Професор, доктор на юридическите науки. Завършил е Юридическия факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” и аспирантура в Лайпциг – ГДР. Работил е в Съвета по законодателст-вото при Министерството на правосъдието, а след това като научен сътрудник в Института за науките за държавата и правото при БАН. От 1990 до 2001 г. е народен представител. Автор на 7 монографии по правни проблеми и четири книги публи-цистика. Председател на Комитета по правата на човека. Почетен председател на Българския антифашистки съюз. Проф. Вълканов е съпредседател на Международния комитет за защита на Слободан Милошевич.
Процесът срещу бившия югославски президент най-после – след близо четири години – приключи.
Процесът приключи по възможно най-лошия начин
Милошевич не бе осъден, но не бе и оправдан. Той умря, умря в килията си в Хагския затвор. Можем да гадаем за причината, довела до смъртта му. Но за повечето от нас тя не бе изненада. Преди повече от две години ние, членовете на Международния комитет за защита на Милошевич, като имахме предвид:
а) неговото силно разклатено здраве, допълнително разрушавано от огромното нервно-психическо напрежение, на което той бе подложен;
б) очертаващото се безсилие на Хагския трибунал, от една страна, да осъди Милошевич поради очевидната липса на доказателства за издигнатите срещу него обвинение, и от друга, да постанови оправдателна присъда;
в) проявяваното от Хагския трибунал подчертано безразличие към здравословното състояние на Милошевич,
стигнахме до неприятното заключение, че Хагският трибунал ще търси може би изход от безизходицата, в която се е оказал, в леталния край на подсъдимия Милошевич.
На международната конференция, състояла се в Хага на 17 февруари 2004 г. по повод завършването на първия етап от процеса срещу Милошевич, в своите уводни думи ясно посочих очертаващата се вече опасност: “Трибуналът се отнася по един недопустим начин към здравето и живота на г-н Милошевич. Той пренебрегва сигналите, които говорят, че здравето на обвиняемия е силно разклатено. Човек може да се запита дали г-н Милошевич ще дочака края на този процес. Човек може да се и запита дали тъкмо това не е същинската цел, която трибуналът преследва”.
Читателите на “Ново време” вероятно ще си спомнят, че в публикуваната в същото това списание (кн. 5 от 2005 г.) моя статия “Процесът “Милошевич” – открита гавра с правосъдието” изложих по-определено своите опасения: “Позволявам си греха да мисля, че от Трибунала търсят може би извънсъдебен изход от този неправосъден процес. Един инфаркт на подсъдимия би ги избавил от безизходното положение, в което се оказват – да не могат да осъдят Сл. Милошевич, но заедно с това да не могат да си позволят и да го оправдаят.” (с.116)
Дълбоко съжалявам, че се оказах лош пророк (пророкувах лоши неща), но фактите са толкова категорични, че не търпят никакви възражения.
Тепърва ще се изяснява същинската причина за смъртта на Милошевич. Ще се изследват, предполагам, всички лансирани версии. Една от тях принадлежи на одиозната г-жа Карла Дел Понте – главният прокурор на Хагския трибунал. Уважаемата дама, неспособна очевидно да изпитва това, което се нарича угризение на съвестта, с лекота подхвърли тезата, че Милошевич, опасявайки се от неблагоприятен за себе си изход от процеса, вероятно се е самоубил.
Самоубийството често е било единственият достоен изход от недостойна ситуации, от които обективно друг изход няма. Но при Милошевич самоубийството е повече от невероятно. Той имаше дълбоко проникнало в съзнанието му убеждение, че е моралният победител в организирания срещу него процес и ясно виждаше пълния провал на повдигнатите срещу него обвнинения. Не само той. Всички, които имаха по-близко отношение към процеса, разбираха, че Карла Дел Понте с целия свой огромен апарат от сътрудници търпи пълен крах. Защо му е на Милошевич да се самоубива, когато вижда вече близкия и победен за него край на позорния процес? Няма как да не е искал да доживее до своя триумф над фалшивото правосъдие и над ония, които го организираха. И как е могъл Милошевич да се самоубие? Като е приемал, казват ни, лекарствени средства, които блокират действието на лекарствата срещу изключително високото му артериално налягане.(Понякога 240 на 140!) Но как, пита се, Милошевич е трябвало да се снабди с подобни лекарствени средства, след като е поставен при крайно строг охранителен режим, изключващ всякаква възможност да му бъдат предавани непозволени вещи, предмети, лекарства и пр.?
Заслужава внимание обаче версията, че ако инфарктът на Милошевич е улеснен от несъвместими с хипертонията му лекарствени средства, тези средства трябва да са му давани от хора, които са търсили тъкмо този ефект – да се блокира действието на антихипертоничните лекарства, за да се предизвика в крайна сметка и неговата смърт. Не един затворник е бил жертва на подобни действия. Наполеон например е бил убиван с бавно, но сигурно действащия арсеник.
Но дори да приемем, че инфарктът на Милошевич е настъпил без външна помощ, изводът, че той е преднамерено умъртвен, трудно може да се отхвърли. Как наистина трябва да се квалифицира поведението на онзи, който не е оказал надлежна помощ на намиращ се под негов надзор човек, животът на когото е явно застрашен. Не зная как е в холандското законодателство, но нашият Наказателен кодекс предвижда отговорност за онзи, който “съзнателно не окаже помощ на лице, за което е длъжен да се грижи и което се намира в опасност за живота си и няма възможност да се самозапази поради малолетство, престарялост, болест или изобщо поради своята безпомощност, в случаите, когато е могъл да окаже помощ” (чл.138). Да виждаш, че един поставен под твой надзор човек се намира в смъртна опасност, че всеки момент може да умре, и да не му окажеш надлежната помощ, това на обикновен език се нарича убийство.
Хагският съд не позволи на Милошевич да замине за Москва, за да се лекува (с всички изгледи да преодолее опасната болест след съответна хирургическа намеса), изразявайки опасението си, че той, Милошевич, заминавайки за Москва, няма да се върне в Хага, за да заеме отново мястото си на подсъдим. Нямало за това никакви гаранции. Правител-ството на Руската федерация обаче даде тези гаранции. То увери Трибунала, че след приключване на лечението, Милошевич ще бъде върнат в Хага, за да продължи процесът срещу него. Отново последва отказ, който вече пряко водеше към гибелта на Милошевич.
Но тези от Хага са не само коравосърдечни, те са, както ми се струва, и не особено интелигенти. Нека приемем, че Милошевич, заминал на лечение в Москва, все пак не се върне в Хага. Но това би било твърде благоприятно за съдиите от Хагския трибунал обстоятелство. Пред тях се откриваше чудесната възможност да докажат на света, че Милошевич е един укриващ се от правосъдието престъпник. Освен това остава открита възможността да постановят една, каквато искат, задочна присъда срещу тъй омразния им Слободан Милошевич. Но Хага не постъпи така. Тя избра най-прекия, но и най-недостойния изход от безизходицата, в която се оказа.
Трудно би могло да се очаква друго поведение от този т. нар. Международен наказателен трибунал за бивша Югославия. Това не бе същински съд, а орган на политическата мъст. Той трябваше да накаже един предварително осъден от САЩ и НАТО човек, дръзнал да им откаже послушанието си.
Този трибунал е изначално нелегитимен
и бе създаден в пълно нарушение на принципите на международното право. Как следва да бъде създаден един орган на международното наказателно правосъдие, ни показа процедурата по създаването на вече действащия Международен наказателен съд. За създаването на този съд бе свикана под егидата на ООН дипломатическа конференция на пълномощни представители на държавите-членки на ООН, която, след сериозно обсъждане, на 17 юли 1998 г. прие т. нар. Римски статут на Международния наказателен съд. След като бе подписан от представители на участвалите в конференцията държави, Статутът бе подложен на ратификация. Той влезе в сила, след като бе ратифи-циран от посочения в чл. 126 брой държави (60), което стана през първата половина на 2002 г. (България ратифицира Римския статут със закон, приет на 15 март 2002 г.)
Трябва да се отбележи, че представителят на САЩ по времето, когато президент бе Клинтън, подписа Римския статут. По-късно обаче Буш оттегли подписа под Статута и отказа да го ратифицира. Така САЩ са една от малкото страни, които не само не ратифицираха акта за създаване на Международния наказателен съд, но организираха и мерки срещу неговото успешно приложение. Те насилват държави, ратифицирали Римския статут, да сключат с тях споразумение, по силата на което да отказват да предават на съда граждани на другата страна, ако съдът ги привлече към наказателна отговорност. По този начин САЩ още веднъж безцеремонно манифестираха своето цинично отношение към правосъдието: за всички останали може да има правосъдие, дори и ако то е нелегитимно, за техните граждани обаче не бива да има правосъдие дори и когато е напълно легитимно.
Международният наказателен трибунал за бивша Югославия бе създаден не по този съответен начин на международното право. Той бе учреден с решение на Съвета за сигурност при ООН. (Резолюция № 827 от 25 май 1993 г.) Съветът за сигурност обаче не притежава правомощието да създава правосъдни органи. Съгласно чл. 29 от Устава на ООН Съветът за сигурност може да създава единствено и само “спомагателни органи”, т.е. органи, които като негови вътрешни органи ще подпомагат дейността му. Но един съд (трибунал) не е и не може да е вътрешен (“спомагателен”) орган, на който и да е орган на ООН. Той е самостоятелен, намиращ се извън всички други структури орган, който издава собствени и неподлежащи на утвърждаване от друг орган актове.
Хагският трибунал обаче не е същински съд не само по начина, по които бе създаден, но и по характера на своя състав. В него влизаха лица, които бяха предварително мотивирани срещу Слободан Милошевич. Трибуналът се състои от представители на 16 държави: Гвиана, Замбия, Турция, Египет, Нидерландия, Германия, Южна Корея, Аржентина, Франция, Австралия, Великобритания, Испания, Мадагаскар, Швеция, Белгия, Дания. (Русия не е представена в трибунала).
Без колебание може да се каже, че този състав е изцяло доминиран от представителите на САЩ и НАТО т.е. на държави, които се намираха в тежък конфликт с държавата, на която Слободан Милошевич бе президент, и които следователно са страна в спора с него. Председател на Трибунала първоначално бе Клод Жорда (Франция), а по-късно – Теодор Мерон (САЩ). Председател на трети съдебен състав, който именно и гледа делото на Сл. Милошевич, бе Ричард Мей (Великобритания), а след неговата смърт – Патрик Робинсон (Ямайка). Главен прокурор на Трибунала бе Луиз Арбур (Канада), а от 15 септември 1999 г. – вярното зло куче на САЩ и НАТО Карла Дел Понте (Швейцария). Неин заместник е Греъм Блюит (Австралия). Както виждаме, все личности, които не оставят никакво съмнение относно предпочи-танията, от които ще се ръководят. Съдът е по дефиниция независимият трети в спора между двама. Тук съдът (трибуналът) е не третата, а другата страна в подлежащия на решаване спор. В него съдията и прокурорът са обединени в едно лице. Но тежко и горко на онзи, който трябва да бъде съден от човека, с когото се намира в спор.
Съставът на съда и прокуратурата се обслужват от огромен апарат – 1062 души, които всекидневно подпомагат прокуратурата и съда в усилията им да докажат вината на обвиняемия Милошевич. (Срещу тази огромна машина Милошевич противопостави самия себе си). За поддържането на лъжесъда ООН плаща годишно 272 млн. долара – пари, събирани всъщност от нас, гражданите на държавите – членки на ООН.
Особен вътрешен орган при съда са т. нар. приятели на съда (amici curiae). Това са трима души, назначени от Трибунала, със задачата (видимата) да го подпомагат в усилието му да запази безприст-растност. Но същинската задача на тези приятели на съда е, като приятели на съда, да го улеснят в осъждането на обвиняемия. Приятели на съда бяха Стивън Кей, Тимоти Маккормак и Бранислав Тапушкович. (В някои етапи от процеса приятели на съда бяха и други лица). В повечето случаи те се проявяваха именно като приятели на съда, а не на истината. Но трябва все пак да се признае, че понякога и те, под натиска на фактите, се виждаха принудени да застанат против застъпвани от обвинението позиции.
Не бива в случая да пропуснем да отбележим твърде активното участие в процеса и на четвъртата страна във всеки един публичен процес – обществеността, представлявана от медиите. В своята маса световните медии изпълняваха изключително усърдно възложената им от реакционните сили задача – да сатанизират до невъзможност Слободан Милошевич. Те хвърляха срещу него всякакви едро смлени обвинения не само във връзка с гражданската война в Югославия, обявиха го за виновен в убийството на Иван Стамболич, на Джинджич, в опита да бъде убит Вук Драшкович и в какви ли не още злодеяния. Срещу тази мръсна вълна от клевети трудно се намираше противодействие. Създаден бе наистина Международен комитет за защита на Сл. Милошевнич(1), но този комитет, който не разполагаше с почти никакви финансови средства (милионите на Милошевич така и не стигнаха до него), и нямаше широк достъп до медиите, не успя да осъществи всички свои възможности.
Трябва да се каже обаче, че отделни журналисти, отчитайки действителните факти и следвайки повелята на съвестта си, също се противопоставиха на недостойната клеветническа кампания срещу Милошевич. Такъв журналист бе например българинът Жерминал Чивиков (2) . Чивиков, който живее постоянно в Хага, имаше възможността да следи процеса срещу Милошевич почти всеки ден. И той, без да изпитва лични симпатии към Милошевич, единствено и само въз основа на своите лични наблюдения, стига до категоричния извод, че цялото обвинение почива върху лъжи. Той направи и дългометражен филм за процеса срещу Милошевич, в който разкри цялата бутафория, върху която се крепи обвинението. Но какво би могъл да направи един журналист срещу цялата армия от платени агенти на клеветата!? У нас например не се намери нито една телевизия, която да се реши да пусне на своя екран този забележителен филм. (Филмът бе показан преди две години на кинофестивала в Пловдив и това бе всичко.) От западната преса може би само “Junge Welt” (Германия) бе вестникът, който обективно отразяваше процеса срещу Милошевич.
Следователно може предварително, без да се навлиза в анализ на събраните по делото доказателства, да се направи достатъчно еднозначното заключение, че процесът срещу Слободан Милошевич протече при пълното отсъствие на елементарна обективност и безпристрастност.
Цялата предубеденост на Трибунала се прояви при изявленията, които направи по време на процеса един от тогавашните “приятели на съда” холандският адвокат Михаил Владимиров (натурализиран холандец от руски произход). В свои изявления пред холандски вестници, а по-късно и пред българския вестник “Култура”, Владимиров, преди още да бе приключил дори разпитът на свидетелите на обвинението, заяви, че Милошевич във всички случаи ще бъде осъден. На въпроса, зададен от журналист от в. “Култура”, дали има възможност Милошевич да бъде все пак оправдан, Владимиров отговаря буквално следното: “Теоретически да, практически не. Ако сте отишли на лов и преследвате дивеч с автоматично оръжие, шансовете да уцелите са по-големи. Милошевич е обвинен за случилото се на многобройни места в Косово, Босна и Хърватия. Дори да бъде оправдан за половината от обвиненията, по другите ще бъде осъден. (В. “Култура”, 13 септември 2002 г.)(3) Процесът срещу Милошевич протече
в грубо нарушение на основни принципи на наказателното съдопроизводство
Трибуналът не третираше обвинителната власт и обвиняемия като равнопоставени страни. Към обвинителната власт той се отнасяше с цялата угодливост, а към обвиняемия Милошевич – като към предварително осъден, който със своите въпроси към свидетелите на обвинението излишно досажда. Той изцяло пренебрегна осново-полагащия принцип на наказателното правосъдие, че обвиняемият е по презумпция невинен. За Трибунала Милошевич бе, обратното, по презумпция виновен. Поради това и удовлетворяваше всички искания на прокуратурата и непрекъснато ограничаваше защитните възможности на Милошевич.
Всеки път, когато Милошевич поставяше въпроси, изобличаващи свидетелите на обвинението в лъжа, председателят на състава Ричард Мей, а по-късно Патрик Робинсон, го прекъсваха с довода, че въпросите му са ирелевантни, т.е. без отношение към обсъждания случай. На прокуратурата беше предоставено два пъти повече време, за да докаже обвиненията си, на Милошевич съответно два пъти по-малко време, за да докаже несъстоятелността на обвиненията. През първия етап на процеса от 12.II.2002 г. до 11.IХ.2002 г., когато се разглеждаха обвиненията във връзка с Косово, бяха разпитани 124 свидетели на обвинението, а през втория етап, когато се разглеждаха обвиненията във връзка с Хърватска – 171 свидетели на обвинението. Свидетелите на Милошевич бяха пресявани през сито и много от ония, които Милошевич поиска да бъдат призовани като свидетели, изобщо не бяха призовани.
Особено сериозно бе погазено правото на подсъдимия да се защитава сам. Милошевич не признаваше легитимността на съда, поради което не прие и да бъде защитаван от адвокат. Защитата чрез адвокат само щеше да придаде легитимност на съда, той отказа да му бъде назначен и служебен защитник. Твърде често служебните защитници, както показва практиката (да си припомним ролята на назначения на Георги Димитров служебен защитник!) обслужват не обвиняемия, а обвинението. Милошевич ползваше като консултанти много добри адвокати от Сърбия, но в съдебната зала той беше сам, защото в съдебната зала единственият, който можеше да проведе качествена защита, бе самият Милошевич. Той бе много добър юрист и освен това повече от всеки друг познаваше в необходимата пълнота обстоятелствата, които бяха предмет на разглеждане в съдебната зала. Никой друг не можеше да постави ония въпроси, които водеха до разкриване на истината за трагичните събития в Югославия през ония години. Но тъкмо това най-много и плашеше “съдиите” от Трибунала. Те положиха максимални усилия да наложат на Милошевич адвокат, който вместо него да осъществява защитата му.
Така се стигна до съвършено недопустимото решение на Трибунала от 3 септември 2004 г., с което против волята на Милошевич му бяха назначени двама служебни защитници. Тези защитници бяха “приятелите” на съда г-н Стивън Кей и г-жа Джилиан Хийгинс (и двамата адвокати от Великобритания). Трибуналът възнамеряваше да продължи процеса със служебните защитници без активното участие на обвиняемия. На Милошевич великодушно му предоставиха възмож-ността да се включва все пак в разпита на свидетелите, когато това се окаже необходимо, като, разбира се, не друг, а Трибуналът ще решава дали и доколко това е необходимо. На Милошевич освен това милостиво му се предостави и правото да отправя към Трибунала разумни искания, като естествено пак Трибуналът единствен ще решава дали и доколко направените искания са разумни. С други думи, Трибуналът поиска да натика Милошевич в ъгъла и да го остави там със запушена уста.
В отговор на безпрецедентното решение на Трибунала Милошевич заяви, че няма да участва по-нататък в процеса. Остра бе не само неговата реакция. Почти всички призовани от Милошевич свидетели (около двеста души) категорично заявиха, че няма да участват в тази разигравана в Хага пародия на правосъдие, докато не бъде възстановено правото на Милошевич да се защитава сам. Отказаха да се явят пред Трибунала изтъкнатите американски общественици и писатели Грегъри Елич, Сара Флаундърс, Бари Летучи, Майкъл Паренти. Бившият министър-председател на Русия Евгени Примаков в декларация от 21 септември 2004 г. заявяви изрично: “Нaучих, че Хагският Международен трибунал за бивша Югославия е лишил бившия президент на Югославия Слободан Милошевич от правото на лична защита и му е назначил служебни защитници против неговата воля. Според мен това е пряко нарушение на буквата и духа на международното право. При възникналите обстоятелства аз съм принуден да се откажа от своето решение да се явя като свидетел на защитата. Както и преди, аз съм готов да участвам в процеса, но само ако на г-н Слободан Милошевич се възстанови безспорното право на лична защита.”
С подобна декларация отказа да свидетелства пред Трибунала и руският генерал-полковник Леонид Ивашов.
В резултат на масовия бойкот от страна на свидетелите Трибуналът успя да разпита едва петима души! Служебно назначените защитници се видяха в чудо. Милошевич им отказа всякакво сътрудничество, поради което те естествено не можеха да осъществят дори и някакво подобие на защитна дейност. Подложен на огромен натиск от обстоятелствата, но и от собствената си съвест, Стивън Кей подаде оставка.
Спонтанната, но и категорична съпротива на свидетелите принуди Трибунала да отстъпи. Той възстанови правото на Мишлошевич да се защитава сам, но не престана да затруднява защитата му.
Няма да се спирам и на редица други, също много съществени нарушения на процедурата в делото „Милошевич” (например за съвършено недопустимата за един наказателен процес промяна в обвинителния акт, когато вместо обвинението, че Милошевич ратувал за “Велика Сърбия”, се появява обвинението, че отстоявал някаква … “уголемена Сърбия”). И дотук казаното е достатъчно, за да разберем, че имаме работа с един съвършено неправосъден правосъден процес. Въпреки огромните усилия на прокуратурата и на Трибунала
нито едно от сериозните обвинения срещу Милошевич не бе доказано
Срещу Милошевич се отправи най-напред политическото обвинение, че той е виновният за разпадането на Югославия. Несериозно обвинение.
Разпадането на Югославия е фаза от разгърналия се след края на Студената война геополитически процес. Този процес доведе до разпадането на Съветския съюз, на Чехословакия, доведе до разпадането и на Югославия. Победителите в Студената война не можеха да оставят в стратегически важните за тях Балкани една силна и социално ориентирана държава като Югославия. Тя трябваше да бъде разложена, за да не им създава проблеми. Никъде в Европа не биваше да остане и следа от някога съществувалия социализъм.
Към общия геополитически процес следва да добавим и специалните усилия на някои държави да имат собствен принос в разпадането на Югославия. Това са преди всичко Германия и Ватиканът. Германия още носеше у себе си обидата, че по време на Втората световна война нейните войски бяха жестоко пердашени от югославските партизани. А Ватиканът не искаше да остави католическа Хърватия да продължава да се намира в една доминирана от православието Югославия.
Най-после нека не забравяме, че и в самата Югославия бяха заложени някои обективни политикоикономически предпоставки за нейното разпадане. Хърватска и Словакия, икономически значително по-добре от останалите югославски републики, не бяха склонни да търпят политическото господство на една Сърбия. И когато действието на вътрешните фактори се комулира с действието на външните фактори, разпадането на федерацията стана трудно преодолима.
Милошевич бил виновен – и с това започват юридически обоснованите обвинения – за разпалената в бивша Югославия гражданска война и свързаните с нея тежки престъпления.
Не се наемам да отговоря на всички отнасящи се до гражданската война в Югославия въпроси. Това са въпроси на образувания срещу Милошевич наказателен процес, а на въпросите, поставяни в един наказателен процес, може да отговори само онзи, които познава всички обстоятелства по този процес. На тези въпроси тепърва ще отговарят историята и съответните научни изследвания. Ще си позволя все пак да кажа, че не изключвам Милошевич да е допуснал и някои грешки в отстояването на своята политика. (В една толкова сложна вътрешнополитическа и външнополитическа ситуация грешките съвсем не могат да се смятат за изключени, напротив, те трябва да се предполагат). Но заедно с това съвършено естествено бе Милошевич да се опита да запази целостта на федералната държава Югославия. Ще използвам думите, които преди година на състоялата се в Хага конференция по делото Милошевич изрече Рамзи Кларк: Милошевич направи това, което някога направи и Абрахам Линкълн – опита се да запази целостта на своята държава. Пита ли се някой какво наистина щеше да стане с Линкълн, ако в гражданската война с Юга бе претърпял загуба? Дали нямаше да му стъкмят някой “Хагски процес” за извършените по време на войната престъпления?
По време на гражданската война в редица райони на бивша Югославия бяха наистина извършени тежки престъпления, което бе неизбежно. Започнаха да разделят една страна, която бе невъзможно да се раздели в необходимите идеални пропорции. Почти нямаше район, в който да не живеят представители на всички югославски народи, етноси и други малцинствени групи. Как се разделя подобна жива тъкан? Започнаха да режат живо месо и след това се чудят защо има пролята кръв.
Част от извършените престъпления бяха дело на сърби, други – на албанци, трети – на хървати, четвърти – на босненци. Някои от престъпленията бяха измислени, други за съжаление – действителни.
Няма съмнение, че при Сребреница бяха наистина избити няколко хиляди босненци. Но трябва да се види и другата страна на всяко извършено престъпление. Говорих с бившия главен прокурор на Югославия, който ми заяви, че в Сребреница действително е извършено масово убийство на хора, повечето от които са невинни. Но, поясни ми той, това, което стана в Сребреница, бе акт на отмъщение, то бе в отговор на това, което преди това босненци направиха със сърбите: около три хиляди сърби са били избити само на основание, че са сърби. И тогава идва отмъщението – безогледното, сляпото и жестоко отмъщение при Сребреница, когато близки и роднини на убити преди това сърби се заемат да се разчистват сметки с близки и роднини на предполагани от тях убийци.
В една гражданска война всичко е възможно, на далеч не всичко може да се постави под контрол. Невъзможно е президентът на съответната държава да бъде държан отговорен за всяко излизащо извън закона действие. Разпалените страсти, бликналото желание за мъст, изгарящата ума болка не искат да слуша никого. И при най-добро желание Милошевич не е могъл да спре братоубийствата. По делото бяха депозирани множество доказателства за усилията на Милошевич да държи конфликта в границите на закона.
В своята статия “Милошевич умря прав” (4) Ж. Чивиков привежда някои от събраните по делото доказателства: “Шефът на военното разузнаване Геза Фаркаш потвърди като свидетел, че на заседание на президентството Милошевич всеки път искал информация за евентуалните извършители. Радомир Гоевич, бивш генерален военен прокурор и шеф на военните съдилища, инсталирани при обявяването на военно положение, потвърди множество случаи на грабежи, убийства и други престъпления спрямо цивилното население в Косово. Същевременно свидетелят внесе като веществено доказателство огромен брой документи за дейността на военните съдилища. От тях проличава, че от обявяването до отмяната на военното положение е повдигнато обвинение срещу 6700 войници и офицери, като са произнесени 2185 присъди, в три случаи дори възможната във военно положение смъртна присъда.”
Делото изобщо изобилства с доказателства за непрекъснато полаганите от Милошевич усилия да се избегнат недопустимите от закона насилия спрямо гражданското население. Но не всичко е по силите на един президент, дори и когато притежава значителна власт. Кой президент ще може например да спре кръвопролитията в Палестина и Израел? Кой ще може с едно просто усилие на волята да спре кръво-пролитията в Ирак? Успява ли Путин да преустанови разчистването на сметки в Чечения? В контролирани от армията на САЩ затвори се извършват тежки военни престъпления. Виновен ли е за тези престъпления президентът Буш, който е главнокомандващ на армията на САЩ?
Не може да убегне от вниманието ни обстоятелството, че за трагедията в бивша Югославия се търси отговорност преди всичко, ако не единствено, от президента Милошевич. Обагреният в кръв босненски президент Алия Изетбегович си отиде от този свят, необезпокояван от натовските жреци на справедливостта. Хърватският президент Франю Туджман, който възкреси духа на страшната фашистка (усташка) Хърватия, също бе оставен да доживее дните си в мир. (Той бе погребан с всички полагаеми се за един държавен глава почести). Изобщо с охота се говори за престъпленията, извършени от сърбите, и тихомълком се отминават престъпленията, извършени от босненци, албанци, хървати (5). (Тук изобщо няма да разисквам въпроса за отговорността на американските президенти за неимоверно тежките престъпления, извършени по време на водени от САЩ агресивни войни – за милиони избити невинни хора във Виетнам, Афганистан, Ирак, Югославия. Този въпрос ще бъде разискван от историята, която без съмнение ще им произнесе възможно най-тежката присъда.)
Милошевич показа добра воля и в усилията да се намери международноправен изход от небивало тежката криза в бивша Югославия. През ноември 1995 г. в Дейтън (САЩ) той подписа заедно с Алия Изетбегович и Франю Туджман споразумение за слагане край на кървавата междуособица. Милошевич прояви готовност да подпише през 1999 г. в Рамбуйе (Франция) и споразумението за слагане край на конфликта в Косово. Но преди самото подписване на вече изготвеното споразумение Олбрайт постави съвършено неприемливо за Милошевич и за страната му искане – окупацията (фактическа) на цяла Сърбия от натовски войски. То естествено бе отхвърлено. За проявеното лично и национално достойнство империята на несъмненото зло реши да накаже и Милошевич, но и Сърбия, а и не само Сърбия. На 24 март 1999 г. НАТО започна своята агресивна война срещу Югославия, като подложи на бомбени удари села и градове, жертва на която станаха хиляди невинни граждани. Бягайки от продължилите 78 дни бомбардировки, стотици хиляди албанци и сърби бяха принудени да напуснат родните си места.
Липсата на доказателства за уж многобройните престъпления на Милошевич намери израз в простия факт, че цели четири години Хагският трибунал не можа да стигне до осъдителна присъда. (Милошевич бе арестуван на 1 април 2001 г., а процесът срещу него започна на 12 февруари 2002 г.) Дори и един предубеден съд трябва все пак да се придържа към някаква форма, която да оставя илюзията, че е съд. Колкото и да бе пристрастен, Хагският трибунал не можеше да издаде присъда при пълното отсъствието на съответните доказателства.
Липсата на доказателства бе констатирана дори от т. нар. “приятели на съда”. Когато приключи първият етап от процеса, тримата “приятели на съда” – Стивън Кей, Тимоти Маккормак и Бр. Тапушкевич, се видяха принудени, въпреки несъмнената си преданост към Трибунала, да му обърнат внимание, че огромната част от повдигнатите срещу Милошевич обвинения са останали недоказани. Имам пред себе си тази тяхна “докладна записка”, изпратена на 3 март 2004 г. до съдиите Ричард Мей, Патрик Робинсън и О-Гон Куон, общо 94 страници. Ако я разгърнете, ще видите, че на десетки страници срещу всяко от обвиненията стои бележката “няма доказателства” (“no evidence”). Пита се, как при толкова категоричното “no evidence” ще бъде възможно да постановите осъдителна присъда. Ще прибягна до едно сравнение. Нюрнбергският трибунал в течение на 11 месеца можа да осъди 22 души нацистки военнопрестъпници (при които 12 на смърт), а Хагският трибунал за четири години не можа да осъди един- единствен “престъпник”.
Това подчертано безсилие на съдиите от Хагския трибунал да постановят осъдителна присъда прави твърде вероятно предположението, че смъртта на Милошевич е била за тях единственият възможен изход от безизходното положение, в което се оказаха.
Поведението на Хагския трибунал постави с цялата си острота и въпроса за неговата по-нататъшна съдба. Стана повече от очевидно, че това не е, както вече казах, никакъв съд, а обикновено оръдие на примитивната политическа мъст. Категорично наложително е той да бъде разпуснат. Руската Дума прие вече решение, с което се настоява за закриването на този орган, който се подигра с идеята за правосъдие. Това е толкова по-наложително, след като световната общественост разполага вече с действително легитимен Между-народен наказателен съд. Ако някои дела се налага да бъдат продължени, те трябва да бъдат предадени или на този съд, или на съответните национални съдилища.
Милошевич е мъртъв. Но това не е краят на неговия живот. В своето кратко слово, което на 18 март произнесох на траурния митинг в Белград (пред близо половин милион души), казах между другото: “Палачите, другарки и другари, дами и господа, са не само жестоки. Те най-често са и много глупави. Те се надяваха, че като убият тялото на Милошевич, ще убият и неговия дух. Горчиво се измамиха. Причинявайки неговата смърт, те го изведоха на пътя, който води направо към безсмъртието. Слободан Милошевич влезе в историята на своя народ, за да остане там завинаги. От днес той ще бъде един от най-мощните фактори в живота на сръбския народ и сръбската държава.”
Мисля, че Милошевич ще влезе и в историята на човечеството. В сравнително новата история три наказателни процеса ще бъдат запомнени от поколенията. Първият е процесът срещу Георги Димитров, вторият е процесът срещу Нелсън Мандела, третият е процесът срещу Слободан Милошевич. Димитров разгроми идейнополитически фашизма, давайки вдъхновяващ пример на всички как трябва да стои пред лицето на врага. Нелсън Мандела се възправи срещу родния брат на фашизма – апартейда, за да остане, въпреки десетилетията затвор, непобеден от него. Милошевич има участта да се срещне с най-голямото зло днес – фашизоидния глобализъм.
Ще продължа с думи от своето слово на траурния митинг: “Ние сме горди, че нашият приятел и другар Слободан Милошевич се изправи като титаничен Давид срещу зловещия Голиат – световния империализъм в лицето на САЩ и НАТО. В неравната битка той загуби живота си, но спечели велика морална победа, която е и наша обща победа.”
Милошевич умря. Но и в смъртта си той ще бъде много по-жив от онези, които го убиха.
26 март 2006 г.
Бележки:
(1) Международният комитет за защита на Милошевич бе създаден по мое предложение на състоялото се в Берлин на 24 март 2001 г. заседание на Европейския мирен форум. Бях и негов председател. По-късно, като съпредседатели на комитета бяха привлечени Рамзи Кларк (бивш министър на правосъдието на САЩ) и изтъкнатият руски философ, писател и общественик Александър Зиновиев.
(2)Жерминал Чивиков, роден и живял в Русе, през 1968 г. се обявява против нашата инвазия в Чехословакия. Затова той е арестуван, съден и осъден на лишаване от свобода. След като изтърпява наказанието си, успява да замине за Холандия, където трайно се заселва. Дълги години работи като журналист в Дойче веле. Сега е журналист на свободна практика.
(3)По повод скандалното изявление на Владимиров в “Култура” няколко дни по-късно, на 20 септември 2002 г., изпратих писмо (на английски) до членовете на Хагския трибунал, в което, след като ги запознах с изявленията на Владимиров, изразих мнението, че възникват “достатъчно основания да се предполага, че това, което е в думите на г-н Владимиров, е в мислите на членовете на Наказателния трибунал за бивша Югославия. Може, с други думи, да се смята, че Хагският трибунал вече е осъдил г-н Милошевич – преди още да е приключил процесът, преди да са обсъдени всички събрани доказателства и всички доводи “за” и “против” вината на обвиняемия”. В заключителната част на писмото заявих: “Като юрист с почти петдесетгодишна практика съм преизпълнен с дълбоко уважение към съдебните органи. Но ще призная, че респектът ми днес е силно разколебан. Все повече се налага убеждението, че Хагският трибунал е не съд, а оръдие на политическата мъст, внушавана от САЩ. Във всички случаи ужасяващо е, че един от “приятелите” на Трибунала смята за възможно да разглежда производството пред него като “лов на дивеч” (!?) Изпратих писмото и очаквах реакцията на Трибунала. Дни наред реакция нямаше. Тогава Милошевич, на когото бях изпратил препис от писмото, се обръща към съдиите от Трибунала и показвайки писмото ми, ги пита, дали те са го получили. Само няколко дни след това Владимиров е бил освободен от функциите му на “приятел на съда”. Разбрах, че по-късно той е бил и дисциплинарно наказан от адвокатската колегия в Хага. Но можем да не се запитаме заради какво всъщност са го наказали? Може би заради това, че е издал предубедеността на членовете на Трибунала.
(4)Публикувана във в.”Култура” , бр. 10 от 15 март 2006 г.
(5)При “подялбата” на Югославия хърватите прогониха стотици хиляди сърби от техните родни места. Те буквално ликвидираха т.нар. Сръбска Крайна. И по време на Втората световна война хърватите се представиха с не най-добрите си качества.Тогава Хърватска бе фашистка държава начело с Анте Павелич – поглавник. Неговите усташи бяха по-жестоки дори и от немците. Спомням си сцена, описана от Малапарте в неговата книга “Капут”. Влиза някакъв човек при Анте Павелич и гледа в ъгъла на кабинета му някаква кошници, в която проблясват някакви черно-бели, подобни на миди, неща. – Какво е това? – пита посетителят. – А, отговаря Анте Павелич, моите верни усташи пак са решили да ме зарадват – донесли са ми една кошница човешки очи.