Интервю на Der Tagesspiegel с Наоми Клайн
„Когато обществото е разтърсено от наводнения, терор или война, тогава настъпва часът на неолибералите, да използват катастрофите“ – казва Наоми Клайн в интервю в берлинския ежедневник „Der Tagesspiegel“
от 29.10.2007 г.
Вестник „Der Tagesspiegel“: Госпожо Клайн, списание „Неон“ ви нарича „майка на антиглобалисткото движение“.
Наоми Клайн: … аз да съм майка на движението?
В.„D. T”: … а „Ню Йорк Таймс“ нарече първата ви книга „No Logo“ дори Библията на движението“.
Н.Кл.: Когато пресата загуби самоконтрол, аз не отговарям за това…
В. „D. T”: Не ви ли карат тези похвали да се чувствате горда?
Н.Кл.: Не. Единствените, които се интересуват какви дрехи носи Наоми Клайн и какво кафе предпочита, са журналистите. Движението не се интересува от това. Изглежда, на някои им доставя удоволствие да ме разглеждат като търговска марка, щом съм написала книгата „No Logo“. Много смешно!
В.„D. T”: Британският в. „Обзървър“ определи книгата „Но Лого“ като „новия „Капитал“. Щом сте новият Маркс: чели ли сте много от него?
Н.Кл.: Защо ми поставяте този въпрос? Всеки, който пише за икономика, трябва да е чел Карл Маркс. Но „Капиталът“ не ми допадна много, предпочитам „Манифеста“.
В.„D. T”: Вие сравнявате „шоковата икономика“ с изтезанията. Как стигнахте до тази идея?
Н.Кл.: Когато проучвах в Ирак как функционира преструктуриранeто на страната от американската управа. Тогава ми попадна протокол от разпити на ЦРУ. И там стана дума за появата на „прозорец на случая“, който се отваря при изтезанията. Когато се достигне до този момент, затворникът изпада в състояние на парализа, в което не може да защитава своите интереси. Това е добро описание на състоянието, в което изпадна Ирак след нахлуване на американците. Заместникът на външния министър Колин Паул заяви, че иракчаните трябва да бъдат така стресирани от операцията „Шок и ужас“, че те – и това са негови думи – да могат лесно да бъдат преместени от „А“ в „Б“.
В. „D. T”: И това успя?
Н. Кл.: През пролетта на 2003 г., когато Багдад още гореше, поставеният там американски цивилен губернатор, Пол Бремър, заяви, че Ирак е „готов за бизнес“, което означаваше неконтролирана свободна търговия, забрана на стачките, ограничаване на профсъюзите. След това бяха уволнени 500 000 държавни служители…
В.„D.T”: … тъй като държавата трябваше да бъде прочистена от съпартийците на Садам Хюсейн?
Н.Кл.: Уволняваха се всички: инженери, експерти, дребни чиновници. Правителството на САЩ беше на мнение, че общественият сектор в Ирак няма да играе повече никаква роля. Най-драматичното решение беше заповед №39: почти всички 200 държавни предприятия бяха приватизирани. Чуждестранни фирми имаха право да купят 100% от всяко предприятие и да изнасят 100% от неговата печалба извън Ирак. Ирак беше отдаден на разграбване.
В.„D.T”: Бързо да се действа, съветваше още Макиавели…
Н.Кл.: … да, и това става най-лесно при народ в състояние на дезориентация. Иракчаните бяха погълнати от други проблеми: да си набавят чиста вода, да не пропуснат режима на тока, те имаха грижи за оцеляване на своите семейства.
В.„D.T”: В Ирак днес се водят кръвопролитни боеве между сунити и шиити. В книгата си вие твърдите, че гражданската война няма религиозни подбуди
Н.Кл.: Факт е, че уволненията и разпродажбата на Ирак създадоха условия за прилив на хора към фундаменталистите. Те поеха функциите на държавата и изградиха социални мрежи
В.„D.T”: Вие пътувахте в Ирак една година след падането на Саддам Хюсейн. Имахте ли бодигардове с вас?
Н.Кл.: Не. Бях на път само с един преводач и имах възможност да се движа доста свободно. Прекарах много време във фабрики, разговарях с бизнесмени и работници; повечето бяха разгневени по отношение на новоприетите закони.
В.„D.T”: Преживяхте ли горещи ситуации?
Н.Кл.: Току-що бях пристигнала, когато стъклата на хотелската ми стая се пръснаха, видя се огнено червено кълбо и въздухът от помещението бе изсмукан от горещината навън. Експлодирала бе една 500-килограмова бомба, която разруши много сгради. Изтичах по чорапи навън. За моя изненада, обаче, иракчаните, които работеха в хотела, останаха напълно безучастни към случилото се, те гледаха футбол по телевизията. Те са така шокирани, че нищо повече не може да ги стресира.
В.„D.T”: Книгата ви се нарича „Шоковата стратегия“. Какво разбирате под това?
Н.Кл.: Това е, когато се използват колективни травматични състояния на обществото, за да му се наложи непопулярно преустройство по неолиберален образец. Такива моментни състояния могат да бъдат война, политическа криза или природна катастрофа. Моделът винаги е един и същ: от един път обществената собственост се разпродава и социалната държава практически престава да съществува. В резултат националното богатство се преразпределя отдолу нагоре. Буржоазната историография твърди, че свободният пазар и демокрацията вървят ръка за ръка. В действителност насилието винаги е било акушерка на неолиберализма.
В.„D.T”: Вие сравнявате неолибералния капитализъм с електрошоковите експерименти над психично болни
Н.Кл.: Това не е мое сравнение. Милтън Фридман, създателят на неолиберализма, писа на Пиночет през 1973 г., след военния преврат в Чили, че той трябва да подложи страната на „шокова терапия“.
В.„D.T”: Чили днес се счита от мнозина за успех на неолибералната политика. Страната е политически стабилна и има развиваща се икономика.
Н.Кл.: В края на господството на Пиночет 45% от чилийците живееха под границата на бедността, а доходите на най-богатите бяха нараснали с 83%. Според статистиката на ООН Чили днес е на 116-о място от 123 страни по отношение на справедливо разпределение на националния доход. Но привържениците на Фридман все още стоят в правителството, в международните финансови институции и в медиите и разпространяват легендата за успехите на страната.
В.„D.T”: Сериозно ли смятате неолибералите за инквизитори?
Н.Кл.: Стратегията на инквизитора е да прекърши личността на затворника, за да не е в състояние да защитава своите интереси. Неолибералите знаят много добре, че техните фундаменталистки идеи не могат да се прокарат по демократичен начин. Затова изчакват моментите, в които обществата са парализирани. И тогава прилагат наведнъж своите рецепти.
В.„D.T”: Имате ли примери в подкрепа на това твърдение?
Н.Кл.: Това се случи в Чили и Аржентина през 70-те години, след военни преврати, в Боливия през 80-те, а Полша, Южна Африка и Русия бяха подложени на шокова терапия през 90-те години. Напоследък тази стратегия можеше да бъде наблюдавана в Ню Орлеанс след урагана „Катрин“ и в Ирак, веднага след началото на войната.
В.„D.T”: Буш започна войната с обяснението, че иска да отстрани от власт един диктатор. Вие твърдите, че става дума за налагане на един икономически модел?
Н.Кл.: Мисля, че Ирак бе нападнат, защото вицепрезидентът Дик Чейни искаше да каже на света: „Ако ни се противопоставяте, ще получите един страхотен ритник!“ Но когато беше взето решението за нахлуване, ставаше дума за разпродажбата на Ирак.
В.„D.T”: Досега войната на САЩ им струва 463 милиарда долара. Вие обвинявате правителството на Буш в лично обогатяване.
Н.Кл.: Тези политици са едновременно и бизнесмени, които печелят пари от продуктите, от които има нужда по време на война и в случаите на бедствия. Дик Чейни и жена му са свързани с предприятия, които са поели изпълнението на държавни поръчки. Те спечелиха сериозно от приватизирането на войната. Между другото, в Съединените щати имаме случай на държава, която само играе ролята на държава. Тя разполага със знамена, печат и правителствени сгради, изнася пресконференции. Но ако дръпнем завесата, ще се окаже, че зад нея няма никой и нищо. Всичко е разпродадено. През 2003 г. правителството на САЩ подписа 3512 договора с частни фирми за поръчки в сектора на сигурността. През следващите две години вече имаше 115 000 такива договора. Индустрията по сигурността, която преди 11 септември 2001 г. практически не съществуваше, днес представлява бизнес на стойност 200 милиарда. Аз го наричам комплекс на капитализма на катастрофите (ККК). Той доставя всичко: наемници, необходимото за американските войски, охранителна техника и пр. Само концерна „Халибъртън“ спечели от иракската война 20 милиарда долара.
В.„D.T”: Чейни беше през 90-те години шеф на „Халибъртън“ …
Н.Кл: Така е, и при заемането на поста си в правителството на Буш той притежаваше 189 000 негови акции и 500 000 опции за акции. Стойността на една акция на „Халибъртън“ се покачи от 10 долара преди войната на 41 долара три години след това. Икономически войната в Ирак е един гигантски гешефт. Погледнете само числата: в началото в Ирак имаше само един нает подизпълнител на 10 американски войници, днес те са вече 180 000 наемници на 170 000 войници.
В.„D.T”: Известност сред обществеността доби предприятието „Блекуотър“, когато негови наемници през септември 2007 г. застреляха 17 цивилни иракчани в Багдад.
Н.Кл.: „Блекуотър“ е собственост на Ерик Принс, дясно ориентиран християнски фундаменталист. В началото той трябваше да осигури само няколко бодигарда за Пол Бремър, а сега разполага с 1000 души в Ирак, които участват и в бойни действия. Един такъв наемник печели по 30 000 долара на месец. До днес тази война струва 460 млрд. долара, а е известно, че 40% от тях отиват в частни компании. За тази паралелна икономика никога досега не са се провеждали дебати. Приватизациите бяха прокарани с помощта на шока от 11 септември 2001 г. А знаете ли кой проведе разследването по случая „Блекуотър“ в Багдад?
В.„D.T”: Не.
Н.Кл.: Самият „Блекуотър“. Документите по случая бяха потулени от правителството на Буш.
В.„D.T”: Вие споменахте преди Ню Орлиънс като пример за прилагане на шокова стратегия. С какво е отговорен неолиберализмът за опустошенията от един ураган?
Н.Кл.: Идете в Ню Орлиънс и кажете на хората, че истински ураган е връхлетял града и го е наводнил. Те ще ви изгледат наистина кисело, защото това не бе истински ураган – беше се скъсала една дига. Когато „Катрин“ удари Ню Орлеанс, тя беше само ураган първа категория. Но това беше достатъчно, за да се скъсат дигите!
В.„D.T”: Да не подозирате политическа преднамереност?
Н.Кл.: Присъщо е на неолибералната философия систематично да се занемарява поддръжката на обществената собственост. Инфраструктурата на Съединените щати е прогнила. Американското сдружение на цивилните инженери прецени, че привеждането на пътища, мостове и диги в приемливо състояние ще струва 1500 милиарда долара. Да, но преди Ню Орлиънс да беше засегнат от тежкото природно бедствие, националната служба по катастрофите и авариите беше възложила на една частна фирма да подготви града за противодействието на ураган. Градската управа обаче не знаеше нищо за това. Така държавата се провали в едно от своите главни задължения – да се грижи за гражданите си по време на бедствия. Неслучайно пострада един беден, населен главно с черни град. Ню Орлиънс днес е експериментално поле на неолибералите.
В.„D.T”: Моля?
Н.Кл.: Те въвеждат нова, частна система на образование – т. нар. „чартърни училища“, които от дълго време са техен любим проект. Преди урагана „Катрин“ Ню Орлиънс притежаваше 123 обществени училища, сега те са само 4. А 4 500 учители са уволнени. Ликвидиран е и техният профсъюз.
В.„D.T”: Има ли нещо лошо в частните училища?
Н.Кл.: Въпросът е, вярва ли се на демократичните процеси или не. Ако хората от Ню Орлеанс се бяха изказали при едно допитване в подкрепа на частните училища, всичко щеше да е „о’кей“. Но не е добре, когато правителството използва момент, в който ученици, родители, учители са принудени да бягат от домовете си и са пръснати в 50 щата, да променя изцяло социалната структура на града. Създава се една двукласова образователна система, една за богатите и една за бедните. Консервативни фондации, като тази на Лора Буш, помпат големи суми в частните училища на Ню Орлеанс, за да могат при оценяването да постигнат по-добри резултати. Обзалагам се, че само след няколко години ще има проучвания, които ще ни доказват, колко перфектен за САЩ е образователният модел на Ню Орлиънс.
В.„D.T”: Вие имахте транспортен инцидент, когато посетихте Ню Орлиънс само няколко дена след урагана?
Н.Кл.: Ние се заблудихме, пътищата бяха наводнени, липсваха указателни табели и ни блъсна друга кола. Имах счупени парчета стъкло от колата във врата и бях в безсъзнание. Съжалявам, че писах за това, тъй като сега ми се натяква, че съм била закарана в частна клиника. Но тогава аз бях в безсъзнание.
В.„D.T”: Защо ви закараха в частна клиника?
Н.Кл.: Защото съм бяла. Там съществува расов подбор. И може би защото обществените болници бяха претъпкани или затворени.
В.„D.T”: Политически вие сте оценявана твърде различно. За едни сте привърженичка на лявото кейнсианство, а според радикалната левица мечтаете за някакъв романтичен капитализъм.
Н.Кл.: Книгата ми не е никакъв манифест. Аз не пиша как трябва да изглежда светът. С едно-единствено изключение: считам, че хората трябва да могат сами да решават за своето бъдеще. Не съм гуру, аз документирам, аз съм само журналистка.
В.„D.T”: След вашата книга „No Logo!“ възникнаха масови протести срещу фирми като „Nike“, младежи изхвърляха маратонки и спортното си облекло. Противникът в новата ви книга е по-безличен, но по-мощен.
Н.Кл.: Вие бихте могли също да се ангажирате срещу приватизацията на железопътния транспорт в Германия.
В.„D.T”: За леви като вас в САЩ има интересно определение: „She was born in red diapers“ („Тя е родена в червени пелени“). Родителите ви се изселиха в Канада в протест срещу войната във Виетнам. А прародителите ви…?
Н.Кл.: … бяха американски марксисти. Моят дядо през 50-те години беше художник на комикси в Уолт Дисни. Там той организира първата стачка, за което бе уволнен и записан в черния списък и нямаше право да работи повече в Холивуд. А за мен, като дете, беше голяма радост да ходим на гости на баба и дядо в къщата им в горите на Ню Джърси, която те сами си бяха построили. Но нека тук оставим подобни фамилни спомени.
В.„D.T”: Защо? Не е ли интересно да се узнае, как някой е станал това, което е?
Н.Кл.: Разбирам ви. Но толкова често пресата ми задава инфантилни въпроси, с цел да ме дискредитира. Затова повече не участвам в такива инициативи. Нека това да бъде краят на нашия разговор.
Превод Любен Аладжов
