ВЛАСТТА БЕ КРЕДОТО НА МИЛОШЕВИЧ

0
255

Ивайло Трифонов е доктор по физика, ст.н.с. Един от основателите на Обществения комитет за екологична защита на Русе през 1989 г., член на ръководството на Клуба за гласност и демокрация. От 1989 г. до 1990 г. е член на НКС на СДС. Бивш директор на канцеларията на президента Желю Желев (1990 г. – 1996 г.) и вицепремиер в служебното правителство на Ренета Инджова (1994 г.). От юни 1997 г. до юли 2001 г. е извънреден и пълномощен посланик на Република България в Съюзна република Югославия.
Преобладаващата оценка на демократичната общност в Сърбия, на Балканите, в Европа и по света за Милошевич е, че той бе злокобна фигура за разпада на бивша Югославия. Един от последните кървави националкомунистически диктатори, той поведе сръбската нация към тази гибелна политика на войни за територии в края на ХХ век, в центъра на Европа – това е моето дълбоко убеждение и виждане за неговата фигура. Никой не беше пощаден в тази братоубийствена касапница, но най-големите “герои” бяха сърбите – вземете Вуковар, вземете Сребреница и много други. Това е голямата отговорност на Милошевич пред историята на сръбския народ.

Разбира се, едно е да се каже, друго – да се изложат фактите. Затова ще си позволя да проследя изкачването на Милошевич на върха и прегръщането на идеите на сръбския национализъм и на идеите за Велика Сърбия от бившата комунистическа номенклатура.

Първо, Титова Югославия, както и кралство Югославия, бяха изкуствени формирования, които не решиха националния въпрос на народите, формиращи тази по същество унитарна държава. Затова след падането на Берлинската стена, когато страните от бившия социалистически лагер тръгнаха в една посока – на скъсване с тоталитарните системи и изграждане на демократични много-партийни общества, на пазарна икономика, права на човека и т.н. – нациите от бивша Югославия избраха пътя на братоубийствените войни. Всички техни лидери – на Словения, Хърватия, Босна, Сърбия и Македония, видяха шанса да осъществят националните амбиции, идеали бих казал, на своите народи, на политическите си елити. Разбира се, нещата можеха да се разрешат без тези над 250 000 жертви.

Но понеже говорим за Милошевич, защо сърбите тръгнаха по този път? Те дълго време бяха държани встрани от ключовите позиции във властта, особено след свалянето на Ранкович през 1966 г., вторият човек след Тито. Защото сърбите бяха най-многобройната народност. Дори имаше един прословут израз: “Слаба Сърбия, силна Югославия”. Затова Сърбия, сръбският народ, сръбската интелигенция до голяма степен, политическият елит се чувстваха пренебрегнати, даже унизени от положението си.

От друга страна, комунистическата номенклатура – и това е точната дума, независимо от особеностите на Титовия режим – видя в последвалите след падането на Берлинската стена събития заплаха за собствените си позиции и привилегии в обществото. Единственият изход за тази партийна върхушка бе да прегърне идеите на национализма за създаването на Велика Сърбия, прокламирани още през 1844 г. от Илия Гарашанин.

Принос към тази идеология на национализма имаше и Сръбската академия на науките, която още през 1986 г. съчини един Меморандум, който обобщи лелеянията на сърбите за обединение в едно отечество. Това беше нещо като интелектуална, теоретична основа на последния етап от сръбския национализъм, който аз наричам национал-шовинизъм. Защото е свързан с териториални претенции и войни за територии. В този процес на националистична еуфория роля играеше и Сръбската православна църква, за съжаление, поне в началния период.

С други думи, съществуваха нагласи в сръбското общество за тази странна, зловеща амалгама на бившия комунизъм с национализма. И тях именно умело използва Милошевич, защото видя шанс за своята неограничена власт. Неговото верую, неговото кредо бе властта – нищо друго. Както твърди и жена му, той имаше не само пренебрежително, но и дори негативно отношение към идеологиите. Така че неговата идеология бе властта. Властта – на всяка цена и с всички сили и средства.

Ако проследим неговото развитие, се вижда, че той започва като зам.-директор в едно тяхно голямо предприятие “Техногаз”, чийто директор е неговият приятел и състудент Иван Стамболич, когото той по-късно нареди да отвлекат и убият. След това, когато Стамболич минава на партийна работа, Милошевич става директор. После в продължение на 10 г. ръководи една от големите банки – “Беобанка”, до 1984 г. Тогава е избран за първи секретар на Градския комитет на партията, през 1986 г. вече е първи сектретар, а през 1989 г. е избран за президент на Сърбия. Това е неговият възход в политически план.

Така че именно съединението на традиционния сръбски национализъм с тежненията на политическата върхушка на сръбската комунистическа партия за оставане на власт и за запазване на позициите доведе до издигане на Милошевич на такъв пиедестал във властта, какъвто не се помни след Тито.

Някои казват – това бе гражданска война. Не е така, защото в нея участва активно югославската армия. След като оттам се изтеглиха словенци, босненци, хървати и македонци, ЮНА остана по същество сръбска армия. И във войните в Словения, Хърватия и Босна освен прякото й участие, нейни офицери командваха паравоенните формирования, които извършиха тези жестокости. Въоръжението също беше нейно. Може ли да се допусне, че това е ставало, без да е официална политика на ръководството на държавата? Невъзможно. Така че това бе война на една държава срещу други. Защото и Хърватска, и Босна и Херцеговина, и Словения бяха приели и прокламирали своето отделяне от Югославия и своята независимост с референдуми. И тези референдуми бяха по решение на шестимата президенти на държавите от бивша Югославия.

А имаше и други варианти за разпада на бивша Югославия, включително предложеното от Туджман и Изетбегович конфедерално устройство. Но то изискваше ясно формулиране на границите. Сръбските националисти, политическият елит не можеха обаче да приемат факта, че тези сърби, които живеят на територията на Хърватия, Босна и Херцеговина, ще останат вън от сръбската държава. Не можеха да се примирят, че няма да могат да осъществят идеите си за Велика Сърбия.

Затова сериозните политици в Европа, включително и Русия, международната общност считат сръбската националкомунистическа върхушка за главен виновник за кървавия разпад на Югославия. Това е истината, колкото и неприятна да е тя, за някои хора, които симпатизират на Сърбия. Това бе трагедия за сръбския народ. И неслучайно на изборите през 2000 г. той отхвърли Милошевич, неговата политика и неговото наследство. Това бе преобръщане на съзнанието на голяма част от сърбите.

Парадоксът е в това, че благодарение на дълго проточилия се процес в Хагския трибунал – повече от 4 г. – той използва добре трибуната, телевизионните камери и своето място на подсъдим, за да се опита да възвърне своето влияние върху една част от сръбското общество, традиционно националистическата, която се беше отвърнала от него, защото не успя да реализира амбициите й.

Трябва да имаме пред вид и една народопсихологическа особеност: сърбите са склонни да се опълчват на силните, да делят мегдан с тях. Вземете какво стана през Втората световна война. Опълчиха се на Хитлер и бяха прегазени за две седмици. След това се опълчиха на Сталин. Сега се опълчиха на САЩ и НАТО. Това е една крайност в сръбския национален характер. Тя буди и уважение в сравнение с другата крайност, на която ние сме представители. Но води и до не чак толкова позитивни резултати.

Всъщност Милошевич имаше шанса през 1995 г., след сключване на Дейтънските мирни споразумения, когато САЩ и международната общност го обявиха за гарант на мира, да стане най-популярният политик на Балканите, ако беше направил завой към Европа. И остатъчна Югославия – Сърбия и Черна гора, днес отдавна да е член на ЕС. Но той изпусна тази възможност. И в основата на всичко е архаичният комунизъм на неговата съпруга Мира Маркович, за чието пагубно влияние над него толкова много се говори. Нито едно решение той не е взимал без нейно одобрение. Тя бе главният двигател за осъществяване на политическите му амбиции, главният кадровик на политическата сцена в Сърбия. Нейното влияние върху обществения живот – наука, образование, култура, медии – бе тотално, всичко беше под неин контрол. Нейни хора бяха разположени на възлови места във всички тези области. А това е жена (ако прочетете дневниците й), която няма нищо общо с реалностите на съвременния свят, дори с развитието на лявата идея по света.

На практика Милошевич направи погрешна политическа преценка на ситуацията преди бомбардировките от 1999 г. И с нагона си за власт донесе трагедия на собствения си народ. В края на краищата, ако си голям патриот, ще се откажеш от властта, за да спасиш народа си. Но той си мислеше: НАТО ще бомбардира няколко дни, общественото мнение в Европа и по света ще се надигне, Русия ще се притече на помощ, не военно, разбира се, но твърдо ще застане зад сърбите и ние пак ще бъдем победители. Жестоко се излъга: Русия не можеше да жертва своите геополитически позиции и интереси, да се скара с НАТО и САЩ заради Милошевич. Макар че традиционно тя е най-верният съюзник на Сърбия на Балканите.

Що се отнася до вътрешната политика на Милошевич, той много умело играеше с маската на някакъв псевдодемократизъм. Например, в Сърбия през цялото му управление имаше опозиционни вестници. От 1990 г. насам формално имаше многопартийни избори, които той печелеше убедително. Не искам да кажа, че те бяха фалшифицирани, не, просто структурата на сръбското общество, настроенията на сръбското общество, бяха такива, че то не беше готово да тръгне по пътя на отхвърляне на бившата тоталитарна система към една действително демократична ера в своето развитие. Разбира се, всички партии, които се появиха от началото на 90-те гъмжаха от подставени лица, от агентура – политическа и полицейска – на прословутата сръбска държавна сигурност.

Беше ли Милошевич виновен за геноцида, това най-тежко обвинение в международното право? Наистина, имаше случаи, които могат да се оценят като геноцид – Сребреница, Вуковар. И отговорността естествено е на върховния главнокомандващ. Но за геноцид, какъвто Хитлер провеждаше срещу евреите, не може да се говори. И аз считам, че това обвинение нямаше да издържи пред трибунала. Милошевич щеше да получи най-тежката присъда по останалите обвинения. Фамилията Милошевич носи вината и за сръбските политически убийства – това го знае всеки сърбин.

Разделението днес – това е големият проблем и пред сръбското общество, пред сръбския народ. Защото Сърбия изостана катастрофално дори от България в своето политическо развитие, в своето интеграционно развитие. Това, разбира се, се отразява пряко на сръбската икономика, на населението и е тежък удар за него. И аз за съжаление не виждам политическа воля да се разкъса този възел. Тази разстроеност на сръбското общество е факт: от една страна, са проевропейски ориентираните хора, от друга – тази странна смесица от привържениците на Милошевич и на Воислав Кощуница, който пък е типичен представител на сръбския буржоазен национализъм отпреди Втората световна война, и останалите 30% са класическите радикални националисти, чийто предводител е Шешел, известни още от балканските войни на миналия век.

В България няма такова явление, защото ние изживяхме нашите национални катастрофи по време на балканските войни и Първата световна, и се отказахме от силовото решаване на националния ни въпрос. Докато Сърбия претърпя своята истинска, голяма национална катастрофа в резултат на тези войни. В една своя реч бащата на сръбската нация – големият сръбски писател Добрица Чосич, каза: “С тези войни за 10 години ние загубихме всичко, което спечелихме през ХХ век”.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук