка. Но в едно аз съм напълно съгласен с либералите. Едромащабната съвременна национална държава не може да притежава качеството на общност, в която има съгласие за ценностите и не трябва да се стреми да придобие такива качества. Нали такова съгласие или по-скоро неговата видимост – в мащабите на националната държава, може да бъде осигурено само по пътя на принудата или неправовото налагане. Когато съвременната национална държава претендира за това да стане средоточие и основание на такава общност, това всеки път е сериозна заплаха за нейните граждани, а често и за другите. Съвременните проявления на национализма са твърде многообразни и някои от тях са дълбоко враждебни на истинските общности, понеже на мястото на свързващото хората общо благо те поставят етнически предразсъдъци.”5 В същото време във всяка действителна общност по същество действат принципи на осигуряване съгласие между индивидите на основата на максими от рода на “Не прави на другите това, което не искаш да правят на тебе!”, “Не вреди!”, “Прави на другите това, което би искал да правят на тебе!”, “От всекиго съгласно възможностите, на всеки съгласно признатите потребности!”. За някои от тях това важи и за всяка от политическите общности, включително и държавата. “Ако не се грижим един за друг, ако не признаваме разликата между членовете и външните лица, – казва Майкъл Уолзър – нямаме основание да образуваме и поддържаме политически общности.”6 “Без съществуването на някакво споделено чувство за дълг и данъци няма да има изобщо политическа общност и никаква сигурност или благоденствие, а животът на човечеството ще бъде “самотен, беден, противен, брутален и кратък.” 7

Необходимостта от ценностен минимум за обединение на обществото или съвкупност от ценности, които са необходими за догонващо развитие, днешен български еквивалент на протестантска етика?

България се нуждае от истинска, а не фалшива неоконсервативна партия и от неоконсервативна революция. Защото неокон-сервативните партии бдят за ценностите в обществото, за механизмите на налагането им, борят се срещу порнографията, проституцията, насилието и простащината по медиите, срещу “Биг Брадър”, за възпитанието на децата, за вечерен час до 21 години и за забрана на алкохол до тази възраст, че дори да си дъщеря на президента Буш, пак да бъдеш арестуван за употреба на една бира. Налагат в десетки американски градове вечерен час, започват училище с химна и пред знамето. Иначе няма ценности. Да си помислим защо въпреки всички критики и осмивания Буш бе избран за президент втори път, и то много по-убедително, отколкото първия път. Очевидно заради нарастващото значение, което американците отдават на проблема за ценностите. Тези основни ценности, които трябва да стоят в основата на образованието.

Най-общо основна цел на общообразователната подготовка е развитие на потенциалните природни заложби на децата. Тя обаче може да бъде декомпозирана на две подцели.

Първата е формиране на човешки капитал – обща компетентост и конкретни знания наред с творчески умения за бърза ориентация в огромните информационни потоци и изискванията на основано на знанието общество, предполагащи висока степен на интелектуална и психологическа гъвкавост, готовност за непрекъснато образование и преквалификация, интелектуална адаптивност.

Втората е формиране на социален капитал, на нормативно съзнание и поведение, комуникативни умения, равнище на доверие, ценностно-нормативни качества, необходими за интеграция в група и в по-голяма общност. Без социален капитал не може да има нито ефективно функционираща пазарна икономика, нито ефективно функционираща демокрация. Страната има нужда от общ морален кодекс, от морално съгласие по основополагащи неща.

Една немалка част от българската конституция се опира на морала, който обаче на практика не действа. В момента тя съдържа ключови морални понятия, които остават само общи фрази, защото липсва операционализация на съдържанието на тези понятия, което да ги прави общовалидни за всички. Липсват поради това и реални морални механизми за утвърждаването им.

Така например в Чл. 4, ал. 2 се отбелязва, че Република България “гарантира достойнството на индивида”, но липсва операционализация на това понятие. Дали например да ровиш в кофите за боклук, за да оцелееш, е защита на достойнството на индивида или пък дали тоталният контрол върху личния живот на индивида в “Биг Брадър” е израз на защита на такова достойнство?

Член 32, ал. 2 гласи: “Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.” На практика обаче понятията за чест и добро име са морални понятия, по които трябва да има някакво общо съгласие и защита, които да се гарантират не само с правни и морални механизми, което обаче не съществува у нас днес.

Член 37, ал. 2 твърди: “Свободата на съвестта и вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.” Понятието “морал” обаче остава празна фраза в този конституционен текст, защото никъде не са фиксирани неговите общи значения, валидни за всички и налагани за всички.

В Член 39 се казва, че “всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин”, но това право не може да се използва за “накърняване” на “доброто име на другиго”. Понятието за “добро име” обаче съвсем не е общоустановено също и няма механизми за фиксирането му.

Чл. 40, ал. 2 твърди, че “спирането и конфискацията на печатно издание или на друг носител на информация се допускат само въз основа на акт на съдебната власт, когато се накърняват добрите нрави”. Следващият Чл. 42 предвижда, че “всеки има право да търси, получава и разпространява информация”, което “право не може да бъде насочено срещу морала”. В България обаче няма случай на санкциониране на издание за “накърняване на добрите нрави” или “морала”, независимо от огромното количество порнографска литература и образи, които се излъчват от телевизионните канали, фрази, чувани от медиите, които явно накърняват съответно “добрите нрави”. Безкрайните псувни в холивудската масова продукция накърняване на “добрите нрави” ли са, или не? Живеем в едно общество, в което определени морални принципи и фрази са залегнали в самата конституция, но на практика конституцията не действа като инструмент за създаване на единна морална общност. Казаното в нея остава само на хартия, тъй като в обществото липсва какъвто и да е морален консенсус, който да придаде съответно съдържание на тези фрази.

5. Механизми за утвърждаване на ценностни системи

Механизми за утвърждаване на съответната ценностна система и социални технологии за тяхното конструиране – семейство, религия, образование, младежки организации, граждански организации, медии. Гражданско общество – младежки и детски организации от различен тип – и социализация на младото поколение. Нужна ли ни е неоконсервативна революция? Накъде ни води Америка с ролята на морала в политиката? Още Клинтън, за да реагира на активната и агресивна политика на републиканците по този въпрос, предложи системата на две години в служба на обществото от страна на младежите и започна да ходи на църква и демонстрира благочестие.

От една страна, ислямският свят, а от друга страна, САЩ демонстрират в много отношения тенденции на противопоставяне на либералния неутрализъм спрямо ценностите. Комунитаристката идея, че държавата трябва да бъде свързана с най-важните ценности на съответната общност и на тази основа да насочва своите граждани към по-добър живот, се опира на реални проблеми, с които се сблъскват съвременните общества.

Можем да се съгласим с фигури като Майкъл Сандел, че ние трябва да променим държавата, като центърът на нейната политика се премести от “политиката на правата” към “политика на общото благо”.8 Той отбелязва например, че именно комунитаристите, а не либералите, ще аргументират защо градските власти би трябвало да забранят сексшоповете, показвайки, че порнографията подкопава ценностите на обществото. На страховете на либералите, че подобни забрани биха открили път за нетолерантност, той отговаря, че по-скоро липсата на каквито и да е ценностни прегради, при което всякакви норми и традиции губят смисъл, е най-сигурният път към нетолерантност и деспотизъм.

Можем да се съгласим и с друга знаменита фигура на съвременната комунитаристка вълна, каквато е А. Макиантайър, когато той твърди, че добродетелите са по-важни от правата и предлага съживяване и възстановяване на традициите на внимание на държавата към добродетелите на гражданите.

Когато трябва да опишем ценностите, които следва да стоят в основата на националното съгласие, на първо място очевидно това ще бъде толерантността – търпимостта към чуждото мнение, признаване на правото му на съществуване и интересите на другия, възприемането му не чрез образа на врага, а чрез тази на партньора. На тази основа чрез комуникативна рационалност се стига до общи ценностни норми.

Различните дейности на Министерството на младежта и спорта, особено по международна младежка линия, имат значение, но много по-важни са националните видове дейности и граждански образования на децата и младите хора. Необходима е национална програма за подпомагане на развитието на младежки и детски организации, обединяващи децата и младите хора за различни дейности – от самодейността и спорта до науката, политиката и техниката, от ученическия туризъм и различни спортни игри до различни фестивали и местни празници, като това, което се прави сега, е съвсем недостатъчно. Голямата част от дейностите са или с крайно ограничен характер, или твърде формални.

Програми от рода на “Гражданско развитие и участие, посредством мрежата на читалищата” трябва да се масовизират, да се възстанови ролята на читалищата като традиционни, културни образователни центрове в България и да се предложи работещ модел за тяхното модернизиране и участие в развитието на местната общност. Засега тя остава твърде формална. По линия на програма ФАР има подпрограма “Развитие на гражданското общество”, но тя не е насочена конкретно към младите хора.

Въпросите, свързани с младежта, са засегнати, доколкото младежите са една от приоритетните целеви групи, към които са насочени финансираните проекти на неправителствени организации. Младежите се разглеждат като уязвима обществена група и са ползватели (бенефициенти) на услуги и съдействие, предоставяни от неправителствените организации. Но това се отнася предимно за групите на деца и младежи в риск, за уязвимите групи. Не става дума за масово включване на младежите, а в много отношения за формални дейности, чрез които се харчат пари и се обхваща едно много малко количество хора.

Какво да се промени, за да се превърне предаването на определени ценности в център на българското училище? Очевидно е, че е необходима серия от активности:

• Създаване на държавна стратегия и политика по изграждането на определени ценности у младото поколение и основните методи, средства, механизми, чрез които да стане това.
• Подчиняването й на такива основни възпитателни цели на българското училище като нравствена социализация и национална идентичност.
• Въвеждането на система за оценка на качеството на училищата и дейността на учителите по равнището на възпитание на техните деца.
• Разработката на нормативна уредба за извънкласната и извънучилищната дейност. На различни равнища до община да се назначат експерти по проблемите на възпитателната дейност и във всяко училище да има педагогически съветник и психолог.
• Въвеждането на училищни символи от рода на ученически облекла, училищни знамена, емблеми, девизи и пр.
• Целодневно присъствие в училище, особено за децата от бедни семейства, и проблемът за тяхната подготовка в училище и социализация. Основен начин на решаване на проблема с отпадащите деца, повишаване на качеството на образованието и въпросите за социализацията, особено до осми клас. Така е в САЩ, Израел и пр.
• Преглед на основните хуманитарни предмети – литература и история, през призмата на усъвършенстване на тяхното въздействие като инструменти за формиране на ценностни нагласи.

Бележки:
1 Вж. Halloran, D.J. Mass Communication: Symptom or Cause of Violence?, International Social Science Journal, 1978, Vol. 30, N 4, р. 7; Comstock, J. The Evidence of Television Violence, Santa Monica, Calif.: Rand Corporation, 1976; Halloran, J.D. Brown, R.L, Chaney, D.C. Television and Delinquency, Leicester University Press, 1970.
2 Вж. Бурдийо, П. и Вакан, Лоик Ж.Д. Въведение в рефлексивната антропология, С., Критика и хуманизъм, 1993, с. 87-112.
3 Вж. Новинская, М. Коммунитарная парадигма: модификация левой идеи в западной политической культуре, Мировая экономика и международные отношения, 2000, № 4, с. 44.
4 Вж. US Department of Education, National Center for Education Statistics, Digest of Education Statistics, 2001 (NCES, 2002), Table 8. (Data are for 2000, and for twenty-five-to-twenty-nine-year-olds.)
5 Интервью с Макинтайром, Вопросы философии, 1996, № 1, с. 94-95.
6 Уолзър, Майкъл. Сигурност и благоденствие, В: Алтернативи на свободата. Политическа философия, Пловдив, Изд. “Пигмалион”, 1998, с. 481.
7 Пак там, с. 486
8 Sandel, Michael. Morality and the Liberal Ideal, New Republic, 7 May 1984, p. 16.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук