ДАТСКИТЕ КАРИКАТУРИ – тревожен сигнал за радикализацията на младите мюсюлмани в западното общество

0
153

 

Муния Бенани, преподавател в Университета в Лозана, посочва, че недоволството на мюсюлманите се дължи на чувството им за неравнопоставеност, на липсата на равни стандарти и права. “След разпадането на Съветския съюз Западът загуби своя враг и конструира исляма като врага с ново лице”(1). Според нея Западът използва езика на правото, но манипулативно, с единствената цел да продължи да доминира и да запази презрението си към мюсюлманския свят. “Мюсюлманите, казва тя, включително и тези които открито са срещу тероризма, виждат в публикуваните дванадесет карикатури в датската преса висша форма на пренебрежение към собствената им религия.”

Според Оливие Роа, френският специалист по проблемите на Близкия изток “европейците плащат цената за намесата си в страни, в състояние на криза”(2), позовавайки се на реакциите от победата на „Хамас” на изборите в Палестина. Според него мюсюлманите считат, че другите религии имат по-голяма подкрепа и те също търсят своята легална протекция. Дали след войната в Залива международното право следва наистина двойни стандарти, или става въпрос за нещо друго?

Съревновавайки се за спечелване на повече последователи, определени датски мюсюлмански групи, склонни към радикалност, въвлякоха датското общество във война, предизвикана от карикатурите с образа на Пророка Мохамед, която прерасна в международен проблем. Швейцарският философ от египетски произход Тарик Рамадан може би има право, смятайки, че радикализмът на т.нар. политика за малцинствата може да се нарече “излагане на социално-икономическите проблеми в религиозни рамки”(3). Според него на мюсюлманите трябва да се обезпечат възможности в Европа да не остават извън голямата игра, да не стават заложници на определени рамки и интереси. Да не бъдат само обвинявани за случващото се, а това да се превърне в обект на широка гражданска дискусия.

Разглеждайки идеите му в по-широка перспектива, можем да разберем как

три основни сили работят, за да предотвратят естественото обединение на мюсюлманите
в европейското общество

Първата, това са западните политически, културни, социални и икономически влияния, които задържат мюсюлманите в положение на нисша класа.

Втората протича вътре в пределите на самите мюсюлмански съобщества – вътрешни сблъсъци, конфронтация, съревнование между мюсюлманите от различни страни, култури и традиции.

Третата се състои в засилване на различието чрез натиска на европейската преса. Много европейски страни осигуряват на мюсюлманите обучение, училища, професионална класификация, грижи за децата, медицински и социални осигуровки както за работещите, така и за безработните. Същевременно обаче тези държави не са направили нищо, за да осигурят граждански дискусии между своите граждани и имигрантите, което да доведе до взаимно опознаване и разбиране. Теоретичното обсъждане на различията между отделните религии не е достатъчно за изграждане на доверие. Нужни са практически действия, защото много мюсюлмани се отказват от участие в дейността на различните християнски групи поради страх от претопяване на вярата им.

Мюсюлманите в европейските градове са от разнообразни културни фонове и групи, което засяга тяхната религиозна практика и това става причина за нежелание да се консолидират в новите страни, станали техен втори дом. За радикалните лидери това е чудесна възможност да обединят тези хора под наслова и интерпретацията на уахабитския ислям, което от своя страна е пречка да станат пълноправни граждани на приелите ги държави. Тази стратегия препятства мюсюлманите да стигнат по-високо обществено положение и власт в пределите на вече широкия Европейски съюз.

Мюсюлманите, които се стремят за издигане в обществената йерархия, поддържайки своята идентичност, стават лесни мишени за радикалите. Същото важи и за децата на имигрантите-мюсюлмани, които прекарват живота си между откритото западно общество и културата на страната, от която идват техните родители. Те постоянно са в противоречие и се борят между своята преданост към идеите и реалността. Радикалните мюсюлмански групи често залагат на това и влияят върху тези лица, опитвайки се да ги привличат, да им помагат в работа и в училище.

През изминалото десетилетие секуларизираните мюсюлмани от типа на известния Ааян Хирши Али(4), привлякоха вниманието към процесите на радикализация на мюсюлманската младеж. Това доведе до появата в датската и холандската преса на материали, фокусирани върху този проблем, като на преден план бе отделено внимание на екстремистките тенденции в мюсюлманските съобщества на тези страни. В Дания мюсюлманите, които предпочитат да живеят в плуралистично, секуларно и толерантно датско общество, сформираха нова група за популяризиране на своите идеи. Защото, както казва един от привържениците й, Фатхи ел-Абед, “със създаването на подобна група ние искаме да кажем на датското общество, че ние сме преди всичко датчани и такива ще си останем. Ние сме демократи като вас, а единствената разлика е, че сме мюсюлмани по произход. Създавайки тази група ние решихме да не оставяме повече другите да говорят вместо нас, а и има много други като нас”(5).

Лидер на новата група е Назер Хадер (6), добре известен в датската политика. Известността си социалдемократът, роден в Сирия, дължи на своя труд “Десет заповеди за демокрация”, стриктно отделящ религията от политиката, изцяло поддържащ свободата на словото и отхвърлящ насилието. И въпреки това съществуват сред датските мюсюлмани хора, като Шах, които презират неговата известност. Може датчаните да виждат в него модел за подражание, но за мнозина от имигрантите той е отстъпник, човек, който атакува исляма! Дори тези мюсюлмани, които не спазват стриктно ислямските си задължения, се страхуват от групи, ръководени от хора като Хадер, който критикува не само екстремистите, но и традиционните ислямски практики. Дали все пак те са гласът, който трябва да бъде чут, само времето ще покаже. Но нима е възможно мюсюлманите, които искат да живеят в демократично и плуралистично общество, да изискват от останалите в това общество, които не изповядват исляма, да съблюдават неговите предписания и забрани?

Страхът от ислямизация в Европа е факт. Но публикуването на карикатурите, започнало като опит да се противостои на опасенията относно радикализация на младежите-мюсюлмани, вместо да предизвика граждански дебат, доведе до изследване границите на свободата на словото и до изказване на съжаления за дълбоко засегнатите чувства на вярващите мюсюлмани, относно изобразяването на Пророка(7).

Ислямизъм или демокрация, кой кого ще разруши, риторично пита философът Мезри Хаддат(8).

Малко специалисти обърнаха внимание на същинския проблем

– за съществуващата криза за лидерските позиции в европейските мюсюлмански общности, в които радикалните имами водят сериозни битки за прилагане на политиката в съответствие с предписанията на исляма.

Нека да припомним, че феноменът ислямист не е от днес, а е нещо съществуващо и динамично развиващо се. Ислямизмът съвсем не се ражда през 1928 г. със създаването на „Ислямски братя” в Египет. Неговите корени по-скоро трябва да се търсят в Саудитска Арабия, люлката на исляма и на ислямизма. В модерната история саудитското кралство е първото етатично олицетворение на политическия ислям.

Първият модел на сунитска теокрация е под властта на Хасан Ал-Бана, основателя на „Мюсюлмански братя”.

Ще трябва да дойде ислямската революция в Иран през 1979 г., за да станем свидетели на раждането на втората теокрация, този път шиитска. От този момент ислямизмът, вдъхновен от доктрината на „Мюсюлмански братя” и щедро финансиран от Саудитска Арабия, не спира да напада националните държави, продукт на деколониализацията.

Съществува дълбока идеологическа и политическа опозиция между ислямизъм и арабски национализъм. Ако си припомним, идеологът на „братята” – Сайид Кутб, е осъден на смърт от Гамал Абдел Насър за радикалното си преосмисляне на общите понятия за джахилия (езическа безпросветност) и такфир (обвинение в неверие) и обесен на 26 август 1966 г. Оттук и омразата на ислямистите към панарабизма като цяло и насъризма в частност. С убийството на Ануар Садат извършителите от радикалната египетска организация Танзим ал-Джихад признават, че с това са искали да отмъстят за смъртта на своя пръв “мъченик Кутб”. Това, което засилва още повече ненавистта на ислямистите, е чувството, че са били предадени: преди 1952 г. Садат е бил член на „Мюсюлмански братя”, а Насър – техен яростен симпатизант. Днес продължение на тази стара политическа и идеологическа битка между панарабисти и панислямисти е изборното съперничество между „Хамас” и „Фатах” в Палестина.

Често ни се повтаря, че ислямизмът се подхранва от икономическата бедност и политическата му изключеност (игнориране). Достатъчно е връщане към “първоизточниците” (Корана и Сунната), така че светът на исляма да възвърне своя изгубен златен век, прокламират и създателят на уахабизма Ибн Абдел Уахаб и Ал-Бана, Сейд Кутб и аятолах Хомейни. Следвайки примера на ранния ислям, съвременните мюсюлмани ще запазят своята идентичност.

От подобен мит ислямистите конструират своята месианска идеология, а

като се опира на незнанието, ислямизмът днес просперира

За него демокрацията не е глобална система от общи и универсални ценности, а инструмент и конюнктурно средство за установяване на теокрация от средновековен тип. Въпросът не е дали ислямизмът е приложим в условията на демокрация, нито дали ислямът е съпоставим с лаицизма. Въпросът според проф. Хаддат е дали в дълбоко хетерогенни общества, съвместяващи и ревностни религиозни фундаменталисти, демокра-цията е животоспасяваща ваксина или смъртоносна отрова?

Липсва спокойна дискусия за разнообразните традиции в исляма, на лице е едно непознаване на тази религия както от европейците, така и от самите протестиращи мюсюлмани. Независимо дали ще говорим от позицията на религиозни хора, или като атеисти, въпросът за гражданско обсъждане би бил: възможно ли е да очакваме плурализмът, съществуващ в християнството, да бъде застъпен и от другите световни религии, включително и от исляма?

В християнската традиция са съществували три основни подхода, два от които също са били радикални, действали до и по време на Реформацията. Ако погледнем тавана на Сикстинската катедрала, ще видим, че Микеланджело е нарисувал там не само образи на светци, но е изписал и самия Бог. Интересен факт е, че папата изпращал пратеници на католическата вяра да продават индулгенции из цяла Европа за набиране на средства за финансирането точно на тази църква. Факт, който събудил гнева на Мартин Лутер и впоследствие довел до Реформацията.

По време на Реформацията християните-бунтари били в състояние да изгарят до основи църквите, храмовете на Дева Мария, при това с наслада в душата. Днес обаче можем да открием религиозни картини, възхваляващи Исус, Дева Мария, светците, напомнящи римо-католическите образци, в много от протестантските църкви. Призивите на Лутер, както и на останалите реформатори от западното християнство, за връщане към фундамента на евангелието, за очистването му от изкривените тези, привнесени в тълкуването му от страна на католическата църква, отклонила се от “истинското християнство”, напомнят за фундаменталистките лозунги на почти всички реформатори от Новото време в исляма, от Джамал ад-Дин ал-Афгани и Мухаммад Абду. (9)

Някои стари Менонити все още практикуват радикална борба с предразсъдъците, въпреки че го правят по мирен начин. “Тауферите”, погрешно смятани за анабаптисти, приемат картините и графическите изображения на библейските фигури, стига те да са нарисувани по начин не изискващ молитва пред тях.

Една група, претендираща, че представлява всички датски мюсюлмани, обиколи целия Близък изток, за да привлече вниманието към карикатурите. Нейн лидер бе Ахмад Абу Лабан, имам от палестински произход с радикални, уахабитски възгледи. Той, след като е живял почти четвърт век в Дания, едва говори датски език, но за сметка на това емоционално и убедително провежда проповедите си на арабски език. Хайзам Фернандес от Института по международни отношения в Мадрид е шокиран, че “голяма част от протестиращите срещу публикуваните карикатури на Пророка, никога не са ги виждали. Те просто са получили сведения, че Пророкът Мохамед е бил обиден.” (10)

Европейската действителност създава трудности и противоречия за съществуване на радикалните мюсюлмански лидери. От една страна, те биха искали да живеят практически по мюсюлманските закони, но от друга, не горят от желание да отменят местните либерални закони, които им дават право на свобода на словото и съответните възможности да проповядват против европейското общество.

Движението на Абу Лабан изигра ролята на оскърбено от карикатурите, но неговото представяне в Близкия изток бе, за да бъде забелязано като поредното стратегическо движение сред останалите радикални групи, за да се утвърди като “лидера на Дания”. По същото време то убеждаваше в интервю пред националното датско радио, че неговата обиколка в Близкия изток е било само усилие за постигане на “диалог между цивилизациите”. Че неговият отказ да общува с датчаните, които гостоприемно са го приели преди повече от 25 години, е не по причина на мюсюлманите, а поради самото отношение на Европа.

Въпреки антимюсюлманската реторика на голяма част от европейската преса има много европейци, които биха искали да намерят решение на социалните проблеми, като фактор, генериращ напрежение сред европейските мюсюлмани. Може би този проблем с карикатурите ще стане тревожен сигнал и предизвикателство за европейците (немюсюлмани и мюсюлмани), за спешната необходимост от истински диалог и взаимодействие. Но европейците също така трябва да обсъдят доколко и каква свобода могат да си позволят, свобода, която не би оскърбявала нечии чувства. Ще трябва също така да разгледаме действителната същност на свободата, която може да ни предпази от расизъм и дискриминация, но която да запази основата на нашето общество. Независимо от това, че конструктивните инициативи имат място в нашето развитие, те могат да бъдат разколебани, ако умерените мюсюлмани се откажат от отговорността, която трябва да поемат, за да докажат, че сред тях няма радикални представители и не ги управляват разрушителни елементи.

Ако европейското демократично общество се основава на принципа на секуларизацията и либерализма, не трябва да се забравя, че в исляма общността на вярващите е религиозно-политическата общност, в която всичко се извършва в “името на Аллах”, а не на народа.

“Който носи уважение, ще получи уважение”, нека не забравяме тази забележителна мъдрост на големия суфитски поет и философ Руми.

Бележки:
(1) Muslim resentment over cartoons “exploited” say experts, http://wl_mideast_afp/europeislammedia
(2) Пак там
(3) http:// www.csmonitor.com/2006/0306/
(4) Europe’s Muslims divided in wake of cartoon furor/csmonitor.com
(5) Пак там
(6) Пак там
(7) Подробен коментар прави проф. Nelly van Door, преподавател в Университета Валпарайсо,САЩ
(8)в. “Монд”, 11.02.2006, коментар на философа Мезри Хадад,”Ислямизъм и демокрация”
(9) Аналогични идеи развива Симеон Естатиев във в. “Култура”, 15.11.2002, “Обновлението като завръщане”
(10) Controversial Cartoons Stir Media Debate, http://news yahoo.com

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук