Доцент, доктор, завършил философия с профил социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор и съавтор на осем монографии и книги, както и на повече от 130 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
БСП може и трябва да е програмна партия не толкова и не само поради сантиментални причини и исторически задължения. В цялата си историческа биография тя е била такава, създавала е и е претворявала някак своите програмни ориентири и пътеводните си идейни ценности. До 1989 г. обаче нейните програми са битували в духа и патоса на политическата рационалност, вербалност и тоналност на онова, което е иманентно присъщо на епохата на модерността, на индустриалното общество. Последната й програма е израз и въплъщение на опита за конвергенция на две епохи, две системи и на различни самоличности.
Днес обаче историята, епохата, демокрацията и политиката са доста по-различни. Встъпваме в епохата на постиндустриалните, постмодерните времена, реалии, нрави и обстоятелства. Програм-ността на партиите драматично и драстично променя своите предишни проблемно-тематични ориентири, смислов етос, патос и оценъчен заряд, аргументативните и инструментални арсенали и функционалните си капацитети. Историята нетърпеливо, дори скандално поставя своите нови казуси, демонстрира своите капризи, които изискват спешно, в т.ч. и партийно-програмно, обновление, поставяне, доказване и тълкуване.
Старите критерии, форми, модели, традиции, репертоари или техники по създаване, прокламиране, разпространение и особено за публично консумиране на програмните продукти вече са амортизирани, исторически овехтели и ненужни. Новите партийни програми следва да предпоставят доста по-нови технологии за проблематизация, дебатиране, интерпретация на съдбовно значимото; да лансират или легитимират нови модели на комуникация, мотивация, съпричастие или съучастие на гражданското общество или пък на отделната личност.
Евентуалното сътворение и приемане на нова програма на БСП трябва да даде категоричен, точен отговор на тези актуални исторически промени, нужди, критерии и изисквания. Те могат и трябва да покажат и докажат естеството, мащабите, посоката, темпа и равнището на идейната промяната и организационното обновление, на модернизацията на лявата партия. Става дума и за нов тип демократизъм и самодейност на партийните членове, структури и институции, които не бива да разчитат само на херметизирано, експертно-номенклатурно творение и пропагандиране на една нова версия за програмното обновление и присъствие на БСП. Защото всяка партийна програма е своеобразна инвестиция, ипотека във и чрез историята, някаква индулгенция или присъда за нейните творци и осъществители, а не само поредното конюнктурно мероприятие.
Това предполага или изисква демонстрация и на селективността на нейния творчески екип; на публичните й ресурси от изтъкнати общественици, творци, разнородни професионалисти, анализатори или експерти; на техните таланти, готовности, умения и способности за плодотворна диалогичност и съвместна дейност в полза на обществото и партията. Една подобна линия по подготовка и приемане на нова програма ще легализира и легитимира интелектуалните елити, ресурси или кадри, които са необходими и на които може или трябва да разчита партията.
Днес идеологиите, в т.ч. и особено левите, са в твърде деликатно и невероятно комплицирано историческо положение. На мястото на типичните за ХIХ и до средата на ХХ век леви исторически грандиозни проекти, големи идеологически разкази, патетично политизирани/идеологизирани езици, упорито експлоатирани тогава инструмен-тариуми и управленски практики за историческо/социално инженерство днес зейват коварни или кошмарни бездни; лесно и бързо изригват нескончаеми проблеми, дилеми, колизии и остри конфликти. Представите за социализма преди и днес са прекомерно различни. Това изисква в една вероятна бъдеща програма да се даде ясен и категоричен отговор също и на представите, визиите или релациите на социалната демокрация с тези за демократическия и етическия социализъм, както и на различията между тях. Сега битуват различни, при това и явно научно некоректни варианти за природата на тези деликатни отношения.
Някога лявото обаче е вярвало искрено, че е напълно способно да възцари и възнагради човечеството с истинския и хуманния порядък в социума. Въпреки интернационализма, фундаментални тогава са били националните приоритети и параметри в постановката и тълку-ванието на въпросите. Днес лявото вече е дълбоко угрижено от рисковостта на обществата, от планетарния хаос и крехкостта на социума, от тревогите и опасностите за естествената и човешката природа. Безскрупулно и безогледно се накърняват и нарушават естествените човешки права и свободи. Това явно е следствие от един (неолиберално режисиран и дирижиран) взаимосвързан и взаимозависим, динамично отворен свят и безогледен в ламтежите си пазар, от прекомерната икономизация на всеки и на всичко.
Богатството или бедността, перспективността или обречеността никога досега не са притежавали такива драстични или драматични разлики, присъствия и кошмарни последици. Ерозията на националната държава и крушението на социалната държава от модерен тип предпоставят нов тип политически дебати, социални и управленски технологии, защото нямат своевременни и достойни заместители. Историческото време е с много ускорен и неравномерен пулс. Това неизбежно поражда нови идейни брожения, различни фундаментализми, подем на радикални, спонтанни или организирани екстремистки съпротиви и борби. Тероризмът сякаш става заплаха № 1. Анти-глобализмът демонстрира своите грозни и кошмарни лица, но алтер-глобализмът, в т.ч. и особено пък левият такъв, все още няма свой кристализиран облик и статус, нито дължимата програмна версия. За всички тези премеждия и превратности в историята и на човечеството са нужни нови типове партийни програми – съзвучни, хуманни и ефективни на повелите на времето и нуждите на битието ни.
Смисловата валентност, историческата потентност и реак-тивност на фундаменталните ценности и идейните категории на лявото са силно променени. Някъде вече (дори в силно развития и богат Запад)
кризата на лявата идентичност явно и мащабно провокира и катализира отказ от класическите програмни параметри
Това превръща програмите само в инструмент за изборни кампании и управленски техники или практики с ограничен гаранционен срок във времето – някъде в предела на един, два, максимум три мандата. Но и духът, етосът на епохата са такива. Предишната исторически стратегическа далекобойност, някъде в необозримите исторически хоризонти, монолитната фанатична убеденост и пламенната вяра, че вярно е напипан пулсът на историята, че е опозната и овладяна завинаги интимната й логика, са вече доста угнетени, отмалели или дори понякога изчезнали.
Поуките на ХХ век откроиха и наложиха представи и убеждения, че бъдещето е явно доста непредвидимо; че обективният детерминизъм много често е подвеждан и зле изиграван от индетерминизма, субективизма и волунтаризма; че случайността играе прекалено значима и тъжна роля в съдбата и ориста на крупни човешки общности, институции, идеали, ценности и норми. Това провокира към сдържаност, редукция на времевите хоризонти за желаните и дължимите исторически или социални преобразувания. То обуславя растежа на рейтинга и утилитарността на експлоатацията приоритетно на аксиологическия в замяна на формационния подход. То провокира раздяла с утопизма и трескавата му подмяна с прагматизма. Всичко това намира своето отражение и в новите програмни продукти.
Съществува реална, а не толкова и само абстрактно-теоретична вероятност в подобни епохални и драматични премеждия, исторически трансформации левите партии да изгубят прежния си патос и статус, да се превърнат определено от масови в електорални, елитарни формации. Волтеровият завет за различията в манталитетите или маниерите в дворците и в колибите днес преживява нов исторически ренесанс. Една евентуална нова програма трябва да даде категоричен и недвусмислен отговор на подобни сериозни тревоги или основателни опасения.
Естествено, масовият характер на соцпартията няма да бъде онзи, който е бил потребен и валиден за модерността. Защото ги няма тогавашните класови причини, констелации, конфигурации, принципи и поведенчески/управленски методи или прийоми. Днес социално-стратификационната динамика и осезаема аморфност, плурализацията на общностите, ориентациите, нагласите и интересите предпоставят и налагат съвсем друг тип проблематизиране и третиране на социалните бази на съвременните и обновяващите се леви партии, доста по-други инструментариуми за комуникация, взаимодействие и работа с тях. Това вече неминуемо променя смисловия пейзаж и на новите програми.
Глобализацията и европеизацията са явно обективно-историческа реалност, тенденция и средство. Те не са самоцел, която да обрича или обезличава уникалността на национално-народностната ни идентичност. България е единствена на Балканите, която още няма своя национална доктрина, собствен национален идеал. Евентуална нова програма трябва да лансира и една лява версия на такъв социално-аранжиран и ангажиран национален проект, който да посочи визия за съхранение на българската самобитност, да даде инструменти за пренасяне през брода на времето и за пребъдване в историята на самородно българското и на най-доброто от съкровищницата на българщината. Като национално-отговорен субект
БСП може и трябва програмно да възроди истинския патриотизъм
да възпрепятства разгара на пошлия и спекулативен национализъм или шовинизъм, социалната, етническата и религиозната нетолерантност, ксенофобия или враждебност. Тя следва да даде достоен и по-решителен отпор на всички популизми и демагогии с нуждите, страданията или упованията на многострадалния ни народ в прехода. Демокрацията и плурализмът не са оправдания за отрицание или непоносимост към различието и другостта. Тъкмо обратното, те са дълг и лост за тяхното съхранение, утвърждение и развитие. Европа се нуждае днес и в бъдеще от силно “единство на многообразието” като идеал, твърде различен от американското “многообразие в единството”. Това е органична част от европейската мечта и трябва програмно да я прогласим, както и практически да я отстоим в тези бурни времена.
Най-накрая, в епохата на масови комуникации, езикът придобива изключителна роля и значимост, в т.ч и политическият. За съжаление съвременността щедро ни дарява с анемични, неатрактивни, досадно отегчителни, аморфни и завоалиращи (истинските си цели и интереси) леви езикови техники и практики. Те са прекалено клиширани, раждат двусмислия, прикриват истини и често манипулират с привидности. Прагматизмът винаги семплифицира и унифицира своите езици, докато идеализмът ги прави абстрактни, ненужно високопарни. Моментът се нуждае от нещо коренно ново, различно в езиковата битност на лявото. Лексикално и семантично езиците на левите партии и елити са повече инструментално пригодни и изгодни, но не са исторически полезни. Те явно губят фундаменталното си качество – да са перформативни, т.е. да раждат новини, да създават значими събития. Затова една вероятна, нова програма трябва да се опита да възроди такъв ляв език, който да е обаятелен, искрен, точен, вдъхно-вяващ, мобилизиращ; който да изказва и създава истини, да импонира и импулсира на българските граждани с пиетет към социалната и хуманистичната проблематика и прагматика. Такъв език е сериозен залог и могъщ гарант за историческо възшествие на лявото мислене и действие в явно смутни и динамични исторически времена, нрави и обстоятелства. Той ще възкреси левите идеи и дела.
А дали новата програма ще бъде основно прередактирана и осъвременена версия на настоящата или пък нещо съвсем друго, това е въпрос, на който само времето ще отговори.
