АЛТЕР- ИЛИ АНТИГЛОБАЛИЗАЦИЯ

0
376


Темата за глобализацията вече е станала банална. След поредицата публикувани и преведени на множество езици монографии, есета, публицистични статии, като че ли няма какво да се кажe. Глобализацията се превърна и в раздел на учебниците по икономика, политология, социология, философия, тя все по-често се избира от студентите в университетите като тема за курсова или дипломна работа, многобройни текстове “плуват” в свободното Интернет пространство, достъпни за всеки, дори за необразованите. Ето защо поредното проблематизиране на глобализацията рискува да се впише в огромен поток от текстове, като единствената му възможна програма, изглежда, е да се впише в една от вече лансираните интерпретации на този феномен.

Целта на този текст е да проблематизира отношението между процесите на глобализация и политиката, като основната му теза е, че като цяло глобализацията подкопава политиката, замества публичните механизми с частни инструменти за властване, създава съвкупност от условия за разпадане на политическите общества. Това се усеща като заплаха от множество социални кръгове в света и често се излива като зрелищни акции на т.нар. антиглобалисти. Но всъщност въпросът не е да се търсят стратегии за противопоставяне на глобализацията, а за разпространяване на друго разбиране за нея, за друг вид глобализация, често наричан алтер(нативна)глобализация.

Диалектика на частното и публичното

Част от проблема се състои в това, че разпадането на системата на комунизма съвпадна по време с развитието на процеси, които съвкупно бяха наречени глобализация. Може да се зададе и въпросът, дали самото това рухване на комунизма не е проява на глобализацията, или дали комунизмът не рухна именно защото нямаше ефективна програма за оцеляване в условията на един глобализиращ се свят. Тези въпроси засега ще оставим настрана като хипотези, които предстои да бъдат обсъждани. По-същественото за обсъждания проблем e свързано с наложилото се с края на комунизма разбиране за диалек-тиката на публично и частно, което е и във връзка с налагащото се като доминиращо разбиране на глобализацията.

В началото на посткомунистическия преход в България, а и в другите страни от Централна и Източна Европа, формулата, която се наложи в публичното пространство, за да бъде обяснена максимално кратко целта на промените, беше “демокрация и пазарна икономика”. Тази формула лесно можеше да се противопостави на политико-икономическата система на комунизма, която изглеждаше тъкмо обратното – липса и на демокрация, и на пазар (т.е. диктатура и одържавена икономика). Комунизмът се дефинираше като тотали-тарна система, едновременно унищожила частната свобода (пазара) и публичната свобода (демокрацията). Преходът трябваше да трансформира обществото така, че едновременно да му върне и двете изгубени свободи – частната и публичната.

Автономията на публичната и частната сфера е характеристика на модерното общество, такова, каквото то се поражда и развива, вероятно най-вече първо в Европа, през последните три-четири столетия. Бенжамен Констан обяснява разликата между свободата на древните и на модерните народи в една знаменита реч, произнесена през 1819 г. Според него древните са се ползвали най-вече от публични свободи, притежавали са правата да решават и съдят на агората. Но в частния си живот са били несвободни да правят онова, което са искали, оставайки изцяло под контрола на обществените вярвания, правила, предразсъдъци, митове. Обратно, продължава Констан, модерните народи са истински свободни в частната сфера, но вече нямат това участие в публичния живот, каквото са имали гражданите на древните демокрации. (Констан 2002: 208) Обичайно това обяснение на Констан ни се поднася като илюстрация на разликата между пряката и представителната (непряката) демокрация днес. Но смисълът на речта му е много по-широк. Всъщност става дума за това, че модерният свят е разделил доста прецизно и цялостно публичната от частната сфера.

Тук е и началото на една модерна вяра – убеждението, че пазарът е сферата на частната свобода. Вярата, че автономията на частната сфера, предпазеният от намесата на държавата пазар, оставената на свобода частна инициатива почти автоматично, без особени усилия, създава равновесие, позволяващо на частната свобода да съществува. Основанията на тази вяра са напълно разбираеми именно в модерното време, което се характеризира с появата и развитието през последните пет столетия на модерната държава – онази високо организирана, централизирана и мощна публична власт, способна да наложи ред навсякъде и във всичко, дори в частния живот. Именно този натиск на публичната власт върху частната сфера е породил съпротивата срещу всякакви посегателства върху частния живот и стремежите чрез ограничаването на държавата да се запазят свободите на индивидите.

В този конфликт между публично и частно се ражда една необоримо убеждение – че свободният пазар гарантира частната свобода, а по този начин и свободата изобщо. Времето на посткомунистическия преход в България съвпадна с едно явление в западния свят, което нарекоха “неоконсервативна революция” – с това се обобщаваха едновременно както политически промени, така и превръщането на неолибералните икономически идеи на монетаризма в господстваща икономическа философия. Темите за свободния пазар, за оттеглянето на държавата от икономическата регулация, за демонтиране на скъпоструващите социално-осигурителни системи, за намаляване на публичните разходи, за дебюрократизацията на икономиката бързо се превърнаха в main stream и завладяха публичния дискурс в света.

Това съвпадение, което вероятно не е случайно, между разпадането на комунизма на Изток и неоконсервативната мода на Запад, породи в страни като България общоприетото вярване, че свободата на пазара е синоним на свободата въобще, че разграждането на вездесъщата комунистическа държава е отваряне на полето на частната инициатива за всички. Не е толкова далечно времето на първите години на прехода, за да сме забравили колко често в политическия дискурс бяха лансирани идеи като тази, че демокрацията се основава на средната класа, т.е. на класата от средни собственици, имащи свободата на частната стопанска инициатива в един освободен от държавна намеса пазар. Свободата на пазара, възстановяването на статута на частната собственост изглеждаше на всички като свобода на индивида.

Митът за свободния пазар ни обяснява, че в обществото може да има автоматично и естествено регулиране, което не се нуждае от никаква външна намеса и никакво по-особено усилие или организация. Митът за свободния пазар внушава идеята, че има “естествени” социални механизми, които разпределят социалните роли и статуси, че социалните различия са също така “естествени”, както е “естест-вен” и пазарът, основан на конкуренцията.

Тази “естественост” налага определени социални модели на поведение, свързани преди всичко с разбирането, че обществото е поле на конкуренция между индивидите, на стратегии на налагане на частни интереси, на властване като насилие върху останалите. Пазарът, ако го разглеждаме в неговото митологично измерение, ни се представя като конкуренция, съперничество, непрестанна борба на видовете, където властват механизмите на “естествения подбор”, т.е. оцеляват само онези, които са най-приспособими, най-гъвкави, най-подвижни, най-умели или най-силни. Тази митологична представа, отправяща към понятието за “естественото състояние”, което е предшествало политическото общество, се разпростира върху цялото общество.

Пазарът срещу демокрацията

Оттук произтича и една наложила се с прехода представа за свободата като свобода на оцеляване в една изключително състе-зателна и конкурентна среда, където всичко на практика е позволено. В такава перспектива ролята на публичната сфера, на държавата, се свежда единствено до това да поддържа един минимален порядък, който да запазва социалния ред. Всичко останало се разглежда като неправо-мерна намеса на държавата в частната свобода, като ограничение пред частната инициатива, като бюрокрация, която спъва напредъка. В някакъв смисъл тази гледна точка обявява пазара за естествен, а държавата за изкуствена; конкуренцията за естествена, законът за изкуствен; частната сфера за естествена, публичната сфера за изкуствена. Така и частната свобода става естествена, а публичната свобода – изкуствена.

В условията на посткомунистическия преход в България темата за свободата на бизнеса се налага още по-силно в публичния дебат. Всъщност едва ли може да се прокрадне и най-малкото оспорване за това, без то бързо да бъде квалифицирано като “комунистически реликт”. Парадоксалното е, че въпреки честото позоваване на темата за свободата на бизнеса, за нуждата, да се премахват все повече ограниченията пред свободата на икономическата инициатива, частната сфера е удивително необременена от ограниченията на публичната власт. Въпросът съвсем не е в това да се напомня нуждата от автономия на частната сфера – фактът, че всеки прави, каквото си иска (всъщност, каквото може и за каквото има ресурси) е очевиден навсякъде. Проблемът не е в свободата на частната инициатива, т.е. в частната свобода. Проблемът е, че въобще свободата е сведена до частната сфера (до пазара, в крайна сметка, защото продължаваме да вярваме на мита, че всичко се купува и продава, само зависи от цената, която може да се предложи).

В познатата ни формула “демокрация и пазарна икономика” има една подвеждаща особеност – убедени сме, че свободата на пазара поражда и политическа свобода, демокрацията произлиза пряко от пазарната икономика.

Проблемът е, че заради свободата на пазара, заради частните свободи, забравяме колко много важни са за индивида публичните свободи. Забравяме, че демокрацията (както всъщност и пазарът) съвсем не е нещо “естествено”, самовъзникващо от сблъсъка на разнородните интереси, а изисква непрекъснато “отглеждане”, грижа под формата на гражданска ангажираност. Митът за “свободата на пазара” ни внушава, че в развитите демокрации, понеже гражданите са относително икономически задоволени, затова не се интересуват от политика, защото им е все едно кой управлява. Тази теза внушава, че ако има свободен пазар, това предполага гражданско неучастие, отдръпване от публичната сфера, липса на особена необходимост от упражняване на публичните свободи, след като са гарантирани частните. Тази абдикация на гражданина по същество е съгласие публичната сфера да бъде приватизирана, предоставена в частните ръце на онези, които притежават повече ресурси, за да произвеждат наред с другото и политически митове. Така в някакъв смисъл абдикацията става двойна – подведени от мита за свободния пазар, се съгласяваме да предоставим публичната сфера на частни интереси и заедно с това проявяваме готовност да се подчиняваме на пред-писанията на произведените от същите тези частни интереси митове.

Свободният пазар има един несъмнен ефект – той е мощен механизъм за производство на социално разслоение. Но вярата в “естествеността” на пазара легитимира на свой ред социалното разслоение като приемливо и нормално социално неравенство. Именно неравенството е онзи продукт на пазара, който оспорва самата същност на демокрацията.

През 1835 г. френският социолог Алексис дьо Токвил пътува в Съединените щати и описва тогавашната политическа демокрация (тогава САЩ са предимно аграрна страна, със слабо централно правителство, малобройна национална гвардия и много далече от днешния им статут на световна сила). Токвил заявява, че демо-кратичните устои на тогавашното американско общество произ-тичат от изключителното по онова време “равенство на условията” – равенство във възможностите за придобиване на социален статус. (Токвил 2004: 331-333) Демокрацията се основава на равенството на гражданите не само в политически смисъл (всеки е равен пред закона и всеки има равно право на глас). Още в антична Атина Аристотел обяснява, че в демокрациите обществените длъжности са се разпреде-ляли чрез теглене на жребий, защото се е предполагало, че всеки член на общността има компетенциите да ги изпълнява, независимо от лично-то му благосъстояние или образование (днес ще прозвучи парадоксално, но пак Аристотел казва, че прибягването до избори, както правим сега, в онова време е било характерно не за демокрациите, а за олигархиите, както чудесно обяснява това в своя текст Жил Деланоа, посветен на парадоксите на демократичното равенство). (Perrineau 2003: 20)

Пазарната икономика, обаче, непрекъснато ражда разслоение. Ето защо известната от началото на прехода формула “демокрация и пазарна икономика” е само политически лозунг. Демокрацията не произтича от пазарната икономика именно защото последната поражда неравенство. Демокрацията е политически инструмент, с който последиците от пазарната икономика могат да бъдат сведени до приемливо равнище, което да не застрашава публичните свободи. Пазарът поражда автоматично единствено олигархия. Демокрацията, с принципа на равенството на гражданите, може да предотврати или силно да ограничи властта и позициите на “естествената” олигархия.

Двете визии за глобализацията

В наскоро публикувано изследване Робърт Гилпин откроява три основни гледни точки върху глобализацията, като те в крайна сметка могат да се сведат до една оптимистична и една песимистична. Първата той нарича перспективата на свободния пазар, споделяна най-вече от икономисти и бизнеслидери: “Вярата в огромните ползи от глобализацията беше ентусиазирано отбелязана от Лоуел Брайан и Даяна Фарел в книгата им “Освободеният пазар: развързаният глобален капитализъм”. Бизнес консултантите обявиха, че глобализацията води към ера на безпрецедентен просперитет, тъй като все повече нации участват в глобалната икономика, и финансовите и технологичните потоци от развитите към по-малко развитите страни водят до изравняване на богатството и развитието по целия свят”. Р. Гилпин определя другите две гледни точки – популистката и комунита-ристката – като негативни. Едната изтъква нарастващото икономическо неравенство, безработицата и разграждането на социалната държава в развитите страни, както и паралелните процеси на разрушаване на националните култури на националната политическа автономия. Другата, която се основава на смес от теорията на зависимостта, на гандизма и на тезата за “ограничения икономически ръст”, критикува глобализацията заради това, че налага на народите от цял свят “брутална капиталистическа тирания, империалистическа експлоатация и деградация на околната среда” (Gilpin 2000: 296-298).

В тесния смисъл на думата глобализация обозначава нарастващото обвързване на националните икономики чрез търговията, финансовите потоци и преките чуждестранни инвестиции от страна на мултина-ционалните компании. Позитивният възглед върху глобализацията я интерпретира по-широко – като световен процес, който обхваща всички общества и всички сфери на обществения живот. Във всички случаи такава представа отвежда към разбирането за един продължителен, но същевременно и неизбежен процес. Неизбежността на глобали-зацията, отбелязват много от посветените й публикации, е, че тя настъпва, независимо от това дали я желаем или не. Чести са призивите да не се опитваме да се съпротивляваме на глобализацията, защото всичките ни опити ще се провалят, а глобализацията ще настъпи победоносно. Улрих Бек в книгата си “Що е глобализация?” изтъква този подход, подчертавайки, че “както може да се подочуе, не политиката на интереси на предприятията, а “глобализацията” уж налагала този горчив прелом и въпросната промяна” (Бек, 2002: 15). Тази неизбежност обаче се интерпретира, понякога и именно заради това, като позитивна. В края на глобализацията очакваме едно по-успешно, по-динамично, по-комуникиращо, с една дума – по-добро общество. Тази представа се вписва в характерния за Европа модернизационен оптимизъм, според който възприемането на доброто е неизбежно като социален опит.

Вторият, песимистичният, възглед разглежда модернизацията като нова политика на хегемония, чрез която се налага волята на новите световни властелини – империи като Америка, Запада, Microsoft, Mac Donalds и т.н. Глобализацията се интерпретира като вид частна стратегия на налагане на власт и влияние, чиито ресурси са много по-диверсифицирани и трудни за идентифициране от традиционната военна сила. Пак Улрих Бек посочва: “Във всеки случай е трудно да се изправиш срещу великата сила, наречена “световен пазар”. Това е възможно само при условие, че бъде разрушена представата за свръхсилния световен пазар, която властва в главите на хората и парализира всичките им действия” (Бек 2000: 25). Според песимистичния възглед глобализацията също е неизбежна, доколкото е всъщност част от логиката на световния капитализъм. Но тази глобализация е негативен процес, защото унифицира, ликвидира различията, потиска индивидуалността.

Вероятно тези две гледни точки не изчерпват палитрата интерпретации на глобализацията, но изявяват една основна линия на противопоставяне, която се проявява в световната политика. От една страна, изпълнените с оптимизъм изявления на световния политически истаблишмънт за положителните ефекти на глобали-зацията, от друга страна, яростните протести, организирани от изключително разнородните групи, общо наричани “антиглобалисти”. (Кръстева, Тодоров 2003).

Глобализацията срещу политиката

В малката по обем, но изключително задълбочена книга “Глобализацията. Последствията за човека” Зигмунд Бауман интерпретира феномена най-вече от гледна точка на мобилността: в центъра на днешната поляризация е свободата на придвижване (Бауман 1999: 23). Глобализацията засилва разграничението в глобален план между глобализираните (подвижните) и локализираните (неподвижните). Според Бауман глобализацията е дискурс, който се основава на опита на първите и затова е оптимистичен. Докато опитът на вторите, локализираните, не е взет предвид. Всъщност именно вторите са една значителна, ако ли не преобладаващата група в днешния свят. Пиер Бурдийо в знаменитата си статия в “Monde diplomatique” от 1997 г. също разглежда глобализацията като вид господстваща идеология, която не се поставя под въпрос и именно поради това изглежда общоприета (Bourdieu 1997: 19) Тези позиции ни отвеждат към друго деление на интерпретациите на глобализацията. От една страна, тя се интерпретира като обективен процес, който е относително независим от волята на хората и отвежда към някакъв тип глобализационен детерминизъм. От друга страна, глобализацията се разбира като вид политическа дейност (субективна), която налага над целия свят определена воля.

Глобализацията поставя под въпрос ролята и ресурсите на модерната държава-нация (според господстващия възглед). Заедно с това под въпрос е организацията на модерната политика въобще. “Глобално действащото стопанство подкопава основите на национал-ните икономики и на националните държави”, отбелязва Улрих Бек. И допълва, че “политиката на глобализация цели да отхвърли оковите, наложени не само от профсъюзите, но и от националната държава. На практика тя обезсилва националната държава” (Бек, 2000: 15).

Модерните държави възникват преди малко повече от 500 години поради няколко съществени причини. Това е очакването за лична и колективна сигурност на индивидите в едно време на безкраен хаос (религиозни войни и нашествия). Това е необходимостта от общо-задължителен порядък, който да гарантира сигурността и оцеляването, включително срещу произвола на сеньорите. Това е и нуждата от ефикасен инструмент за разпознаване и дефиниране на един общ интерес, за реализиране на общото благо. Бауман отбелязва, че глобализацията е процес, който има интерес от слаби държави, парцелирани и фрагментирани, които си остават държави, но все повече под контрола на най-различни локални и регионални институции – целта е да се разруши всичко, което пречи на свободното движение на капитала и на свободата на пазара (Бауман, 1999: 91).

Глобализацията оспорва именно основанията на модерната държава и най-вече последното – общозадължителния порядък. Въпросът е дали изобщо вече има нужда от дефиниране на общ интерес, съответен на предполагаемото общо благо. Не трябва ли по-скоро самият общ интерес да се разбира като съжителство на множество локални интереси, напълно отчуждени един от друг, които никога не достигат до общност? Не са малко примерите в света на общества, където различни социални общности и групи съжителстват, без да контактуват, сякаш всеки в своя паралелен свят.

Политиката обичайно се дефинира като структура, която осигурява целостта и интегритета на социума. Нейното поле е полето на общия интерес, а гарантите й са институциите – системата от организирани правила на една всеобща задължителност. Политиката, дефинирана от Клаус Офе като колективно обвързващ избор, вече е под въпрос. (Offe 1996: 35-38).

Глобализацията като феномен не е от същия порядък. Тя не цели обществена цялост, а я предпоставя – глобализацията е възможна тогава, когато вече такава цялост е постигната на наднационално равнище. Полето на глобализацията не е общият интерес, а запазването на алиенираните локални интереси и прокарването като общи (глобални) на частните интереси на глобализиращия елит. Този глобален елит е разнороден, тук са глобалните медии, глобалният бизнес, глобалните интелектуалци. Глобализацията отбягва принципа на общата задължителност, характерен за политика. По отношение на глобализиращата се част от човечеството задължителността е препятствие, защото да си глобализиран, означава, напротив, обратното – да си напълно освободен от ограничения, включително ограниченията на общия политически интерес, организиран в рамките на националните държави. Глобализацията се основава на едно-единствено задължение – задължението локализираните интереси да спазват установените от глобалните елити граници и йерархии.

Глобализацията в този смисъл изглежда като вид политика, по-скоро стратегия за превръщане на политиката от принцип на целостта в принцип на локалността. Именно заради това глобализацията се явява като деинституционализирана политика. Улрих Бек употребява друг термин – субполитика, с което назовава допълнителните шансове за действие и за упражняване на власт отвъд политическата система (Бек 2000: 17). Това, според Бек, означава, заобикаляйки правителство и парламент, публичност и съдилища, властовият договор е пренаписван под диктовката на икономическите действия.

Глобализацията е превръщането на политиката от сфера на общите интереси в сфера на частните сфери на обществото, което е и смърт на политическото. Глобализацията е и край на масовата политика, защото в глобализирания свят общественото мнение, представлявано от корпорация от глобални медии и интелектуалци, придобива значение единствено на публика, на сбор от зрители на случващото се, които имат правото единствено на акламации и екскламации. Общественото мнение вече може единствено само да одобрява или да осъжда, но не и да участва във вземане на важните решения или в тяхната модификация. Дори връзката на общественото мнение с политически избори се разкъсва – електоралният провал на един или друг премиер не променя глобалната структура, която взема решенията. Зигмунд Бауман не вярва в широко възхваляваната интерактивност на новите медии, защото достъпът до Интернет съвсем не е универсален, а освен това е и ограничен. Но по отношение на онези, които го нямат, а те са огромното мнозинство, изборът им е единствено да бъдат зрители на сателитните програми – “тяхната участ е чисто и просто да гледат” (Бауман 1999: 75).

Оттук идва и основният проблем на глобализацията – отдръпване от политиката и краят на гражданското общество. Ниският интерес към политиката и ниското участие в изборите са симптомите на един нарастващ проблем – можем ли да мислим изобщо демократичната политика без участието на гражданите. Дали глобализацията може да се впише в един демократичен проект, или тя изцяло го отрича? Заместването на масовия интерес към политиката с интерес към спорта (не към неговите политически измерения) е също показателен. Не става ли нещо като подмяна на традиционните политически взаимодействия, които са блокирани? Новият световен ред, много по-често подозрително разглеждан като нов световен безпорядък, отбелязва З. Бауман, се нуждае от слаби квазидържави, за да се поддържа и възпроизвежда. Той не се нуждае от институции – общоприети и общозадължителни правила. Но съвсем не е безпорядък. Това е вид политика, “глобализъм”, който в термините на Бек означава идеология на господството на световния пазар, който изтласква политическото действие.

Ето защо днешната форма на глобализацията оспорва политиката. Но същевременно глобализацията не е резултат от “таен заговор” на определени елити, “конспирация” срещу обществото, а следствие от взаимодействия от световен мащаб, при които определени глобализи-рани елити укрепват още повече стратегическите си позиции и поставят в неравноправно положение всички останали. Глобализацията като световен процес на взаимообвързване на може да бъде спрян без огромни загуби за всички – глобализирани (малцинството) или локализи-рани (мнозинството). На дневен ред е една “друга глобализация” – не “антиглобализъм”, а “алтерглобализъм”, глобализация, която разширява демокрацията на наднационално равнище, а не ограничава демократичното участие чрез съсредоточаването на властта в една наднационална частна мрежа на световните корпорации.

Литература:
Бауман, З. (1999) Глобализацията. Последиците за човека. София: ЛИК.
Бауман, З. (2003) Общността. Търсене на безопасност в несигурния свят. София: ЛИК.
Бек, У. (2000) Що е глобализация. Заблудите на глобализма – отговори на глобализацията. София: Критика и хуманизъм.
Констан Б. (2002) Курс по конституционна политика. Том I. За свободата при модерните народи. София, Кама.
Кръстева А., Тодоров А. (ред.) (2003). Глобализацията и границите на политическото. София, Еон 2000-НБУ.
Тодоров А. (2004). Митът за пазара, в. Свят и дипломация, 2004, ноември.
Тодоров А. (2005). Пазарът срещу демокрацията, в. Сега, 2005, 25 април.
Токвил А. дьо (2004) Америка и американците. София, Изток-Запад.
Bourdieu P. (1997) L’architecte de l’euro passe aux aveux. – Le Monde diplomatique, Septembre.
Gilpin R. (2000) The Challenges of Global Capitalism. The World Economy in the 21st Century. Princeton: Princeton University Press.
Offe K. (1996) Modernity and the State. East, West. Cambridge: Polity Press.
Perrineau P.(2003) Le dйsenchantement dйmocratique. Йditions de l’Aube.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук