“В РЕЛИГИОЗНИТЕ ФЕНОМЕНИ ГОСПОД Е ФИГУРАНТ” (интервю)

0
158

Режи Дебре е роден на 2 септември 1940 г. Възпитаник на Педагогическия институт в Париж, той заминава за Куба и става последовател на Че Гевара в Боливия, където е арестуван през 1967 г. Освободен през 1971 г., се завръща във Франция и създава значително литературно творчество (есеистика и романи). През 1977 г. получава наградата “Фемина” за романа си ”Изгарящият сняг”. Създател е на научната дисциплина медиология, която изучава въздействието на медиите и комуникациите. Председател е на Европейския научен институт за религиите и преподава философия в Университета “Жан Мулен” в Лион.
За драматурга-атеист няма нужда от духовенство, за да се създаде религия. Що се отнася до вярата, тя няма нищо общо с Бога

“Тези, които наричаме “революционери”,
е по-правилно да бъдат определяни като “реакционери на прогреса”

“Вярата в Господ е нещо много бавно развиващо се
и много свързано с конкретно място”

“Хората, които са казали нещо смислено
за религиозния човек, не са особено вярващи”

Вятърът на промените повече забавлява Режи Дебре, отколкото да го дразни. Тази поза на леко разочарован идва от едно недоразумение, станало причина да бъде таксуван за “новоизлюпен реакционер” – обвинение толкова празно като съдържание, колкото и вчерашното „фашо”*. На Панаира на книгата в Брюксел след един разгорещен дебат за театъра, повдигнат от Жак де Декер, той даде това пространно интервю.

– В последната Ви пиеса (1) император Юлиан, наречен Апостат**, живял през IV след Христа, стига до извода, че не може да възстанови политическата мощ на Рим, без да върне старата религия на римляните. Защото се бои, че утвърждаващата се християнска религия, която се подиграва с Рим, с града и гражданството, с политиката, може да наложи теокрация. Изкушаващо е да пренесем тази ситуация в наши дни…

-Юлиан наистина се опитва да воюва срещу вълната, която постепенно залива римското висше общество, но тръгва да го прави твърде късно и ще бъде отнесен от нея: на практика е убит от християнин, но e убит в битка срещу персите. Наистина, тази битка срещу персите… ни кара да мислим за Ирак днес. Що се отнася до християните от онази епоха, те по странен начин приличат на днешните ислямисти. И отчаянието на младия правител пред рухването на всички институции на властта странно напомня объркването на собствените ни стари политици пред срива на институции като Армия, Църква, Правосъдие… Можем да наречем това някакво намигване. Мисля, че историята, без да се повтаря и да се връща към пелените, все пак е спирала. Би било полезно да гледаме на нашия век за по-голяма яснота като на преход от политеизма към монотеизма.

– Тази пиеса ви донесе и отрицателни рецензии. Обявиха Ви за човек на миналото, за носталгично настроен, дори реакционер. Впрочем, вие предизвиквате това отношение със схващането си, че носталгията е динамично чувство, без което не може да се върви напред… Как ще защитите подобна гледна точка?

– Първо, златният век по дефиниция е нещо зад гърба ни, в миналото, макар че личности на XIX го чертаеха в бъдещето. Каквато и да е истината, човекът е такова животно, което не може да се задоволи със своето настояще и винаги има нужда от нещо повече. Това “повече” е от историческо или митологично естество и обикновено се свързва с изгубения “Рай”. То не присъства само в религиите на откровението, които изискват в края на пътя да се върнем към началото, тоест към чистотата преди греха. Но важи и за напълно светските политически отношения. Тези, които наричаме “революционери”, е по-правилно да бъдат определяни като “реакционери на прогреса”. Същността на ролята на революционера от XVIII век насам е да отрича своята епоха като извращение на изгубената чистота, на предадения завет, на изгубеното щастие – това е темата на Жан-Жак Русо, който направи така, че великият скок напред през 1789 г. и 1793 г. да започне от скок назад – да преоткрие Спарта, за Сен Жуст… Модерността за Сен Жуст са рококо-стилът и старият режим. Той не е съвременник на своето време, защото се стреми да постигне забравените порядки на Рим. Революционният стил това е неокласицизмът, това е Давид, а не Грьоз или Буше***. Революционерите от 1848 г. са хора, които искат да върнат 1789 г., революционерите от 1871 г. – да преправят 1848 г., а Ленин кръжи в снега на Кремъл, защото иска да надскочи 100-те дни на Парижката комуна. Субкоманданте Маркос нарича себе си “сапатист” – нека да отбележа, че Емилиано Сапата умира през 1917 г…. Не намирате ли всичко това за странно?

– А Че Гевара, когото сте познавали в миналия Ви живот?…

– Че Гевара се вдъхновяваше от Хосе де Сан Мартин****, също като Кастро – от Хосе Марти*****…. Впрочем, модерността не е задължително прогресивна в моите очи.

– За това объркване на управляващите, което споменахте: кризата на предградията отрече френския – “републикански” – модел на интеграция, който има претенциите, че изглажда различията. Но мултикултурният модел, достигнал най-висша степен на развитие в Холандия, също е разклатен след смъртта на Тео ван Гог ******. Какво да правим в такъв случай?

– Ако имах рецепта в джоба си, щеше да е… Това, което ме шокира в бунтовете на предградието, не е религиозната заемка, а липсата на религия във фройдисткия смисъл на думата. Става дума за неспособността да се търсят символи, да се поставят искания, да се формулира програма, да се изгради визия за бъдещето. Точно това е ситуация на десюблимация. Край на порицанието и отприщване на страстите, които Фройд отнасяше към принципа на удоволствието: “Ще руша всичко, не ми говорете за утре!” Следователно, явлението няма нищо общо, както се твърдеше, с някакво насаждане на ислямизъм в предградията. Разбрахме го от неспособността на имамите да контролират това изригване, родено от консуматорския модел, напълно лишено от политическа проекция.

– По въпроса за символите – метежниците рушаха училища, гимнастически салони, обществени съоръжения…

– Руши се всяко нещо, което е продукт на културата, а значи – на сюблимацията, на изкуствеността. Фройд много добре обясни всичко това през 20-те години на миналия век, макар че бе привърженик на дисциплината, на цензурата, на принудата.

– Но въпреки това бе законодателят в мисленето за един Херберт Маркузе, който бе по-малко…

– Да, но в края на краищата сериозно ли беше всичко това?…

– Какви мисли ви навестяват от историята с карикатурите на Мохамед?

– Не бих искал да се изказвам по този въпрос. Прекалено рано е. Следващата седмица заминавам за Кайро, за да се опитам по-добре да разбера позицията на либералните мюсюлмани, които, без да са вярващи, се оказаха предизвикани, оскърбени като човешки същества.

– По въпроса за “религията”. В едно от последните Ви есета (2) обяснявате, че тя е необходим елемент за социализирането, за архитектониката на човешките съобщности… Но също така смятате, че думата трябва да бъде възприемана в по-широкия й смисъл, защото ни кара да заплашваме другия, защото по-скоро ни разделя, отколкото обединява. Пледирате да я заменим с “верска общност”…

– Преди всичко, принципът на верската общност е, че не може да има хоризонтално обединение без вертикална съгласуваност. Иначе казано, съществува органична връзка между “кохерентното” и “трансценденталното”. Трансценденталното не е задължително откровение свише, нещо свръхестествено или божествено. То може да бъде и един политически идеал: общество без класи, например. Нали така.

Ние, свободомислещите, агностиците и прочие, си представяме, че религията е запазена марка на духовенството. Не… Не е нужно духовенство, за да създадеш религия. И вярата няма нищо общо с Бога. Вярата в Господ е нещо много бавно развиващо се и много свързано с конкретно място. Китайците са невежи, индийците са невежи, африканците – също. Това не им пречи да са религиозни цивилизации.

Вярно е, че веднъж постигната, заместихме през XIX век религията на откровението с религията на прогреса, после с религията на нацията, после с религията на класата, на пролетариата, като елементи на бъдещата еманципация. След което в даден момент изпаднахме в криза на светските религии, в резултат на която констатираме, съвсем логично, възраждане на предходните религии – тези с проповеднически или свръхестествен характер: на Мохамед, Мойсей или Иисус.

Само на едно малко ъгълче от планетата – в Белгия, във Франция, в Испания, в Португалия или в Квебек – този феномен не се състоя. Докато всички останали цивилизации се вписват много, много добре в него. Съединените щати “разпалват огъня”, ако ми позволите израза. Близкият изток – също. Защото така взимат причастие. 97% от американците вярват в Бог, който е единствен и персонифициран; 54% мислят, че Библията – това са Божиите слова… Точно като мюсюл-маните. Не бива да проектираме нашия малък европейски свят сякаш е цел на занятието – и който се смята продукт на една религия, но би трябвало да се притеснява, вместо да се гордее с този факт – върху останалия свят, където все повече хора стават будисти, като в Тайланд, таоисти в Китай, мюсюлмани в Африка, или привърженици на Св. Петдесетница******* в Гватемала. Можем ли да се смятаме за нещо като единица мярка, главен параметър, парадигма за разпространяването на предимствата на цивилизацията сред всички останали? Не съм убеден.

– За да станете по-ясен – поставяте проблема за религията (или за верската общност, както я наричате) в друг план, различен от този, в който я разглеждаме обикновено. Така опровергавате схващанията, лансирани в известния дебат между Люк Фери и Мерсел Гоше: “Дали преживяваме края на Бога или, напротив, завръщането на религиозния човек?”…

– Това са двама души, които нищо не разбират от феномена религиозност. Господ е чисто второстепенен феномен. Тези хора нямат никакво понятие от история на религиите. За тях нашата история започва преди 2000 години… Символичното животно, което пуска живеца – равнозначен на живота, от отвъдното – в кухината на черепите на своите предтечи е на 300 000 години. Да принизяваш религиозността до вярата в Бога е бълнуване на Запада. Това са хора, които не пътуват. Накарайте вашите приятели, философите, да отидат в Африка, да отидат в Китай, да отидат в Индия, за да видят, че въпросът за смъртта на Бога не интересува две-трети от човечеството – това са страни, в които Бог изобщо не се е раждал. Бог е увлекателна, страхотна, надскачаща човешкото тема, но маргинален феномен. Казва ви го един религиозен. Религиозен безбожник, разбира се!

– Безбожник?

– Очевидно.

– Защо “очевидно”?
– Вижте, ако бях вярващ, нямаше да се интересувам от феномена религиозност… Щях да го намирам за нещо толкова естествено, без за изпитвам потребност да разбера “защо?”. Хората, които са казали нещо смислено за религията – сещам се за Ницше и Фройд – не са били особено вярващи. Ако бяха такива, то щеше да бъде: “Молете се!” и това е всичко.

Интервю на Уилям Бъртън

Бележки:
(1) Р. Дебре, “Юлиан Преданият”, изд. “Галимар” 2005 г.
(2) Р. Дебре, “Човешките общности”, изд. “Файяр”, 2005 г.
(3) Л. Фери, М. Гоше, “Религиозният след краха на религията”, изд. “Грасе”, 2004 г.

* От фашист – бел.пр.
** Отстъпник – бел.пр.
*** Френски художници от ХVIII и началото на ХIХ век – бел.пр.
**** 1778-1850, генерал герой, смятан за освободител на испанските колонии в Латинска Америка – бел.пр.
*****1853-1895, считан за един от най-големите мислители на континента – бел.пр.
****** Режисьор, който бе убит в Амстердам през ноември 2004 г.-бел.пр.
*******Денят на явяването на Божия Дух в Църквата, смятан за рождения ден на Христовата църква – бел.пр.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук